Реклама

понеделник, 31 март 2008 г.

Американския индивидуализъм (книга на Х. Хувър)

Американския индивидуализъм
Автор: Хърбърт Хувър
По българското издание от далечната 1924 г.!


СЪДЪРЖАНИЕ
Американски Индивидуализмъ............................... стр. 7
Философски основания.................................................... 'б
Духовни основания................................................... •> 25
Икономически основания................................................ ,29
Политически основания........................................... ..41
Бждащето........................................................................... 53

Авторътъ на това съчинение, г. Н. Нооуег, роденъ на 10 августъ 1874 г., е завър-шилъ висшето си образование по инженер­ство въ 1895 година. До 1913 година, той се е занимавалъ по специалностьта си, като осо­бено се е проявилъ въ минното дъло, желъ-знопяктния строежъ и металургията въ Съеди-ненитъ Щати, Мексико, Канада, Австралия, Италия, Велико-Британия, Южна Африка, Ин­дия, Китай, Русия и пр.
Следъ обявяването на войната, той става председатель на американския благотворите-ленъ комитетъ въ Лондонъ и впоследствие въ Белгия, а отъ юний 1917 до юлий 1919, той проявява голъмитъ си организаторски способ­ности, като организирва прехраната не само на американския народъ, но и на съглашен-скитв войски и почти на цъла Европа.
Следъ войната, като председатель на между­народния съветъ на прехраната, той органи­зирва снабдяването съ храна на Полша, Сърбия, Чехословакия, Германия, Австрия, Рум/кния, Армения, Балтийскитъ държави и пр.
Едновременно, той е председатель на сдру­жението на търговцитъ съ зърнени храниина захарното сдружение въ Съединенитъ Щати, председатель на много търговски и финансови предприятия въ Европа и председатель на американскитъ благотворителни дружества за подпомагане децата въ Европа.
На 5 мартъ 1921 г., Председательтъ на Съединенитъ Щати му повърява портфейла на Министръ на Търговията, който постъ той продължава да заема.
Американския индивидуализмъ.
Презъ последните осемь години ний виж­даме какъ едно революционно движение об­хваща двете трети отъ земното кълбо. При­чините на това движение не требва да се търсятъ само въ несполучливия изходъ отъ войната за нъкои отъ воюващите държави. Самата война, въ последнята си фаза, бъше една борба на социални схващания ; а при­чините на социалното движение водятъ нача­лото си отъ неравенството и неправдите, които отъ векове се напластяваха до непоносимость и на които, разрушенията отъ войната дадоха възможность да се проявятъ. Основните ръко­водни принципи на човешкото общество се поставиха на тежко изпитание. Велики теории за премахването на потисващитъ човечеството злини, развивани отъ мечтатели, обхванаха умовете на хората. Създадоха се велики фор­мули, обещаващи да разрешатъ всички мжчни въпроси. Големи народни маси се организи­раха подъ свои знамена съ надежди родени отъ мизерията и страданията. И този силенъ социаленъ кипежъ не се ограничи само въ народите, които бъха обхванати отъ револю­ционното движение.
Сега, следъ стихването на бурята отъ война, революция и вълнения, дори и у насъ въ Съе­динените Щати има голъмо неспокойствие, голЪмо недоволство отъ по-важните фактори на човъшкия напръдъкъ. Въ истинските, силни и лични изпитания, които преживъхме, всички ний добихме доста много нови схващания и дългъ се налага на всички ни да обсждимъ тези нови течения, ако искаме разумно да опредълимъ бждащето си.
Т"бзи идеи обхванаха даже и ония държави, които по-малко пострадаха отъ войната. Много хора се надяваха, че жертвите и последиците отъ войната ще възродятъ и облагородятъ цивилизацията ; мнозина мислеха, че постигна­тото презъ войната пълно единство въ целите ще се последва отъ пълно единство въ делото за изправление грешките на мирновременната цивилизация. Но до като всички духовни и материални усилия беха насочени къмъ пости­гане единствената цель на войната, следъ вой­ната, ний изпаднахме въ грамадната сложность и многобройность на целите на мира.
По тоя начинъ ний се натъкваме на из­вестни понятия, които требва да легнатъ въ основата на националния ни животъ и които требва да се очистятъ отъ всичко непости­жимо и преходно, за да опредвлимъ ясноистинската, постоянната и трайната насока на нашата цивилизация. При проучването на тези въпроси, требва да вникнемъ по-дълбоко въ нашата политическа и икономическа струк­тура, защото тя изразява социалното ни схва­щане и е механизма на обществения ни строй. При това, не ще бжде излишно да напра-вимъ прегледъ на политическите и духовните принципи, благодарение на които Америка постепенно се е издигала до днешната си висота и величие, не само за да опазимъ тия принципи отъ опорочване чрезъ погрешни понятия, но което е по-важно, за да можемъ и сами да се насочимъ въ пжтя на напредъка.
Петь или шесть големи социални схваща­ния еж въ борба за предимство въ света. Едно отътехъ е американския индивидуализмъ и индивидуализма на по-демократичните евро­пейски държави, който запазва известни ре­зерви по отношение съсловията и класите. Останалите еж: комунизмътъ, социализмътъ, синдикализмътъ, капитализмътъ и най-после автократизмътъ, почиващъ върху правото на наследство, владение, върху милитаризма или върху божественото право на царете. Даже и това последно право още се крепи тукъ-тамъ, макаръ, че нашето поколение виде, какъ повече отъ две трети отъ населението на зем-
ното кълбо, включително и Германия, Австрия, Русия и Китай, се отврати отъ тоя видъ соци-аленъ строй и решително го отхвърли.
Всички тъзи течения кипятъ днесъ въ всъка държава въ свъта. Ту едно, ту друго отъ тъхъ наддълява, споредъ условията на времето и мъстото. Тъ се приспособяватъ за всъкидневно въздействие върху правителствата и народитъ. Нъкои отъ тъзи идеи еж, може би, по-подхо­дящи за една раса, отъ колкото за друга. Нъкои отъ тъхъ еж лъжливи, други върни. Това, което ни интересува тукъ е тъхната борба съ физическитъ и духовнитъ сили въ Ямерика.
Привърженицитъ на нъкои отъ тия соци­ални програми се мжчатъ да оборятъ нашето американско схващане, а нъкои такива при­върженици, каквито има и между насъ, се мжчатъ да ни убедятъ да замънимъ нашия изпитанъ индивидуализмъ изцъло или отчасти съ тая или оная отъ тъхнитъ теории. Тъ под-държатъ, че нашитъ социални основи еж изха­бени, че както феодализма и автократизма, тъй и американския строй се е изживълъ и тръбва да бжде изоставенъ.
Има хора, които сериозно гледатъ съ недо­верие на нашитъ институти или еж побъркани отъ пленителнитъ пророчества на запалени умове. Защото въ кипежа на спороветъ, чо-
въкъ лесно се увлича да хвали или да кори съ думи социалнитъ и икономическите основи. Но отъ своя страна и ний не бива да забра­вяме, че нъкои фрази иматъ силата да под-буждатъ къмъ дъла, каквито еж: „Диктату­рата на пролетарията", „Капиталистически на­роди", „Германия надъ всичко" и много други такива. Достатъчно е само да поменемъ нъкои отъ тъхъ, които бърже се разнасяха презъ последнитъ десеть години, за да се ужасимъ отъ социалното и политическо разорение, което би настжпило тамъ, гдето демагога забулва животинския инстинктъ на умраза, убийство и рушение подъ най-хубавитъ форми на политически идеализмъ.
За себе си, тръбва да кажа отъ самото на­чало, че опитътъ, добитъ отъ седемь годиш­ната ми служба въ тинята и мизерията на вой­ната, затвърди и увеличи въ мене върата въ чистата истина, могжщество и жизненость на еволюционното върую, съ което сме живъли до сега въ нашата страна. Презъ седемь го­дишната борба противъ икономическото из­раждане, социалното разпадане, непрестаннитъ политически хитрувания и всичко, което кипе-жътъ и брожението на личния и класовъ кон-фликтъ може да създаде, разбрахъ, колко малко значение се дава на социалнитъ основи и колко голъма е нуждата отъ по-широко раз-
биране на тъхното решаваще значение за чело-въчеството. И, поради всичко това, азъ си оставамъ индивидуалистъ — смелъ индивиду-алистъ. Но нека кажа сжшо, че съмъ амери­кански индивидуалистъ, защото Америка винаги се е ръководила отъ идеалитъ, които създа-ватъ прогресивния индивидуализмъ.
Нъма съмнение, че индивидуализма, който не е поставенъ въ известни ограничителни рамки, влече следъ себе си много неравенство, тиранство, потисничество и неправди. Америка обаче, е смекчила схващането на индивидуа­лизма, като е вмъкнала въ него единъ прин-ципъ, който изключва всъкакво посегателство за потисничество, било отъ страна на властьта, биля въ индустрията и търговията. Ако искаме да се ползуваме отъ облагитъ на индивидуа­лизма, отъ неговото насърдчаване на иници­ативата, отъ развитието на труда и ума, отъ пълното развитие на умственитъ и душевни качества, ние тръбва да се ограничимъ съ точния и опредъления идеалъ на американ­ския индивидуализмъ: равноправие въ възмож-ностьта за проявление. Ако искаме да запа-зимъ тъзи качества, тръбва да смекчимъ суро-востьта на индивидуализма и да поощримъ напредъка чрезъ онова съзнание за дългъ, което е станало присжщо на нашия народъ. Следователно, нъма да говоря за индиви­дуализма на другитъ държави, а ще говоря само за американския индивидуализмъ. Наши-ятъ индивидуализмъ се различава отъ тоя на другитъ държави съ това, че почива върху следнитъ висши принципи: когато издигаме обществото чрезъ способностите на отдел­ната личность, длъжни сме да осигуримъ на всеки индивидъ възможностьта да достигне онова положение въ обществото, на което неговиятъ интелектъ. характеръ, способность и пред приемчивость му даватъ право; при раз­решението на социалните въпроси требва да се освободимъ отъ замръзналите класови фор­мули; да насърдчаваме усърдния трудъ на всеки индивидъ до крайния успехъ; да подпо-могнемь индивида да иостигнс своя стремежъ съ целата компетентность, която имаме, и съ съзнанието за собствената ни отговор-ность; отъ друга страна, и самиятъ инди­видъ е дълженъ да се кали въ борбата съ кон­куренцията.
Индивидуализмътъ не може да се поддържа като основно начало въ едно общество, ако се обосновава само върху законното право на договори, собственость и политическо равен­ство. Само тия законни покровителства не еж достатъчни. Въ нашия индивидуализмъ, нийотдавна сме изоставили принципа „лесе феръ" отъ 18 ия вбкъ, т. е. понятието „всбки за себе си и по дяволите гбзи, които еж задъ насъ". Ний сме замБнили това понятие съ идеалната максима на Ябрахамъ Линколнъ — равно­правие въ възможностьта за проявление. Въ името на социалната и икономическа правда, ние узаконихме тая максима, защото се убе­дихме, че гбзи, които еж задъ насъ еж зида-ригв на нашия общественъ храмъ, че не всб-кога гбзи, които стоятъ на чело, еж най-доб-рит+з, или гбзи, които стоятъ най-назадъ, еж най-лошитБ и защото се убедихме, че социал­ната неправда руши самата правда. Ний се убедихме, че най-голЪмъ импулсъ на произ­водство се дава тамъ, гдето то се разпредъля справедливо. Ний се убедихме сжщо, че спра­ведливото разпределение може да се постигне само чрезъ известни ограничения на по-силния и господствующия. Въ 20-ия вбкъ ний даже отидохме по-далечъ, като възприехме най-широко принципа за дългъ и отговорность предъ другитБ, като единъ отъ основните принципи на индивидуализма.
Въ каквото и положение да се намира индивидуализма въ Стария Свътъ (въ всбки случай ний сме дали повече на Европа, откол­кото тя намъ), истината, която тръЧЗва да при-
знаемъ днесъ е, че сжществува грамадна раз­лика между принципитъ и духа на индивидуа­лизма въ Стария Свътъ и тия, които сме усвоили въ нашата държава.
И наистина, ний имаме наша собствена особена социална система. Ний сами сме я създали чрезъ поуката, добита отъ сблъсква­нията на интереситъ въ Европа. Нашиятъ строй е изпитанъ, ний постоянно го подобря­ваме и често сме се опитвали да си дадемъ точна преценка за него. Той се отвращава отъ автокрацията и не прави компромиси съ нея, а се бори противъ нея. Нашиятъ строй не е капитализмъ, нито социализмъ, нито синди-кализмъ, нито е тбхно смъшение. Както и повечето американци, азъ отричамъ правото на когото и да било да го подвежда подъ единъ знаменатель, напримеръ, „капитализмъ", „плутокрация", „пролетариятъ" или „буржоа­зия", или нъщо друго, или да го причисли къмъ която и да е категория, която допуща една група да господствува надъ другитъ.
Социалната мощь, която разглеждамъ, стои много по-високо и е много по-ценна. Тя из­хожда отъ нъщо много по-трайно, отъ един­ствения изворъ на човъшкия напредъкъ — принципътъ, че на всбки индивидъ тръбва да се даде случая и стимула да развие до най-висша степень добритъ качества, съ коитонеговото сърдце и умъ еж дарени; това е единствения изворъ на напредъка; това е аме­риканския индивидуализмъ.
Нашиятъ индивидуализмъ има философско, политическо, икономическо и духовно опра­вдание. Той може да има право на съще­ствувание, само като единствения спасителенъ пжть за бждащия човъшки напредъкъ.
Философски основания.
Отъ философско гледище, ние ще се съгласимъ веднага, че интелекта, характера, предприемчивостьта и божественото вдъхно­вение на човъшката душа еж едничката соб-ственость на индивида. Само тъ не могатъ да бждатъ предметъ на спогодби, организа­ции, нито да принадлежатъ на маситъ и на отдълни групировки. Тъ се проявяватъ само въ личния умъ и сърце.
Производителностьта на ума и на ржката зависятъ отъ подбужденията на личностьта. Тъзи подбуждения се създаватъ подъ влия­нието на личнитъ инстинкти, мотиви и при­добити желания. Много отъ гбхъ сж пагубни и тръбва да се ограничаватъ чрезъ морално въздъйствие и чрезъ законно запрещение и да се премахватъ окончателно чрезъ възпи­тание. Тъ се и измънятъ чрезъ широкатапоука отъ голъмитъ придобивки на цивили­зацията, които предаваме на послъдващето поколение подобрени.
Наспедствениятъ инстинктъ за самозапаз-вание, дарбата, страхътъ, добродътельта, умра-зата, любопитството, желанието да се проя-вимъ, да владъемъ силата, да бждемъ ласкани, — инстинкти, които сме придобили отъ хиляди поколения, тръбва за добро или за зло, да се иматъ предъ видъ въ една дълова система, която почива върху придобититъ отъ насъ опитъ и познания. Тия инстинкти се измънятъ съ течение на времето, но въ продължение на поколения. Тъ не еднакво въздъйствуватъ върху всъка личность. По-силнитъ отъ тъхъ сж отъ егоистиченъ характеръ. Но никаква цивилизация не би могла да се гради, нито да сжществува единствено върху необуздания и неразуменъ личенъ интересъ. Свътовната проблема е да се обуздаватъ разрушител-нитъ инстинкти, като сжщевременно се закръп-ватъ и засилватъ алтруистичнитъ и творче-скитъ, защото така се гради бждащето.
Идеалитъ на нашия народъ сж плодъ на инстинктите за добродътель, милость, вър-ность къмъ съмейството и отечеството, лю-бовь къмъ свободата, мистични наклонности къмъ духовното, желание за по-голъмо про-
явление на творческите способности и стре-межъ да бждемъ полезни за обществото и народа. Д идеалите на едно общество еж неговата най-могжщал сила. Яко се опитаме да съпоставимъ значението на инстинктите и на идеалите ще видимъ, че докато инстинк-тътъ способствува за запазването на лич-ностьта, чистите идеали еж най-мощната дви­гателна сила за напредъка. Върно е че иде­алите еж непостижиии. Щомъ отдълниятъ човъкъ не може да ги постигне, не е чудно, че обществото, което е сборъ отъ хора, единъ необходимъ лабиринтъ отъ компромиси, не би могло да постигне своя идеалъ. Но важ­ното е, че обществото има своите идеали и че тб се развиватъ въ оня строй, който ра­боти за тъхното постигане. Не бива да се забравя, обаче, че не е дошелъ още деньтъ, въ който какъвто и да е икономически или социаленъ строй би могълъ да сжществува, ако почива само върху алтруизма.
Съ издигането на идеалите чрезъ възпи­тание, съ придобиването на повече свобода, правда, човъшина и съзнание за дългъ, его­истичните побуждения постепенно загубвате своето надмощно влияние и докато достиг-немъ хиляда годишнината отъ нашето сжще-ствувание, тъ ще изчезнатъ предъ стреме­жите и задоволяванато на чистия алтруизмъ. Но въ течение на нъколко поколения още, ние ще тръбва да тачимъ личния интересъ, като необходима сила, която създава ржко-водни фактори и която насърдчава производ­ството, — иначе ще загинемъ.
Несъстоятелностьта на социализма, въ всич­ките негови разнородни проявления, се състои въ предположението, че човъшкитв сжщества могатъ да се ржководятъ само отъ алтруизма. Тази система преобръща целия народе въ една бюрокрация, въ която отдълната лич-носте не намира насърдчение да създава сто­пански блага, а справедливото степенуване на характера и способностьта, се замъня съ гласуване, или по-скоро съ диктовката на синедриона на социалистическата или болше-вишката партия, или на нъкоя друга тирани-ческа формация. Доказателство, че тези идеи не могатъ да насърдчатъ развитието и двй-ностьта на индивида намираме не само въ страшното пропадане на Русия, но и въ неус-пъхътъ на опитите ни да етатизираме инду­стрията.
Сжщо така далечъ отъ американския инди-видуализмъ, колкото еж далечъ двата полюса единъ отъ другъ, еж и основните начала на автокрацията, безразлично дали тя се поддър­жа отъ класово управление или капитализма, въ която благосъстоянието на мнозинствотое въ зависимость отъ нъколко души, имащи монополъ на собственостьта. Несъстоятел-ностьта на автокрацията, каквато и да бжде тя, се състои въ предположението, че добрия Богъ е надарилъ нъколко избранници съ всички божествени атрибути. Автокрацията изхожда отъ предположението, че само едно или нъколко човъшки сжщества иматъ пра­вото надъ земята, славата, па и на безсмър­тието и отъ гбхъ зависи отстъпването на това право на другитъ човешки същества. Доказателство за суетностьта на тъзи идеи, по отношение свътовния напредъкъ, имаме не само въ страшното сгромолясване на Гер­мания, но и въ вредит-в нанесени на нашия мораленъ и социаленъ строй отъ гбзи рабо­тодатели и работници, които се бориха за икономическото надмощие въ Америка.
Ние въ Дмврика имаме достатъчно житей­ска опитность за да не се самоизмамваме да мислимъ, че всички хора еж еднакви по спо-собность, характеръ, интелектъ и предприем­чивост. Това бъше една отъ безсмислиците на Френската Революция. Ние израстнахме достатъчно, за да разберемъ, че всичко което можемъ да направимъ за личностьта, чрезъ управление, е да й осигоримъ свободата, правдата, доброто образование, свободно про-
явление на способнитъ и поощрение къмъ изпълнение на дълга.
Нашия индивидуализмъ се различава отъ европейския именно въ това, че той крепи едно общество, което признава тъзи душевни качества. Никой индивидъ не би могълъ да се издигне тамъ. гдето е потиснатъ подъ твър­дата кора на класи и съсловия и никакви класи и съсловия не могатъ да се образуватъ въ единъ народъ, всъка частица отъ който има свобода на проявление. Нашия индиви­дуализмъ изключва напластяването на класи и съсловия, а съ това, не само че се запазва равенството за проявление, като се дава въз-можность на най-способния и най-предприем­чивия да се издигне най-отдолу, — но се и отнема възможностьта на синове на щаст­ливци да продължаватъ, само по простото право на рождение или милость, да заематъ бащинитв си привилегировани мъста и да пречатъ на друго поколение да се издигне. Пионерите на американския индивидуализмъ много добре еж схващали, че не тръбва да възнадраждаватъ \№а$гппдг.оп, ^ггегзоп и На-гтНоп съ наследствено херцогство или съ оземляване, както Великобритания възнагради МаНЬогоидН и Не1зоп. Иначе, нашето амери­канско поприще би се задръстило отъ поко­ления, наследващи бащинитъ си привилегии, безъ да притежаватъ бащинитъ си способ­ности.
Днешното правителство въ Вашингтонъ е най-доброто доказателство, че нашата система не търпи създаването или надмощието на класи. Отъ дванадесеттъхъ души: Председа-тель, подпредседатель и Министерския каби-нетъ, деветь души еж си пробили пжтя въ жи­вота безъ никакво материално наследство, а осемь отъ тъхъ еж бивши работници.
Мко разгледаме побужденията, които ни водятъ къмъ творчество, най-могжщото за напредъка е стремлението за лично проявле­ние, желанието да създадемъ нъщо. Най-го-лъмото щастие на човъка е личното негово дъло. Тукъ се крие и тайната на творческия инстинктъ на человъчеството. Но той може да виръе само въ общество, въ което инди­вида се ползува съ свобода и поощрение къмъ творчество, гл и самото общество може да напредва само ако взема участие въ мно-гобройнитъ творчески начинания.
Освенъ това, засилването на производи-телностьта и духовното издигане на обще­ството зависятъ отъ постоянното опресняване на ония сили, които могатъ да се издигнатъ изъ недрата на народнитъ маси като ржко-водни фактори. Социалния, икономическия иумствения напредъкъ е въ зависимость почти изключително отъ предприемчивостьта на ония умове съ творчески и административни спо­собности, които създаватъ благата и ги пра-вятъ щироко достжпни. Процентътъ на хо­рата съ такива способности, отъ едно поко­ление, на който и да е народъ, е твърде малъкъ. Но ние малко сме се замисляли до каква степень сме въ зависимость отъ тъхъ. Нито сме си давали смътка, до колко тъзи ръдки личности могатъ да влияятъ върху гра­мадното число по-малко способни отъ тъхъ хора, благодарение на нарастването на съоб-щители средства. По тоя начинъ тъ милион-нократно увеличаватъ могжщето си влияние, — но тъкмо на това дъпжимъ ние, въ голъма степень. напредъка на свъта. Увеличението на производството въ свъта и паралелно съ него съкращаването на физическия трудъ се дължи въ сжщность, на широкото разпространение на влиянието на тъзи хора, чрезъ тъхната изобретателность. Тъ могатъ да се издигнатъ само като хора, подбрани чрезъ свободното съревнование. Тъ тръбва да бждагь свободни за да се издигнатъ надъмаситъ; тъмъ тръбва да се обезпечи възнаграждението на тъхнитъ усилия.
Организаторската способность е качество на личностьта. Мко демокрацията иска дазапази своя авторитетъ въ областьта на мо­рала, религията и държавничеството, тя трвбва да подкрепя ржководнитъ фактори отъ соб­ствената си среда. Не се отрежда първен­ството между хората чрезъ изборъ, както става съ пчелигв царици, или чрезъ свещенно право или бюрокрация, а чрезъ свободното издигане благодарение на способность, харак-теръ и интелектъ.
Даже и така, ржководнитъ фактори, кол­кото и да бждатъ способни, не могатъ, въ процеса на напредъка, да надминатъ високо средното ниво на отдълнигь личности оть масата. Напредъкътъ на народа е сборь оть напредъка на отдблнитъ негови единици. Дъ-лата и идеит"Ь, които водятъ къмъ напредъка се раждатъ въ недрата на личния умъ, а не въ умоветъ на тълпитъ. Тълпата само чув­ствува ; тя н+зма собственъ умъ, който може да твори. Тълпата е довърчива, тя руши, тя поглъща, тя мрази и фаворизира — но никога не твори. Една отъ най-дълбокитъ и съще­ствени психолъгически истини е, че човъкътъ въ тълпата не мисли, а само чувствува. Безу­мието надделява само въ срЬдпъЬ, които се ржководятъ отъ чувствата. Демагогътъ намира почва само въ проявата на чувствата у тъл­пата и се издига до първенство, катофакторъ на чувствата, а не и като фактор ь въ обла-стьта на интелекта и прогреса. Народнитъ желания не еж критерия на реалнитТ. нужди ; тъ' могать да се канализиратъ само следъ обстойно проучване, чрезъ възпитание и орга­низаторски способности.
Духовни основания.
Ний не бихме могли да подобримь нашата социална и економическа система, ако не вложимъ въ нея и духозень елементъ. Тъкмо въ духовния елементъ намираме оправдание и подкръпа на по-възнишенитъ цъли [та инди­видуализма. Хорага не живъятъ само съ хлъбъ. И въ индивидуализма най-важното не е, че е
СаМО СТИМуЛЪ КЪМЪ ПрОИЗВОДСГВОТО И ПЖТЬ
къмь свободата. Най-цънното въ него е, че само той зачита божественото вдъхновение на всъка човвшка душа. Нека повторя, че вдъх-новениеот не може да бжде предметь на спо­годби, нито принадлежи на тълпитъ и групи­ровките. Духовното, сь неговитЬ качества, въра, надежда и милосърдие се постига само чрезъ усърдието на вськи индивидъ. И заедно съ това, колкото повече се издига духовно индивидътъ, толкова повече се издига иде­ализма на демокрацията.
Цъли въкове человЬчеството е вървало, че само неколцина еж надарени сь божест-
вено вдъхновение. На това се дължи и сля­пата вера въ религиозните йерархии и божест­веното право на царете. Днесъ, обаче, никоя група или класа не би могла да ни убеди, било чрезъ верата, било съ силата на цар­ската власть, или съ властьта на пролетарията, че само тя притежава божественото право. Нашиятъ индивидуализмъ поддържа, че това право е притежание на всбко човешко съ­щество. Нашиятъ индивидуализмъ се крепи върху твърдата вера, че божествената искра може да гори въ всбко сърдце. Религиознигв вервания на нашите прадеди требваше да изчезнатъ, защото не искаха да признаятъ тези истини. Изобилието на разнообразните религиозни изповедания въ днешна Америка е апотеоза на духовния индивидуализмъ.
Голъмиятъ брой на доброволни органи­зации, които преследватъалтруистически цели, е още едно доказателство за големото духовно брожение у нась, за съзнанието за дългъ и взаимнопомощь. Самото съществуване на тези сдружения, които работятъ за общественото благосъстояние и осъвършенствуване на мо­рала, милосърдието, за повдигане на обще­ственото мнение и за народното здраве, както и създаването на клубове и дружества, било за развлечение или за просвета, свидетелст­вува за много по-възвишени цели оть про-
стото прекарване на времето. Тия сдружения ни показватъ, че човечеството е обхванато оть широкия стремежъ за взаимно повдигане, себепроявление и братска взаимнопомощь. Нещо повече, когато преценяваме нашитъ лични дела, нищо не ни задоволява толкова, колкото спомена за услугите, които сме пра­вили на другите. Нали за това почитаме вете­раните, като хора, които еж ни принесли големи услуги ? Не се ли рекламиратъ нашитъ търговци, когато еж въ състояние да напра-вятъ некоя отстжпка на клиентите си ? Когато говоримъ за славните дела на нашите бащи, ний изброяваме само техните заслуги. Ний почитаме тези, които еж прославени съ при­несените оть техъ услуги, защото те еж които въздигать човешкото сърдце и човешкия умъ. Докато въ развитието на нашия индиви­дуализмъ има отрицателни фактори, които на всека цена требва да се обуздаватъ, има и не по-малко положителни духовни сили, които вдъхватъ надежди за бждащето. Нашиятъ народъ вече търси една нова преоценка на личностите, партиите и народите. Той ги цени споредъ принесените услуги. И наистина, ако ме попитатъ, кой общественъ факторъ най-много се е издигналъ презъ последните години, прекарани въ страдание, азъ бихъ посочилъ фактора, който е принесълъ най-мнодо услуги — и който има най-много услуги предъ близкитъ, предъ народа и предъ ц-клия свътъ. Яко погьрсимъ великитъ тайнствени сили, проявени презъ последнитъ седемь го­дини, ще намъримъ оная голъма духовна сили, която нашиятъ народъ прояви за пръвъ пжть въ историята на свъта и тя е — висшето съз­нание да окаже услуга другиму.
Тъкмо сега сме разколебани, защото не успъхме да осячществимъ веднага великитъ идеи и надежди, които се породиха въ въо­душевлението отъ войната. Войната, по своето естество, поражда хаотични сили, последстви­ята отъ които нито могатъ да се предска-жатъ, нито могатъ да се предвидятъ. Днесъ ний сме загубили много отъ нашитъ качества, поради това, че войната ни направи равно­душни къмъ физическите жестокости. Днесъ спокойствието и доволството въ свъта е по-малко.
Всичко това е плодъ на разочарованието отъ петьтъхъ военни години. Поради сплотя­ването за постигане на военнитв цели и мис­тичните възторзи отъ войната, мнозина започ­наха да върватъ, че ще намъримъ спасение само въ масовата или групова акция. Тъ ви-дъха духовната и материялна готовность на народи, класи и групи да се пожертвуватъ за общото благо; тъ си въобразиха, че истин-
ския чов-вшки иапредъкъ ще се постигне чрезъ „психологията на народа" и „колек­тивния умъ"; тъ се отказаха отъ собствени разбирания и безрезервно се оставиха да бждатъ водени отъ другиго, като си въобра­зиха, че водачитв нъма да станатъ тирани ; тб забравиха, че постоянниятъ духовенъ напре-дъкъ зависи отъ личностьта.
Икономически основания.
Нъма нужда да доказвамъ, че първата задача на обществото и правителството е да се постигне по-више и постоянно подобръние въ живота и благосъстоянието на човека. Ний отдавна сме се убедили, че за да на­предва цивилизацията тръбва да се повдига благосъстоянието на цълия народъ, а не само на една класа; възпитанието, храната, облък-лото, покъщнината и широкото задоволяване на нуждите на народа еж най-добрата гаран­ция за напредъка. Икономическото развитие презъ последнитъ петдесеть години издигна общото ниво на благосъстоянието повече, отколкото нашитъ прадеди еж сънували. Единствения пжть къмъ по-нататъшния напре-дъкъ е да постигнемъ повече изобретения въ науката, повече ограничения на разсип-ничеството, повече производство и по-спра­ведливо разпръ\цъление на произведенията итруда, защото колкото повече се увеличава пропорцията на благата спремо населението и колкото е по-справедливо разпределението имъ, толкова по-голяма ще бжде частьта, която ще се падне на всеки единъ отъ насъ.
Доколкото зная, никога не се е оспорвало превъзходството на индивидуализма като им-пулсъ за производство и насърчение за изна-мървания. Критиките отправяни противъ инди­видуализма еж били насочени повече спръмо разсипничеството и се дължатъ още повече на неуспъхътъ му да разпредели справедливо производството. Въ нашата страна никой не може да се оплаче, че е гладенъ или босъ, или че нъма кжде да се подслони — не, всъки отъ насъ се ползува съ повече облаги, които засъгатъ главно съразмерното участие на всъки единъ въ удобството и разкоша. Въ продължение на по-малко отъ четире десителътия ний подобрихме сръдното ниво на живота си като направихме общо достжпни електрическата свътлина, водопроводите, теле­фоните, грамофоните, автомобилите и какво ли не още. Всъко едно отъ гбзи удобства въ началото си се считаше за луксъ и всъко едно доби такова широко употребление, щото седемдесеть или осемдететь на сто отъ нашия народъ си служи съ тъхъ. Всъки практиченъ умъ схваща, че нъма полза да споримъ върху участието на всъки единъ отъ насъ въ разпределението на бла­гата, докато нъмаме какво да дълимъ. Докато господствува нашия индивидуализъмъ, коли­чеството на благата подлежащи на разпре­деление ще расте и ние ще разполагаме съ време, свобода и данъци, съ помощьта на които ще се боримъ за справедливото раз­пределение на „излишъците". Постъпленията отъ данъка върху дохода показватъ, че тези излишъци, спедъ плащането на данъците, еж много малко въ сравнение съ целото произ­водство. Часть отъ тия „излишъци" требва да се оставя за насърдчение на спестяването, за поощрение на личната инициатива къмъ усъ­вършенствуване, изобретателность и създа­ване на ржководни фактори — следователно, въ сжщность спорътъ се води за едно мини­мално количество отъ „излишъци". Не требва да умаловажаваме нуждата отъ справедливо разпределение на производството и ограни­чение на разсипничеството отъ страна на иекои спремо техните делове отъ производ­ството. Обаче за всички ни има широко поле за придобивки. Вместо да измисляме некаква абстрактна правда въ разпределението на благата, която ще одуши всеко производство, по-добре ще бжде всеки да положи всич-китъ си усилия като работи за поефтинява-нето костуемата стойность на производство и за по справедливото му разпределение чрезъ ограничение на разсипничеството и чрезъ уве­личение количеството на производството.
Установено е, че нашето население е тол­кова много нарастнало, че то ще може да се подържа само чрезъ интензивно производство и че най-малкитъ спжнки, които биха се поставили въ производството, веднага ще предизвикватъ мизерия и недостигъ. Яко убиемъ основнитъ побуждения въ човъка, производството ни ще западне. Въ този часъ свътътъ е свидътель на най-черната трагедия, която се е разигравала отъ десеть въка на-самъ — сърцераздирателната борба за животъ и смърть съ гладътъ, водена отъ единъ на-родъ отъ сто и петдесеть милиона население. Въ Русия, подъ новата тирания една партия, търсейки социални теории, унищожи основ­нитъ побуждения за производство, свойствени на личностьта.
Макаръ и съ ръки отъ кърви и невъобра­зима мизерия да се доказва, че социализмътъ, приложенъ отъ цълъ единъ народъ, е едно икономическо и духовно заблуждение и че той пропадна окончателно въ развалинитъ на разнебитеното производство и морално израж­дане, азъ съмъ убеденъ, че това доказател-ство бъше необходимо за свъта. Велики уче­ния на теории и чувства еж се появявали и другъ пжть въ свътовната история и не само че еж предизвиквали мизерия, но и еж пото­пявали свъта въ човъшка кръвь. Отъ чисто философско гледище тръбва да заключимъ, че съ течение на времето, человъчеството, може би, ще тръбва да изпита всички пжтеки, даже и презъ пропаститъ, за да намъри пжтя къмъ подобрение.
Напълно гръшатъ тъзи, които твърдятъ, че индивидуализма има за единствена цель придобиването и запазването на частната соб-ственость — егоистичното заграбване и обсеб­ване на общитъ блага. Нашиятъ американски индивидуализмъ въ известно отношение, е безспорно едно икономическо върую. Той се старае да осигури възможностьта за личното проявления не само въ икономическо отно­шение, но и въ духовно. Частната собстве-ность не е идолъ въ Америка. Фактътъ, че ние унищожихме търговията съ спиртни пи­тиета, безъ да платиме стотинка обезщетение, едва ли не и безъ разисквания, не е въ полза на твърдението, че държимъ повече на пра­вата върху собственостьта, отколкото на чо-въшкитъ права. Съ развитието на нашия индивидуализмъ, ние доказваме, какъ поето-янно се стремимъ да се отнасяме къмъ пра­вото върху собственостьта не като къмъ цель, а като къмъ едно полезно и необходимо средство за насърдчаване на личната инициа­тива ; това насърдчаване е необходимо не само за да може личностьта да добие повече облаги, да осигури живота си, закрилата на семейството си, но и поради това, че личното спестяване и личното притежание е основата за подбиране ржководни лица въ областьта на индустрията и търговията. Само тамъ, кж-дкго по-голЪмата часть отъ частната собстве-несть е събрана въ ржцътъ на управляещигЬ групи, тамъ личностьта почва да чувствува гнета на капитала. Нашия американски де-визъ за равенство въ възможностьта за про­явление е единъ постояненъ бдящъ стражъ върху капитала, който не му дава възмож-ность да стане опасенъ. Отъ страхъ въ това отношение, ние никога отиваме толкова да-лечъ, че като унищожаваме инициативата за създаването на капитала, пречимъ на изпол­зуването му въ индустрията.
По-долу ще разгледаме законните мърки, които сме взели противъ икономическото над­мощие ; но желателно е тукъ да споменемъ за н"бкои могжщи фактори въ икономическия ни животъ, които се борятъ по между си и сами се уравновесяватъ. Господството на неограничената частна собственость постепенно изчезва поради об­стоятелството, че днешната индустрия все по­вече и повече нараства и надвишава сред­ствата на която и да е отдълна личность, а отъ друга страна, прогресивното облагане съ данъци ще намали чрезмерното лично забо­гатяване. Чрезъ акционерните дружества, чис­лото на участвуващигЬ въ разпределението на собственостьта постоянно нараства — така, не е нещо необикновено да видимъ 100,000 или 200,000 участници въ едно предприятие. Извънредно голема часть отъ нашия оборо-тенъ капиталъ се намира въ нашите банки, застрахователни дружества, строителни и ипотечни сдружения, а по-голема часть отъ тоя капиталъ представлява дребните спестя­вания на нашия народъ. По този начинъ го­лемите капитали постепенно се образуватъ чрезъ оползотворяването на спестяванията на дребните акционери, а те еж самия народъ — и управляващите тия капитали държатъ по-голема сметка за моралната преценка, която имъ дава народа, за да привлекатъ подръжката му. Управителите и директорите на големите предприятия, като служители на тези големи групи акционери или собстве­ници на делове, еж носителите на духа на отговорность предъ обществото. Многобройна е клиентелата, която се об­служва отъ разните предприятия или изпол­зува капитала имъи която е отъ сжщата кате­гория хора, отъ които еж и служителите въ тези предприятия, — следователно, ръковод­ните лица, за да поддържатъ клиентелата си, тръбва да запазватъ доверието на общест­вото. Когато повечето отъ фабричните произ­ведения бъха недостъпни за болщинството отъ народа, консуматорите не се интересу­ваха за участьта на работниците, така, както тб се интересувате отъ когато фабриките за­почнаха да изработвате и доставяте произве­дения за самите работници. Нема по-добро доказателство за това отъ готовностьта на мно­жество големи предприятия, подчинени на обществената воля, да намалявате цените1 въ време на оскждность и обща готовность да се обслужва клиентелата всячески при про­дажбите. Друга фаза на развитие въ управле­нието на капитала е проявата на единъ видъ административна отговорносте на управлява­щите фактори въ много отъ голъмитв тър­говски предприятия. Поддържане солидар-ность между всички сътрудници за взаимно обслужване и взаименъ успехъ, — чувството за взаимносте и за благосъстоянието на обще­ството, намирате почва за развитие само въ индивидуализма. Презъ последните тридесеть години, ор-ганизациитъ, които пропагандирате идеите за взаимно подпомагане и за постигане на ико­номическо благосъстояние нарастнаха твърде много — търговски камари, търговски сдру­жения, трудови съюзи, сдружения на банкери, земледелчески сдружения, сдружения за про­паганда и какво ли не още. Тези организации въ сжщность преследвате повече или по-малко алтруистични или лични интереси. При все това, въ тези организации личностета намира възможносте да се прояви и да участвува въ оформяването на идеите, въ твхъ тя намира поле за обучение и пжть да се издигне и стане ржководенъ факторъ.
Видните политически дейци, които еж се издигнали чрезъ тъзи сдружения, еж днесъ много повече отъ издигналите се направо чрезъ политическите и религиозните орга­низации.
По нъкога тъзи сдружения дохождате до остри конфликти и често те се обвиняватъ едни други въ престжпления по отношение обществените интереси. Тъ понекога грешатъ. Щомъ поискатъ да защищавате личните инте­реси, или да упражняватъ натискъ върху за­конодателите, или да заплашватъ обществе­ниците — щомъ помисляте да се налагатъ съ насилие, те ще разрушате основите на инди-видуализма. Нашето управление тогава ще попадне въ ржцетв на боязливи посредстве-ници, които ще се водятъ отъ партийните групи и тогава народътъ ни ще се преобърне въ единъ гигантски синдикатъ. Не може да се отрече отъ друга страна, че всека пар­тийна група е образувана, за да се постигне твърде голвма взаимиость на интереси, всека отъ тъхъ има за задача да помага на обще­ството и всъка издига платформата на обще­ствената отговорность. Изобщо хората, които еж на чело на народа, еж сжщитъ, които стоятъ на чело на партийните групи. Чув­ството на дългъ, на отговорность и задълже­нието да се противопоставяте на домогванията за надмощие, постоянно имъ напомнятъ отго-ворноститв, които тв носятъ, както и пра­вата, които иматъ. Въ края на краищата, никоя група не може да господствува надъ народа, и ако нвкоя дори за малко успве да си наложи волята, това сигурно ще я доведе до собствената й неминуема смърть.
Средъ двловитъ организации днесъ се за-белъзва една силна тенденция да се възприеме кооператизма. Има големи надежди, че коо­перацията ще подпомогне издигането на ин­дивида, ще поддържа равенството въ въз-можностьта за проявление и че чрезъ нея щенамвримъ обширното поле за инициатива, като въ сжщото време ще намалимъ, както въ производството, тъй и въ разпределението, твърде голъмигб разноски, причинявани отъ безогледната конкуренция. Както тези, които влагатъ голъми надежди въ кооперативното двло, така и твзи, които се боятъ, че коопе-ратизмътъ е една стжпка къмъ социализма, не тръбва нито да се радватъ, нито да се безпокоятъ. Кооператизмътъ, въ научния сми-сълъ на думата, представлява инициативата на личния интересъ, съгласувана съ чувството на взаимна услуга, защото нъма човъкъ, който да участвува въ една кооперация и който да не се стреми, било да продаде произведени­ята или труда си по-скжпо, било да купи отъ другите по-ефтино, било да увеличи дохода си. Кооператорите влагатъ капиталъ въ ко­операциите, за да развиятъ своята дейность по сжщия начинъ и за сжщата цель, както съдружниците влагатъ капиталъ въ едно сдру­жение; те само измвнятъ принципа за раз­пределението на печалбите, като отъ съво-купенъ доходъ го преобръщате въ личенъ доходъ. Единствениятъ успехъ на кооперато­ритъ се състои въ премахване на излишните разходи било въ производството, или въ раз­пределението; — но тв не биха постигнали нито едното, нито другото, ако унищожатъличната инициатива. Безспорно, че тази фаза на развитие на нашия индивидуализмъ обе­щава да бжде най-важната презъ двадесетия вЪкъ. Но кооператизмътъ ще вирее дотогава, до когато създава творчески фактори, под­държа чувството къмъ дълга и покровител­ствува инициативата и индивидуалностьта на своите членове.
Икономическиятъ строй, който е резул-татъ на нашия индивидуализмъ, не е замръз-налъ организмъ. Той м-бни бърже своята орга­ническа форма подъ тласъка на инициативата на отдъ\пнит"Б граждани, на напредъка на нау­ката, на увеличението на производството и на постоянното поефтиняване на разпределе­нието.
Пробниятъ камъкъ за здравината на единъ социаленъ строй е неговата способность да . прави ония промъни въ управлението си, които ще му дадатъ възможность да приложи най-новите начини за постигане на социал­ния, икономическия и интелектуалния напре-дъкъ, както и способностьта му да парали­зира вредните сили, които биха пречили за прилагането на тия начини. Когато нашиятъ народъ се занимаваше почти изключително съ земледътше, формата на нашите органи­зации и управление, както въ политическото, така и въ икономическото поле, можеше да б;кг,е проста. Съ грамадното нарастване, оба­че, на индустрията и търговията, ний създа­дохме организации, които въ началото вс-бко поколение осжждаше, а последующето поко­ление намираше за удобни и полезни. Верно е, че съ нарастването на колективните орга­низации, банковото д"Ьло, железниците, елек­трическата сила. земледълческит-в кооперации, търговските сдружения и стотици други, съз-даватъ се както благотворни, така и зло­сторни елементи. Страхливците се плашатъ. Но въ края на краищата, нашите основни социални идеи се прилагатъ навсекжде. На­шите демагози, били те радикали или реак-ционери, се мжчатъ да доказватъ, че един­ствения начинъ да се отстранятъ недостатъ­ците на която и да било отъ тези организа­ции, е да се унищожатъ самите организации. Обаче, напредъка изисква само едно : да запа-зимъ жизнените принципи на нашия индиви-дуализъмъ, които, само, осигуряватъ истин­ското равенство въ възможностьта за проя-вяване.
Политически основания.
Главната цель на тая книга не е да спо-римъ за нашата политическа организация. Демокрацията е само механизма, който инди-видуализма е изнамърилъ, като средство за изпълнение на политически функции, необхо­дими за социалната му организация. Демокра­цията е рожба на индивидуализма и тя успъва само чрезъ него.
Нъма споръ, че почти въ цълия свътъ народить изпитватъ едно невиждано до сега безпокойствие спръмо м-вроприятията на тъх-нитъ правителства. Това се дължи отчасти на смътния социаленъ кипежъ, предизвиканъ отъ войната. Отъ части това е последица на вой-нитъ, когато властьта бъше всичко, а лич-ностьта нищо. И ето, че се пораждатъ две идейни насоки : едната, че всички човъшки злини могатъ да се л-вкуватъ чрезъ декрети на властьта и другата — че всъка наредба е престъпление.
Презъ време на войната, за да се постиг-натъ непосредствени резултати, наложи се едно забикаляне на индивидуализма, чрезъ мобилизирането на труда и чрезъ унищоже­нието на нормалнигБ начини на търсенето и предлагането. Яко това продължаваше, ини­циативата на нашия народъ щеше да се уни­щожи и истинския напредъкъ щеше да се подкопае. Днесъ, обаче, ний се връщаме по­степенно къмъ положението преди войната, но има мнозина, които биха искали да про-дължаватъ до безкрайность режима, създа-денъ отъ войната.
Недоволството ни отъ неравномерното раз-предъление на тяжестигь на войната често се преобръща въ озлобление. Мнозина се оплак-ватъ, мълчаливо и гласно, че когато едни си дадоха живота, други не еж рискували нищо, а трети еж спечелили. Тъзи оплаквания еж доста оправдателни. Фактитъ еж на лице. Обаче, никакъвъ човъшки интелектъ не би билъ въ състояние да води една война по начинъ, щото всички жертви и тяжести да бждатъ равномърно разпредълени. Войната е рушение, и ний тръбва да порицаваме вой­ната за неправдитъ, които тя носи съ себе си ; тя не е социална система съ творческа цель.
Потъпкването на личностьта презъ време на войнигб тръбва, обаче, да бжде временно — защото ако не по други причини, само поради убиването на личната инициатива и поради неправдата, която то създава, осно­вите на цивилизацията ще бждатъ разрушени.
Като арбитъръ на социалната ни система, нашето правителство поддържа равенството предъ законитъ и упражнява законното си правоеждие и власть за да обуздае ония без­честни инстинкти, които, поради несъвършен­ството на човъшката природа, еж неизбъжнияспжтникъ на днешната социална система. То е отишло много по-далечъ отъ всЬко друго правителство въ принципите за равенство въ упражнение на правата, като е направило обществените и държавни служби еднакво достжпни за всички чрезъ избираемость. То е задминало всъко друго правителство при за­пазването равенство въ възможностите за про­явление, било чрезъ възпитание и публична просвета, било чрезъ свободното слово и свободния печатъ. Много по-лесно е, обаче, да кажемъ каква е политиката на едно пра­вителство спр-вмо абстрактните проблеми за редъ, политическа свобода и насърдчаване умствения и мораленъ напредъкъ, отколкото спр-вмо икономическите въпроси. Тбзи про­блеми еж нови и само отчасти известни и проучени.
Нашето правителство е сръщало най-го­леми мжчнотии и неуспехи въ икономическата область. Преди четиридесеть години отдел­ната личность най-често е влизала въ съпри­косновение съ правителството, чрезъ мировия еждия или стражара, а обществените спорове еж се водили само по въпроса за политиче­ското равенство. Въ онези щастливи времена, правителството много малко се е мъсило въ икономическия животъ на гражданите. Но, вследствие грамадното развитие на индустри-ята и създаването поради това на редица държавни и общински служби отъ публиченъ характеръ, и вследствие голъмитЪ размери на облагането съ данъци, предизвикани отъ вой­ната ; — правителството, чрезъ връзките си съ економическия животъ, стана най-могж-щата сила, която може или да закрепи или да провали нашия американски индивиду-ализъмъ.
Намесата на правителството въ нашите индустриялни предприятия започна преди три десетилетия, когато индустрията започна да става могжща сила. Въ процеса на развити­ето на индустрията, ние разбрахме, че равен­ството за проявление и личната инициатива се задушваха отъ съсредоточаването на кон-тролътъ върху индустрията и труда въ ржцетъ на неколцина, а това значеше, известни групи да управляватъ икономически целия народъ. По онова време особенно, насъ ни застраша­ваше автократическия духъ на икономическата сила. Грамадата мероприятия отъ обществена полза и законите противъ ограничението сво­бодата на търговията, еж паметника на нашето твърдо решение да запазимъ равенството въ възможностьта на проявление. Тбзи меропри­ятия еж доказателство, че ний отдавна сме изоставили „капитализма" на Ддамъ Смитъ. Отъ день на день ний все повече се учимъ, какъ практически да се боримъ противъ ико­номическото и политическото надмощие. По никога закъсняваме да вземемъ мърки про­тивъ онъзи фактори, които биха потъпкали свободата, правдата и равенството за прояв­ление, но принципътъ у насъ е толкова си-ленъ, че никога нъма да допуснемъ надмо­щието на нъколцината. Тъзи мърки тръбва да се взиматъ паралелно съ растящата слож-ность на нашата икономическа организация, но тъ същевременно тръбва да хармониратъ съ социалната ни система, ако не желаемъ да си навлечемъ голъма опасность. Съ засилване на производството, чрезъ използване изо­бретенията на науката, ний създаваме все нови средства, сь които човъкъ може да си служи за надмощие, тъ сж желъзницитъ, ме­ханическата сила, нефтътъ и много други. ТЪ временно спъватъ равенството за проявление.
Дветъ цели, които тръбва да постигнемъ еж: да съкрушимъ факторитъ, които рушатъ равенството за проявление, и сжщевременно да запазимъ инициативнитъ и творческигв способности на нашия народъ. За постигане на първата цель, тръбва да се канализира всъка проява на дейность, която би се опи­тала да вземе надмощие. А за постигане на втората — правителството не тръбва да себърка въ производството и разпределението на продуктитъ на труда. Това е, което ръзко раздъля нашата система отъ социализма. Регу­лиране надмощието и несправедливостьта, като се запази, обаче, полезната инициатива —-това еж нашитъ социални принципи. Етатизир-ването на индустрията или търговията, е отри­чане на тия принципи.
Когато разрешаваме практическитъ дър­жавни проблеми въ връзка съ тъзи икономи­чески въпроси, ний тръбва да се водимъ отъ две положения: първо, дали запазваме равен­ството въ възможностьта за проявление и, второ, дали подържаме инициативата на на­рода си. Защото, съ първото ний преграж­даме пжтя на домогванията за надмощие, а съ второто запазваме индивидуализма. Като изключимъ временнитъ мърки взети презъ войната, достатъчно време се мина, за да можемъ да еждимъ за резултата отъ нашитъ мъроприятия върху социалната ни система. Нашето законодателство се е отразило много благотворно, но въ нъкои случаи то е пока­зало слабость, като е посъгало върху личната инициатива ; — гръшки, които тръбва да се поправятъ. Ний вече облекчихме работниче-скитъ и земледълческитъ организации отъ известни ограничения. Остава, обаче, още широко поле за приложение на кооператиз-мътъ, извънъ земледълието, което приложение днесъ ненужно се спъва.
Най-важното съображение, което тръбва да имаме, когато се произнасяме за социал-нитъ системи, е, дали намираме въ гбхъ едно постоянно и непрекжснато насърдчение да работимъ за напръдъка. Само два еж факто-ритъ, които ни насърдчаватъ, единия духо-венъ и другия икономически. Ний можемъ да преценимъ нашата социална система, било като анализираме положението, което тя е създала, било като преценяваме етапитъ на напредъка въ течение на единъ въкъ или на едно десетилътие. Чрезъ анализиране на днешното положение ще видимъ дали систе­мата нъма белези на упадъкъ, или е все тъй жизнеспособна; а чрезъ преценката на ми­налото, ще видимъ, дали принципигБ на на­шата система еж били достатъчно здрави, за да наддълеятъ вреднитъ влияния, които биха я разнебитили.
Ако се спремъ върху основите на нашата цивилизация и ги разгледаме отъ гледище на напредъка презъ течение на въковетъ, резул­тата ще бжде задоволителенъ и успокоите-ленъ. Не е нужно да повтаряме значението на икономическия индивидуализмъ, като сти-мулъ за изобретенията въ науката; за широкътворчески духъ, за интензивно производство при намаленъ физически трудъ, за подобре­ние живота и увеличение на удобствата. Лес­но е, разбира се, да се изброятъ нашитъ голъми икономически придобивки, но много по-важно е усъвършенствуването на социал-нитв сили, които подържатъ икономическия напредъкъ, защото отъ гбхъ зависи сжщин-ското бждаще на народа ни. За общото въз­питание на народа е направено твърде много. Учебните пособия, характера на образовани­ето, числото на учащитъ се, продължител-ностьта на образованието — всичко расте и се подобрява презъ всъко десетилътие. Обще­ственото мнение става все по-устойчиво и по-силно се бори съ реакционерството.
Колкото повече се усъвършенствуватъ про-цесътъ и средствата на производството и раз­пределението, толкова потолъми грижи се полагатъ за човъшкия елементъ, който сътруд­ничи въ производството и разпределението. Моралнитъ принципи постепенно наддвляватъ въ търговията и размъната; покварата въ общинигв намалява; задкулиснитъ фактори постепенно изчезватъ; обществената съвесть прониква все по-дълбоко; злото се корени все повече; средствата за издирването и бичу-ването на злото се размножаватъ, и надъ всичко виждаме да се издига най-високо съз-нанието за дълга. Много народи считатъ, че разкриването на злото ги излага, че то би било равносилно съ израждане, когато именно темъ е залога за напредъка. Н"Бкои намиратъ, че ако изнасяме грешкитъ, които се правятъ, било отъ страна на държавата или на част­ните предприятия, ще докажемъ, че ний сто-имъ много по-долу отъ другигЬ народи. Голъ-мата опитность, която имамъ, ме навежда до убеждението, че до като ний си перемъ кир­ливите ризи на открито, мнозина други ни-какъ не ги ператъ.
Много е лесно да се обвинява всъки съще-ствующъ институтъ. Хората иматъ право да критикуватъ, защото въ миналото еж ставали н-вща, които никога не требваше да ставатъ. Никой не отрича, че нашата социална система има недъзи. Дълъгъ е списъка на гръшкитв, които тя е допустнала : духътъ на нелоялность, невъзможностьта за нъкои да се добератъ до известна професия, затжпяването на работо­способността чрезъ специализацията въ фаб­ричното производство, дванадесеть часова ра­бота въ известни индустрии, неравенство при опредъляне на възнаграждението на труда, надменното държане на н-вкои чиновници и надзиратели, детския трудъ въ нъкои щати, недостатъчното образование въ нъкои краища, нелоялната конкуренция въ н+ькои индустрии, натрупването на богатства, много по-вече, от­колкото е нужно за насърдчение на личната инициатива, остатъци отъ религиозна нетър-пимость, политически развратъ въ нъкои гра­дове, и изобщо, недъзи въ управлението. Повечето отъ тъзи недъзи се сръщатъ на мЪстна почва въ известни краища и известни индустрии и всъки разуменъ човъкъ тръбва да съжелява за гбхъ и да се бори противъ тъхъ. Но постепенно тъ се ограничаватъ. Фактътъ, че ги признаваме и оежжпаме по­казва гол+змия усптзхъ, който сме постигнали.
Една отъ мъчнотиитъ въ разрешението на социалнитъ въпроси е да се начертае бъда-щия среденъ пъть. Едно отдълно престъпле­ние не говори, че цълото общество е пре­стъпно. И днесъ има дъца недохранени, изто­щени, невъзпитани, лишени отъ възможностьта да се проявятъ, и днесъ има дъца богати, галени и развалени отъ щастливитъ за гбхъ обстоятелства. Но ако вземемъ всичките 35 милиона дъца въ Съединените Щати, ще пре-увеличимъ твърде много ако кажемъ, че 1 милионъ отъ гбхъ страдатъ отъ тъзи недъзи. Единъ милионъ не е малко, но останалитБ тридесеть и четири милиона доказвать пол­зата отъ днешната система и съществуването
4»на жизнени сили, които неуморно и грижливо работятъ за подобрението участьта на единия милионъ. Нашата система е дала и бедни гамени и богати безделници, но една стати­стика на сто и петтъхъ милиона население ще докаже, че по-малко отъ единъ милионъ еж бездълници, или много богати, или безъ ни­какви средства. Ако се сравни съ другитъ цивилизовани страни, ще видимъ, че стоимъ много по-добре отъ тбхъ. Ний се отвраща­ваме отъ самото наименование „класа", но ако тръбва да употребимъ европейското поня­тие на „класи", ще видимъ, че повече отъ 80% отъ мъстното наше бъло население стои по-високо отъ тбхнитв „долни класи" по ком-фортъ, моралъ, култура и образование. Ни­коя европейска държава не би могла да пре­тендира да има 40% отъ населението си на такава висота. Това не значи ли, че ний сме въ пжтя на напредъка.
Не допускамъ, че може да се намери чо-въкъ или група хора, които да бждатъ въ състояние да покажатъ пжтя за предварител­ното разрешение на множеството тия въпроси. Нъщо повече дори, въ пжтя на развитието ний ще срещнемъ нови мъчнотии и слабости, — естествени проявления въ процеса на про­греса, — но тб тръбва да се преодоляватъ. Бждащето.
Цъли три в-вка индивидуализма е билъ основната двигателна сила на американската цивилизация. Той е движилъ къмъ напредъкъ политическитъ, икономическите и духовните институти въ Америка презъ всичкото това време. Той показа достатъчно гъвкавость, за да се нагажда къмъ изискванията на всбко време. Самата форма на нашето управление е плодъ на индивидуализма на народа ни; тя е изразъ на желанието всъкиму да се даде възможностьта да се прояви.
Американския пионеръ е епическото оли­цетворение на тоя индивидуализмъ, а творче­ския духъ е отговора за ония, които отричатъ равенството, отричатъ природата и живота, отхвърлять повика за защита на отечеството. Духътъ никога не тръбва да изчезне поради това, че има нъщо, което не е могълъ да постигне. Всъкога ще се намерятъ земи за завладяване и обсебване, до като хората ми-слятъ, кроятъ и дерзаять. Съприкосновението на прадБдитБ ни съ народнитъ сили на нашия континенть е спомогнало за да се образува характера на американския индивидуализмъ. Индивидуализма е, който създаде управлени­ето на този континенть, безъ да има нъкой другъ да го напжтва; той разора и зася чети-редесеть голъми щата; той построи пжтища, мостове, желъзници, градове; той разнесе всичките придобивки на висшата цивилизация по цблъ континентъ. Но далото на пионера не е свършено. Има цбли континенти човъшко благосъстояние, отъ които ний сме открили само крайбрежието. Великия континентъ на науката е изследванъ само по краищата; само пионера ще нахлуе въ него за да завладъе нови свътове. Пионерството е сложило своя печатъ върху всички наши институти. Коре-нитъ на нашия индивидуализмъ еж въ нед­рата на нашата природа. Той се гради върху калената опитность. Търсенето на равенството въ възможностьта за проявление стана фор­мулата на американския индивидуализмъ, за­щото то е методътъ на американския подвигъ.
Следъ завладяването и на западнитъ об­ласти, доде ерата на индустриалното развитие и на новия комплексъ отъ сили, които то носи съ себе си. Днесъ вече спокойно и съ повече сигурность и точность, отколкото когато и да било преди, и съ по-голъмо разбиране на задачата си, ний сме въ състояние да разре-шимъ проблемитъ, които биха били създа­дени отъ нови условия, защото факторитъ на нашата социална система могатъ вече да схва-натъ и усвоятъ тия условия.
Нашия индивидуализмъ представлява единъ строй, чиято програма не е нъщо сръдномежду автокрацията — била тя наследствена, икономическа или класова — и социализма. Социализма, въ всичкитъ му разновидности, може да има нъщо въ себе си за препоръч­ване, като една примамлива залъгалка, осо-бенно за Европа. Но той е рушитель на силитъ, които творятъ напредъка въ нашата социална система. Отъ друга страна, съсре­доточаването на политическата и икономиче­ската мощь не би ни принесло повече полза, тъй като това би значило повръщането къмъ автокрацията отъ стария свътъ, само подъ друга форма.
Ний нъма да спечелимъ нищо, ако се от-кажемъ отъ индивидуализма. Това, което ни тръбва днесъ е да работимъ, за да напра-вимъ нашия индивидуализмъ по-добъръ, по-жизнерадостенъ и по-широкъ — единъ инди­видуализмъ, който ще подхранва все повече и повече задължението къмъ отговорностьта и "дълга спрямо другитъ. Нъма защо да се питаме какъ да излъземъ отъ днешното по­ложение, а тръбва да намъримъ пжтя, който ще ни води къмъ напредъка. Тоя пжть ние посоченъ още преди три въка, когато нашитъ прадъди напуснаха Европа, за да се заселятъ на тукашнитъ бръгове и да турятъ основата на една република, зачената въ свободата и посветена въ благото на личностьта. Освенъдосегашните ни грешки,има и други вредни социални фактори, които биха рушили напредъка ни. Тъ еж реакцията и радика-лизма, които еж еднакво опасни. Постоянния вой на радикализма е, че той е единствения представитель на либерализма, че той един­ствено се грижи за социалния напредъкъ. Неговите привърженици претендиратъ, че само чрезъ държавата могать да се правятъ ре­форми и да се подобрява човъшкото благо­състояние. Тъ еж забравили, че напредъка се постига само чрезъ постоянното издигане на личностьта и че мерилото на народния идеализмъ и напредъкъ е идеализма на лич­ностьта. Радикализма намира най-усърдната поддръжка въ боязливите и безчестни умове, които не смъятъ да се взратъ въ резултатите на самия радикализмъ, а го подържатъ само защото той представляваль едно либерално течение. Както и много теоритици, които оежждатъ индивидуализма ни, като основа на социалния ни строй, тъ усърдно избъгватъ да взематъ подъ внимание неговите творчески принципи.
Още по-гол"вма опасность представляватъ отрицателните критики на умове, които еж твърде слаби и твърде опартизанени, за да могатъ да следятъ творческите принципи. Та-кива хора градятъ критиките си, било като изопачаватъ бждащите перспективи, било като извъртватъ коварно фактите. Самия ради-калъ не представлява никаква опасность за обществото до тогава, до като неговите отри­цателни критики не подкопаватъ устоите и доверието къмъ това общество. Ако нема хора, които да се противопоставятъ на зло­бата на радикалите и да ги опровергаватъ, техната отрицателна и рушителна критика сигурно би ни довела до революция. Много право се казва, че революцията не е една летна гръмотевична буря, която пречистя въз­духа. Въ днешното общество тя е единъ вихъръ, който оставя следъ себе си милиони разру­шени жилища и носи смърть на жени и деца.
Има и такива, които подържатъ, че бжда-щето непременно требва да бжде едно пов­торение на миналото; че идеите еж опасни и че принципите еж прищевки.
Това, отъ което имаме нужда, е да наме-римъ щастливото равновесие, което свързва бждащето съ миналото, което ще има за цель человекътъ, а не средствата и което ще има куража да твори, а не да критикува. Нема проповедь по-лесна, нема съчинение по-дръзко и по-възбудително отъ фразеологията на кри­тиката и озлоблението — нема нищо по-мжчно отъ вдъхновението къмъ творчество. Никога не тръбва да си позволимъ да се успокояваме съ предположението, че правите идеи всекога надделявате, поради самата имъ правота. Съ течение на времето, тъ наистина добиватъ надмощие. Но може да настъпятъ и ся настъпвали времена — цъли векове — когато свъта е пропадалъ въ мракъ, само защото голъма часть отъ хората еж били надъхани съ погрешни идеи и съ погрешни социални понятия. Цивилизацията е пропадала отъ погръшни идеи. Повечето отъ свътов-нитъ войни, включително и последнята, еж предизвикани отъ защитниците на противо­положните социални идеи.
Ний ще запазимъ американския индивиду-ализмъ чрезъ правилното му разбиране; чрезъ върата, че той е най-ценната придобивка на американската цивилизация и чрезъ волята да преценяваме смЪло всЬко проявление въ жи­вота на народа съ пробния камъкъ на тази основна социална предпоставка. Развитието на човъшкитъ институти, на науката и на инду­стрията представлява една дълга верига отъ опити и гръшки. Ний нъма да можемъ да се възползуваме отъ тъхъ, или отъ другите про­явления въ живота на народа, ако нъма ме добрата воля да поправимъ социалните гръшки. Опущенията и изоставените неразрешени про­блеми въ икономическия и социаленъ животь, могать да се поправятъ; никоя друга соци­ална система, обаче, не би допустнала тбх-ното разрешение, освенъ нашата. Разреше­нието имъ зависи отъ желанието ни да ги разрешимъ, отъ съзнанието ни за дългъ, както и отъ съзнанието ни за личните ни и граж­дански права. Който самъ върши престъ­пления, н-ема право да се оплаква, че и други вършатъ престъпления.
Дълъгь е пътя за усъвършенствуването на человъчеството, но ний американците сигурно ще напредваме, ако запазимъ индивидуализма, ако запазимъ и насърдчаваме инициативата на нашия народъ, ако подържаме и защища­ваме равенството за проявление и ако напра-вимъ чувството на дългъ характерна черта на нашия народъ. Ний ще напредваме, ако по­държаме върата въ интелекта, инициативата, характера, предприемчивостьта и божествения духъ на човъка. Ний ще можемъ да запа­зимъ тези качества, ако дадемъ възможность на всеки индивидъ да се прояви, което е въ духа на американците. Ний можемъ да по-добримъ социалната си система и да стане тя такава, каквато нашето поколение заслу­жава и каквато нашите деца съ благодарность ще наследятъ.
КРАЙ.

Няма коментари: