Реклама

сряда, 19 март 2008 г.

Тунис - под южното небе /пътепис/

ПОД ЮЖНОТО НЕБЕ



Тунис,
това звучи примамливо, в никакъв случай не диво, но все пак екзотично, ориенталски, въпреки че се намира малко встрани от Ориента. Тунис, тази емблематична дума определено ме заплени, и изпълни с чувство за една непреходна епохалност!
Страна на древността, отдавна експлоатирана земя, която ми предстоеше да преоткрия за сетен път, но вече реално! Досега съм бил там хиляди пъти, но само чрез своите фантазии.
Земя древна и велика, застлана от пеления килим на забравата наречена Сахара! Но макар че пясъка е могъщ господар на тези земи, тях не ще ги запрати в задгробно забвение. Изпълниха ме стиховете някога от мен писани за стария Несебър - пристъпвам по паважа бавно, на около хиляди мечове звънят, и си мисля за миналото славно за това какъв си бил и колко много си се променил! Представях си древния Картаген, безумно смелитефиникийски моряци, могъщия пунически флот, славните и изпълнени с тъга пунически войни,неугасващата слава на безсмъртния Ханибал.
С горе-долу такива мисли бях обзет, когато ни се удаде възможност да заминем със съпругата ми на нещо като меден месец в Тунис... Казвам нещо, защото се явяваше в един период от няколко месеца след сватбата ни -най -великия до този момент миг в нашия иначе скромен и отруден живот. И така, но нека да започнем нашето повествование от София. Родителите ми дойдоха да ни вземат, натоварихме се в Сийда и хххайде според както пише на самолетните билети - право към Терминал 1. Да, ама не! Пристигнахме там към 09.00, два часа преди обявения полет, гарирахме на платения паркинг и се замъкнахме към входа на летището. И тук не щеш ли изненада - две усмихнати предполагам стюардеси (едва ли, но поне на такива ми изглеждаха) любезно ни уведомиха, че този терминал е наводнен и всички полети са прехвърлени на новия терминал 2. :-) И хххайде пак на обратно кръгом и ходом марш към новата ни цел.
И да ви кажа честно се ядосахме на цялата тази неорганизация, ама си викаме хайде сега пък и за това ли ще си хабим нервите, още не тръгнали на почивка. И си свиркахме. Можете да си представите какво стълпотворение бе на няколко етажния паркинг там.
И понеже имахме време седнахме. Започнахме да правим планове как след няколко часа живот и здраве ще се топнем в Средиземното море и блажено ще се изтягаме в мързеливи прозевки на горещия плаж. Ех мечти, към вас ние скоро ще летим. И така неусетно времето
напредна значително, вече настана време за тръгване, но (винаги има поне едно но!) чартъра се отложи, при това за неопределено време! Хайде пък сега! И отново цялата ни ентусиазираност и енергичност бяха подложени на изпитание, настроението пак доби склонност към унинение. Бях чувал от приятели, от сам, от там, че даже за чартърите си е било наложително няколкочасово закъснение на полета,
иначе как ще разбереш, че ти предстои да летиш именно с чартър? И друзя, казвам ви започна се едно пословично висене с опнати нерви едва ли не до краен предел. Търпение не ни остана, обаче нали бяхме поставени постфактум, просто чакахме и чакахме.
По някое време направихме фрапантната грешка, защото никой не беше предвидил това, да влезем за обяд в едно от заведенията. Цените, те направо ни бяха за десерт, че и за два. :-) Последва нова борба за последващо следобедно кафе, защото часът минаваше вече 15.00 (по това време би трябвало вече да се препичаме лежерно нейде там в Африка). Предполагам вече се чудите кога ще тръгваме? То на нас ни стана "всьо равно". Обзе ни апатията, но си сдържахме нервите. А от летището все ни казваха -ей, сега, след половин час, после след един час и т.н. И ето го вече заветния миг - в 17.30 та чак не е за вярване ние възторжено с приповдигнато настроение се отлепихме от земята наша българска! С един Боинг 757 - 200. На Kartago Airlines.
Вълнението беше особено голямо. Жена ми никога до този момент не беше летяла със самолет, а това усещане беше едва ли не и забравено за мен. Единствените ми полети преди този бяха през далечната 1990 г. в посока до Москва и обратно. С ТУ 154. Така, че можете да си представите колко ентусиазирано се чувствахме, е и с малко страхопочитание.

Ден 1

Полетът мина безупречно и след около час и половина кацнахме на летището в град Сус, на брега на морето горе-долу по-средата на държавата, ако я разделим по вертикала. Самолета бе 150 местен и според нас натоварването му бе от порядъка на може би 80%
(очаквах, че в разгара на лятото даже няма да има места, но не бях прав). На излизане от аеропорта трябваше да си намерим "нашия" човек - понеже бяхме хора от няколко туроператора за няколкото курорта на страната. Сформирахме си групата,
качихме се на чакащия ни автобус поехме на север изминавайки като време повече от час. С нестихващ интерес наблюдавахме странния за нас пейзаж от палми, храсталаци, разните му там дръвчета и особено бледата кафеникаво-жълта почва. Струваше ми се,
че и тук се усеща диханието на Сахара, въпреки, че според картата ние се намирахме в най-плодородните райони на страната.
За нас обаче пейзажът е полу пустинен. Ако тия хорица видят нашите плодородни черноземи направо ще се преселят в България. Та мъка ми стана като направих веднага аналогията с нас и за това колко златни земи пустеят оставени на милостта на природата,
а пък тука в Тунис навсякъде където може е обработена нива (досущ както и в съседна Турция).
Поуморени, раздразнени ала изпълнени вероятно най-вече с любопитство се тътрехме с рейса към нашия курорт и опаа нова изненада. Хотелът ни се оказа първи, но какво беше учудването ни, когато там слязохме само ние двамата. После стана ясно, че сме единствените българи в този момент не само в хотела, ами и в този курорт изобщо - Ясмин Хамамет! Е това е!
Хотела бял, в типичен арабски-мюсюлмански стил на 3 етажа отделен с висока също бяла ограда и охрана. Акостирахме около 21.00 и
веднага по съвета на нашия БГ гид (който ни заряза разбира се) метнахме багажерията пред погледа на рецепциониста и с бързи крачи за устремихме към ресторанта. Той се оказа в наш соц. стил, слава богу с почти изцяло европейска кухня.
Нахвърлихме се към шведската маса и заседнахме с леко блаженство и мъничко изненада от страната и средата , която ни обгръщаше. Хотелът 4 звезди остави у нас много приятни първи впечатления със своя вид, двор, архитектура (хотел "Зодиак"), вход.
Ресторанта малко не ни допадна особено, ама хххайде сега.
Записахме се на рецепцията и поехме към стаята ни, която се оказа през няколко коридора на първия етаж, разбирайте на нивото на земята.
Ето, завъртаме ключа и едва ли не нахълтваме уморени. Жена ми веднага ме изпреварва, светва лампите, оглежда на всякъде и изведнъж тъкмо захвърлих куфарите чух неистовият вик на Йоли! Обърнах се и що да видя - една огромна явно добре охранена
хлебарка се полюшваше на бялата спалня! Необходими бяха радикални мерки, както си мислех, за да не и дам възможност да избяга. Ала хлебарката, явни считаше, че именно ние сме и нарушили покоя, а и бе толкова дебела, че не успя да придвижи кой знае колко...
А стаята - тя наистина заслужава едно по-колоритно описание, защото може да е всичко, но по българските стандарти тя определено би била зачислена към 1 звезда. За нея обаче платихме като за 4 звезди...Ах, колко различно изглеждаха снимките в
нета на стаите от този иначе "известен" 4 звезден хотел. За пореден път се убеждаваме, уви и сега лично, че на сайтовете за почивка не е добре да им се гласува много доверие. Гардеробът - набързо скован от там каквото е попаднало в обсега на първия срещнат
дърводелец. Всъщност като се позамисля то не бива да се учудваме на техните дърводелци и уменията им, щото дървета в общи линии в Тунис никакви ги няма. Така че, явно по техните стандарти и преценки всичко си е в норма. Та за гардероба, предполагам, че аз бих се справил не по-лошо. А и дори си имахме облицовка във вид на ..балатум. Толкова за него, важното е, че го има. Банята, както нашите соц. стереотипи от не чак до там далечното минало - с вана, а ваната е зидана и облицована, душа така е монтиран, че получих гръбначни изкривявания в опитите си да се сгъна подобаващо под него и същевременно опитвайки се да запазя някакво равновесие върху хлъзгавото и тясно дъно на подобието наречено със силно преувеличение вана. И точно тук е мястото да споменем, че всеки преминаващ покрай стаята в коридора разбира веднага дали някой се къпе...Това за нас на е чак така неприятно, колкото факта че със същия успех, се наводняваше и спалнята ни...А решението е безумно просто, но никой не се е сетил да направи ....праг на вратата
на банята или пък не им е изгодно, или нещо друго.Та така. :-) Окрилени от тези първи за нас така вълнуващи впечатления се отпускаме на спалнята в опит за заслужен сън.

Ден 2:

Бързаме за закуската по шведски. Но шведи май изобщо не забелязахме, ала руска реч омайна се чуваше от близо и далеч.
Нямахме търпение - все пак скоро щяхме де се потопим в знойното и слънчево Средиземно море. Нарамихме багажерията и хххайде към плажа.
Прекосихме единственото кръстовище, което ни делеше от него, а те кръстовищата им главно по френски тертип са правени - може би едно 90% са кръгови. Няколко крачки по добре оформената палмова алея и вече се озоваваме на самия плаж! На да речем 150 - 200 м от хотела ни. Ама не си мислете, че веднага за минута се оказахме на брега. О не, от една страна хем ни се искаше да се топнем веднага, а от друга ни беше интересно и ходейки все се озъртахме наоколо, мъчейки се да поемем максимално от околния пейзаж, изпъстрен с китни хотели, повечето в арабско-берберски стил, палми и пак палми.
Плажът малко нещо нашенски тип - естествен пясък, широка ивица и дълга, дълга...И на всякъде чадъри все различни. И си викаме сега няма да се проснем точно тука, ами ще разгледаме и щом харесаме място - се плясваме. Повървяхме малко, едно местенце ни се стори готско. Гледаме хората си влачат шезлонгите, натрупани под един далечен чадър, отидох и "отмъкнах" два и аз. Така де, няма да се даваме там на някакви си незнайни чужденци! Е, май над 2/3 както впоследствие установихме, се падат на братска Русия.
И таман се отпуснахме радостно след намазване с масло на плажа и не щеш ли идва един досадник арабеско. Обясни ни, че всеки хотел си има отделна плажна ивици и за да ползваш безплатно чадъра трябва да си от съответния хотел, а пък шезлонгите при всички случаи се заплащали. И хайде на обратно. Та нашенския плаж както се изясни беше именно този, на който стъпихме първоначално. А те чадърите ни все едно са правени с Таити, едни такива покрити с палмови листа накичени върху ръждиво желязо. Ама поне се настанихме не на коя и да е, а на първа линия! Без шезлонги, защото нашите бяха тип рибарско столче, само дето са по-дълги. И едни такива изпочупени и пак ръждиви.
На хоризонта все море до дето поглед стига, безбрежно и спокойно. А слънцето жарко пече и прошка няма. Пясъка към обяд пари така, че цяла кора с яйца сигурно можеш да си сготвиш. Местната ни минерална вода, марка някоя си от многото местни извори там, беше меко казано станала на чай. Добре, че биричка имаше на плажния бар, ама с едно такова европейско име - Келтика, все едно, че тука живеят славните потомци на древните гали/келти. Но в предвид обстоятелствата тази бира ни се стори най-добрата от всичко що сме пили досега. :-) Ала нямахме база за сравнения, защото и тука, както и в Турция има само една (местна) марка бира и никаква друга.
Водата да Ви кажа е студена! Дали защото от 40 и нещо градуса влизаш в 20 и нещо, сиреч амплитудата е по-голяма, или заради някакво подводно течение. Е, само в началото. После не ти се излиза. Преди да дойдем тука що материали изчетохме по форумите за впечатления и преживявания и съвети. Навсякъде се пишеше да се пазим от някакви огромни бели , хапещи болезнено зловонни медузи. Ние медуза така и не видяхме!
На обяд решихме да опитаме на едно крайбрежно заведение, не далеч от чадъра ни, местните пици. Е казвам ви по-гадни пици не сме яли!
Вечерта излязохме на разходка из курорта, с идеята да си легнем по-рано, защото на другата сутрин трябваше да се вдигнем в 05.30. Причината - заминавахме на двудневно пътешествие в пустинята, най-величествената и най-голямата от всички, Сахара.
Разходихме се добре, някъде около 2 часа обикаляхме околността и за пореден път се убедихме в това, какви са арабите! Просто не струват! Магазините им са все едно, че сме в Турция. И непрекъснато, както и там, някаква специфична зловонна миризма
ни заобикаляше отвред.
И така, прибрахме се стаята, която се намираше, ако си спомняте, на първия етаж. Та, излизам на балкона и после установявам,
че не мога по никакъв начин да заключа вратата. А утре трябва да се изстреляме доста рано. Бягам веднага на рецепцията, опитвам се да обясня проблема. Казват ми - ОК, до два часа ще го решим. Часът беше някъде към 20.00. Добре де, ама то мина вече уреченото максимално време, а от техник ни стон, ни вопъл. Нали сме уж културни, изчакахме до 22.30 и вече едва сдържащ се тичам пак към рецепцията. А мацката, една от малкото работещи жени, които видяхме тука, ми разправя, че е забравила!
Е, как да сме спокойни, като цели два дена няма да ни има, а вратата на терасата ни на първия етаж не се затваря?
И целият багаж ще е в стаята! Добре, че половин час по-късно механизма на бравата все пак беше сменен! И в това изнервено за нас положение се опитахме да заспим.

Ден 3:

Добре, че нашият БГ гид в Тунис докато караше към нашия хотела ни светна в една далавера - понеже така и така сме си платили храната в хотела, да помолим на рецепцията да ни подготвят закуската за 05.30 сутринта преди да поемем към Сахара.
В това отношение хората от хотела бяха точни. И дойде заветния миг - в 06.15 пред портала акостира нашият автобус! Помъкнахме фотоапарат (с лента), камера, вода, дребни неща за хапване и една много дебела книга разказваща историята на едни от първите норвежки заселници в САЩ (щата Южна Дакота) - "Земни исполини" на Рьолвааг. Невероятна книга! Но да не се отклоняваме от темата. Автобуса, нищо особено. Посрещна ни екскурзоводката - рускиня живееща в Тунис и вероятно омъжена за арабин. Та тя не спря през цялото
време да хвали страната и арабите. Настаняваме се и след малко разбираме, че отново сме единствените българи (освен в хотела и курорта) тук! От цял самолет наши сънародници само ние двамата се бяхме записали на това двудневно пътешествие!!! Цялата група беше съставена от руснаци, което за нас все пак беше добре. И така, заизнизвахме се от курорта в южна посока, пътьом взехме още няколко братушки и с газ напред.
Първа спирка беше предвидена в град Ел Джем и третия по големина римски колизей със същото име. Ще се стремя да избягвам конкретните определения за точно време.
Навлизайки все по-на вътре в страната (посоката ни е общо взето южна към този момент, от курорта Ясмин Хамамет към Ел Джем, почти успоредно на брега) пейзажа става все по-зловещ за нас. Зеленината, макар и срещаща се още, вече бе придобила много оскъден вид.
Преобладаващия цвят на околния пейзаж клонеше към жълто-кафяво с тук та ме някои по-различни окраски. Полъхът на пустинята се усещаше!
Ел Джем! Славно място разположено в граничните полу пустинни райони. Колизеумът - епохален монумент и паметник от епичните времена на Великата Римска Империя! Заставаш на входа и си изумен от мащаба и качеството на древното строителство! И всичко това само за да бъдат осигурени на тълпата (и богаташите) зрелища. Колко ли хора са загинали на тези арена сражавайки се като гладиатори? Били са безумно свирепи времена, времена без милост. Човекът като отделна единица не е значел нищо! И е умирал така, както се е и раждал - без да го иска, по чужда воля. Без да има правото да живее по свой избор...Та строежът е наистина грандиозен. Опитвам се да си го представя в онези времена. Щом сега ни впечатлява, представете си какво ли въздействие трябва да е упражнявал тогава! Имахме на разположение час и половина, който едвам ми стигна. Хем се стремях да мина на всякъде, където може да се качи (и е позволено) човек, а от друга страна щракам по някоя снимка и най-вече снимам с камерата. Три в едно както тука върви една реклама. :-) Милото по едно време се предаде на изкусителната сянка и останал насред знойния пек трябваше да се справям някак си. Искрено се надявам някой ден да мога на живо да видя и колизеума в Рим. На Тунис това му е хубавото - древните архитектурни паметници и плажовете! Камъни, камъни малки и големи, сводове, арки, триумфални, исполински входове, арена. Не бих посмял да направя описание, защото сигурен съм думите ми ще бледнеят пред действителността. Да не се застояваме повече на това интересно място, а да продължим напред нашия маратон. Все пак да минем към 1300 км за два дена и то с доста наситена програма за нас си е направо препускане.
Мятаме се в автобуса и хайде навътре и все навътре. Пейзажът отново - той става все по-безлик, подтискащ и все по беден. И тука живеят хора! Все пак, колкото и да са си свикнали, бидейки родени тука, то условията са направо примитивни! Местното население известно като бербери и туареги, приели също исляма от завладелите ги араби се явяват наследници на всички древни народи населявали района на Магреба, дори ареала на цяла Сахара. Има ги и в Тунис. Според официалната статистика, на която по подразбиране, щом става дума за малцинства не може да и се има кой знае каква вяра, та тя твърди, че в Тунис живеят 300 000 (триста хил.) бербери. Имат език напълно различен и неразбираем от арабите, които се явяват колонизатори и болшинството от населението. Бербери има също така и в Алжир (около 8 млн. от близо 40 нлн. население), в Мароко (тук те са болшинството от населението, но не управляват!), в Западна Сахара, в Мали, в Мавритания, в Нигер, в Чад, в Судан, малко в Египет и също малко в Либия.
Днешните бербери са преки наследници на няколко древни племена в Сахара плюс на нумидийците, древните либийци (не са семити!), пуни, римо-италийци, византийци и вандали (германски племена)и алани (ирански племена). В Тунис при 10 млн. души коренните жители на страната са изместени да живеят в най-неблагоприятните области в т.ч. и в пустинята, в пръснатите тук и там зелени оазиси! Живота им е направо жалък в повечето случай, дори и само сравнявайки го с този на арабите в същата държава.
Напредвахме към некоронованата столица на берберите, там едва ли не вече в самите пясъци - град ..........
Половината по-съвременен град е изграден, както твърди пристрастната наша екскурзоводка, с държавни средства и е изцяло в типичен арабски стил. Останалата част е едно завръщане в далечното минало! Жилищни постройки няма, а само рояк от боядисани
най-често в светло синьо, врати и хълмове (естествени), предполагам от варовикоподобен материал в които жилищата са издълбани като землянки! Сравнително от скоро има прокаран водопровод с по една изведена пред всяка врата чешма!
За улици в тази част просто трябва да забравите! А като задуха оня ми ти вятър (май сихел му викаха) прахта и пясъка заличават едва ли не всичко и проникват навсякъде. Единствено главното шосе е с асфалт, по което се движим и то път без нито една дупка.
Ала причината не е в уменията на арабите! Просто климата е много сух, няма резки температурни колебания, няма дъжд и сняг.
А и пътищата им са правени от италианци и французи. Та при вида на тези окаяни хорица ни стана малко тъжно. Скоро посетихме едно типично,
издълбано и обитаемо берберско жилище. На входа, в подножието на хълм, чешма. Входа сравнително тесен и нисък (за мен). След 2 м тунел в ляво и в дясно по една като мансарди от 3-4 квадрата издълбани. След още 4-5 м влизаме във вътрешния двор,
от където разбираме, че върхът на хълма е махнат. Така светлината се разпростира до където може. За електричество не са и чували. Двора с формата на окръжност е около 50-на квадрата, ограден с вече не помня, точно, но да речем 5-6 издълбани стаи.
Спалните представляват просто дупки с размерите на малка стая и нахвърляни по пода рогозки. В кухнята газов котлон (дърва няма), лавици издълбани в стените като долапите ни едно време. В двора две пейки до украсяваха мрачния пейзаж! Та така! От тук на татък вече се разкриваше в истинската си пълнота величествената Сахара! До тук усещахме, макар и все по-силно, само нейното горещо дихание! Околността постепенно преминаваше (от морето)от кафеникава сравнително, според техните разбирания, плодородна почва
във все по-добиващ сивота облик. Последва практически район без стръкче трева дори, без храсти. После дойде ред на каменистата пустиня и ето я най-сетне пустинята, такава, каквото ние я разбирахме! Само пясък, чист, най-фин пясък! И дюни, пясъчни на където и да погледнеш, една безкрайност. И те обзема ако не преклонение, то поне безметежност и си казваш колко дребен е човека всъщност! Някога, много отдавна, да речем в преди римско, а и в римско време, по тези места само са били чували за пустинята.
Районът е бил плодороден, култивиран, обработван и напояван с къртовски усилия, за да се превърне в житницата на Римската империя (наред с Тракия и Египет!, да, да Египет!)! Всичко това преминава в нова мрачна окраска, когато трайно по тези земи се установяват арабите. Оказва се, че за един огромен период от около 1000 (хиляда) години арабите не са посадили по тези земи нито едно дръвче, не са поддържали изобщо изградените с толкова усилия напоителни мрежи и съоръжения! Въобще не са си мръднали изобщо и пръста! И ето го и резултата - Сахара настъпва към Средиземно море!
По римски летописи става ясно, че тогава е било плодородно до 350 км навътре от брега!!!
Сега този показател в различните части на Тунис от 80 до под 20 км!!! Коментара оставям на Вас!
Късния следобед пристигаме в определения ни за нощувка оазис ................Глътка освежен, макар и горещ, полъх на зелено.
Незабравимо усещане. Особено, когато слизаш от автобус, чийто климатик държи 22 градуса, а на вън в същия момент е над 40. Китно спретнато хотелче, заобиколено с много палми, трева, градинки и басейни! Изобилие от вода! Ето на такива места може истински
да се оцени какво значи тази течност за живота изобщо и в частност за нас самите, които я приемаме като даденост. Едва тука човек може да разбере и усети радостта от вида на оазиса пред себе си (стига да не някои от многобройните миражи на вода и палми,
на които станахме на няколко пъти неволни свидетели и ние).
Заздрачава се. Слънцето върви към заник нейде на хоризонта. Живота изплува от дълбоките сенки на своите мисли и се отдава на активност, иначе толкова несвойствена за обитателите на тия райони. Лек, едва доловим полъх, възбужда изнурените от палещите лъчи на слънцето, палмови листа, в опит да ги събуди. Отдадени, и от жегата , и от умората, и от пътуването, ние излизаме от обзелата ни летаргия към първото по-значимо приключение, което ни предстои. Часът клонеше към 20.00. В лек спортен вид тромаво закрачваме от блажената стая към автобуса. Пътуването трая не повече от 5 минути. За да слезем в Сахара, такава, каквото сме си я представяли, такава, каквато я знаем от книгите и филмите, истинската Сахара! Пясъка е на всякъде, навсякъде пред нас се виждат и ...истински едногърби камили! Зловонната миризма, за която сме слушали, тук така и не я доловихме. Срещу 9 евро имахме възможността да направим едночасова езда върху камила по утвърден маршрут. Групата се втурна към нещо, оприличаващо се на сграда, която с чиста съвест бих бих определил като обор. Та там една лудница, народ събран от къде ли не. Всички чакат своя ред за достъп до това помещение, където ти слагат тюрбан на главата и едно бедуинско наметало. Нещо с Милото обстановката ли, опасението че ще се усмърдим на камили, лудницата ли , ама решихме да не се възползваме от тази екстра,а да седнем в кафето под открито. Масите, изобщо цялото заведение (мисля, че е излишно да казвам, че съпругата ми се явяваше единствената жена; посетителите, местни субекти, според мен идваха за да гледат европейките,които ще яздят камилите; за да стигнеш да ти метнат тюрбана и да излезеш задължително минаваш през кафето...)бяха сложени направо
върху пясъка. Не ни допадна и там. Върнахме се малко на зад, към автобуса с желанието да се настаним удобно в него, ама се оказа заключен.
Хайде кръгом и се забихме към няколкото места бегло подобаващи на сергии. И тука си купихме за скромен спомен пустинна роза. Както излезе, има хора които от това си изкарват прехраната - копаят тези така завладяващи с вид на цъфнала роза, камъни, подобни на смес от друзи и кремък.
Гледахме облегнати на мрежата, как групата ни, вече спретната по местен тертип, се предвижва към чакащите камили, на около 200 м пред нас. Минаха 10-на минути. И изведнъж екскурзоводката ни забелязва. Втурва се пъргаво насам, подхваща ни и директно ни завежда към сградата, обяснявайки, колко ще изгубим, ако не пояздим. Друзя, ако знаете колко права се оказа жената! Камилите едни мили животни, огромни, мъжки и едногърби, ама Ви казвам кротки и послушни. Няма миризма и да знаете - за другите нямаме и идея ама тези не плюят! Тънкия момент е при качването, защото когато седнеш, тя по заповед на човека се изправя рязко първо със задните крака, при което ако не си се хванал достатъчно здраво за дръжката на самара, те поставя в едно наистина незавидно положение за салто мортале. :-) При слизане е наабарот - спуска първо предните крака, при което можеш да се озовеш изведнъж пред камилата. Та както си му е реда, аз като един вид кавалер (:-)) предоставих възможността жена ми първа да се покатери на нейната камила.
Тя показа завидна смелост! Поради малкото ни закъснение ни предоставиха персонален водач. И поехме по следите на кервана, който се открояваше в лекия сумрак. Усещането бе невероятно! Намирахме се на около 750 км навътре в страната, вече в самата пустиня, имахме обхват на мобилните си телефони и яздехме...камили!

Ден 4:

Дигнахме се в 04.30 вече се настанявахме в стола за закуска. Какво накара групата да стане толкова рано? Предстоеше ни да посрещнем изгрева на слънцето на около един час път от тук, в центъра на едно от най-големите солени езера в света! Пътя се вие през равното като тепсия езеро разполовявайки го. Коли почти не срещаме, само автобуси като нашия.
Мракът започва бавно да отстъпва нататък зад далечните зъбери на хоризонта. Пясъка започна да отстъпва място на нещо, което смятахме за напълно неочаквано. В ляво и дясно се простираше безбрежна равнина досущ прилична на голямо езеро. Да! Това действително беше езеро, само че такова, каквото предполагахме. Автобусът спря и ние побързахме да разберем насред какво сме се озовали. Сол. Чиста кристална бяла сол! Това беше едно от най-големите солени езера в света! И то насред пустинята, ей така изникнало буквално в нищото. Величествена гледка! До дето хоризонта се слива с мрака е само сол.
Тя полепваше по обувките ни, хрускаше под краката слепена на корички. Заради клонящата към нула влажност солта бе в идеално кристално състояние. Такова нещо не бяхме виждали до момента! Докато улисано крачехме и зяпахме в захлас на около, слаб слънчев лъч докосна изненаданите ни лица. Моментално завъртях камерата в посока на заревото. Там, далеч над мъглявите хълмове, едва доловимо си пропяваше път слънцето! Само за няколко минути то ускорявайки скоростта си, ни огря в блажен поток от ранна светлина. Окъпа ни в лазурен блясък, преминавайки от кърваво червени нюанси
към традиционно жълтия цвят, с който сме свикнали да го виждаме. Незабравимо! Някъде там, насред пустинята, посрещахме изгрева на слънцето в оазис,
ала не от вода и палми, а сред езеро от сол! Продължихме пътешествието в посока на друг град на берберите, разположен в сравнителна близост до изхода от това солено езеро. Там се преместихме в местни каручки, които ни транспортираха на няколко километра на вътре в същото зелено островче, до специално създадена зелена градина насред пущинака.
Все едно, а не че сме били, се намирахме едва ли не в джунгла. А само на броени метри от нас обвиваше своите тежки пипала пясъка. Ей на това му се вика оазис! После на обратно бегом към автобуса и напред към следващата точка от предвидените в дневния ред,а именно - джип сафари!
Накачихме се по 6-ма в Тойоти и с пълна газ се отправихме , както ни се стори, към сърцето на пустинята. При това с подобаваща скорост! Имаше друсане,
емоции, еквилибристики с колите докато не спряхме на мястото, където стояха руините от снимките на филма "Междузвездни войни". Докато се любувахме на
автентичния пустинен пясък, който ни обгръщаше от всякъде, бяхме заобиколени от сръчни местни елементи, които всячески се мъчеха да ни продадат по нещо.
Като се замисля, как и в какви условия живеят бедните хорица!
...В ранния след обяд се отбиваме пътьом да разгледаме най-старата джамия в страната. Видяхме я обаче само от вън. Изморени поехме обратно по нов път към курорта. Предстоеше ни нещо наистина досадно - посещение в местна фабрика за килими ( в магазина и). А цените, мама мия... Привечер изнурени, но горди се стоварихме пред хотела ни!

Ден 5:

Нищо забележително. Цял ден плажуване и мързел, особено след последните няколко дена. :-)
Вечерта активна разходка из курорта и магазините му - за да си вземем по нещо за спомен, а също и за нашите родители и близки.
А тунизийците, много наподобяват турците по ориенталските си пазари, магазини и производство на сувенири. Но пак, както и турците, всичко с което се гордеят като архитектурни и исторически забележителности не е дело на арабите (или турците), а на древните цивилизации обитавали
района дълго, дълго преди тях!

Ден 6:

Пак същата история както предния ден. Плаж и къпане с опити за плуване в морето. :-)
Вечерта - отново разходка.

Ден 7:

Ранно тръгване в еднодневна екскурзия до столицата Тунис и древния Картаген! Е тука вече отново аз нямах търпение! От столицата ни делеше малко повече от
час път. Града според екскурзоводката ни, гонеше два милиона души. Странното не, че изобилстваха жилища, прилични на панелките.
Градът се локализира в приятен залив на брега на морето в непосредствена близост както после се изясни, до Картаген.
Центъра разгледахме на две на три. Типично във хубав френски стил от преди 40 - 80 - години. Тука дори видяхме и жени, местни, облечени
съвсем по европейската мода. На можеш дори да предположиш, че си в Африка. Е, докато не им видиш централния пазар! Все едно сме на Капалъчерши, че
и по-зле. Не ми се ще да се спирам повече тук. Само ще спомена, че българите май преобладавахме на тази екскурзия!
Картаген! Тук дъхът ми едва ли не спира. Сърцето ускорено забива. Вълнувам се! Казвам аз, защото на жена ми тези камънаци май в повече и дойдоха.
Толкова много съм чел за Картаген, че като че ли имах усещането, че вече съм бил тук! Уви, това което видяхме от някога най-великия град - държава в света
се оказа бледа прашинка! Къде беше отишло миналото му величие? Само 2 или 3 декара останки в частта опираща в бухтата. Останалото е огромен хълм,
на който живее в баровски къщи елита на тази страна. Уви отново! Това, което ние виждахме в момента е най-вероятно част не от древния пунически мастодонт,
а от доста по-късния византийски Картаген, унищожен през 8-ми век от арабските нашественици.
Градът първо е бил сринат в Третата пуническа война,след продължила две години непрекъсната обсада, от римски пълководец Сципион Африкански Младши.
След като легионерите му превзели крепостните стени след поредния кървав щурм, се започнали епични, изпълнени с небивала и неописуема за нас трагедия,
три дневни градски боеве, в които е погубен народа на този така Велик град. Вечна слава за загиналите за свободата си!
Мога още много да разкажа за историята на това чудно място, но нека да не затормозяваме четящите с излишен материал!
Виктор Митов
01.2008 г.

5 коментара:

почивка тунис каза...

И според мен тънкия момент е при качването, защото когато седнеш, тя по заповед на човека се изправя рязко първо със задните крака, при което ако не си се хванал достатъчно здраво за дръжката на самара, те поставя в едно наистина незавидно положение за салто мортале и най много да се посмеете всички заедно в този момент. При слизане е наабарот - спуска първо предните крака, при което можеш да се озовеш изведнъж пред камилата. Много хубаво сте го описали, казват че е като на кон, но на мен неми се вижда да е същото, но всичко трябва да се опита за да се види.

почивка тунис каза...

Пишеш много увлекателно и много се посмях на тази част дето е за ваната хаххах....." Та за гардероба, предполагам, че аз бих се справил не по-лошо. А и дори си имахме облицовка във вид на ..балатум. Толкова за него, важното е, че го има. Банята, както нашите соц. стереотипи от не чак до там далечното минало - с вана, а ваната е зидана и облицована, душа така е монтиран, че получих гръбначни изкривявания в опитите си да се сгъна подобаващо под него и същевременно опитвайки се да запазя някакво равновесие върху хлъзгавото и тясно дъно ...."напълно те разбирам,тези вани са доста неудобни и не знам как човек успява да спокойствие да седи в тях.Но всичко с времето си, модата се мени и излизат все по нови и удобни неща.

почивка тунис каза...

Страхотна статия и сте си прекарали много приятно, особено ми стана интересно това с камилите...."Камилите едни мили животни, огромни, мъжки и едногърби, ама Ви казвам кротки и послушни. Няма миризма и да знаете - за другите нямаме и идея ама тези не плюят! Тънкия момент е при качването, защото когато седнеш, тя по заповед на човека се изправя рязко първо със задните крака, при което ако не си се хванал достатъчно здраво за дръжката на самара, те поставя в едно наистина незавидно положение за салто мортале." хахаахах няма да крия че като си се представих в този вариант ми стана доста смешно, но от това,което съм виждала наистина се изправя много рязко!

почивка тунис каза...

Страхотно сте си изкарали, направо да ви завиди човек,добре е да се пътува и да се хапва от различната кухня както и вие пишете...." Нахвърлихме се към шведската маса и заседнахме с леко блаженство и мъничко изненада от страната и средата , която ни обгръщаше. " където и да ходим каквото и да правим...трябва да се храним това е хахахха за хотелите в България ако е 5 звезден хотелът то в другите страни 3 звезден хотел се сравнява с нашите 5- дни, което е жалко понеже цените са си високи, но е по важното да си изкара добре.Това да се докоснеш до камилите е страхотно или пък да се качиш на тях.

Мароко- екскурзии каза...

Ех приятно е да пътуваш ако имаш възможност и повече от един път през година до места,които не си виждал.Стана ми доста забавно като прочетох това..." Ето, завъртаме ключа и едва ли не нахълтваме уморени. Жена ми веднага ме изпреварва, светва лампите, оглежда на всякъде и изведнъж тъкмо захвърлих куфарите чух неистовият вик на Йоли! Обърнах се и що да видя - една огромна явно добре охранена хлебарка се полюшваше на бялата спалня! Необходими бяха радикални мерки,...." хаххаха е това вече е ужасно, не искам и да си представя какво е било, но на всеки ни се е случвало да видим тез ужасни гадини.