Реклама

петък, 7 март 2008 г.

Още малко лични произведения :-)

Моята пролет



Казват,че дойде пролетта,
но това не сгря моето сърце!
Сам съм някъде в степта –
далеч от твоите ръце!


Далеч от твоята усмивка мила!
Пролетта пак закъсня при мен!
Нямам повече търпение и сила –
да съм без теб и този ден!

А времето добро е казват,
така ли е – нечувствам,
но пътя към мен ще ти показват
тези редове – предчувствам!

На нашите любовни криле,о моя фея,
Заедно да се издигнем в полет!
За тебе аз копнея,
ти си моята пролет!

2000


СПОМЕН
На Калина

Харесвах те много аз.
Спомням си,когато в онзи мраз
се срещнахме за първи път
в романтичния планински кът.
Ти бе толкова красива
и много,много щастлива!
Тази среща няма да забравя,
където и каквото и да правя.
Разхождахме се заедно двамата –
аз и ти – “дамата”.
Но кой да знаеше?Кой?
Че животът твой
ще пресече моя само веднъж,
преди да стана истински мъж!
Времето донесе неочакван хлад,
А тогава бях юноша млад!
А дали обичаше ме ти?
Още си спомням твоите нежни очи,
които ме гледаха сияйно,
но уви.Не зная,може би случайно
така стана,но съдбта не се смили
и жестоко завинаги ни раздели!
Ала за мен ще си вечно жива,
млада,весела и красива!


1994г.



СПОМЕНЪТ ЗА КРАСОТА

На майка ми!

Красиво,крехко и смълчано...
Поглеждам те сутрин рано
и с настроение на училище отивам.
И по леко аз заспивам
щом за любимата се сетя
и аромата ти усетя!
Ти си така невинно,нежно,
но тя откъсна те небрежно
и в изписана ваза те сложи –
да си на видно място ти.
Не!И тя ти се любува,
и с теб желае да флиртува.
Но ето,макар и в този час
да си сред нас
и да внасяш свежест,красота,
то каква е тази правота,
щом няма какво да те спаси
и вехнеш пред нашите очи?
Даряваш ни с приятен дъх,
но каква полза,щом взема връх
винаги смъртта?
Само споменът за красота
винаги остава –
единствено това си заслужава!

1997г.




Лабиринт


Отново сам край печката стоя.
Мракът бързо всичко покри
и от погледа ми,миналото скри.
От нещо изглежда се боя?

Пронизван от топлите лъчи
оставах със сърце студено,
А може би е вече сломено?
Но то все така мълчи!

Неговият глас да чуя – не успях,
а търсих,и да търся продължавам,
ала си мисля,че се заблуждавам.
Тук ли бях?Или там седях?

А всъщност се намирам в лабиринт
от мерзавост,афекти и мечти.
Някакво ехо далечно кънти.
Аз се лутам с мощен спринт!

И въпреки,че тичам – не зная на къде!
Важното е да не съм в покой,
защото това е летаргичен застой.
Някога и моето сърце ще спре.

Чувствата си без да издаде –
изоставено,самотно и свито,
на велик пиедестал, вече убито,
но без да ме предаде!

А до тогава– и аз не знам!
Да се случи всичко може!
Да “изкача върха” – тоже!
Ала да е ясно – няма да се дам!


1999




УПОВАНИЕ

В момент на силно отчаяние
и със замъглено от това съзнание
живота изгуби своето обаяние,
и да си Човек – това призвание

на мен стори ми се смешно,
ненужно,жалко и грешно!
Нещо трябва да се направи спешно!
Такова е времето днешно –

време на пълна разруха,
На мисъл бедна и суха!
В книгите намирам опора
и смисъл за какво да се бора!

Уча се на мислене,упоритост и ред.
Придобивам знание,характер и воля от вред.
Уча се да бъда Човек –
достоен за новото време и новият век!

Натрупвам амбиции в днешните дни
и зная,че времето бързо лети.
Не искам животът просто да отлети
без да осъществя своите мечти!


1998г.




Верни комити


Гордо над града се извисява планината
Давала някога подслон
На хайдути и пастири със стадата ,
Гъсти гори покриват всеки склон.
А беше жега - страшен мор
Някъде бе се срил и вятърът дори
Мечтаех за сенчестия двор ...
Живота тук беше само до зори
Свечери се , питието неусетно вървеше
Да натежават клепачите взеха
За лягане май време беше –
Но разговорът не спря под тази стреха -
За тримата стари ,с коси побелели
Стражи с брони пробити,
Които от векове над града бдели –
Престари и верни комити ...




21.08.2000г.




В 2000та


Дойде юбилейната година -
Хилядолетието си заминава!
Въздишки много ще има,
че времето така бързо минава!

Човекът много път измина
неговият дух не ще се спре,
през трудностите той премина –
и никога сломен не бе!

Зад нас е Историята цяла ,
и което създали са нашите деди!
Миналото не е облечено в рокля бяла,
Но няма бъдеще ,без това което е било преди!

Бавно , бавно назад поглеждаме
всичко е неподвижно , спокойно седи,
няма вопъл, всичко мрачно мълчи
страниците стари скромно преглеждаме …

Към прогрес се устремил
човешкият стремеж -
винаги е бил
тухла в епохалния строеж!

Ние също строим .
И дано духът съзидателен
С който живота градим
И правим го съдържателен ,

се запази в нас и нашите поколения,
и жаждата за знания дано да оцелее
за да няма повече съмнения ,
Че човекът да върви напред ще съумее!

София
1999



ЗАБРАВЕН СПОМЕН


Забравен спомен
в мен започна да пламти
и съзнанието ми замъгли.
Стана този момент преломен:
слънце сякаш душата ми огря,
разкараха се облаците сиви.
Потекоха сълзи горчиви.
За миг живота в мен замря!
За теб тъжен спомен ме навя...
За твоята усмивка чаровна –
и моята печал – горест вековна –
за теб ми досвидя!
Забравен спомен...
Пак пред мен си ти сега –
мираж породен от моята тъга
на миг съдбовен!


1997г.


СЪЛЗА В ОКОТО НАТЕЖА


Някъде по пътя на континента
наречен – живот,може би печално,
изглеждащо почти вербално
претърпях грандиозно поражение
и заслужавам пълното презрение!
Впуснах се в тази еуфория,
ала измени ми този път ”Виктория”!
Изпуснах шанса за победа
и така фриволно осанката ми гледа
напред, все напред!
Продължавам да лежа,а кал навред –
пронизан,унижен,с надежда убита.
А Тя все ми е сърдита!
Опитах да се изправя на крака.
Никой не протегна към мене ръка!
Станах с болка страшна и ужасна мъка
подсилен от една древна заръка:
мъжество е след падане да се изправиш,
а не въобще да не падаш!Това трябва да правиш!
Почистих се,доколкото успях,
и вперих поглед – ала нищо не видях!
Само сълза в окото натежа.
Нима всичко е просто една лъжа?


1999

Няма коментари: