Реклама

петък, 7 март 2008 г.

Малко авторски стихове

Черни облаци



Черни облаци накацали са по небето
И лек дъждец се сипеше по сухата земя.
Усмихнах се,но това не радваше сърцето –
Нямах време за никаква разтуха!

Учех упорито!Иззвъня внезапно телефона
И мислите ми като мълния разруши!
Изскочих бързо и тръгнах към салона
С надежда,че този,който покоя наруши

Ще е моето момиче – мъничко и сладко.
Щом я чух,дива радост ме обля!
Ала не можеше денят да мине гладко –
И бурята отвън премина в нас и водата ни обля!

Сърцето тежко трепна,не успях и вопъл да издам!
Говорех с любимата жена – а тя бе вихрушка...
Нещо ме стегна,защо – не знам,
Уцели ме патронът от словесната и пушка!

И след малко печално аз открих,
Че на линията сам стоя!
Ах ,как само сглупих!
Отново нещо от мен искаше Тя...

16.12.2000г.





Първата глътка

Ти кафето ми донесе
и с усмивка нежно го поднесе.
почувствах твоята красота,
когато вятарът косите ти развя,
Аз в захлас стоях –
да те погледна в очите не посмях.
Помислих,че пронизан съм от тях
и от щастие засиях.
Харесах твоята снага –
като на белонога сърна
грациозната походка
и представих си,че сме на разходка
окъпани от последните лъчи
със сияещи от радост очи!
Първата глътка отпих,
доволен,че те открих!


1998г.





СЕДЕМ ФУТА ВОДА ПОД КИЛА

На д – р Икономов



От далечните морета той пристига –
в полите на Витоша своя кораб издига,
но и тук той пристан не намира,
душата му жадува за всемира!
В “Синтра” светът пресътворил,
домът – сам си изградил!
Човек всестранно надарен!
Истинска чест е за мен
да съм на борда с капитана
и заедно да потеглим към Океана!


1997г.



ДУХЪТ НА АВАЛОН


От сърцето пламенно желана,
винаги чаровно засмяна –
това е твоята нежна премяна,
ах,моя малка сладурана!

Духът на Авалон ме покори
и зърнах Сукуба сред порои сълзи –
за мен Тя навярно тъжи.
Поне нещо моля те,кажи!

При Ануин да ходя не желаех,
не ще бъда спокоен знаех,
да те докосна се колебаех,
пред погледа си твоето тяло ваех.

Усетих – сърцето ти тупти,
гласчето,по – нежно от славей шепти…
Внезапно сепнах се,отворих очи –
до мен не беше ти ...

1999


ЕСЕННА РАЗХОДКА


Вървяхме по горската пътека
постлана с букови листа,
любувахме се на есента
и разходката ни беше лека.
За малко и слънце се показа –
пейзажът изведнъж се промени,
птица някъде запя – не бяхме сами.
И както някой отбеляза :
“Есента е приказна картина,
малко тъжна,но истински красива
макар,че частица от гората загива.”
Заек край нас премина
и изчезна със скок
зад дънера прогнил,
където се беше скрил
към близкия поток.
Вятърът дърветата нежно погали,
обрули от тях листата
и закри се синевата.
Всички бяхме разбрали,
че слънце повече няма да има
и птиците ще заминат скоро на юг
някъде далеч от тук –
защото иде лютата зима...


1998г.



КЪМ СЛАВАТА
На Едгар Алан По

Нещастно детство и труден живот.
На всяка крачка тръни,мъки и пот...
Околните не го разбират.
По - лесно е да го презират...
Живее сред хора,но човеци не намира.
Човекът е той!Но късно го разбира!
Приятели многобройни има –
домът му е пълен с тях.Взима
някой прашен том,прелиства неща,
все интересни,и прекарва пак сам вечерта...
Надарен с интелект аналитичен
и с въображение богато,той е отличен
писател,философ и чувствен поет!
За зла съдба или за късмет
в родината си не бе признат,
но не преви пред трудностите врат!
Стремежът му към красота
бе неговият идеал за свобода.
Красотата той умееше да цени!
Не случайно у него тя бе на висоти...
И гениални произведения създаде –
на литературата нов облик даде!
Но живееше в свой различен свят –
свят на мисли и мечти...Млад,
Останал без родители,нямащ сестра и брат,
а само покровител,макар и богат,
той не успя в живота да сполучи!
Приживе възхвала достойна не получи!
Умря самотен и изоставен.С бледен лик...
Без да разбере,че е Велик!

1996г.



ПОСЛЕДНА ЦЕЛУВКА




Даде ми последна за днес целувка,
погледна ме с очи насълзени,
а аз копнеех за още една милувка
и съзерцавах те с очи натъжени.

От моята прегръдка – не желаех да те пусна!
Ала ето,че настана време,скъпа – ти да си вървиш!
Мечтаех да докосна отново твоята нежна устна ,
най – вкусният за мен сладкиш!

…Нямах цвете,а ти обичаше тази червена роза,
ала всъщност роза бе самата ти!
Гледаше ме унило в скръбна поза,
копнеех да бъдем сега някъде далеч сами…

Да вдъхвам твоя аромат – цвете мило,
бавно,леко да махам твоите бодли…
Ах!Как срамежливо си се свило!
Кървят ръцете ми,но ние сме в нашите мечти!


2000



ЛУННА СВЕТЛИНА

Крачех устремено по прашния път.
Кракът ми стъпваше уверено.
Настроението ми бе умерено.
Може би отивах към своя кът –

Скрит нейде под жълтия звезден килим?
От лунна светлина обливан бях
И замислен все така вървях.
Дали ще стигна,ако забулено е всичко в дим?

Или в северна мъгла,в омара морска?
Трябваше ли да бъда алтруист?
По неволя ставах аз турист
Из стръмните пътеки на душата хорска!

Но нека не изпадам в тягостна утопия!
Аз зная – такова място няма!
Има само бездънна еристична яма
И множество сломени духове от остри копия.

Вярвам!Да,вярвам - в своята катаркома!
Не ще се задоволя с нейния мимезис,
Нито с някой “празен” тезис!
Ще се събудя от тази така дълга кома!

Мечтая си по дългия прашен път,
Да има момиче,с което да споделя този кът!

10.11.2000г.




НА БРЕГА


Множество хора,
гледки красиви,
лица щастливи,
синее простора...
Чайка над мен прелита,
а в морето – самотен рибар.
Сядам на порутен дувар,
където водата връхлита.
Фар към хоризонта
известява за опасния бряг,
а вълните не спират своя бяг...
Здрачава се над Понта...
И чувам на щурците песента.
Бавно се унасям -
в друга епоха се пренасям...
А идва есента!


1997г.
Приморско




НЕДЕЙ ВИНИ МЕ ТИ


Недей вини ме ти,
че очакванията ти не оправдах!
Макар и късно,аз разбрах,
че други са моите мечти!

Да бъда само твой
и никога сам,
но вече знам –
това не е животът мой!

Към други висини
и към безкрая
(а не към рая) –
духът ми се стреми!

И твърдо реших –
такъв съм,особен чешит,
понякога буен,друг път свит,
че неволно сгреших!

Недей вини ме ти,
че други са моите копнежи
и моите стремежи,
че други са и моите мечти!


1998г.




НЕИЗБЕЖНА БОРБА

От миналото навярно се поучих
и с препоръките,които получих
изправих гордо глава – без капка свян,
без съжаление – от тръпка за победа облян!
Пристъпих смело по мокрия паваж.
Нямах много!Нямах стаж...
В този Велик занаят – Живота!
Приличах навярно на скота ,
който стъпва по тръни и бодили
закърмен с несломими сили.
Кракът ми започава да кърви,
ала Аз не спирам!Човекът върви!
С железният си поглед сковава
и смело пред трудностите застава!
За отстъпление няма и дума,
хвърлям се напред като пума,
и боря се здраво –
“победителят винаги има право”.
Така неизбежната борба
е винаги справедлива борба!
Човекът знае,че духът побеждва!
Дори и най – твърдата преграда пред него сдава!
Животът – това свещенно право,
трябва да се отстоява здраво!
И така,изпълнен със сили свежи,
необръщащ внимание на хорските брътвежи –
напред продължавам да вървя!
Със скръстени ръце не ше стоя!
1998г.



НЕСЕБЪР


На около – безкрайна синева...
Аз омаян съм от красота
и усетих как тупти
твоето сърце.А в главата ми ехти
на древна битка шумът –
до мен хиляди мечове звънтят...
Пристъпвам по паважа бавно
и мисля си за миналото славно,
за това какъв си бил
и колко много си се променил!


1995г.





ОТКРИТИЕ




На балкона,всред повея на вятъра стоя,
замислен,с ведър поглед капките дъждовни броя,
А над планината бурята бушува.
И една идея в съзнанието ми внезапно изплува –
че това време – дъждовно и мрачно,
за размишления е най – удачно!


1998г.



ПАДАНЕТО НА ОЗИРИС


“Великата Сотис блести на небето,
А Хапи от изворите си излиза.”
За радост на Великия Фараон
Назначен да властва от Астрон
Там – край старата Гиза,
Та чак на север – до морето!

Древният Номос повелява
Господар да е могъщия Озирис –
Той и на Ра пътя показва,
И грешниците строго наказва!
Живее сред ухания и мирис
В градина чудна,откъдето управлява!

И с нотка на печал,и с мъничко възхита
Той гледаше своите чада – изтерзани и бедни
И проклинаше премъдрия Тот,
Че им помагаше да счупят своя хомот!
Нима тези неща наистина бяха редни?
Човека с бога да се бори опита!

И разклати се божествения му трон,
Зарони сълзи,разляха се водите на Нил,
Ала не можеше да бъде спрян Човека!
Той бе поел по “трънливата пътека”!
Знанията,който той толкова бе крил
Го събориха в полза на Амон!

03.12.2000г.




Питаш ме ...


Питаш ме защо държах се аз така?
Повярвай – да държа исках твоята ръка!
Нещо се беше загнездило в мен,
в сърцето бях ловко ранен!

Ах!Защо да стане това допуснах?
Радостта в очите Ти отново изпуснах!
Чувствах само пламъка в моите гърди
и едно сърце,което смутено мълчи.

Имах вид замислен,тъжен,ироничен.
Приличах на човек дълбоко себичен.
Виждах хора много край мен,
Времето бе бурно,преминаваше вече този ден.

Никой не ме позна и аз никой не познах
И едва тогава,седящ сред тълпата осъзнах,
че съм чужд на този егоистичен свят!
Че борбата ми омръзна,а съм още млад!

Нима пред Марс скланях глава?
Жадувах за епичен живот,за слава!
Нейде при мен Алорк се мотаеше,
но кой е,аз не знаех,и той това знаеше.

Бавно в Аргея се превръщах,
а че до Ауфид седях,внимание не обръщах!
За окървавената Белона копнеех.
Тя поднесе ми вендикта!Немеех!

О!Нима в роб успях да се превърна?
Ако трябва,животът си ще преобърна,
ала назад никога не ще се върна!
Ще се движа все нагоре – докато зърна

Новият си социален статус,
бягайки от ежедневния патос!
Затова недей ми се сърди
момиче на моите мечти!

Обичах те преди
и ще те обичам – разбери!


1999




По пътя

И Аз започнах да изкачвам върхове
Но не под синьото небе
Надскочих своите утопични страхове
И тръгнах към всесилните богове !

И мен обрулваше ме силен вятър ,
От хорската ненавист породен .
Играех драматична роля в театър
Не автор бях , а само актьор в този ден .

Често и дъжд над главата ми валеше ,
Е , водата не идваше от облаците сиви ,
Ала мен страшно ме болеше ,
Че игрите в живота – бяха най – диви !

Удряха ме и все по – силни урагани ,
Но Аз умеех светлината да откривам ,
Борех се с огромните титани !
Волята за победа Аз не убивам.


23.09.2000г.




ПОСРЕДСТВЕН СВЯТ


В дълбока пропаст стоя
вперил поглед към висините,
от бъдещето - без да се боя.
Притиснат от стените

на мнимото настояще.Да!
А душата – безжизнена остана,
като,че ли бе смертта,
досущ като “черната врана”.

Продължавах на горе да се взирам
с угасваща от страст надежда
и започнах ясно да разбирам,
че всичко до това се свежда –

посредствен да си !
Сега това е от значение,
и със съдбата се примири –
ето моето заключение!

Бъди с равните - равен ,
с доволните – доволен,
това е преход бавен,
но живота ти ще е охолен.

Ала не!Гледам на горе уверено!
Усмивка по устните пробяга,
желанието ми бе умерено,
но в крайност избяга!

Мълния небосвода озари
и мисъл върховна ме осени –
“за минали неща не се кахъри,
и действията си промени!”


1998г.

Няма коментари: