Реклама

понеделник, 21 април 2008 г.

Война и мир, книга на Григории Петров, част 1



ВОЙНА



Го.тЬмиятъ руски философъ, Владимиръ Соловьовъ говореше съ голяма сила и съ дебели линии подчертаваше противоречието между нравственостьта и международната по¬литика. Той не скриваше своята скърбь, че ние въ СВОИГБ лични, семейни и обществени отношения по идея поне съзнаваме, че требва да се ржководимъ отъ християнската нрав-ственость, отъ началата на евангелската лю-бовь и правда, а когато е въпросъ за между¬народните отношения, тамъ ние и по идея
*) Тая киша е преведена отъ пето руско из¬дание. Писана е преди войнитЬ, но нито йота не е изгубила отъ ювоето значение и отъ своя инте-ресъ. Въпросътъ за войната и мира е още така остъръ, какю бъше остъръ преди войнитъ. Той не е разрешенъ още психологически, етически и политически, както го решава Гр. Петровъ.
Духътъ на войната още царува въ душата на по-голъма часть отъ хората и народитъ. Това царство на духа на войната тръбва да се събори пакъ съ духъ и идеи. Ето основната мисъль и смисълътъ на тая книга. За забелязване е, че това което Гр. Петровъ е писалъ за панмонго-л и з м а преди години като че ли е писано имен¬но въ тоя моментъ но случай събитията въ Китай.
Д. Б.
4
още не сме дорастнали до една християн¬ска политика, не става и дума още, че та¬кава политика е необходима за човечеството и неговото щастие.
Нравственостьта е едно, а политиката друго. Всека има свои особени цели и свои средства за действие.
— Нравствената область и областьта на политиката, казва Владимиръ Соловьовъ,още не се покриватъ, дори те не еж свързани по¬между си. Християнската нравственость има за предметъ, да се оежществи Божието цар¬ство вжтре въотдълниячовЪкъ, а хри¬стиянската политика требва да подготви до-хождането на Божието царство (царството на върховната правда и любовь) за цялото човечество, като цъло, съставено отъ големи части: народи, племена и държави. Въ сжщность това не е така. Политиката, както на историческите, тъй и на съвремен¬ните народи, почти нищо общо н-вма съ оная цель, която евангелието е завещало на чове¬чеството. ГГБЩО повече, политиката е про¬тивна на евангелието и неговата проповъдь. Това е безспоренъ фактъ. Въ политиката на християнските народи и до сега е царувала безбожна вражда и раздоръ. За Божие цар¬ство въ нея и поменъ нема.
Мнозина се задоволяватъ съ това: като е било така винаги, казватъ, значи тъй требва и да бжде. Признаватъ факта за правило, за-конъ. Обаче, да се подържа до край такова покланяне, да се търпи фактътъ, не може,
защото тогава би требвало да се търпятъ чумата и холерата, които сжщо така еж факти.
Достойнството на човека е именно тамъ, че той се бори съ лошата действителность за една по-добра цель. Сжществуването -на болестьта, «апримеръ, е фактъ, но цель е здравето. И отъ тоя лошъ фактъ, (болестьта) къмъ по-добра цель (здравето) има преходъ и средство, наречено медицина. Сжщо така и въ общия животъ на човечеството цар¬ството на злото и раздора е фактъ, но цельта на човешкия животъ е Божието царство. И преходътъ къмъ тая цель отъ лошата дей¬ствителность требва да бжде християнската
политика.
Така Владимиръ Соловьовъ съ малко думи, но силно и сполучливо определя про-пастьта между християнската нравственость и международната политика на християнски¬те държави. Но той не показва причините, защо именно тая опасность стои открита, защо между политиката и нравственостьта н1.ма хармония.
Защо, наистина, въ личните, семейните, обществените, въ съсловните отношения ние или се ржководимъ, или поне сметаме, че сме длъжни да се ржководимъ отъ нрав¬ствени съображения, а въ международните отношения и недоразумения тия нравствени искания като да губятъ своята сила и от-стжпватъ местото си на съображения отъ съвсемъ друго естество? Въ личните, семей-
6
нитъ и обществени отношения, напримъръ, даже и при недоразумения и спречквания ние обикновено не прибягваме, нито къмъ бой, нито къмъ убийство, а ако това се слу¬чи, то се смъта за оеждително и крайно неприлично. Кой нормаленъ човъкъ нъма да се срамува, че се е билъ съ нъкого, или че е убиецъ? Нито едно семейство не изнася навънъ своитъ вжтрешни неразбории, като нвщо срамно. А народитБ се гордъятъ съ своите войни. Своите разпри и раздори ре-шаватъ съ кръвопролитни, безчовечни бое¬ве, и своите победи вписватъ въ .народните скри жали съ едри букви.
Защо е това така? Защо едни и сжщи явления, или поне явления отъ едно и сяицо естество не се мърятъ и ценятъ еднакво? Защо най-сетне въ единия случай — въ личнигЬ, семейни и обществени отношения — ние се рл^ководимъ отъ исканията и духа на любовьта, правдата и мира, а въ между¬народните отношения — не?
Отговорътъ е простъ. Защото ние, т. е. цвлото човечество нравствено не сме се из¬пипали на нужната височина, духовно сме слаби и не сме заякнали за да уреждаме общочовешките дЪла върху началата на чистата християнска нравственость. Едно можемъ и съ друго се справяме, но третото не е по силите ни.
Болниятъ отива на оздравяване. Може да стане отъ леглото си и по стаята ще по¬ходи, на улицата и въ градината може да
7
излезе, но по града още не може да излиза.
Слабъ е още.
Детето расте, прехвърлило е десеть, два-найсеть години. То може да избърши съ чет¬ка праха отъ стола и масата, отъ долната часть на прозореца, но не и отъ гардероба и отъ закачалката: малко е още, не може да
стигне.
Още единъ примъръ. Преселници зае-матъ нови мъхта. Земя много и свободна — да взематъ колкото щатъ. Но да разработятъ всичкото заето пространство, да го култиви-ратъ тъ не могатъ: нвмать достатъчно сред¬ства. Една часть следъ друга тв чистятъ, разораватъ, засвватъ, но много место още остава пущинякъ, неразработено. Ще треб¬ва да чакатъ, кога ще добиятъ повече сръд-ства, кога капиталътъ имъ ще бжде доста-тьчеиъ. Съ малъкъ капиталъ може да се върти само едно малко предприятие. Голе¬мите предприятия искатъ голъми средства въ запасъ, голт^мъ основенъ фондъ.
Същото е и въ нравствено отношение, съ нравстиената страна на живота. За уред¬бата на живота върху началата на евангел¬ската любовь и правда въ най-широкъ и едъръ мащабъ се иска отъ човечеството, да притежава въ грамадни размери нравствена енергия, голъмъ „оборотенъ" капиталъ отъ евангелско настроение, солиденъ основенъ фомдъ отъ любовь и чиста правда.
Всичко това го нъма ощевъ съвремен¬ното човечество. Оборотната наличность на
8
евангелските чувства на любовьта, правдата и мира не е гол-вма у насъ. За големи об¬щочовешки предприятия отъ нравственъ ха-рактеръ съвременното човечество н^ма си¬ли, ньма достатъчно -нравствени средства. Въ наше време е много по-възможеиъ едииъ общоевропейски или общоамерикански же-лЬзнопжтенъ тръстъ, единъ всесвЪтски наф-товъ тръстъ, или общоокеански Моргановъ параходенъ съюзъ, отколкото единъ между-народенъ, макаръ частиченъ, да не казвамъ вече общоевропейски, общо американски или общочовешки, братски съюзъ, нещо като синдикатъ на любовьта и мирното сближе¬ние и единение.
Спомнете Хагската конференция, която 6Ь единъ сериозенъ опитъ да се освободи Европа отъ тежкото бреме на милитаризма. Опитътъ излезе несполучливъ, както показа¬ха новите и най-новите световни събития. Предприятието съ своето нравствено вели¬чие излезе не по силите на дненша Европа.
Тъй изобщо е въ международните отно¬шения. За тЬхното уреждане на нравствени начала, въ духа на евангелската любовь и правда ние нямаме достатъчно нрав¬ствени средства. Ние сме духовно бедни за това. Наличниятъ нашъ капиталъ отъ общо¬човешка любовь е съвсемъ незначителенъ.
За личните, семейни, обществени отно¬шения, съгласно изискванията на нравстве-ностьта, горе-долу нравствените сили ни стигатъ, а когато работата дойде до между-
9
народните отношения, тукъ съвременното човечество се показва нравствено несъстоя¬телно, обявява се въ нравствена несъстоя-телность. Нравствената светлина и топлина, която излиза отъ насъ, въ зависимость отъ отдалечаването, като минава отъ родители къмъ приятели, отъ приятели къмъ поз-нати и отъ познати по-нататъкъ, постепенно все повече и повече отслабва и най-после съв¬семъ се губи. Задъ известна граница тяхното действие се прекратява и хората въ своите отношения се ржководятъ вече отъ други, а не отъ чисто нравствени мотиви. Това е прискръбно, може да е и ужасно, но е фактъ. То не може да се пренебрегне и да не се вземе въ внимание. Ние можемъ да не се миримъ и сме длъжни да не се миримъ съ него,~ длъжни сме даже да се боримъ, но фактътъ си е за сега фактъ.
Това несъответствие между наличната действителность и поставения идеалъ е и злото въ живота, трагедията на човешките царства на земята. Царството Божие еосж-щественъ идеалъ, когато животътъ, как¬то на отделния човвкъ, тъй и на човешките общества, се нареди изцело върху началата на евангелската любовь. Човешкото царство" още не е стигнало до тоя идеалъ, не е оеж-ществило въ себе си и въ своята деятелность напълно началата на нравственостьта. То се стреми къмъ това. Назначението му е да се стреми. Това-онова то въплощава въ себе си. Но не е оежществило още всичко. Бо-
10
жието царство с край, връхъ на християн¬ския пжть. Чопт.шкото, християнско царство е пжть къмъ върха, пжть, дето еж възможни и неизбъжни, и задържания, и бавения, но гдето движението непремънмо требва да бж-де напредъ, все повече и повече да се при¬ближава до цельта, до превръщането на чо-ПЪШКИТБ царства въ едно Божие царство. Казано образно: отношението на чОвъшкОтс царство къмъ Божието царство е подобно на отношението между гроздовия сокъ, когато кипи, и прекип-Ьлото вече гроздово вино. Гроздовото вино е прекипъло. То е чисто и вкусно. И колкото по-нататъкъ отива, тол-козъ по-добро става, „отлежава", добива все по-добъръ и по-добъръ ароматъ. Цар¬ството човъшко е още сокъ, който кипи. Ако естествениятъ и правилниятъ ходъ не се нарушава, сокътъ ще прекипи и ще стане добро вино, чисто, ароматно, вкусно. Но това то ще требва да стане. Още не е ста¬нало. Това е още дътю на бждещето. За сега сокътъ кипи. А при кипенето има и мжтилка, и киселина. ТЬ — мжтилката и ки¬селината — еж неизбъженъ спжтникъ на кипенето и не могатъ да не се взематъ предъ видъ. Т"Б искатъ особено отнасяне къмъ себе си.
Тъй е и въ човЪшкитъ- царства, въ тоя още непрекипЪлъ сокъ. Тукъ може да има много „мжтилка и киселина отъ кипенето", много такива болезнени и прискърбни явле¬ния, които еж немислими въ Божието цар¬ство, въ чистото прекипъло вино. Много
11
действия въ кипящия сокъ еж следствие на „кипящата мжтилка и киселина": не всичко още е прекипътю, не всичко се е пречистило, не всичко е разбрано правилно, не всичко е оежществено както тр-Ьбва. Много още е „мжтно и кисело", много въ общечовъш-кигЬ отношения е рЪзко и грубо, много е грозно и болезнено. Всичко това не требва да остане така, тръбва да се очисти, да се изглади, да стане меко и нЪжно, прекрасно и яко, «о то може още дълго така да остане, процесътъ на развитието да се забави.
Задача на съвременните живи работници е, да ускорятъ процеса, да подпомогнатъ „кипящия сокъ" по-скоро да се прочисти и избистри. Необходимо и дългъ е на ВСЕКИГО съ всички сили, съ каквото може и както може, грубото и жестокото да смекчава грозното да оправя и болезненото да .твкува. Задача голЪма и тежка. Толкозъ по-тежка, че много болезнени явления въ общочовъш-КИТБ отношения еж застарели, закоренЪли съ вт.кове, а международната нравствена ме¬дицина о щ е е тъй несъвършена съ своит Б методи и сръдства въ лекуването, както е несъвършена и обикновената медицина. Съ¬вършени методи и ср-вдетва за лекуване, разбира се, има, но за сега още не еж из¬вестни на всички, не еж широко разпростра¬нени, не еж добили всеобщо признание и при¬ложение. Множествата прибътватъ, не отъ желание и убеждение, а отъ невежество къмъ старитъ (груби средства и похвати.
12
Медицината, напримъръ, знае ризлични способи за лекуване: л-Ькува съ лекарства (терапия), лекува съ гимнастика и масажъ, лъкува съ електричество, съ душове (хидро-терапия), съ въздухъ и много други. Но има болезнени явления, които медицината не мо¬же да лъкува нито съ единъ отъ гЪзи спосо¬би. Така е, напримъръ, съ рака, саркома, ган¬грената и др. За тъхъ медицината знае само едно ср-вдетво — ножа. Другите средства въ лекуването отстжпватъ местото си на ножа. И хирургията, относително казано, по¬мага: спира процеса на разрушението, спа¬сява организма. Но по какъвъ начинъ? Съ операция. Хирургията реже, изтъргва, отдъ-ля. За да спаси организма, тя го обезобра¬зява, много пжти осакатява.
Разбира се, че е добре да се спаси ор¬ганизма, но по-добре е, ако той не се обез¬образяваше и осакатяваше. По-добре е, ако медицината се научи да минава безъ хирур¬гия. Измръзнали ви, наприм-връ, китките на ржцетв или двете стжпала на краката. Яви се гангрена, отр-взватъ ви болните мъста и вие сте спасени. Но вие сте сакатъ човъкъ. Несравнсно по-голъмо „благодаря" бих¬те казали, ако ви спасЬха отъ болестьта, но и краката и ржцетъ ©и останвха. Ако хирургическото лекуване бъха зам-Ьни-ли съ друго, както вече и започватъ да при-лагатъ други средства (радий или електри¬чески лжчи напр.) вместо ножъ.
13
Тъй е и въ общочовешките, междуна¬родни отношения. Тукъ има много застаръ-ли, болезнени, ненормални явления, а човеш¬ките царства въ тоя периодъ иа кипенето не съвсемъ еж се освободили отъ „мжтилката на кипенето", не всичко еж си обяснили, не всичко още еж разбрали, не еж се научили още всички болести да лекуватъ съ терапев-тически, вжтрешни средства, съ нравствено въздействие. Понякога прибъгватъ къмъ външни действия, къмъ операция, даватъ преднина на ножа и тогава избухва кървава¬та, безчовечна война. Международната бо-лесть лекуватъ съ кръвопускане. Жестоко и грозно „лъкуване"! . . .
МИРЪ
Казватъ, че войната била полезна, за¬щото повдигала народния духъ. Даже нЪкои я сравняватъ съ буря и светкавица, която прочиства въздуха:
— Погледнете какъ всички еж оживени, пишатъ приятелите на войната. Не остава и поменъ отъ общото недоволство, отъ обик¬новената заспалость и омърлушеность щомъ екне бойната тржба. Всички се възбуждатъ тогава. Едно общо въодушевяване се забе¬лязва навсъкжде — и въ голъмитъ центро¬ве, и въ малкит^ затънтени села.
—Да имаше поне война, — молятъ се сжщитъ въ мирно време. — Да се тури край на тая заспалость! Всички сме се разложили. Като цвътя въ суша повехнали еж, и идеали
14
и мечти. Посърнали еж и хората и цЪлиятъ животъ.
Такива пожелания и разсжждения най-малко еж необмислени. Да кажемъ, че фак-титъ еж вЪрни. Лежи мъгла по цялата стра¬на. Яви се буря, дойде ггккакво съживяване и раздвижване. Заключението, обаче, напра¬вено отъ факта, е неправилно. Не е вой¬ната, която лЪкува отъ общата заспалость, апатия или отъ общата парализия. СвЪтлитъ идеи и настроения за човт.щина, за свобода на човъжа-братъ еж, които истински раз-движватъ обществата и човечеството. Тия идеи еж, които, подобно на електирически токъ, минаватъ по живото тт.ло на народа отъ горе до долу. И войнигв обикновено ста-натъ въ името на тия идеи и тъ1 еж, които въодушевяватъ народигв и въ войната, но не е самата война — кръвопролитието, коя¬то вдъхновява и раздвижва народигв. Тукъ требва да се припомни историята на еван¬гелската Витсзда (овча кжпалня). Въ еван¬гелието четемъ:
— „Имаше въ Ерусалимъ при овчитъ врата кжпалня, наричана по еврейски Витез-да (домъ на милосърдието), при която има¬ше петь покрити коридори. Въ т"Ьхъ лежаха много болни, слЪпи и хроми, изсъхнали, които чакаха водата да се раздвижи, поне¬же Божи ангелъ отвреме-навреме слизаше въ кжпалнята и размжщаше водата. И който пръвъ влизаше въ водата, когато тя се раз-
15
мжтваше, той оздравяваше отъ каквато бо-лесть и „да страдаше".
Нашиятъ общественъ животъ много прилича на покритите коридори при Овчата кжпалня. Навсвкжде, и хора, и идеи еж като „множество болни, слЬпи, хроми, изсъхна¬ла, които очакватъ водата да се размжти". Всичко именно очаква раздвижване на во¬дата. Очаква чудо. Очаква пратеникъ отъ Бога, Божия весть, свт>тли идеи за нова, чи¬ста обществена правда, която да раздвижи тинясалигЬ води на живота.
Въ водит-Ь на Овчата кжпалня е може¬ло, разбира се, да се хвърли го.тЬмъ камъкъ, да се удари по тЪхъ съ тояга, и гЪ биха се разплискали и раздвижили, но това мЬмаше да бжде никакво Божие чудо. ВодитЬ на Ви-гезда така не биха добили лечебна, чудо¬творна сила. За чудото, което цЪри, е било нуждно не външно движение, а вжгрешно насищане на водит-Ь на Овчата кжпалня съ Божия сила.
Така е и съ водигв на живота изобщо. ВойнитЪ, рабира се, ги раздвижватъ, пра-вятъ ги да кипятъ и да се пЪнятъ. Но не е това движението, което ч а к а т ъ, за да се изщЬрятъ „изсъхнали, агъпи, болни, хроми". Туй движение е движение възбудено отъ вънъ. Дойде неприятельтъ, нанесе ударъ, хвърли камъкъ въ водата и се раздвижи во¬дата, почерн-Ьятъ, намръщятъ вежди, на-дигатъ се грозни вълни. Вълнение голъмло, движение силно, но вжтрешното свойство
16
на водата, иейната „духовна" сила остава сжщата.
Нужно е да се яви не врагъ, а „ангелъ", тръбва да се пробуждатъ нови, възвишени, божи идеи, да се повдига обществото на по-горно стлшално кт.лгь едната аг&чна божия правда и божия любоиь. Тогава и безъ етрашнитБ юв-Ьткавици ще се пречисти въз-духътъ. Най-добриятъ дезинфекторъ въ св-Ь-та е слънцето. Слънчевата свътлина убива всички смъртоносни бактерии. Тъй и свет¬лината на божията правда и топлината на божията любовь събуждатъ, раздвижватъ и подобряватъ живота несравнено по-силно отъ ехтежа на топовегв.
Да се желае войната и да се гледа на нея като на средство за общъ духовенъ по-демъ, туй ще рече да се проявява духовно безсилие, иъкакво вжтрешно безразличие сжщо като въ нъкое затънтено и изостанало назадъ провинциално градче, което е забра¬вило свъта и което свътътъ е забравилъ.
—Какъ с животътъ у васъ? — питамъ веднажъ хора отъ едно подобно градче. — Какъ живъете?
- Ние не жив"вемъ, а плесенясваме. — лениво ми отговарятъ тт». — Спимъ само и ядемъ, пиемъ ракия и на карти играемъ. Ед¬ничкото ни развлечение еж пожаригв. По¬вечето постройки въ нашето градче, ако не всички, еж дървени, улицитЬ еж ГБСНИ. ГО-римъ едва ли не ВСЕКИ месецъ. Тогава всич¬ки тичаме на пожаръ, биятъ камбанигЪ за
17
тревога, пламъцигЬ се извиватъ, населението съ викове се притича отъ вевка страна, вла¬чи кофи и котли, кара бъчви, разлива вода. Ц-Ьлиятъ градъ е въ движение.
Оживиха се и тия, които ми разказваха. Но нима това оживяване е като оживяване¬то на Витезда отъ божия ангелъ?
Ето азъ притежаватъ сега едно писмо, тъкмо подходящо за случая. Типично писмо. Пише младо, двайсетгодишно момиче, току-що свършило гимназия. Писмото е просто охкане подъ сводоветъ на покрититт. кори¬дори на „Витезда". Тая, която пише, очаква раздвижване на водата, чака „божия ангелъ", идея, цель, която да разбуди душата й, да я оживи и да й даде сили и смисълъ, да жив-Ье.
— Какъ едно лениво, тжпо и равно¬душно сжщество, което само понъкога усв-ша жажда за живъ животъ, за истина и лю¬бовь, — пита тя, — може да стане пламе-ненъ борецъ за правда и любовь къмъ ближ-нигЪ?
Вижда се, че на тая жива душа е сту¬дено. Тя трепери и замръзва, а нтша где да се сгръе. Наоколо й нъма нито огнище, ни¬то искрица, отъ която би могла да се раз¬пали, а вжтре въ себе си иъма огънь. Топ¬ливо има, а н-вма съ какво да се запали.
„За да знаете истината, пише тя, азъ ще ви кажа откровено: азъ и търся и не търся истината, а желая само да стана чо-в-Ькъ, който търси истината. Азъ само ямъ, спа и машинално ходя на уроци (азъ давамъ
18
частни уроци откакъ свършихъ гимназията; на 20 години съмъ). Умътъ и сърдцето ми ! ь. Пон Ькога се пробуждамъ. Тежко ми ста] .мъ недоволна отъ себе си, отъ
I съненъ3 безсъзнателеиъ, мъртвешки жи-вотъ. Явявагь се мисли, поисква ми се да се изправя на краката си за живъ животъ, но това желание скоро бива убито отъ моята [/Тчпость. Липсва ми бодрость и животътъ ме ме привлича. Азъ, както сигурно и много фуги като мене, нвмамъ ни минало, ни се¬но. ни бъдеще. Азъ съмъ глаголъ отъ неопределено наклонение1'.
рГлаголъ отъ неопределено наклоне¬ние" - какво унизително определение за човека! Чов+жъ безъ определение, за ни¬що неопредвленъ, к'ьмъ нищо непотикнатъ. А на кжде да се определи и тръгне, самъ не . Най-тежко, неопределено поло¬жение. Требва да се определи. Нужна е цель, идея, предъ която човекъ да се пре-клони и която да го склони, да даде пжть на неговата деятелность. Не само за сега, въ лачена минута, не за „сегашно време", а и за „бждаще6, за всички времена, до като е въ. И знаете, авторътъ на писмото не е е ши ъ. Те сж много въ съвременната „Ви-тезда". Милиоии сж наоколо ни. Какво да имъ се отговори на всички? Да се пратятъ на война ли? Да имъ дадемъ съпетъ да станать милосърдни сестри ли? Да ги изпра-гимъ въ Далечния изтокъ, въ Африка, въ я? ... Та нима сж се свършили дру-
19
гигЬ средства и пжтища, които могатъ мно¬го по-целесъобразно да разбудятъ и раз-• обществената жизнедеяте вгасть, че требва ппаме до народното кръво-
про. ю онзи грозенъ и горчивъ опу-
ь, преди всичко, за човЬштината,
гатъчно е да се спомни 19 февруари,
великъ день въ царуването на Алексан-
ь И, и подготвителното време за тая
ленено бЬше общество-
В7 I ВЪ
обшссгвения животъ] Престанаха глупавите
ви разговори въ кафенетата.
Затвориха се хиляди ко аве-
:!Я.
ДоГ' [гелъ, раздвижи Витезда,
гка идея и съживиха се хор
•а истин | гт.ржеству-
19 февруарий на улиците познати
фавляваха, стискаха си
сърдечно ржце и думаха: „Хрнстосъ воскре-
се!" „Истина воскресе!"
Това бе единственъ, изключителенъ
ь с л у ч а й, вънъ от ь реда на неща-стията, каквото е всека война. Откриваше се новъ животъ, създаваше се нова епоха, от-ваха се нови хоризонти, поставяха се но¬ви : ваше се поле за работа. Въ за¬стоялата вода на Вптезла широко нахлу
щението н ши отъ
крепостнячеството. Пр,
20
нова, жива струя отъ чиста, течаща напредъ вода. Нямаше никакви тревоги, нито опасе¬ния. Бждащето не се покриваше съ черното було на барутния пушекъ. Всичко бъше ра¬достно и весело. Дишаше се свободно, сърд-цето тупаше спокойно.
Ето защо за истинския, пъленъ, „живъ" животъ на «ародитъ требва да се зове не ангелътъ на смъртьта съ огнения мечъ на войната въ ржце, а ангелътъ на Витезда, да се действува всЪкакъ да проникне въ живо¬та животворната Божия правда, да се усили въ човъчеството играта въ доброто и лю-бовьта, върата въ самия човъкъ, вЪрата не въ човтжа-звъръ, а въ Бога въ човъка. Да се съдействува на взаимното разбиране и опознаване на отдЪлнитъ класи и народи, за признаване еднаквото човъшко право на всички да живъятъ свободно, по-човъшки, отъ която класа и отъ който народъ да еж. Да се спомага съ всички средства за за¬крепване на взаимното доверие и общото сближение на всички въ името на общочо¬вешкия идеалъ, да дойде Божието царство за всички хора, завсички племена, народи и държави.
Старото римско правило: ,5!У!5расет, рага ЬеПит" (Ако искашъ миръ, готви се за война) тръбва да се замъни съ новото: „Ако се случи война, и въ време на боя мисли за мира, работи за него". Стариятъ Римъ ималъ своя опредълена задача: да създаде едно всемирно римско царство. Той тръбва-
21
ло да покори всички други народи и да ги държи въ своя яремъ. Тръбвало да бжде ви¬наги силенъ и постоянно готовъ за война. Въ време на война силенъ за войната, а въ време на миръ — силенъ за мира, за да внушава на всички страхъ, да не дава нико¬му и да помисли за война.
Сега е друго. Сжщитъ римляни казвали: «Тетрога ти*апшг, е* поз ттатиг т НЛв" (Времената се мънягъ, И ние се м-Ьнимъ съ ГБХЪ). НОВИГБ времена носятъ нови възгле¬ди, нови мечти, нови идеали, нова вЪра въ нови сили та човъка, ноставятъ пови цели и нови задачи. На мъстото на идеята за едно всемирно римско царство Евангелието доне¬сло идеята за царството на Бога. Стремле¬нието за господаруване надъ всички то за-мънило съ заповъдь да се слугува на всич¬ки, да се живъе и работи за всички. На ме¬стото на враждата и раздоритъ издигнало лозунга на самоотвержената и безкористна любовь.
Войнитъ спиратъ и спъватъ тая нова велика работа — работата за братското еди¬нение на хората. Измъстятъ за дълго важ-нитъ въпроси на културния вжтрешенъ жи¬вотъ и приковаватъ вниманието изцвло къмъ меча. Не лъкуватъ, а разравятъ старигв ра¬ни, затова се и явява правилото: „Ако це-нишъ мира въ обикновено време, то въ вре¬ме на война съ особена сила мисли за него, грижи се и работи за него". Хората тръбва да се научатъ да ценятъ мира като висше
22
благо за народите и никога да не ги пре¬насян. пъ жертва на никакви с в о и интере¬си. Тогава вс%ка война, като тежко неща¬стие, постигнало гия или ония народи, ще бъде живъ укоръ на човечеството: вижте оше колко сте далечъ отъ крайната пель (единението па всички не подъ игото на ме¬ча, а на братската любовь), колко малко е направено въ името на истинската култура, културата на човешкия духъ и какви голе¬ми въпроси — въпросите за всеобщо брат¬ство, вечния мнръ и п.ржс лсвото на Бога въ човека — още чакатъ реда си да бждатъ поставени па шепопъ редъ!
Тукъ се явява въпросъ: а мислимо ли е да се даде положително разрешение на тия въпроси? Възможенъ ли с в^ченъ миръ на земята между просвътешпк поне народи и държави? Постижимо ли е всеобщо братство между народигв? Азъ бихъ поставилъ даже и въпроса: Какво се чува пъ сърдцето на човека - гласътъ на Бога, или ревътъ на звЪра? Кой ще излвзе гю-снленъ? Дали Богъ ще победи звт^ра въ човешкото сърдце?
Ония, които върватъ въ победата на Бога, въ тържеството на братската любовь, казватъ: „Да, единението на народите ще дойде на земята". Ония, които се съмняватъ и се колебаятъ, не се решаватъ да кажать нито да, нито не. Ония пъкъ, които просю на просто не признаватъ никакви светли идеи, решително твърдятъ, че вЪченъ мири
23
е възможенъ само ... на гробищата. Зода авторътъ на романа йЧоввКъ-зв%ръ" мисли. напримТфъ, че звКрьть въ човека нико; а нъма да бжде укротенъ, че зв-Ьрътъ винаги ще издава своето зверство.
— Докато на земята има само двама гладни и между тт.хъ се намира парче хлъбъ. дотогава между гЬхъ войната е неизбежна, казва Зола.
Дали ще бъде така, или н-Ьма да бжде, не му е мъстото тукъ да споримъ, но не¬съмнено е едно, че разсъжденията на Зола и на неговите съмишленици не почиватъ на никакво основание, голословни ек и съ ни¬що не могатъ да бждатъ доказани. На авто¬ра на романа „ЧовЪкъ-звъфъ" просто така се струва и нищо повече. Той и неговите ед-номислепици вижда гь, че човечеството жи въе отдавна, а не се е освободило още отъ зверството, затова и мисля гь, че то никога нтзма и да се освободи: „до като има гладни и война ще има".
Нъма да философствувамъ, ще разкажа само единъ фактъ изъ действителностьта.
Единъ отъ най-силните ми детски спо¬мени случайно е свързанъ съ глада, съ от¬ношения на единъ гладенъ къмъ други гладни. Като сега помня: седя съ баща си въ единъ ханъ (нЬкъде пътувахме съ него). Стаята 6Ъ съ широки миндери па една стра¬на, а на друга — изтъркани пейки. Въ ъгъ-ла — дълга дървена маса. По пейката се кач-ватъ кокошки, търсятъ трохи, ровятъ. Дъс-
24
китъ нечисти, засъхнала каль на земята и прахъ въ въздуха. Бъше прол-Ьть. Въ малко¬то прозорче презъ немити никога стъкла проиикватъ слънченитв лжчи на снопове, въ които се вижда какъ хвърчатъ и се въртятъ милиони прашинки.
До прозореца на св-Ьтло нЪкой седи съ вестникъ въ ржце и разказва на баща ми за единъ случай, за който току-що прочелъ въ вестника. Въ онова време имаше гладъ въ Самарската губерния. Въ едно село презъ цвлата зима гладували, хранили се Богъ знае какъ и съ какво. Къмъ пролЪтьта всичко се свършило. Чакали помощь. Разказвали, че отъ града носятъ хлЪбъ за раздаване. Жи¬веели съ надежда.
Поради лошо време обозътъ съ хлЪба закъснъмгъ. Въ селото дояждали и последни-ГБ трохи. Едно многочислено семейство ве¬че трети день нЪмало нито корица хлЪбъ. Сутринь очаквали хлЪбътъ да пристигне ве-черьта, а вечерь — на зараньта. Напосле-дъкъ намерили отн-Ькжде малко хлЪбъ. Сед¬нали да ядатъ. Хл"вбътъ малко, а на трапе¬зата седемь души и все гладни. Стариятъ дЪдо седналъ до прозореца и не искалъ да иде на трапезата.
— Яжте, казалъ, сне: и за васъ нъмл да стигне, азъ съмъ старъ, привикналъ съмъ, ще потърпя. Ще погледамъ: може би, хл^Ь-бътъ ще пристигне. Ще подъвча малко ме-кина.
25
Яли, легнали да спятъ, а старецътъ все гледалъ презъ прозорец;! и чакалъ.
На разсъмване, другия день, селото се раздвижило: пристигналъ обозътъ съ хл-Ьбъ. Всички отъ семейството па стареца наскача¬ли, гледатъ: старецътъ все още стои на прозореца.
—Защо мълчишъ, д-Ьдо? — викатъ му. — Ставай, да вървимъ да ср-вщаме хлЪба!
Старецътъ не се помръдва. Хващатъ го за ржка, — той е мъртавъ, изстиналъ. Той не дочакалъ пристигането на хлЪба. СедЪлъ цвла нощь и на разсъмване умрвлъ. УмрЪлъ отъ гладъ. Умрълъ гладенъ. Но не взелъ хлЪба на другигЪ. Не взелъ даже когато му предлагали. Самъ доброволно отстжпилъ своята часть на другигЪ. Умрътгъ самъ, за да запази живота па другигЬ, да имъ даде да дочакатъ хлъба.
Мене, малко дете, тоя разказанъ слу¬чай дълбоко ме порази, силно се вр-Ьза въ паметьта ми и остана тамъ за презъ цЬлия ми животъ. Какво е било въ детинството ми до това, което станало, и отпосле, азъ не помня, но тоя случай си представямъ живо, картинно до последна чертица. Щомъ река да си спомня ранното си детство, веднага виждамъ стаята въ хана съ осветения про-зорецъ и до него човЪка, който разказваше за стареца. И колкото отсетне да съмъ на-блюдавалъ чудни картини въ природата, бо¬гати дворци, разкошни палати, все пакъ нЪ-мамъ въ паметьта си по-любимо мътто отъ
26
това свътло Ж1 ьлче въ нечистия селски ханъ. Тоя свътълъ ж.гълъ за винаги въ паметьта ми остана като свътло петно и азъ съмъ увъренъ, че безсъзнателно за себе си, въ всичко св 1.1.к, въ моя животъ, азъ съмъ дей-ствувалъ подъ неговото влияние. Увъренъ съмъ сжщо и въ това, че ако авторътъ на романа „Човъкь-звт.ръ" знаеше такъвъ сиъ-тълъ лиъль, имаше такава свътла точка въ живота си, той и по-свътло би гледалъ на човека и едва ли би седналъ да твърди, че човъкъ никога нъма да престане да бжде ;:вЬръ, и че до като свътъ сввтува войната нвма да изчезне.
За човъкъ, конто е роденъ, порастналъ , и цъмъ животъ е прекаралъ подъ студеното небе на полярнитъ страни, може би, е есте¬ствено да мисли и да твърди, че на земята, отъ единия край до другия, има само студъ, снъгъ и лсдъ, но това никакъ не ще рече, де сака е действително на земята и че кол¬кото да вървимъ на гогъ, никога и никжде не те блше по-топло.
Тъй е и въ нравствения животъ. Хора съ сърдце, родено въ мраза на егоизма, подъ воя на виелицата на грубата борба за соб¬ствената си кожа, лесно може да се стори, че ьзаимнитт» отношения на хората никога н-вма да се подобрятъ. Но наредъ съ твхъ — хората съ мразъ въ сърдцето — въ свъта има и хора, сърдцето на които е родено подъ благодатния югъ. И това сърдце само гори отъ огъня на любовьта и другитъ запалва
27
съ С/Улння огъпь. Какъ тогава може да се твърди, че гоя огънь на любовьта въ горе-щитъ и пламенни оьрдца иЬт да се разлъе по-нп11!око, нъма да обгърне цълия свЪтъ, нъма да стопли ЦЕЛИЯ животъ, ВСИЧКИТЕ вза¬имни отношения на хората и народите? На какво основание? Как ни данни има за това?
Ш.е кажатъ: много бавно се издига нравствено човъшкиятъ духъ, съ голътчъ трудъ и тежки усилия се постигатъ нищожни нравствени подобрения на живота. Кога ще чакаме ние да дойде едно пълно тържество на нравствецитъ начала въ живота на цълото човъчество? Единъ човъкъ е труд-но да се превъзпита и пресъздаде. Какво може да се направи съ цълата грамада на човечеството?
ВтЧрно е, но не и сънсемъ. 11рявствепото издигане на човешкия духъ действително върви много бавно и съ голт.мъ трудъ. И въ евангелието е казано: „Царството Божие съ трудъ се постига (съ усилия се взема) и само ония ще го достигнатъ, които употръбятъ усилия". Но което е трудно, не е невъзможно За трудното еж потр-вбни само по-голъми усилия. Всичкиятъ въпросъ е съ каква енер¬гия се боримъ ние за нравственото подобре¬ние на живота и до колко ние тамъ насочваме иашитв нравствени сили. Представете си, че ония безбройни материални, духовни и ЧО¬ВЕШКИ жертви, които еж се давали въ меж¬дународните войни, онзи самоотверженъ ен-тусиазъмъ, който се е полагалъ въ вжтрешни движения за илюзорни пон-Ькога блага, се
28
дадъха за нравственото подобрение въ жи¬вота, за издигането и закрепването на това, което се казва човъшко и което само е трайно и въчно, какъвъ невъобразимъ ус-пъхъ би постигнало до сега човечеството за подобрението и усъвършенствуването на всички форми и отношения на живота си!
А тръбна да се помни, че ако една война иска голъмо напрЪгане «а най-разнообраз-нитъ сили на страната, то войната на цълото човъчество съ общия въковенъ врагъ — съ неправдата, злото, враждата и насилието, — закоренъли въ душата на хората и въ об-щественитъ институти — изисква несравнено по-голъмо напръгане на човъшкитъ сили.
* Припомнямъ си добре военния отдълъ на всеросийската нижегородска изложба. Той бъ единъ отъ най-интереснитъ и най-добре уреденитъ отдъли. Какво ли иъмаше въ него? И какви бойни орждия, бойни снаряди и какви ли не приспособления. Различни ста¬нове за изпитване чрезъ изпъване здрави¬ната на войнишкия платъ, на кожигЬ и плат¬ната за казармата. Теглилки и мврки за из-мърване и опредъляне качеството на хлъба. Инструменти за опредъляне далечни разсто¬яния, за точно опредъляне мъстностьта по слънцето и т. н. и т. н. Физика, химия, ме¬ханика, астрономия, математика, медицина, технология и целъ редъ други науки еж при¬влечени на военна служба.
29
Азъ гледахъ и завиждахъ. Мислъхъ: има ли практически, приложни научни от¬крития, които военното изкуство да не е из¬ползувало за своитъ цели? И наука, и из¬куство, и литература еж използувани съ цель, широко да будятъ бойното мжжество, воен¬ната доблесть. Всичко е предвидено и на-годено, за да се повдигне военниятъ духъ.
Военниятъ езикъ е лаконически, изра¬зител енъ, силенъ. Лумитъ не се разтеглятъ, а ръжатъ и удрятъ като куршумъ право въ цельта. Военната музика е особена и сжщо така има предъ видъ психологията. Тя под-бодрява, прави кръвьта по-силно да се об¬ръща. Подзема ни, неудържимо ни влъче на-предъ. Изкуство, птзсни, картини съ свътли и силни бои рисуватъ героизма въ войната. Всъки войникъ предъ очитв си вижда цълъ редъ геройски образи. Тукъ единъ, нощно време, се промъква въ неприятелския ла-геръ, да разузнае, съ рискъ да бжде диг-натъ на щикове, но и самъ да дигне на въз¬духа неприятеля съ готовата въ ржката му бомба. Тамъ кавалеристъ или гвардееиъ спа¬сява отъ ржцетъ на турчдц**—:Воя плененъ офицеръ. На трето мъсто герой пленникъ, падналъ въ ржцетъ на неприятеля, е живъ одранъ, защото не иска да издаде своитъ. Цъли десетки подобни картини.
Всичко това е нарисувано и изложено съ цель да повдига военния духъ. Та нима сжщото нъщо, но съ друго съдържание, съ друга цель, въ името не на войната на човъкъ
30
срещу човъка, а на човека съ злото въ хо¬рата, съ злото вхтре въ насъ, преди всичко, не ще има сжщитт, резултати, нъма ла пов¬дигне суха въ юдения случай, а об-юв-Ьшкото милосърдие, духа на всепокри-ващата и всепрощаваша евангелска якхбовь, духа на общото братство и общия миръ? * Отъ френския писатель Франсуа Копе има разказъ изъ кървавата фраико-пруска война. Въ френско едно село остава да пре-нощува германски авангардъ, преденъ от-рядъ. Презъ нощьта, неочаквано, фраип
, оволпи «ападать германийгъ п убивагь седемь души отъ тъхъ. На утриньта, обаче, пристига голъма германска часть и пои кръвьта да се заплати съ кръвь.
— Това се случи въ нашето село, вие ще отговаряте. Седемь души отъ васъ ще умратъ, вие определете кон ще бждагъ, — казалъ началникъть на отряда.
било беззащитно и тръбвало да се подчини. Хвърлили жребие и предста:; седмината за разстрелване. Смътното нака¬зание било отложено за другия день. Ве-черьта при оежденитъ отишълъ мъстниятъ свещеникъ. Насърдчилъ ги, далъ имъ духов¬ни напжтвания. Шестимата покорно се под¬чинили на своята горчива участъ. но сед-миятъ се бунтувалъ, злобно казвалъ:
- - Има ли тукъ Богъ? Има ли прав Запю насъ, невинни хора, ще разстрел ватъ.
31
Нешастниятъ билъ вдовепъ и оставялъ си-раци нъколко малолетни деца.
— Вамъ е лесно да приказвате и успо¬коявате, — патяквалъ гой на свещеника. — Не вие, а моитъ дечица ше умратъ отъ гладъ. Проклета война! Проклети убийци!
Свещен и кътъ нищо не казалъ. Той се сбогувалъ и ИЗ.ГБЗЪЛЪ. Но отишълъ право при немеца-началникъ.
— Вие какво искате? — попиталъ той немеца. Непремънно ли тия седемь души да се разстрелятъ? Или да бждагъ седемь души, та които и да еж.
— Само седемь. Безразлично кои.
— Тогава, азъ ще ви помоля да осво¬бодите еди кого-си. Азъ ще ида на негово мъсто.
— Тъй ли? Вие лично? Сериозно ли го¬ворите? . . Впрочемь, това за мене е без¬различно.
Бащата вдовепъ освободили, а върза т и поставили подъ стража свещеника. На сут-риньта заключенигв били изведени на п< то. Случайно, обаче, миналъ отъ гамъ гер-
киятъ наследникъ князъ, благородниятъ Фридрихъ, баща «а императора Вилхелмъ II. Той видЪлъ взвода, приближили се до него и разбралъ каква е работата. Разсърдилъ се, С1 ьлчалъ началника и заповъдалъ да пуснатъ оежденитъ- на смърть и да ги оставятъ да си отидатъ свободно. Героизъмътъ на само¬пожертвувалия се свещеникъ покъртилъ сър-
32
цето на престолонаследника-герой. Смъртно¬то наказание било отменено.
— Поздравлявамъ ви съ помилване, — иронически казалъ началникътъ.
— И азъ ви поздравявамъ .. . съ това, че Вогъ ви запази отъ страшното злодеяние, което бтзхте намислили да вършите, — от-върналъ свещеникътъ, като му се поклонилъ
на сбогуване.
Щастливиятъ случай спасилъ живота на свещеника, но това вече е случайность. Тя не е тъй важна за насъ. Важното за насъ е, че свещеникътъ съ своя животъ спокойно, безъ думи да каже, се решилъ да спаси жи-г.ота на другиго, съ цената на собствената си глава върналъ на сирацитъ ТЕХНИЯ баща. Ето това е важното. Туй е величавото. Туй е божествено-прекрасното. Туй е живо до¬казателство, че Богъ въ сърдцето на човека е по-силенъ отъ зв-вра.
Ще кажатъ пакъ: „А много ли еж таки¬ва то хора?"
Колкото щатъ да бждатъ. Важенъ е не броятъ, а фактътъ. Важно е, че има такива пламени, запалени отъ чистия огънь на лю-бовьта сърдца, че ги има, а следователно и могатъ да бждатъ. Ако има поне единъ, двама, могатъ да бждатъ стотини, хиляди,
десетки хиляди.
Важно е предварителното решение на въпроса, принципиалната страна «а работата. Споръ по същество може да се води не за количеството на художественитъ произведе-
33
ния, а за това, мислимо ли е изобщо худо¬жество, възможно ли е да се развива чув¬ство на прекрасното въ човечеството. Въ дадения случай е въпросъ за чувство на пре¬красното, — не естетическо, а етическо. Вижда се, че това чувство е мислимо и въз¬можно.
Повдига се въпросъ: „Има ли Богъ въ човека?" Животътъ съ редъ факти, действи¬телни случаи, отговаря: „има".
Живъ ли е въ чов-Бка божиятъ образъ? Потъмнълъ веднажь, може ли той да сввтне отново и да се прояви?
— Живъ е, — отговаря пакъ животътъ. — Може да се прояви. Проявявалъ се е и се проявява. Проявенъ е въ това, проявенъ е въ онова, проявенъ е въ еди-кого-си. Тамъ и тукъ, по-рано и сега, вевкога и навсЬкжде, хиляди прояви.
Ако е така, въпросътъ е решенъ. Ако въ Русия се е проявилъ макаръ единъ Ло-моносовъ, това значи, че рускиятъ народъ е способенъ за научно развитие, може да даде въ това направление голт>ми сили. Следъ Пушкина появата у насъ на Лермонтовъ, Го-голь, Толстой, Достоевски, Тургеневъ, ни-какъ не е чудно. Напротивъ, би било неесте¬ствено, ако рускиятъ нароленъ поетически гений, като се прояви въ Пушкина, не бъ отишълъ по-нататъкъ, не 6Ъ пусналъ нови силни и прекрасни издънки.
3
34
Всички способности и дарби БЪ народа, като живи сили на живъ организъмъ, под-лежатъ, разбира се, на развитие, на по-ната¬тъшна, по-силна и по-съвършена проява. За¬що нравствените чувства и способности, си¬лите на любовьта, братството, единението и общия миръ да не могатъ да се развиватъ и закрепватъ? Научните завоевания и умстве¬ното развитие се смлЧтатъ за безкрайни. На¬деждите и вярата въ тържеството на тех¬никата преминаватъ границите на вероятно¬то. А нравственото съвършенство не се СМБ-та за възможно. Казватъ: „чов-вкъ е звъръ, а зв"врътъ винаги ще си остане звъръ, ни¬кога нт.ма да се освободи отъ проявите на зверството". Това е много страшно разсъж¬дение, То е вътрешно противоречие, огнро-вергнато отъ самия животъ.
Било е време, когато не о имало никак¬во образование, нито даже обикновена про¬ста грамотность. Следъ Владимира и Яро¬слава въ Русия се явила грамотность, а по-нататъкъ — и образованость и просвета. На съвременика на Игора и Светослава би мог¬ло да се покаже съвсемъ невероятно, глупа¬во бълнуване, ако му кажеха, че ще дойде креме, когато по улиците на големите гра¬дове ще гърмятъ електрически трамваи, или че въ облацитъ- ще летятъ аероплани и пр. и пр. А между това, всичко това вече е фактъ и какво ли още можемъ да видимъ? Диваците на Робинзонъ Крузо доскоро еж. яли човешко месо, а сега тамъ, между
35
тия диваци работятъ Дамянъ Вестеровци, апостолите на живата и деятелна любовь, песъче надъ песъче, тухла върху тухла гра-лятъ въ сърдцата на чернокожите християни светлото царство Божие.
Същиятъ растежъ на нравствените си¬ли въ човека се забелязна всеки день, навсе-къде и около насъ. И писатели, и художни¬ци, и хора на науката, и хора на отвлечена¬та философска мисъль все по-често и по-често говорятъ за мира, за братството, за любовното единение на народите, за пълно¬то сливане на човечеството, за премахване духа на злото и неправдата въ света и уреж¬дане на земята царството на Бога и царство¬то на общото щастие. Картини и книги, ре¬чите на ораторите и думите на управниците все съ нова и нова сила зоватъ човечеството отъ външните междуособни войни къмъ въ¬трешна общочовешка борба съ злото и не¬правдата най-напредъ въ собственото си сърдце. Рисуватъ се цели серии картини съ ужасите на войната. Пишатъ се цели библи¬отеки за защита идеите на мира. Явявагъ се многобройни дружества на приятелите, на братството и единението на народите. Всич¬ко това вече съществува, въпреки всичко, върши своята работа и приближава общо¬човешката душа къмъ своята цель.
Думите, казани преди две хиляди годи¬ни: „Слава на Бога въ небесата, на земята миръ и въ хората любовь" (благоволение), не съ забравени на земята и не съ заглуше-
36
ни отъ зверския вой на човешката злоба. На земята винаги има хора, които ги пом-нятъ. Има сърдца, въ които гв силно зву-чатъ. Както топлото течение Голфщромъ, което облива студенигв брегове на земята, стопля въздуха на съседнигЬ страни, тъй и нсбеснитъ думи за мира 'пмасятъ своята топлина въ студенигв сърдца на хората. И отъ тая топлина студенигв сърдца се тонятъ бавно, малко по-малко, но все се смекчаватъ. Въ гвхъ се разпалва новиятъ огънь на общо¬човешката любовь и разнася св&тлина и топ¬лина по-нататъкъ. И тъй отъ едно сърдце къмъ друго се пренасятъ думигв на лю-бовьта и мира, диесъ и утре, обикалятъ ли¬цето на цълата земя, като приканятъ хората, да се отзоватъ най-сетне на отдавнашната пъсень на небето. И тоя зовъ нЪма да оти¬де напусто: отъ земята, кога тукъ, кога тамъ, се чува ехо и това ехо става все по-силно и по-силно. То вече не е единично, изолирано. То е организирано. Чува се чрезъ устата на множество организирани общест¬ва за миръ, любовь и правда на земята. И тр-Ьбва да върваме, че не е далечъ времето, когато на пъсеньта на небето, отъ земята ще се чуе въ отговоръ сжщата пъхень: „Слава на Бога въ небесата, миръ на земята и лю¬бовь въ хората".

Няма коментари: