Реклама

понеделник, 21 април 2008 г.

Война и мир, книга на Григории Петров, част 2

АПОСТОЛИ НА МИРА

„ВидЪхъ, че само идеитЪ могатъ да побЪ-дятъ свЪта, а не и оржжието",
(Изъ завещанието на Напалеона)


На миланската международна изложба, скромно, не на видно мт>сто, е построено никакво павилионче. Мъничко здание от-вънъ, Н-БКОЛКО десетки картини и гравюри вжтре, нЬколко таблици по стенигв, две ма¬сички съ брошури и нищо повече. Непривле¬кателно, бедно, и сякашъ, свенливо, боязли¬во. Между туй, павилиончето заслужава вни¬мание, и то най-сериоз-но общо внимание. Именно общо, общонародно. То и самб е така наречено: „общонародно". Туй е пави-лионътъ на международното дружество на мира.
У насъ туй дружество е малко известно. Още по-малко говорятъ и мислятъ, напр., да отварятъ клонове отъ него. Та и неудобно би било н-Ькакъ да се повдига у насъ сега подобенъ разговоръ. Где-ти тука междуна-роденъ миръ, когато Богъ знае кога ще се умири вжтрешно самата страна? Въ стран¬ство, обаче, въ Германия, Англия, Италия, Франция сжществуватъ вече дружества за мира съ многобройни членове. И ВСИЧКИГБ живо и непосредствено се сношаватъ по-
38
между си. Наистина, гюшото дело, изобщо взето, е дело на бждащето, макаръ, съ увт>-реность може да се каже, на бждаще не тъй далечно, както нъкои могатъ да мислятъ.
Сама по себе си идеята за мира, ми-съльта за прекращаването на войната поне между цивилизованите народи е мисъль зъ всъко отношение възвишена и желана. Знай¬те, единъ день, когато се освободимъ отъ предразсждъците и дивите обществени суе¬верия, които ни даватъ фалшивото възпита¬ние и образование, ние безъ друго ще тре-перимъ само отъ едната дума „война".
Що е война? . . . Война — това е масово убийство, масово озверение, масова жестокость. Милиони хора се дигатъ и на-стжпватъ едни срещу други. Десетки и сто-тини хиляди души въ единъ бой се хвърлятъ едни срещу други и гледатъ колкото се мо¬же повече смъртни рани да нанесатъ, по¬вече човешки сжщества да покосятъ. А кой прави това? Кои народи? Народите и дър¬жавите, които се наричатъ християн¬ски, които се кичатъ съ името на Христа.
Тъ говорятъ съ гордость за своята ци¬вилизация. Изпращатъ на езичниците мисио¬нери, да имъ проповЪдватъ евангелието. Въ собствените си кжщи, на децата си, още до като еж въ люлката, говорятъ за Бога, за Христа, за Божите заповеди, за любовьта, трогателно разказватъ притчата за мило¬сърдния самарянинъ, за молитвата на Спа¬сителя на кръста. Въ училищните учебници
се изчисляватъ стотини примери, когато ве¬ликодушни хора прощаватъ на своите не¬приятели, забравятъ оскърбленията, прими-ряватъ се. Въ храмовете отъ черковните ам¬вони се изливатъ речи като потоци за обяс¬нение на евангелските завети.
И следъ всичко това какво виждаме? Милионни армии въ всЬка страна, все по-многочислени и по-многочислени хекатомби въ ВСБКО ново сражение, постоянни заплаш¬вания съ все по-страшни и по-грозни всеоб¬щи и не всеобщи войни и изтребления на човешкия родъ.
Отъ войната направили божество. Из¬дигнали й особенъ култъ. Оградили я едва ли не съ религиозенъ ореолъ.
Какь всичко туй да се примири съ хри¬стиянската цивилизация, съ религията на Христа, съ високите завети за общо брат¬ство на земята? Не, това е трудно, немис¬лимо, диво е даже да се представи. Не се свързва никакъ съ мисъльта.
А ако преминемъ отъ мисъльта, отъ представлението къмъ действителностьта? Ако вземемъ всичко, що се върши въ време на война, пъкъ и на самата война? Колко нерви тукъ всекидневно се кжсатъ? Колко хора загрубяватъ, подивяватъ, озверяватъ! Какъ се приучватъ спокойно да гледатъ и най-ужасните сцени, най-жестоките страда¬ния! А колко много еж. страданията! . . . Сълзите! Колко еж ужасите, злодеянията!
V
40
Когато си представите живо всичко то¬на, тогава вие те разберете, какво диво, ужасно и гнусно чудовище е войната.
Попитали героя >на много войни, из¬вестния французки фелдмаршалъ Канроберъ, когато вече билъ на стари години:
— Ще е война? Какво мислишъ за нея? Канроберъ се зимислилъ, като да си
припомнилъ ВСИЧКИТЕ войни, въ които взелъ участие, и следъ това казалъ:
— Азъ зная, що е война. Войната е едно лошо, безобразно д-Ьло. Никога не при¬бягвайте до нея.
А колко скжпо струва на народа туй „безобразно ДЕЛО"? На какви опустошения се излага страната, която воюва? Какъ се съсипва благосъстоянието на народигв? Колко струва само едно издържане на ПО¬СТОЯННИТЕ армии?
Въ помещението на международното дружество на мира, на миланската изложба азъ срещнахъ интересни изчисления,колко еж. стрували на цивилизованите народи ВОЙНИТЕ само презъ половината на миналия въжъ.
Войната на Съединенигв щати въ Аме¬рика струвала 33 милиарда (не милиона, а милиарда, т. е. 33 хиляди милиона), 22 ми¬лиарда на севернитт» щати и 11 на ЮЖНИТЕ. Освенъ това въ време на войната загинали осемстотинъ хиляди души хора.
Осемстотинъ хиляди! Лесно е да се каже. Две думи, мъртва цифра. Но ожи¬вете вие тая цифра. Представете си ВСЕКИ
41
единъ отъ тия осемстотинъ хиляди по ОТ¬ДЕЛНО. Предположете, че ага улицитЬ, да ка-жемъ на София, въ продължение на изве¬стно време се бъха прегазили отъ трамваитв не осемстотинъ хиляди, а само осемсто¬тинъ кучета. Или въ Москва файтонджийтв бт>ха избили осемстотинъ коня.
Какви тълпи се биха трупали ВСЕКИ день около вевко умиращо куче или около ВСЕКИ пребитъ конь! Колко съжаления, как¬ви възмущения се биха изказали. Какъ биха всички завикали да се тури край на тия же¬стоки избивания!
На кого! На осемстотинть животни ли? А ето тука на бойното поле еж прегазени и пребити осемстотинъ хиляди чо¬вешки души! А зрителитв, околната тълпа, другитЕ народи, цт.лото цивилизовано човечество? — Нищо! То стояло спокойно, съ жадность чело въ вестницигв подробни-тт. описания на човъшкигЬ касапници. Свое-образнитв учени — едни грижливо описвали най-кръвоиролишитъ еражен..я, други сжщ) тъй грижливо ги изучавали и изучавзтъ — з& поука!
Щото въ бждаще да се използува спо-лучлия походъ, сполучливия примвръ.
При пръвъ удобенъ случай да се из-биятъ колкото се може повече хора!
Но да идемъ понататъкъ. Въ таблицата за „цената на ВОЙНИТЕ" е отбелязано, че
42
франко-пруската война е лишила двата на¬предничави и просветени ужъ народи отъ 215 хиляди души и 15 милиарда разходи. Руско-турската война е струвала 4 милиарда и повече съ 200 хиля 1и човешки жертви. Англо-бургаската война струвала 12 хиляди жертви и 10 милиарда.
На друга таблица е пресметнато, колко' ще струва една бждаща война между евро¬пейските народи. Сметката е «аправена въ левове за единъ день за всЬка държава по¬отделно и излиза, че бждащата война на Германия и Франция всеки день ще струва по 25 и пол. милиона лева, на Италия и Ав¬стрия — по 13 милиона.
Да се отвореше една война между двой¬ния (Русия и Франция) и тройния (Герма¬ния, Австрия, Италия) съюзи, всеки день войната би костувала на цивилизована Ев¬ропа по 105 милиона лева. За единъ день! Безъ да се сметатъ човешките за¬губи — убити, ранени, заболели.
Сто и пет ь милиона! Въ Франция както и въ Германия целото население е приблизително около 40 милиона. Излиза, че ако избухне война, всичките народи ще бж-датъ погълнати отъ нея, само за нея и :це работятъ (както бвше презъ общата война).
Ние съ ужасъ четемъ старите разкази, дето се разправя, какъ евреите, както и техните съседи-езичници, имали едно грубо божество, идолъ — Молохъ, вър¬ху нажежените „ржце" на което севуЪрните
43
идолопоклонци слагали въ жертва своите малолетни деца.
Съвремените народи на своя Молохъ пренасятъ въ жертва и децата си (съ сто-тини хиляди) и всичките плодове на ржцете си (съ милиарди левове). И туй само въ време на война! А колко струва на народите издържането на постоянните грамадни ар¬мии, едва ли не всекигодишните превъоръ¬жавания, постройката на големи крепости и чудовищни броненосци!
— Но що да се прави? съ внушителенъ погледъ и съ благородна гримаса казватъ защитниците на войните. — За благото на отечеството, за интересите на народа жерт¬вите еж необходими.
Когато знаешъ историята, не осакатена¬та въ училищните учебници, а сжщинската история на страданията на народит%, дълга¬та, безконечна летопись на измамите, грабе¬жите и потисничеството на безправните и слабите, тогава не можешъ спокойно, безъ възмущение да слушашъ тия невежествено-тжпи думи за благото отъ войните. Съ негодувание тогава се изтъргва изъ гърдите ти викъ:
— Разказвайте вие своите приказки на децата! Заблуждавайте тъмните маси. Съ¬буденото съзнание на човечеството отдавна вече е разбрало, че никаква война никога не е служила на истинските интереси на на¬родите. Та и какви могатъ да бждатъ тия народни интереси, когато требва да се
44
добиватъ съ масово, международно взаимно изтребление?
Международното дружество на мира е именно изразъ на туй разбудено съзнание на човечеството.
Като е дума за това дружество, за не¬говия отдълъ на миланската изложба, не мо¬га да не направя едно малко сравнение, кое¬то само по себе си нЪкакъ се налага.
Въ грамадния павилионъ на Германия особено бие въ очи единъ отдълъ. Туй даже не е отдълъ, а отдЪленъ само предметъ. Из¬ложено е отъ страна на Круповигв фабрики едно артилерийско орждие.
Московскиятъ топъ „царь-пушка" по големина е нищоженъ въ сравнение съ из¬ложеното орждие. Всичкото отделение на международното дружество «а мира заема, струва ми се, по-малко место, отколкото то¬ва смъртоносно чудовище. То е заключено въ една бронирана кула и е сложено върху стоманена платформа.
Чудовище — грамадно, дебело, дълго. То издига високо своята зурла съ едно наг¬ло изражение. Независимо отъ сложния ме-ханизъмъ, който го поставя въ движение, то изглежда крайно грубо, тжпо, съ своето са¬моуверено тържество. Като че ли е нъкой механически Атила, технически усъвършен-ствуванъ Чингисханъ, който нелепо се дви¬жи напредъ и заплашва съ смърть всичко живо.
45
Дразни, озлобява, възмущава, предиз¬виква енергически настойчивъ отпоръ.
Струва ми се, и то не бъше случай-ность, че единъ младъ работникъ, като влъзе при меиъ въ павилиона на Германия и се срещна веднага съ медния Атила, „нагло вирналъ носъ нагоре" (който просто, ка¬то че кани на двубой всичко свето и живо), се спре за минута, погледна го, а следъ то¬ва изплези езикъ и го изруга:
— Ехъ ти, свиня такава!
Азъ не нагрубихъ механическия Тамер-ланъ, но вижда се, че нашето настроение съ младия работникъ беше едно и сжщо. Намъ ни бТзше омразно туй мъртво, студено чудовище, което само смърть дишаше. Азъ даже помислихъ, че „свиня" тукъ не е до¬статъчно. Туй стоманено изчадие на ада не е просто свинско. Туй е бедствие. Престжп-ление. Злодеяние. Туй е злокачествено на¬гнояване на анемичното тело на нашата оса¬катена цивилизация. Съ него требва да се боримъ. То требва да се лекува. Да се от¬страни съвършено отъ организма на човеш¬кия животъ.
— Азъ имахъ единъ познатъ, който умре отъ саркома. Той беше човекъ физически извънредно здравъ и силенъ, и при все това саркомата, една злокачествена буца, го изя¬де вжтре въ една-две години. И до сега азъ помня, макаръ и много години да се изми¬наха отъ тогава, какъ за всички близки на болния — роднини и приятели — бе неиз-
46
разимо тежко да съзнаватъ, че съ нищо не може да му се помогне, че медицината още не знае средства противъ саркомата и че болниятъ е обреченъ на смърть.
Тъй и сега въ Милано на изложбата. Подъ впечатлението на Круповския дяволь, азъ ходЪхъ между грамадните и многочис-лени произведения на труда и промишле-ностьта и мрачно мислъхь:
— Да, сили има много, напредъкътъ е гол%мъ, а все пакъ работата не е добра: саркомата ще постигне своето. Вие тукъ про извеждате, градите, а стоманениятъ Атила ще зине и всичко ще помете. Та и сега той ви изсмуква жизненитъ сокове. По-голт>ма часть отъ СИЛИТЕ на производството отивахъ за подържане и развитие на разрушението. Ето защо, когато азъ видвхъ малкото, нвщо като селско училище, здание съ над-писъ „отдълъ на международното дружество на мира," стана ми леко на душата. По една своеобразна връзка на мислитъ азъ си спомнихъ Пастьоровия ин-ститутъ въ Парижъ. Тамъ се добиватъ и от-ноно се изнамиратъ раз»ни противочумни и др. противозаразни серуми за присаждане. - - Ето още единъ такъвъ противочу-менъ и противозаразепъ международенъ ин* ститутъ, — мислъхъ си азъ: — институтъ за борба съ бацилитъ на международната иражда и малтретирането на едни отъ други. И добре б"вшс даже, дето тоя храмъ на мира имаше такъвъ скроменъ изгледъ. Са¬мата му външность като да говоръше;
47
— Не е въ силата Богъ, а въ правдата. Отвжтре зданието е украсено съ кар¬тини, гравюри и таблици. Тъкмо срещу вхо¬да, на срещуположната стена е окачена кар¬тината на италиянския художникъ Ха стан о Превиоти: „Ужасигв на войната". Картна¬та изобразява една голяма равнина. Нада-лечъ вдясно се нъщо червенве: гори цълъ градъ, запаленъ отъ артилерийски огънь. Кълба отъ огнения димъ замрежватъ небето. Долавя се, че тамъ, на улицигв и площади-1 в посртздъ огъня е цълъ адъ: децата и май-китв пищятъ, тълпата реве отчаяно при об¬щата тревога и бъркотия. Дяволътъ съ смъртьта празднува деня на своята свобода. Влъво тичатъ стада изпоплашени коне, а отпредъ, върху главния планъ на картина¬та, по цълата равнина лежатъ трупове. Ле-жатъ на цвли купища, лежатъ по единъ. Млади и стари, малки и голъми,силни и кра¬сиви. На едни лица злобата е замръзнала, на други— страданията и ужасигв. Дива, звер¬ска злоба: зжбигв отвънъ, юмруцигЪ стис¬нати.
И менъ, въ допълнение сякашъ на „ужа¬сигв на войната", се представи друга кар¬тина. На едната половина на планината с Христосъ, свътлото въплощение на правда¬та, мира и любовьта. Стои на възвишението, а предъ него долу се виждатъ хиляди, ми¬лиони души, цълото човъчество. Пилатъ сочи къмъ него и казва:
— Се челов-Ькъ! Ето човъкътъ! Ето съвършениятъ, чистиятъ образъ на човека! I
48
На другата половина на картината сто-ятъ стотици, хиляди, милиони хора, уча¬ствували въ сраженията. Едни само лица се виждатъ. Ако искате, едни очи само, очи препълнени съ злоба, жадни за отмъщение, за убийства и кръвь. И надъ гЪхъ е дяво-лътъ съ тънка, ехидна, злорадна усмивка. Къмъ тия лица и къмъ тия очи той сочи съ пръстъ и казва на Христа, който стои предъ
него:
— Ето хората! Ето какви еж чувствата имъ въ последните имъ предсмъртни мину¬ти. Съ тия лица и очи т-ь идатъ при тебе на небето! Ето успехите на цивилизацията за две хиляди години подъ знамето на Еванге¬лието! Помнишъ ли, какъ въ часа на твоето рождение се разнасяше ангелската пъхень: „Слава на Бога въ небесата и на земята
миръ„?
И като че дяволътъ се изправя на сво¬ето възвишение и адскиятъ му смЪхъ се раз¬нася по ц-влата равнина на земята:
— На земята миръ! Ха-ха-ха! На зе¬мята миръ! Ха-ха-ха! На земята миръ! . . . И въ хората любовь! . . . Ха-ха-ха!
Нъшо подобно има и въ действителность между картините и гравюрите на изложба¬та на мира. Само че тая мисъль е разработе¬на отъ друга страна. Снимка отъ тая карти¬на ми се е случвало да видя и въ Русия. Представено е бойното поле следъ сраже¬нието. Виждатъ се купища убити и ранени, разкъсани коне, изпочупени кола. НавсЬ-
49
кжде кръвь и разрушение. Надъ полето ти¬ха, нежна лунна нощь. И въ кроткото сияние на месеца се мЬрка светлата свика на Хри¬ста. Той е съ тръновъ венецъ, на лицето му се отразява неизмерима вжтрешна мжка. Очите му повтарятъ думите, казани отъ него на Голгота:
— Не знаятъ какво правятъ.
— Но, моля ви се, какъ тъй „да не зна¬ятъ"? Какъ еж могли, какъ могатъ да не знаятъ? Зеръ две хиляди години почти ми¬наха отъ тогава, откакто е казано:
— Вложи ножа въ ножницата си!
А за ножницата и дума не става.
Какъ тъй? Нима еж забравени тия ду¬ми? Не. Или, може би, трудно е да се разбе-ратъ? Може би, да не я ясепъ смисълътъ имъ?
Пакъ ще кажемъ — не.
Тогава защо да не се внушаватъ те на хората? Защо да не се прилагатъ на дело? Где еж проповедниците на Евангелието? Где е християнското свещеничество, което е повикано да насажда царството божие въ хората? Какво те правятъ? Служили ли еж, служатъ ли те „на мира на земята, на лю-бовьта въ хората"?
О, ако те беха служили! Не току тъй още преди 1500 години Иоанъ Златоустъ е писалъ:
— Не мисля, че много и е р е и ще се спасятъ.
На какво и на кого не еж служили и не служатъ и сега тия „иереи Христови"!... Но
50
•най-малко те служатъ на делото на мира на земята, на благоволението въ хората. Най-малко тт, се грижатъ за уреждането на чо¬вешкия животъ по чисто евангелските за¬вети.
А що еж. направили другите вожди на чов"Бчеството-мислителитт>, учените, писате¬лите, художниците, хората на високите мис¬ли и чувства? Нима те не знаеха светите ду¬ми за „ножницата"? Нима не ги разбираха?
Знаеха ги и разбираха ги. Повтаряли еж ги, и на другите еж ги внушавали. До колкото еж могли! Но могли еж ТБ м а л к о. Тия, въ ржцете на които е билъ и е мечьтъ, не еж обичали и не обичатъ ду¬мите за „ножницата". Сами духовно груби по природа, винаги съ стремежъ къмъ груби цели, те и средства избиратъ груби, за своя единствена опора избиратъ грубата сила. Те като че еж усвоили за свой символъ на верага — „дето е силата, тамъ е правото", затова се и държатъ за меча и се стараятъ да се държатъ за него колкото се може по-здраво, по-дълго.
Ония пъкъ, които говорятъ за „ножни¬цата", вЪрватъ и изповедватъ, че всичката сила е въ правото, правдата, и че мечътъ не е сила, а насилие. Те искатъ да скжсятъ ме¬ча, да го притжпятъ съвсемъ, да го отстра-нятъ отъ живота.
Те казватъ, че вжзлите на живота тре¬бва внимателно да се развързватъ, а не гру¬бо да се разсичатъ съ меча.
Човешката глава и сърдце не еж дърва
51
за сечене. Човекъ е най-съвършеното тво¬рение на твореца — живъ и чуденъ храмъ на божия духъ.
За приятелите на меча, за убедените поклонници на насилието такива думи еж безумие, а исканията имъ — престжпление. Те еж запрещавали и запрещаватъ ду¬мите противъ дивотията и престжпностьта на меча. Засенвали еж евангелските думи за „ножницата". Тъпкали еж правата, старали еж се да внушатъ на тъмните милионни маси, че мечь и кръсть еж все едно и сжщо нещо. Охъ, каква лъжа има тукъ! Каква съз¬нателна и често пжти, по невежество, без¬съзнателна измама за „светостьта" на меча, за правото на насилието, за законното про¬ливане на кръвь! Нуждна е грамадна ду¬ховна работа, за да се проясни съзнанието на милионните маси въ всека страна. Зеръ по-големата часть отъ народите и сега ся-кашъ иматъ „перде" на очите си. Те не виж-датъ ясно всичките предмети и покорно вър-вятъ тамъ, кждето ги водятъ ония, които държатъ въ ржцеце си тоягата. Требва да се снеме туй „перде" отъ очите и отъ сърдцето имъ. Не е достатъчно само да се отнеме меча отъ ржцете; требва да се убие верата въ не¬говата светость и законность. Требва да се убие обаянието около героите на меча. Да се покаже, че всичките имъ тъй наречени „велики дела" еж били злодеяния и че всич¬ката имъ гръмка слава предъ лицето на свет¬лата и радостна правда Божия въ сжщность е едно мрачно безправие.
52
На изложбата на мира азъ видЪхъ две картини, които прокарватъ тая последна ми-съль. Едната картина се нарича: „Добра ра¬бота". Изобразенъ е победительтъ. Въ ц-Ьлъ ръстъ на конь. Гордъ погледъ, величествена стойка. Следъ него се виждатъ войнишки ре¬дове. Всички еж щастливи и радостни. По лицата имъ се забелязва усмивка. Отъ висо¬ките си позиции гв гледатъ на успешно из¬вършената си „работа": долу нтжжде и въ дЬсно е запалено селото, въ л"ьво прегра¬дите еж изпочупени и разхвърлени. Наоколо все трупове: пробити гърди, смазани чере¬пи, отсечени ржце, крака, рамене. Отдалечъ на орлякъ прилитатъ множество гарвани.
Още по-ярко, по-силно впечатление про¬извежда картината на Фрителя: „Триумфи-ратори". Проточени въ верига, яздатъ единъ следъ другъ, въ скжпи военни щитове и златни вънци всемирно известните герои на войната: Наполеонъ, Аларихъ, Атила, Це-заръ, Рамзесъ и редица други още „триум-фиратори". Възседнали на коне или на бое¬ви колесници. Около имъ се простира ц-вла гора отъ копия, окървавени отъ човешка кръвь. Развъватъ се знамена. Гърмятъ бара¬бани, свирятъ музики, звучатъ тржби и си¬гнали.
Триумфираторитт» яздатъ гордо, властно, оградени отъ слава, а отъ страни, наоколо имъ лежатъ редици мъртви, убити хора. Тру¬пове, трупове, трупове. Трупове безкрай.
53
Дълго се е проточило триумфалното шествие, а страшните улици отъ трупове още по-далечъ се протакатъ. Трупове има и иапредъ. И толкозъ далечъ, колкото човеш¬кото око може да види. И все трупове отъ млади, силни, здрави хора.
Като на прегледъ, труповете лежатъ въ стройни редове. Протегнати на целъ ръстъ, съ лицата си къмъ триумфираторите. По ли¬цата имъ се чете недоразумение, замръз-налъ, фаталенъ въпросъ:
— И вие сте спокойни? Тържествувате? Гордете се съ славата си? Светътъ ви въз¬дига, прекланя се предъ васъ? . . . Съмни¬телна слава! Тържество върху костите на милиони хора!
Подъ влиянието, очевидно, на тая ми-съль за цената на триумфите на разните Рамзеси, Цезари и Наполсоновци се вдъхно-вилъ отъ мрачната идея другъ единъ худож-никъ. Той дава „градината на славата". По пжтеките на градината, съ широка шапка на глава, като сжщински градинаръ, ходи смъртьта като скелетъ. Въ ржцете си тоя страшенъ „градинаръ" държи лейка съ кръвь. На широки струи той я излива върху цветята, отъ които, вместо цветове, се по-казватъ бледните сенки на убитите, при¬зраците на пожарите, дълбоки чаши, пълни съ сълзите на осиротелите.
Отзадъ се виждатъ селяни, тжпо по¬корни на видъ, работятъ надъ земята — родната майка. Вместо да оратъ, те копаятъ
54
ями, хвърлятъ въ Т-БХЪ труповегЬ на уби¬тите.
Като ценно допълнение на тия картини биха могли да послужатъ много предмети отъ музея на войната и мира, основанъ пре¬ди 4 години въ Швейцария, въ гр. Люцернъ. Тамъ еж събрани образци отъ чудовищните по своята величина артилерийски снаряди и скорострелни топове отъ най-разнообразни системи, които механически, сами по себе си стрелятъ много по-бърже, отколкото може да мигне окото. Изложени еж и резултатите отъ стрелбата: разбити отъ гранатите дебели бетонирани сводове, пронизани и направени на рашето, дебели, около единъ аршинъ бро-нени плочи. Следъ туй еж наредени ржце, крака, вжтрешности на човешкото тело. По¬казано е, какъ отъ две-три хиляди крачки разстояние куршумите пронизватъ свободно и наведнажъ три-четири души, като разкжс-ватъ месата и раздробяватъ костите.
Тия образци отъ люцернския музей до¬бре би било да се поставятъ наредъ съ кар¬тините — „Триумфите на войната" и да се нарекатъ „успехи на военната техника", или „слава на европейската християнска циви¬лизация".
Всичко туй би било и най-убедително доказателство за страшната грубость на съ¬временния общественъ строй, и настойчиво би говорило за нуждата отъ широка пре¬оценка на сега сжществуващите въ човече-
55
ството взаимни отношения и за техното из-
правление.
Пироговъ, известпиятъ руски педагогъ, бележитъ хирургъ и заедно съ това дълбокъ психологъ, много добре е забелязалъ: „За добрите неща, за възвишените и благородни мисли требва постоянно да се говори. Ви¬наги те требва да се повтарятъ".
Много уместна и справедлива бележка, защото съ великите идеи обикновено по-стжпватъ тъй, както постжпватъ съ великите художествени произведения. Раждатъ се тия велики идеи въ главата на гения, явяватъ се на оветъ и тутакси съ почить ги излагатъ въ „музея", внасятъ ги въ дългия списъкь на гениалните прояви на човешката душа. И съ туй се задоволяватъ. Като ла казватъ: — Ето още единъ новъ елмазъ въ ко¬роната на човешкия гений. Ето още едно тържество на човешкия духъ.
И колко вече велики, гениални мисли, възвишени пориви и движения, благородни души е дало човечеството!
Но всичко това се пази, като въ музей, въ дебелите. книги, въ учените, често пжти, едва разбираеми трактати. Достжпни еж само на известни избраници, на единични щаст¬ливци, които иматъ възможность да посе-щаватъ тия „музеи" на мисъльта. На народ¬ните маси, обаче, на по-гол^мата часть отъ човечеството тия мисли никакъ не еж из¬вестни. За техь те и не сжществуватъ. За
56
т%хъ тия гениални мисли като да не еж каз-вани никога.
Животътъ тече вънъ огь тяхното влия¬ние. Вънъ отъ гбхнигЬ светли лжчи. Вънъ отъ тъхното осъществяване.
Излиза едно фатално недоразумение. Чо¬вечеството въ едно и сжщо време, и грамад¬но духовно богатство притежава, и е бедно духовно до ужасни размири. Хиляди силни „св-Ьтилника" има, а наоколо е тъмно като въ рогъ.
Необходимо е да се изнесатъ съкрови¬щата на мисъльта, откровенията на великите души изъ „музеите". Да се поставятъ по площадитв, по кръстопътищата. Да се на-правятъ общо достояние на всички. Да се обясни тяхното величие и скритата въ ГБХЪ правда на живота на цялото човечество, на милионните народни маси.
Оше великиятъ мждрецъ на древностьта Сократъ, преди две хиляди години и н-Ьщо, казалъ, че но-големата часть отъ злинит-Ь излизатъ отъ нашето невежество, отъ туй, че хората много пжти не знаятъ, що е добро, що е зло. Не мислятъ правилно. Нематъ ясни понятия за смисъла на живота. Отъ не¬вежество, взематъ злото за добро и спокойно, съ чиста съвесть, вършатъ своите тъмни дела. Затова Сократъ и не пишелъ „дълбоки" философски книги, а ходелъ по площадите и се стараелъ да изложи и изтълкува своите възвишени мисли за вечната правда на най-простъ и достжпенъ за всички езикъ. Сжщо
57
тъй еж били проповедвани най-напредъ еван-ските истини.
А тъй требва да се постжпва и съ всека нова мисъль, която би се явила, макаръ от¬части да разкрива вечната истина. Щомъ се изрази великата мисъль, трЬбва веднага да се направи достжпш на народните маси. На всички да се изясни, всички да я раз бератъ. По единъ достоенъ начинъ да се прокара въ живота.
Мисъльта за мира, за всеобщото брат¬ство между народите, за престжпностьта на войната, за ужасите отъ спокойното, научно подготвеното масово убийство — тая ми¬съль требва най-напредъ да се извади отъ „музеите", отъ тесния и малочисленъ кржгъ на шепа избраници, да се изнесе на площа¬дите, средъ масите, да се разясни и втълпи въ съзнанието на всички и на всекиго.
Защото въ войната, въ спокойното бра-тоубийство участвуватъ именно масите, ми¬лионите. А тия милиони не разбиратъ ужаса отъ масовите умишлени убийства, страшно еж заблудени. Убедени св, че вършатъ добро.
Защото, знае се, какви страшни думи е казалъ известниятъ немски генералъ фонъ Молтке, който разби Франция:
„Войната е свята и отъ Бога дадена. Войната е единъ отъ свещените закони въ света. Тя подържа въ хората великите и бла¬городни чувства: честь, безкористие, добро-детель, храбрость. Благодарение само на вой-
58
ната хората не падатъ въ най-грубъ мате-риализъмъ."
И н-вма съмнение, когато Молтке е каз-валъ това, не е мамилъ, не е лъгалъ. Той е говорилъ съ убеждение тия страшни думи. Той вЪрваль въ ГБХЪ. Проникнатъ билъ отъ тъхъ, както кое да е цвЪте съ свойствения нему аромагь. На такава почва той се родилъ съ такива сокове на земята се отхранилъ.
И Молтке не е самъ. Той е само изра-зитель на едно общо настроение. До сега всички народи еж се възпитавали въ вярата за светостьта и божествения произходъ на войната. Туй е общо свойство на човека: всичкитъ- си безобразия !;1 оправдава съ „божествената воля", съ „божествения произходъ".
Въ библията е казано, че Богъ е съ-творилъ човъка по своя образъ и подобие, а хората въ живота, когато иматъ нужда, приписватъ на Бога своя образъ и подобие. Разтягатъ божията правда въ зависимость отъ своето човъшко безобразие. Ето, сжщо тъй е и съ войната.
На Синай е казано ясно:
— Не убивай!
„Не убивай" и толкозъ. Никакви при¬бавки. Нито съкращения, нито изм-внения. Две думи: „Не убивай".
Хората у б и в а т ъ. Зверската злоба, още не изчезнала отъ човека, казва:
— Убивай!
59
Правдата Божия спира разярено вдигна¬тата ржка и казва:
— Не, «е убивай!
Нагледъ съвсемъ ясно. Но хората взе-матъ божията правда, поставятъ я подъ своята зверска неправда и казватъ:
— Да, туй изобщо е върно казано: „не убивай". Изобщо не бива да се убива, но въ Н"БКОИ случаи бива. Даже обясняватъ кога, въ кои случаи, съгласно ужъ съ божията правда, може да се измтщява божията запо-вт>дь и вм-всто „не убивай", да се казва „убивай".
Хубавъ начинъ за тълкуване! Тъй може твърде просто да се обяснятъ и другиго за¬поведи: и седмата, и десетата, и докрай. Да земемъ, напр., седмата заповт>дь. „Не прелю-бодействувай" е казано.
Т. е. не разпжтетвувай, не обръщай чи¬стото чувство на любовьта у мжжа къмъ жената на скотска страсть. Но туй е казано „изобщо", а въ частни случаи запрещението може да се отмени и да се прелюбодей-ствува. По-нататъкъ може да се разясни, какъ и въ какви случаи е „законно" да се прелюбодействува.
Сжщото е и съ осмата заповЪдь. Ка¬зано е:
— Не кради!
И по-нататъкъ пакъ мждрувания, пакъ разяснения, кога и въ какви случаи, безъ да се отхвърля божията запов-Ьдь, може да се краде.
И ето деветата и десета заповЪдь.

60
Изобщо: Не бива! Не може! Но въ частность, въ особени случа! може и даже тр-вбва!
Веднажъ се запрещава, другъ пжть еж щото и-Ьщо въ дългъ се вменява, за свещенс задължение се см-вта.
Но, моля ви, господа! Какво е това? Нима правдата може да има две лица? И то, божията правда, която е дадена на цълото човъчество, за всички времена?
Не. За праведната святость на нашигЬ неправди въ живота по-добре никакъ да не говоримъ. Ако не умЪемъ да живЪемъ тъй, както Богъ иска, не сме способни, не сме достигнали до тамъ и се гриземъ по звер¬ски, то поне, ей тъй, по съвесть, честно да си признаемъ и споредъ туй да ценимъ себе си, живота си, дътмта си. Да си признаемъ, че звЪрщината въ насъ е още силна. По зверски живЪемъ. По зверски начинъ, съ рога, съ копита, съ юмруци и убийства во-димъ борба за животъ. гИма защо Бога да вмътваме тука. СвоигЬ неправди да оправда¬ваме съ неговата правда.
Каква святость може да има въ войната както ни увЬрява Молтке? И нима е мис¬лимо, щото Богъ да нареди такова явление, което нав-вва ужасъ въ човека и което буди злоба въ него?
Французкиятъ писатель, художникъ, ро-манистъ Мопасанъ казва така: „Война! Ед¬ното й само име ме хвърля въ ужасъ, заше¬метява ме. Все едно, като да си спомнямъ
61
инквизицията, най-страшнит-Ь човешки изте¬зания. Туй е Н"Ьщо противоестествено, отвра¬тително, грозно.
— Когато ни говорятъ за людоедитЪ, ние самодоволно се осмихваме. Чувствуваме своето предимство предъ дивацигв. Но кои еж диваци? Кои еж сжщински диваци? Ония ли, които убиватъ, за да се наядатъ съ месата на убитигв, или ония, които уби¬ватъ просто напросто за да убиватъ.*)
Мопасанъ рисува общото впечатление отъ войната, което тя произвежда на съзна¬телно мислещия и живо чувствуващия чо-втжъ. Бележитиятъ пъкъ английски деятель Чанингъ обяснява, защо войната възбужда ужасъ въ човека. Той пише:
„Войната сама по себе си предизвиква война" и я продължава безъ край. Побе¬дителите, упоени отъ своитЬ успехи, се стре-мятъ къмъ нови победи. Победениятъ на-родъ, раздразненъ и недоволенъ, бърза да възстанови своята честь и своигв загуби.
— Озлобени едни срещу други отъ вза¬имни обиди, всЬки отъ воюващигъ народи иска да унижи, да съсипе противника си. ВСЕКИ се радва, когато „неприятельтъ" гу¬би отъ гладъ, отъ болесть или други нужди.
— Избиването на хиляди души, вместо състрадание, възбужда въ тъхъ възторжена радость. Градоветъ се освЪтляватъ, ц-влата страна празднува, тържествува.
*) „Война." Сборникь подъ редакщей Черт-кова.
62
— Тъй загрубява човешкото сърдце и тъй се възпитаватъ най-лошите страсти. Чо-векъ притлшява въ себе си, забравя чув¬ствата на състраданието и човечностьта.
— И туй значило „да не се пада въ най-грубъ материалилизъмъ", възмущава се Мопасанъ отъ думите на Молтке.
Други два фраицузки писатели: Де-Фурне и Паси обръщатъ внимание на нена-ситностьта на аЧолоха на войната въ мирно време. Те казватъ:
„ВСИЧКИТЕ граждани на християнските държави, съ малки изключения, еж. прину¬дени да прекаратъ по неколко години въ казармите. Строятъ се крепости, арсенали, кораби. Произвеждатъ се постоянно бойни снаряди и оржжия, които не следъ дълго се заменятъ съ нови, защото науката, която би требвало да се грижи за благото на чове¬чеството, за съжаление, съдействува «а де¬лото на разрушението, като измисля все но¬ви и нови средства, да се избиватъ колкото се може повече хора въ по-скоро време.
А за издържането на толкова войници и за постояните военни приготовления все-ка година се харчатъ толкозъ милиони, кол¬кото биха стигнали за просвещението на на¬рода и за подържане на всички народопо-лезни заледения". Паси добавя:
„Ние се разсиппаме материално, само да имаме възможность да участвуваме въ бе¬зумните касапници на бждащето, или да пла-
63
щаме големи лихви за дълговете, оставени ни отъ престжпните касапници на миналото. Подъ бремето на всеобщото въоръжение народите сами умиратъ отъ гладъ, за да иматъ възможность да убиватъ другите".
Туй е просто ед-на нелепа обща диво¬тия, едно вековно общонародно безумие. Въ него нема и не може да има нищо свято, нищо божествено — има само една груба жестокость и тжпо неразбиране сжщностьта на въпроса. Неспособность и даже нежела¬ние да се разбере, що е това война, защо е тя, нужна ли е тя, не може ли безъ пея да се мине и требва ли изобщо, въ името на нЪщо, когато и да било, да се воюва?
Да заставишъ народите да се зимислягь надъ това, да поставишъ, както предъ всеки едного, тъй и предъ стотините милиони тия въпроси — туй вече значи да разколебаеше устойчивостьта на войната, да извършишъ голема услуга на делото на мира въ чове¬чеството. Немскиятъ краль Фридрихъ II, тоя закоренелъ войникъ, отлично разбиралъ опасностьта за войната отъ туй пробудило се общонародно съзнание. Той казвалъ: „Ако народите сериозно би се замислили надъ туй, що е война, то и войните биха се прекратили, армиите биха се унищожили'".
Целиятъ животъ тогава би требвало да се урежда наново. Другояче биха се управ¬лявали народите. Променили се биха общо¬народните отношения. Нови хора биха по¬трябвали за ржководители на обществата и
64
държавите. Представителите на грубата си¬ла, коварството и студената жестокость биха съвсемъ изгубили своето влияние, силата и смисъла си и биха се оттеглили настрана отъ властьта и управлението, а съ течение на времето биха и съвършено изчезнали.
Тъй, разбира се, рано или късно и ше бжде. Но толкозъ по-скоро туй ще стане, колкото ние по-скоро почнемъ съзнателно да се отнасяме къмъ всичи страни на живо¬та. Книгата на живота иска внимателна про¬верка и преоценка. По-гол-вма часть отъ от¬четите на миналото и проектите за бждаще-то до сега еж. съставлявани неверно. Допус¬кани еж много неволни, безсъзнателни греш¬ки. Още повече умишлени фалшификации еж направили ония, които еж водили книгата на живота и еж ржково.шли работата, не за общото благо, а въ интереса па своята лична користь. Те преднамерено еж сели и сеятъ заблуждения. Съ всички сили се стараятъ да затъмнятъ общото съзнание. А главно, да не дадатъ на мисъльта на милионните маси да се събуди.
Да -се събужда народната мисъль — то¬ва за грубото и жестоко насилие, което е заграбило въ ржцете си сметководните кни¬ги на живота, е по-страшно отъ всички въ-оржжени бунтове и явни възста>ния. Ето за¬що, тъмните насилници тъй много се боятъ даже отъ отделните силни гласове, които събуждатъ мисъльта на милионите, проясня-ватъ общото съзнание. За техъ тия единич-
65
ни гласове еж сжщото, каквото е въ приказ¬ките, кукуригането на петлите, при разсъм¬ване, за нечистата сила. Властьта й на зе¬мята се свършва, и нечистата сила требва да се махне. Ето защо главните усилия на приятелите на народа и човечеството, въ името на общото благо на земята, требва именно въ тая страна да бждатъ насочени: да се пробужда сънливата мисъль на широ¬ките маси, да се прояснява затъмненото съ-нание и въ всека отделна личность.
Отстранението на грубите насилия, пре-кращението на убийствата, като работа на бждащето, иска своите апостоли, разпростра¬нители, своите самоотвержени проповедни¬ци. Тукъ не е достатъчно да се знае, че има хора, които се заиимаватъ съ туй велико дело. Тукъ всеки, споредъ силите си —■ би¬ли те малки или големи — требва самъ да даде своето съдействие, да внесе своя трудъ и своята помощь.








ПАНМОГОЛИЗЪМЪ И ВСЕЧОВ-БЧЕСТВО
П анмонголизъмь ! Тая дума звучи диво за ушнтЬ ви, но тя като да съдържа пред-вестне на велпкитЪ божнн слдбнни.
Вл. Соловьовъ
Думата „панмоголизъмъ" за пръвъ пжть се подхвърли у насъ и съ дебела линия под¬черта отъ покойния Владимиръ Соловьовъ.
Презъ последнигв години на живота си той изглеждаше и самъ се чувствуваше фи¬зически и духовно уморенъ. Своята лична умора той нъкакъ безсъзнателно приписва¬ше и на свътовния общочовъшки животъ. Той даже самъ не криеше, че смъхва своето „личи о" съ свътовното. Въ известнитЪ не¬гови „три разговора", въ третия разго-воръ, предъ „к жса повесть за анти¬христ а", е поместенъ мнтересенъ откжс-лекъ отъ беседата между генералъ, князъ, политикъ и една дама.
Политикътъ казва:
— Не зная какво става, дали очигъ ми нъшо лошо виждатъ отъ старость, или въ природата става нъщо? Едно само мога да кажа, че въ никой сезонъ и въ никоя мЪст-ность вече н-Ьма ония силни цв-ьтове, ония
67
хубави дни, които нъкога имаше при всички климати. Всичко като че ли съ «Ъщо е за¬мъглено, слабо, едва-едва, но все е замъг¬лено. Вие забелязвате ли, генерале?
Генералътъ. Много години вече откакъ азъ съмъ забелязалъ това.
Дамата. А ето и азъ отъ миналата година почнахъ да забелязвамъ, и то не са¬мо въ въздуха, но и въ душата: и тукъ нт>-ма оная пълна яснота, за която вие говори¬те. Все нъкаква тревога се носи, някакво зловещо предчувствие. Азъ съмъ уверена, княже, че и вие сжщото чувствувате. К н я з ъ т ъ. Не, азъ нищо особено не съмъ забелязалъ: въздухътъ ми изглежда такъвъ, какъвъто си е билъ винаги. Генералътъ. Но вие сте още мно¬го младъ, за да разберете разликата: н-вмате съ какво да сравните. Но когато си припом¬ни чов-Ькъ петдесеттъ години, тогава то се вижда. К н я з ъ т ъ. Азъ мисля, че първото предложение е върно: това е следствие на ослабналото зрение. Политикътъ. Че ние старЪемъ, то¬ва е несъмнено. Защото, нали и земята не младЪе? Ето затова се и чувствува никаква взаимна умора. Генералът ъ. А още по-варното ще да е, че дяволътъ съ опашката си хвърля тъмнина върху божията свътлина. И това е знамение на антихриста! 68 Тая „взаимна" двустранна умора и пред¬чувствие на края не еж само лични, а умо¬рата и предчувствието края на световния животъ за Владимиръ Соловьовъ не били плодъ на чувство, «екаква смжтна догадка. На Соловьова се струвало, че приближава¬нето края на свЬта е фактъ, че то е безспор¬но. Соловьовъ мислълъ, че нашиятъ свълъ вече се е изжив-Ьлъ, че съдържанието на общочовешкия животъ е изчерпано, и все¬мирната история вжтрешно е дошла до своя край. Човечеството, въ лицето на своите со¬листи, отделни правоспособни раси и нации, е ИЗНБЛО своите птзсни, изпълнило е своите номера и е дошълъ краятъ на концерта. Се¬га вече требва да се пусне завесата. Ще се яви антихристъ и ше дойде краятъ на света. Соловьовъ отлично разбиралъ, че него¬вата последна мисъль, мисъльта му за анти¬христа и за края на света ше се покаже, най-.малко, чудновата и затова не се решилъ да я изкаже направо отъ свое име. Въ „три разговора" той я вложилъ въ устата на мо¬наха Пансофий, а въ малката бележка „по поводъ последните събития", т. е. събития¬та отъ последната китайска война съ Евро¬па, той я прикрилъ съ авторитета на своя баща, известенъ историкъ. „Че сцената на всеобщата история страшно порастна въ последно време и сега съвпада съ нътюто земно кълбо, пише въ бележката си Вл. Соловьовъ, това е безспо- 69 ренъ фактъ. Че на това съответствува нара¬стващата жизнена важиость на събитията, които ставатъ на тая сцена и на въпросите, които се решаватъ на нея, и това сжщо не подлежи на съмнение. Но къмъ какво върви човечеството? Какъвъ е краятъ на това ис¬торическо развитие, което е обхванало сега всички налични сили на .нашето земно на¬селение? Соловьовъ не признава теориите на прогреса, и по-нататъшното съвършенству-ване на човечеството по сжщия пжть счита просто на просто за глупость. — Какво ти, приятелю, благополучие, какъвъ ти животъ! — отговаря шеговито Соловьовъ на ония, които говорятъ за без¬крайния прогресъ на сегашния животъ и на земното благополучие. — Стига само оста¬налото време отъ живота си да прекараме, да не се червимъ за него, и безъ много страдания да дочакаме близкия край. — Че съвременното човечество е бо— ленъ старецъ и че всемирната история вжт-решно се свършва — това беше любимата мисъль на моя баща, — пише по-нататъкъ Вл. Соловьовъ. — И когато азъ, още младъ, оспорвахъ тая мисъль, като маблЪгахъ на новите исторически сили, които могатъ да се яватъ на историческата сцена, баща ми обикновено разпалено подземаше: — Та тамъ е работата! Ти казвамъ, ко¬гато умираше стариятъ све-гъ, имаше кой да го смени, имаше кой да продължи създа- 70 ването на историята: германци и славяни. А сега ти где ще намЪришъ нови народи? — Историческата драма е изиграна, — завършва своята бележка Соловьовъ. — Останалъ е само единъ епилогъ, който, впро-чемъ, както у Ибсена, може да се простре въ петь действия. Но съдържанието имъ въ сжщность отъ по-рано е известно . Какъ ше се развие и изиграе послед¬ното действие на световната драма — това Владимиръ Соловьовъ е развилъ подробно въ най-силния откжелекъ на своите „три разговора", на най-добритЬ и светли стра¬ници отъ това, което изобщо е писалъ, въ „Кжса повесть за антихриста". Герой на повестьта е антихристъ, но той е герой на самия край. А герой на -началото на края на световния животъ у Соловьова еж японци т Ъ. Соловьовъ, като начало на края на световния животъ, предсказва единъ новъ потопъ надъ Европа, нахлуване на жълтата раса въ християнския свътъ и вре¬менното пълно тържество на японците, кои¬то ставатъ на чело на всички жълтокожи азиятци. Своята повесть за антихриста Соловьовъ почва съ предсказване на страшните войни и преврати въ 20 въкъ, при което най-голъ-ма е войната съ японците, които еж въоду¬шевени отъ идеите на панмоголизма. „Подражателнитт. японци, съ чудна бър¬зина и съ голъмъ успъхъ възприели мате¬риалните форми на европейската култура>
71
усвояватъ така сжщо и нъкои не толкозъ сжществени и възвишени европейски идеи. Като се запознаватъ отъ учебниците по ис¬тория, че сжществува на западъ панелини-зъмъ (събиране навсички гърци подъ единъ скиптъръ), пангерманизъмъ (обединение на всички германци въ света), панславизъмъ (на всички славяни), папислямизъмъ (на всички мусулмани), г§ издигатъ великата идея на панмонголизма, т. е. събиране въ едно, подъ своя власть, всички народи отъ източна Азия за една решителна борба сре¬щу чужденците, т. е. европейците.
Планътъ на японците сполучва. Тъ за-владяватъ Корея, завзематъ Китай, поста-вятъ тукъ своя династия. Въ грамадните за¬спали сили на Китай вливатъ японска енер¬гия, подвижность и предприемчивость и отъ Азия се повдига срещу Европа страшна на-пасть. Милиони жълтолици следъ милиони се нахвърлятъ върху Европа и заливатъ една страна следъ друга. Най-напредъ Русия, по¬сле Германия, следъ нея Франция и така це-
ла Европа.
Европа следъ дълги усилия и съ тежки жертви се освобождава отъ монголското иго. Погромътъ и свободата струватъ скжпо на Европа, но поне те — общото нещастие и общата радость — сближаватъ и спояватъ европейските народи. Тогава се явява чо-ввкъ-гений и подчинява на себе си всички и всичко. Той е антихристъ. Но тукъ не с
антихристъ, който ни интересува. За насъ е
важенъ панмонголизъмътъ.
72
Соловьопъ е писалъ всичко това още въ 1899 г., а го напечати въ 1900 година, По такъвъ начинъ нЯкои негови думи изля¬зоха пророчески (японците завлад-Ьха вече Корея), освободиха се отъ европейците, ра-ботятъ въ това отношение и за Китай,*) а изобщо и всичко има безспоренъ голЪмъ интересъ.
На изтокъ наистина се издигатъ мрачни облаци. Тия облаци растатъ и все повече и повече потъмняватъ, Отъ день на день въ тЪхъ се трупа електричество и ГБ заплаш-ватъ Европа съ грозна буря, съ порой и съ мълния. (Именно, както днесъ. Пр.).
Известниятъ френски географъ Елизе Реклю още преди Соловьова предупрежда-валъ Европа отъ бурята, която се надига отъ изтокъ, особено отъ страна на Япония.
— Японците, казва той, еж народъ държеливъ и упоритъ, уверени въ себе си, самолгобиви и честолюбиви до крайность. Отъ външната европейска цивилизация гв не странятъ. Добрите и полезните нейни страни усвояватъ, но своето гв пакъ си държатъ. Никакъ «е се прекланятъ предъ Европа, а вжтре въ душата си см-Ьтатъ себе си несравнено по-горе отъ всички европейци.
— Да, въ н е к о и отношения, заявява великиятъ географъ, японците и наистина
*) А дали най-паследнит-! събития въ Китай, 811 наше време нъчма да се развиятъ така, че да се сбжднатъ, махаръ и малко въ по-друга форма, предсказанията на Вл. Соловьшгь? Прев.
73
«еж по-цивилизовани отъ своите чуждестран¬ни учители. По въздържаность, по съзнание на собственото си достойнство, по развитие аа чувството за честь, по взаимно уваже¬ние и доброжелателство множеството отъ японския народъ въ съответно отношение стои безспорно по-горе отъ равнището, на което стои по-гол4ма часть отъ населението на западния св^тъ.
— По храбрость, казва Реклю, японци¬те сжщо така не отстжпватъ на европейци¬те. Може да се каже съ увЪреность, пише той, че ако 'нтжога Русия или н+>коя друга отъ западните държави се сблъска съ Ни-тюнъ (Япония), тЬ ще иматъ срещу себе си храбъръ противиикъ.
До сега европейските армии еж одър-жали леки победи почти надъ всички дру-гоплеменни народи, благодарение превъзход¬ството на дисциплина и въоржжение, но японската нация не е отъ ония, които ще се оставятъ да ги завладт>ятъ безъ борба. Ци¬вилизацията, сигурно, .не ще има случай да оплаква поробването па четиридесеть ми¬лиона хора, населяващи страната на изгре-ващето слънце.
Китайско-японската война не може, раз¬бира се, да служи за примЪръ на европей¬ците, но и тя показа на Европа, какво може да се очаква въ бждеще отъ просветените азиятци.
По-късно Реклю открито е предупреж-давалъ, че бурята отъ японските острови
74
може да развълнува и разпъни спящото мон¬голско море, като вдигне страшната жълто-лика вълна и зал-ве съ нея Европа.
Европа ще се удави въ кръвьта, проля¬та отъ жълтокожитъч
Като се осланя на Реклю, като свой предшественикъ, Соловьовъ съ скърбь до¬бавя:
— И ако много еж говорили за при¬ближаването на бурята, за мене остава само печалната честь, не да говоря, а да ви-камъ последеиъ, че бурята е съвсемъ близ¬ко, че тя е готова да се разрази, макаръ го¬лямото множество и да не я забелязва.
Соловьовъ е правъ. Огромното множе¬ство европейци съвсемъ неподозиратъ нади¬гащата се буря. Още по-рано сжщиятъ Со¬ловьовъ въ статията си „Китай и Европа" съ скърбь бележеше, че Европа съ престжпно лекомислие гледа на Изтокъ.
Въ Парижъ Географското дружество имало тържествено събрание. Присжтствува-ли учени отъ цвлъ свЪтъ и говорили речи. Имало и единъ Китаецъ. Въ своето народно облекло, на чистъ френски езикъ, въ една своя речь, изпъстрена съ парижки шеги и остроумия, въ форма на лекомисленъ брът-вежъ той наговорилъ много горчиви истини на европейските си събратя по наука.
„Ние сме готови и способни да вземемъ отъ васъ всичко, което ни е нужно, казвалъ китаецътъ, целата техника на вашата ум¬ствена и материална култура, но нито едно
75
ваше в е р в а н е, нито една ваша идея, ни¬то еди«ъ вашъ вкусъ ние н-Ьма да въз-приемемъ. Ние обичаме само себе си и уважаваме само силата. Въ своята сила ние не се съмняваме: тя е по-сигурна отъ ваша-ти. Вие се изтощавате въ непрестанни опити, а ние се ползуваме отъ плодовете на вашигв трудове за своето засилване. Вие сами при¬готовлявате средствата, които ние ще упо-тр-Ьбимъ, за да ви покоримъ".
Слушателит! европейци весело се смае¬ли и намирали за много забавна шегата на китаеца, че Китай ще завладее Европа.
— Съвсемъ не наместо се смЬяха г%, бележи Соловьовъ, който лично приежетву-валъ <на това събрание. Въ лекомисления на гледъ брътвежъ на китаеца се криеше дъл-бокъ смисълъ. Толкозъ по-малко можемъ да се смеемъ на Китай и безгрижно да гледаме жълто-ликия изтокъ особено сега, когато вече Япо¬ния толкозъ се издигна и доби голямо влия¬ние върху Китай. НЬма значение, че Китай е спалъ съ векове и изглежда съвсемъ чуждъ на военния духъ. Има вулкани, които спятъ съ векове. Презъ това време тт> тревясватъ, локриватъ се съ лозя, пасбища и ниви. По склоновете имъ се застройватъ села и гра¬дове. Върхътъ, кратерътъ бива покритъ съ гора, сякашъ шапка му е нахлузена отгоре. Но дойде день, великанътъ се потърси и срине всичко, изгори, затрупа, обърне окол-иостьта ЦЪУШ въ пепелище.
76
Случи ми се ведиажъ да наблюдавамъ интересно явление. Едно л"БТо б"Бхъ въ Кримъ. Пристигнахъ тамъ въ юний. Имаше големи горещини. Рекичката около нашата вила пресъхна. Не остана нито капка вода. Малки дечица играеха на пресъхналата рт>ка, ровъха се въ пъсъка и събираха камъчета. Излъзохме ние веднъжъ на разходка. Стиг¬нахме до пресъхналата вода, слрЪхме се на близката височина, Чадъръ-дагъ, отъ дру¬гата страна на която се показаха облаци. Отъ време на време се свъткаше. Чуваше се и гърмотевица.
Ние стояхме и наблюдавахме облацигв. Минаха не повече отъ 10—15 минути, когато ние забелязахме, че приижда вода: въ пла¬нината се е излълъ поровнъ дъждъ и водата стигнала до насъ. Ние се заинтересувахме. Преднигв струи растъха, заливаха дъното на ръката и се издигаха все по-високо и по-високо. Минаха оше 10—15 минути и ръката съвсемъ придойде. Вълнитъ се пънтзха, из¬дигаха се, шумно влачеха гол-Ьми камъни отъ планината. Ние не можахме да се върнемъ назадъ, къмъ кжщи: пяпътъ ни бт>ше отрв-занъ. А облацитв стигнаха до насъ, излъ се силенъ дъждъ и заминаха по-нататъкъ.
Другъ потокъ, сжшо недалечъ отъ насъ, отнесе въ морето колата съ воловеттз на единъ татаринъ, който рече да прегази бурната вода.
А вчера, какво вчера, днесъ, само преди единъ часъ децата си играеха спокойно по сухото дъно на ртжата.
77
Азия може да бжде сашо такава ръка. Въ Китай има безбройно много живи човеш¬ки капки. Тия капки могатъ да се сл"вятъ въ грамаденъ облакъ, а Япония ще го наелек-тризира и тогава неописуема ще бжде бу¬рята и мълнията.
Тая буря, разбира се, не ще означава край на свъта, дори начало на св-Ьтовния край, но бедствията ще бждатъ страшни и съвършено ненужни. Тт> нъма да турятъ край на уморения, изживЪлъ себе си свълъ, а наопаки, за дълго ще задържатъ и спратъ пробуждането и развитието на новъ животъ, на нови народни сили и нови страни на чо-ввшкия гений.
Владимиръ Соловьовъ погръшно е мис-лилъ, че всемирната история се е свър-ш и л а, че ужъ всичкото съдържание на свъ-товния животъ, което е достъпно на човтжа, е изчерпано и че човечеството се е изжи¬вяло, уморило и грохнало: едни народи сл си изтощили силигЬ, а други, които да ги см'Ьнятъ, нтзма и нт>ма отгде да дойдатъ.
Това е явно недоразумение: рожба на субективно, лично настроение, лична умора въ живота. Ако е позволено на човтжа да наднича въ бждащето, по всичко се вижда, .,краятъ" още е далечъ. Всемирната история съвсемъ не е свършена. И съдържанието на световния животъ още не е изчерпано. И чо¬вечеството не е изживъло силитъ си. Не ги е изживяло по тая проста причина, че много отъ гвхъ оше то не е даже проявило. Не е
78
имало още случай за това. Не е имало до¬статъчно умение да ги приложи. Не е имало нито съзнание за сжщинската цель на жи¬вота, нито, може би, съзнание за самите сили. Силите на човешкия духъ еж тъй го¬леми, предстанляватъ такъвъ безгранично цененъ капиталъ, че човечеството и до сега още само не ги познава, не знае добре, какво то е способно да направи, колкото високо може да издигне световния животъ. Не се е родилъ още онзи, който достатъчно пълно да оцени духовните сили на човечеството, на земята. Не е още ставало сериозно дума за предприятията, които еж по СИЛИТЕ на чо¬вешкия духъ. Какъ тогава може да се го¬вори, че тия сили еж разпилени и изчер¬пани безвъзвратно? Какъ да еж изчерпани? Кжде еж изчерпани?
Душата на съвременния „културенъ" човъкъ, ако е уморена, тя е уморена не отъ работа, не отъ извършена и свършена работа, а наопаки, отъ търсене на работа, отъ съзнанието, че истинска, жива работа досега още не е почваш.
Всички ние знаемъ стотини, хиляди пе¬чални самоубийства, на идейни, тъй да се каже, доброволни прекращавания на живота, но никой, разбира се, не е чулъ поне единъ идеенъ самоубиецъ да :е турилъ край на жи¬вота си отъ прекалена идейна работа, да е казалъ: „убивамъ се, защото се уморихъ да работя, нЪмамъ сили за подвигъ въ жи¬вота". А наопаки, винаги пишатъ: „не виж-
79
дамъ смисълъ въ живота, нъма възвишена работа, не намърихъ жива работа."
Ще рече, измжчва хората не безсилието, а „безделието". Нещастието не е тамъ, че ужъ еж изчерпани всички сили на живота, тамъ, че още човечеството не е изчерпало, не е разбрало всичкия величественъ смисълъ на живота.
Като се разясни смисъла «а живота, винаги ще се намврятъ, сили да се живее, животътъ нЬма да завехне, а ще се раз-цъвти. Вземете сегашния моментъ. Какъ не¬отдавна всичко бе навжеено, кисело, мрачно. Скръстени ржце, обща угриженость и недо¬волство отъ упадъка на духа. Нима това бе умора отъ изживенъ животъ? А не отъ не-живенъ ?
Н'Ьмаше творческа работа. А надигна се буря, яви се нужда отъ сили, всичко се раз-буди, съживи.
Тъй е и въ световния, общечовешкия животъ. Тукъ още много и много страни на човешкия духъ не еж бутнати и само очак-ватъ, кога ще почнатъ да се ползуватъ оть техъ, кога предъ хората, предъ човечеството ще се разкрие и схване достойното на тия велики сили и великата работа на живота.
Всемирната история вжтршено съвсемъ още не е свършена. Тя е далечъ и отъ на¬чалото на края. Защото не на всички, не на целото човечество даже е познатъ всичкия вжтрешенъ смисълъ на живота, целото съ¬държание на всемирната история.
80
Везъ ла се гледа на вековния и хиля-дигодишеиъ шуменъ и кипящъ животъ, цЯли народи и раси, може да се каже, до день днешенъ еж се държали и държатъ далечъ, на страна отъ световния животъ. Европа грубо-егоистично и престжпно не преобщава народитт» отъ Азия и Африка къмъ своята култура. Търси тамъ пазари, праща мостри отъ своитъ- стоки, а не търси работници за всесвЯтовното велико дъло, не внася тамъ разбиране всичкия смисъль на живота.
А въ тия народи и раси се криятъ и стоятъ потаено сжщо така сили на великия чов-Ъшки духъ. ТЯхната душа, както и на¬шата, е образъ и подобие на общия нашъ небесенъ Творецъ. И тя търси случай да се прояви. НейнигЬ сили чакатъ и се измжч-ватъ, нЯматъ съответна за своето величие велика работа.
Тия сили въ по-голЯмата си часть спять, но тукъ-тамъ вече се пробуждатъ. Япония се събуди. Движи се и се вълнува Китай. ТЪ не еж сами. НЯщо става и на близкия изтокъ, въ мохамеданския свЯтъ (то вече. стана въ царството на Кемалъ паша б. пр.). Народитъ- отъ Азия и Африка, изповядващи корана, сжщо така мечтаятъ да играятъ све¬товна роля. Между тЯхъ има секта, която проповядва панислямизъмъ, обединение иа всички мюсюлмани за борба съ християнска Европа. Тя наброява вече милиони последо¬ватели и все повече и повече расте.
Това еж все зловещи признаци. Силнитт. землетресения и изригвания на вулканигЪ не
81
ставатъ изведнажъ. Предъ тъхъ се чувать подземни бучения, леки удари, иъкаква за¬духа въ въздуха и зловеща тишина.
Па Европа е дадено вече първото пре¬дупреждение. Трусоиетъ- на пробудения да-леченъ изтокъ се почнаха. Катай е като раз¬вълнувано море. Япония се ежи. I [*Ьма нужда човЯкъ да бжде пророкъ, за да каже, че мо¬же да се чака грозна общомаиголска експло¬зия. Дамута „Панмонголизъмъ" е вече казан;) и написана на знамето на далечния изтокъ,
Да кажемъ, че Китай и Япомия още не еж страшни за Европа. ТБ не могатъ да пре-газять Русия и да нахлуятъ въ Европа (Та¬ка бЬше по-рано, но ако жълтолицигп сега се съедипятъ съ Русия и потеглятъ къмъ Европа? б. пр.). Но какво ще стане по-на-татъкъ? Какъ Европа ще се отнася въ бж-даще къмъ народитт. на Изтокъ и Югъ? Освенъ жълтоликата раса въ Азия, има и многомилионна черна раса въ Африка. Нег-ритв сжщо не еж спокойни. Сега тт.хниять гласъ е слабъ, но той може да се засили. Какво ще кажатъ гь? Какво ще нзнесатъ ; общуването си съ Европа?
Какво изнесоха Япония и Юнги"]? Какин чувства останаха у г!,\ь отъ общуването имъ съ Европа? И какво да се прави за па-предъ съ тия чувства?
Да се надяваме, че тия чувства ще мо¬гатъ да се заличатъ, да се задушатъ и за винаги да се изкоремятъ съ сила, би било
82
безумие. Да мислимъ, че сегашна Епропа въ бждаще другояче те вземе да влияе на чуж-дитъ ней раси, би било -наивно. Европа е правила това, което е могла да прави, друго тя не може за сега да прапи. Тя даде на Япония всичко, което бъ по силитъ й и ето какви еж резултатитт..
За да се измънятъ тия резултати, тртзб-ва да се ИЗМЕНИ сама Европа. Нейната сила тръбва да бжде не въ топовете и не въ бро¬нирания юмрукъ, а въ силата на сърдцето, въ могъществото и обаянието на любовьта, която тя ще изпрати по цЪлъ свътъ, на всич¬ки хора и на всички народи.
До сега Европа прекалено много е ввр-ва /а въ силата на бронирания юмрукъ и е казвала:
— На изтокъ трт,бва да се действува съ юмрукъ. Па азиятцитъ може да се влияе само съ силенъ юмрукъ.
Тая сила, обаче, излъзе отъ съмнително естество. Азиятецътъ се научи отъ самитъ европейци, какъ да цепи юмрука и ще се научи още повече. Животътъ отново показ¬ва, че най-великата сила навс&кжде — и на изтокъ, и на северъ, и на югъ, както и на заподъ - - не е въ юмрука, а въ сърдцето.
Тая сила на сърдцето сега тръбна да се засили въ европейската култруа. Европа е използувала и разработила много външни сили — силата на парата, на свътлината, на магнита, на електричеството. Сега и оста¬ва съ с/глцо такова усърдие да разработи и
83
използува и влирешнитт. свои сили, енлт I'. не само на ума, но главно на сърдцето.
Европа въ своя животъ, въ своето из-торическо развитие е имала и има разни въ-кове — векъ на парата, въкъ на електирче-ството, в-вкъ на откритията и въкъ иа тър¬жеството на ума. Нека настане и въкъ на сърдцето, въкъ на победата иа общото бра! ство и всечовъчвката лгобовь, въкъ иа тър¬жеството на човъшината въ свъта и иа Бога въ човъка.
Тамъ е и спасението на Европа отъ вевкакви нахдувания отъ вънъ, и благото на цълото човечество, и основниятъ смисълъ на човъшката всемирна история.

Няма коментари: