Реклама

сряда, 2 април 2008 г.

Влъхви на изток (книга на Григорий Петров), част 1








Влъхви на изток
Григорий Петров
По оригиналното издание


АДРАЗАРЪ
Пжтьтъ, който води отъ Дамаскъ къмъ морето и Бейрутъ, върви на северъ. Щомъ из-лъзе отъ Дамаскъ, той минава презъ равнини, следъ това започва, ту да се издига на горе по хълмове, ту да се спуща на долу, до като не стигне на сжщинска планина, гдето става по стръменъ и по стръменъ.
Следъ 3—4 часа ходъ по тоя главенъ пжть, който е широкъ и равенъ като длань, пжтникътъ се приближава до бързата река Авана, която извира отъ Ливанските плани­ни. Тоя главенъ пжть прави рвзъкъ завой отъ планинското седло на дъсно, а на лъво се отделя къмъ планината по-малъкъ пжть, който въ нъкои мъста се обръща въ проста планинска пжтека, по която едва ли може да мине селска двуколка.
Тоя тъхенъ пжть минава край голи и неприветливи скали. Но следъ единъ гол^мъ завой въ лъво, той внезапно ви извежда въ една градина, съ плодни дървета, която мо­же да се нарече и паркъ. Тая полуградина, полупаркъ е оградена съ гол-бмъ долъ, презъ който тече лудата и буйна Авана, а презъ дола задъ хълмоветв отдалечъ се вижда шум­ни ятъ Дамаскъ..
4
По странитъ на тоя паркъ-градина се издигатъ въ редъ високи тополи, които по­добно на будни часови гледатъ на далечъ. Около тт>хъ простиратъ своитъ широки кло­ни красиви и дивни платани, по-нататъкъ растатъ кайсии, праскови, круши, а около гбхъ и подъ гбхъ цъвтятъ най-разнообразни източни цвътя. Цт>ла мрежа отъ канали и вади довеждатъ планинскитъ потоци въ гра-дината-паркъ, напояватъ я изобилно даже и въ най-голт.ма суша и при най-силенъ пекъ. Въздухътъ тукъ е винаги чистъ, свежъ и ириятенъ.
НЪма по-приятно отъ това, въ горещи дни да се разхождашъ подъ сънката на тия дървета, и въ тиха нощь да се предавашъ на размишления, да почивашъ, като наблю-давацгь отъ далечъ хубавия Дамаскъ. Едно само е чудно и необяснимо, какъ е могла да се яви тукъ такава чудна градина-паркътъй далечъ отъ градове и села, — тукъ посръ\дъ голитъ и жестоки скали?
Наоколо — само изгорени отъ парли­вото слънце скали, всичко е сухо, а въ сре­дата — свежа зеленина, пъстри цвътя, хла­дина подъ кичести дървета и поетично шур-тене на потоци.
Надъ вратитъ, презъ които се влиза въ градината и които винаги еж отворени, еж написани следнитъ гостолюбиви думи:
— „Който и да си ти, уморенъ пжтни-ко, влъзъ свободно въ градината, угаси жаж­дата си, почини си на свика и се накичи
5
съ цвътя, като ще тръгнешъ пакъ по пж-тя си".
При входа, отъ страна, до самата стена, стои на висока подставка, издълбана отъ камъкъ „Статуя на мждростьта".
Отъ устата й денонощно тече студе­на и чиста като сълза планинска вода. Ко­гато и да мине отъ тукъ уморенъ пжт-никъ, неодолима сила го привлича къмъ студената водка струя, впива устните си въ нея и дълго, безъ да си поеме дъха, не може да се откжене отъ тамъ. На ка­менната подставка, подъ краката на „статуя­та на мждростьта" съ едри букви еж из­дълбани думитт>:
— Кой е мждъръ? Мждъръ е онзи, който отъ всъкиго може да научи нъщо до­бро и хубаво.
— Кой е силенъ? Силенъ е онзи, който умЪе да се сдържа въ гнъва си и въ стра-стьта си.
— Кой е богатъ? Богатъ е онзи, който е доволенъ отъ това, което има.
— Кой е великъ? Великъ е, не онзи, името на когото е известно на ц-блъ свЪтъ, а онзи, който е внесълъ макаръ една искра светлина и топлина въ живота.
*
* *
Тая градина имаше стопанинъ, или как­то самъ се наричаше пазачъ, Адразаръ. Умниятъ Адразаръ. Магътъ Адразаръ, как­то го наричаха хората. Много години мина­ли откакъ той б-в дошълъ въ тоя край и 6
таналъ тукъ. Може би, преди повече отъ 10Ф години. Отначало известно време той живЪ въ Дамаскъ. Цътшятъ градъ тогава приказ­ваше все за неговитт» големи знания, за мжд-ростьта и добротата му. Дохаждаха при него болни и той ги лъкуваше. Дохаждаха такива, които б"вха измъчвани отъ нъщо, и той ги утешаваше. Дохаждаха измамени, обидени, такива, които се сждеха, той ги примирява-ше. Младитъ учеше какъ да живъятъ, а ста-ритъ съветваше, по-малко да се каратъ и да се сърдятъ, повече ввра да иматъ въ мла-
дежъта и ла не я мърятъ по своя калъпъ.
*
* *
Единъ день и самъ Дамаскиятъ князь, който се научи за Адразара, дойде при него. Дълго тпй разговаря съ него за хората и за живота, за разнигЬ страни, дето е билъ Ад-разаръ, за законигв и обичаитъ, по които живъятъ разнитъ народи, които той бъ видялъ гарезъ време на своитъ пжтувания. Когато, най-сетне, тъ се наприказваха доста­тъчно за всичко това, князьтъ му каза:
— Чудно ми е, Адразаръ, а рвдко азъ се чудя. Вижъ, въ колко страни си билъ, колко народи си видвлъ, колко князе и царе еж разговаряли съ тебе и никому не е дош­ло на умъ, да те вземе за главенъ свой по-мощникъ, никой не се сетилъ да се възпол­зува отъ твоята мждрость. Азъ бихъ казалъ: гь еж, които губятъ. макаръ и да ми е приятно, че ти не си останалъ у гбхъ, а си
— 7
ля да станешъ мой главенъ помощникъ и приятель.
— Благодаря ти, княже, отговори му Адразаръ, но азъ се чудя на тебе и на твое­то желание. Защо ти не ме молишъ въ сж-щото време да бжда помошникъ на твоигЬ селени на нивата, на твоигЪ касапи въ кла­ницата и още помощникъ на твоитъ овчари, когато стрижатъ овцитъ или агнетата?
— Какво думашъ, Адразаре, очудено от­говори князътъ, нима да бждешъ глгвенъ мой помощникъ е толкозъ долна работа, как­вито еж работигв, които ти изреди?
— А каква е разликата между тъхъ? попита Адразаръ, като гледаше княза право въ очитт>.
Князътъ разбра въпроса, наведе низко глава, дълго мълча, като си търкаше челото. После пакъ си дигна главата и погледна Ад­разара.
— Кажи ми, тогава, какъ мислишъ за
правителството и за управлението!
— А кажи ти на мене, отговори Адра­заръ на въпроса съ въпросъ, кжпалъ ли си се ти нъкога въ студена като ледъ вода?
— Да, кжпалъ съмъ се. Това се е случ­вало, когато съмъ бивалъ на ловъ за ехени въ планината.
— Добре, каза Адразаръ, а можешъ ли ти изтърпя едно поливане съ студена вода, когато тр-вбва да се каже истината?
Князътъ пакъ си потърка челото и от-
8
— Мога.
— Тогава, слушай, какво и какъ азъ мисля за властьта и управлението на наро­дите, почна тихо Адразаръ, като произна­сяше ясно и разбрано всЬка дума — но все пакъ те предупреждавамъ, че моите думи могатъ да ти бждатъ неприятни.
— Ние, княже, сме отровени отъ лас­кателства. Тая отрова за всички е опасна, но за ония, които държатъ въ ржцете си властьта и управлението, тя е цЪло неща­стие. Подли и низки, безъ съвесть и срамъ хора винаги е имало, има ги много и, за съ­жаление, още дълго ще ги има. Винаги еж били повече, и сега еж повече въ сравнение съ честните и умни хора. Честните и разум­ните хора, които познаватъ и разбиратъ жи­вота, виждатъ като докторъ отъ какво боле­дува народътъ, властьта, чиновниците, виж­датъ где се криятъ причините на болестьта на гражданите и на властьта. И тия честни хора казватъ на народите и на техните уп­равници:
— Вие буледувате отъ това и това.
— Требва да се лекувате съ такива и такива лекарства.
— Требва да се пазите и въздържате отъ това и това.
Хората винаги еж хора, каквито и да бждатъ — прости граждани, министри или царе, и на всички е еднакво неприятно, ко­гато имъ се говори за техните болести. Не-приятенъ имъ е и този, който имъ говори
9
за това. Неприятно имъ е, когато имъ се го­вори за техните недостатъци, пороци, пре-стжпления и злодеяния. А когато стане за техъ дума, те постжпватъ двояко: или ще запушатъ устата на тия, които говорятъ и ги засгавятъ да мълчатъ, или си запушватъ ушите, да не слушатъ, какво имъ говорятъ умните и честни хора. Рбдко е да се случи нещо трето.
Колкото се отнася до лъскателите, под­леците, лъжците, хора безъ срамъ и съ­весть, на техъ се гледа съвсемъ другояче. Техните думи се посрещатъ съ засмени ли­ца. Те могатъ да лъжап. най-грубо, безъ никаква свень, и хората ги слушатъ. Тех­ните думи еж приятни. Слушатъ ги и царе, и министри, и народъ. И народните маси обичатъ, когато ги въздигатъ и ласкаятъ — сжщото, което обичатъ министри и царе. Обичатъ, когато за техъ се говори добро. Народътъ обича да слуша, макаръ и лъжа да е това, такива думи:
— Вие сте велики. Вие сте благородни. Вие сте най-храбри на света, най-умни,свет­ли и даровити. По-добри отъ васъ нема.
Подлите хора знаятъ тая слаба страна на народа и го ласкаятъ. Лъжатъ и ласка­ятъ царете, министрите, народите. Мамятъ ги. Хвалятъ ги. На глупавите казватъ, че еж гениални. На ония, коитс грабятъ дър­жавата, казватъ че еж патриоти, спасители на държавата и народа. Пияниците, разврат­ниците и морално изгубените хора намиратъ
10
философи, които еж намерили правия пжть въ живота.
Тт> тровятъ на властите и мозт ка и душата.
„И ти, княже, си сжщо отровенъ", каза мждрецътъ Адразаръ и погледна въ очитъ своя гостъ.
—■ Може би, отговори князътъ тихо, като говореше на себе си и се омълча за малко . . . Може би, и даже сигурно, е та­ка . . . Да, лъжатъ ме. Мнозина ме мамятъ. Ласкаятъ ме. Купуватъ моето благоволение, като хвалягъ моя умъ, моята храбрость, мо-итв добродетели. Разбира се, че еж ме от­ровили съ своитъ ласкателства и раболепие. Ето за това азъ си и направихъ трудъ да дойда при тебе, защото се надявамъ, че ти ще ме излтжувашъ. Дойдохъ при тебе, да ми дадешъ лекарство. Дойдохъ при тебе, да ме посъветвашъ разумно и честно, какъ тръбва азъ да управлявамъ народа. Тежка задача е да управлявашъ, и то да управля-вашъ умно и справедливо.
— Да, каза мждриятъ Адразаръ, и сложи ржката си на коленото на своя гостъ, тежко е да се управлява . . . но въ сжшото време е и леко. Какво прави овчарътъ съ своето стадо? Какво се иска отъ него? На­ли, преди всичко, той тръбва да знае где има паша и вода за неговото стадо ? .Като узнае, дЪ се намиратъ тия м-Ъста, той води тамъ своето стадо, а после го пази да не би диви зверове да отвлъкатъ нт>коя овца. И
11
това еж всичкитъ му задължения. А ти, княже, ти си овчаръ на голямо човешко стадо. Ти имашъ само една грижа, да наме­ри шъ за своето стадо достатъчно храна и да му дадешъ миръ. Изъ всичко това следва : не търси никога за себе си лична слава, а се грижи само за народа си. Той да бжде нахраненъ и нему да бжде добре. По нататъкъ, не искай, да завладъвашъ чужди земи, а мисли денонощно за едно — какъ най-добре да осигури шъ благополучие­то на своя народъ. Помни, че умниятъ упра-витель и държавникъ не се старае да бжде плашило и трънъ въ очитъ на съседнитт, народи, а напротивъ, старае се да живъе въ миръ и сговоръ съ своитъ съседи. Въ това се крие мждростьта на едно правителство. Дай на своя народъ да разбере, че ще има повече полза, ако ежееднигв народи му бж-датъ приятели, отколкото, ако имъ отнемашъ съ насилие едно малко или голъмо парче зе.мя. Ето ти, за примъръ Римъ. Римъ по­кори около сто чужди държави, и сто наро­ди го ненавиждатъ и проклинатъ. Всички му желаятъ гибель и му готвятъ тая гибель. Символъ на Римъ е вълкътъ, а хората не еж вълци. И държавите сжщо не еж звърове. И ти, княже, имашъ тая задача, да бждешъ добъръ пастиръ на своя народъ, а не укро-титель на зверове, или палачъ.
Не завиждай нито на Ксеркса, пито на Александъръ Македонски, нито на Рамзеса, отъ Египетъ, нито на кой да било насил-
12
никъ. Те еж били водачи на големи разбой­нически военни маси, а не добри овчари и укротители на своите народи. Те нищо не правили за щастието на своите страни, а само завоевавали и разрушавали чуждите страни.
Ти не требва да вървишъ по техния пжть.
Никога не мисли лично за себе си. Бж-ди като истински пастиръ, който се безспо-кои и за най-малкото агънце или прасенце. Само тогава ще бждешъ добъръ и разуменъ баща на своя народъ, когато ще смъташъ за своя най-голъма слава, за блвсъкъ на своето могжщество — личното благополучие и щастие на всъки свой селенинъ, работ-никъ, търговецъ, вдовица, дете и сиракъ.
— Да, ръдкий мой гостенино, провикна се още по-въодушевенъ мждрецътъ.
Той стана отъ местото си и изглеждаше по-високъ отъ ръста си и по-младъ отъ го­дините си.
Очите му играяха и свът-вха като на юноша. Той се вгледа надъ главата на своя гостъ нейде, далечъ . . . Вгледа се въ бж-дащето на човечеството.
— Азъ виждамъ, добави той, въ далеч­но бждаще грозни нещастия. Виждамъ мно­гобройни войни, които, колкото по-нататъкъ, толкозъ по-безчовечни и по-страшни ставатъ. Виждамъ какъ народните маси въ разни страни се вълнуватъ като море въ буря. Виждамъ революции. Милиони гладни, ого-
13
лъли и озлобени хора избиватъ своите ближ­ни, или по-богатите си братя. Те грабятъ, палятъ и разоряватъ всичко, което е постиг­нато съ упоренъ културенъ трудъ на най-добрите хора въ течение на дълги векове.
Едни въ отчаянието си проклинатъ не­бето и земята. Други малодушно губятъ в-Ь-ра въ хората, въ справедливостьта, въ сми­съла на самия животъ.
И животътъ наистина прилича често на дивъ хаосъ и зло безумие, на глупава шега на нЪкой пияница или лудъ човекъ.
А вижъ, всичко това — и войни, и ре­волюции, и събаряния на държави и страда­ния на народите, — всичко това би могло и да не бжде.
Да, би могло и да не бжде!
Помисли, писано било на земята, да ви­ди хиляди войни, а могло е и нито една да не бжде.
Писано било да станатъ стотина страш­ни революции, а могло е да не бжде нито една.
Сто милиона хора да изгинатъ, а би могло и безъ това да мине! Запустяватъ це-ли страни, които еж цъвгвли. Унищожаватъ се плодовете отъ труда и мжкигв на най-добрите и най-велики апостоли на правдата и любовьта, а това би могло да не бжде.
Всичко това би могло да не бжде!
— Ако?., подзе князътъ, когото тия думи въодушевиха.. . .
14
- Ако ти, пресече го мждрецътъ, ако ти, въ чийто ржце се намира сждбата на -народа, ако и другите като тебе владетели бЪха истински народни водачи. Ако беха ба­щи на своите големи семейства. Грижливи пастири на човешкото стадо.
Знай само едно: за да станатъ невъз­можни каквито и да било народни револю­ции, необходима е само една голгьма рево­люция — революция въ умоветгь и дуиш-гшъ на оная, които управляватъ, духовна революция въ дущигв на царете, държав­ниците и управниците.
Да не ти е чудно, продължи мждре-цътъ, и азъ на младини бъхъ големъ рево-люционеръ. Ненавиждалъ съмъ не само ца­рете, ненавиждалъ съмъ всички ония, които имаха въ ржцеге каквато и да било власть. Но следъ това дойде моето дълго скитане по разни страни. Вид-вхъ много и различни стра­ни, различни народи. Видехъ разни видове управления. Видехъ деспотизъмъ и само-държавие, видехъ и републики. Вид-вхъ какъ управлява най-добрата аристокрация. Вид-вхъ и туй, какъ се самоуправлява народътъ, — демокрацията. .. Много съмъ размишлявалъ за всичко това. Много мисли ме измамиха и разочароваха, и само най-после азъ разбрахъ, че злото и нещастието на хората на земята, идатъ не отъ тоя или онзи видъ управле­ние, не отъ това, каква е формата на управ­лението, а отъ това, че на земята изобщо, чгьма власть.
15
— Какзо говоришъ ти, какъ да нЪма власть?! Зачуди се гостътъ. Може би, ти искашъ да кажешъ че на земята има прека­лено много власти?... Или ти си, може би. . . анархистъ? Запита князътъ,
— Не, заеме се мждрецътъ. Анархията и тиранията еж отъ единъ и сжщъ мате-риалъ, само че тиранията е лице,—а анар­хията — опако. Тирания има тамъ, дето ед­на воля се налага и притиска другите. Ти­рания е, когато едни еж насилници, а други роби. При тиранията винаги има самоволие и произволъ на едни, и пълно отричане во­лята на други.
Анархията е сжщо така отричане на ка­квато и да било чужда воля. Анархията е само мой личенъ произволъ.
Нгьма никаква свобода, нито при ти­ранията, нито при анархията. И едното и другото е чистъ произволъ. Въ първиятъ случай произволъ на неколко души, или произволъ на единъ надъ всички други, а въ втория случай — произволъ на всички и на всекиго поотделно. А произволътъ нико­га не е свобода. Ето защо, нема свобода ни­то въ единия, нито въ другия случай.
Нали се знае, що е „смелость" и що е „дързость". Туй еж две съвършенно различ­ни неща. Две различни понятия, които не могатъ и не требва да се смесватъ едне съ друго. Сжщо така се знае, какво е власть и какво е насилие, Властьта никога не е това,' което е насилието. Насилието, и когато е ор
16
ганизирано добре, е пакъ насилие, и не може да се нарече власть. Това еж две различни понятия, които никога не бива да се смЬс-ватъ. Сжщо така еж различни и понятията свобода и ртзюзданость. Свобода никогане може да бжде това, което е разюзда-ностьта, макаръ н-бкоя воля и да бжде ра­зюздана и разпусната.
Свобода има тамъ, гдето човекъ безъ каквото и да било принуждение отвънъ, самъ съ собствена воля нарежда себе си и живота наоколо си. Свободата е самоуправ­ление, самоопределение, самоорганизиране, но съвсемъ и никога не е хаосъ, не е само-разорение, не е отричане на властьта на всЬ-ка цена, не е толкозъ повече непризнаване на организацията и дисциплината.
Всеки организъмъ е „организация*^ Безъ организация нЪма организъмъ. Човекъ е организация. Всека организация требва да има свой планъ, свои закони, и не може да сжшествува безъ отговорна вжтрешна, или външна сила, която организира.
Организирано е крилото на птицата — за летене. Мозъкътъ е организиранъ — за мислене. Мелницата — да меле брашно. Це-лиятъ светъ, цялата вселена е организирана. Всичко има свои закони,— закони за съхра­нение, закони за движение на небесните гв-ла, закони за кристализация, закони за съ­хранение на силата, закони, по които се явява и се развива мисъльта. И дали вие искаге, или не искате, съгласни ли сте, или,
17
не, за да има и да се подържа правиленъ, здравъ и разуменъ животъ на земята, вие требва да се подчините на тия закони на организацията.
Когато и гдето хората биха отрекли за­кона, който е необходимъ за работата на разума и по който пргпзилно се развива ми­съльта, никога гъ съ това н'Ьма да станатъ •свободоумни и свободомислящи, а напро-тивъ те станатъ безумни. Отричането на тия закони влече следъ себе си хаосъ въ мисъльта, безумие. Нека н-Ькой се опита да не признае законите на хранението, нека вземе да яде камъни, пЪсъкъ, скълцано стъ­кло, да пие смола или нт>коя отрова, той не­пременно ще умре.
Движението на звездите въ небесата, развитието на цветята, работата на стомаха, животътъ на мухата,, мисъльта на мждреца, пжтьтъ на планетите — всичко, всичко е наредено съ закони, на всичко е поставено граници, всичко е ограничено.
И свободата не се състои въ отричането на тия граници на закона. Свободата не е безаконие. Свободата е доброволно, а не принудено признаване и изпълнение на тия природни закони на организацията.
А властьта е сила, която създава орга­низацията.
Ето защо, мой редкий госте, азъ не мо­га да бжда противникъ на властьта, — и не само азъ, но и всеки, който има умъ въ
2
18
главата си. Властьта е сила, кая внася въ хаоса и безредието редъ и хармония, дава хармония — затова азъ съмъ за властьта.
И азъ самъ желая властьта. Искамъ да вижламъ тържеството на властьта. Спасение­то на държавата и благополучието на наро­да е въ властьта.
Но само въ властьта, каза натъртено мждрецътъ. Въ властьта, а не въ насилието. Хората и народитъ\ царетъ и поданицитЪ смъхватъ властьта съ насилието. Мислятъ, че властьта е въ насилието, мислятъ, че да управлявашъ ще рече да насилвашъ чуждата воля. Да принуждаватъ другитъ съ сила да изпълняватъ гьхната воля.
Нито моята воля, нито моето желание, нито толкозъ повече моитъ капризъ и произ-волъ могатъ да бждатъ законъ за нъжого. И робътъ, и царьтъ, и мждрецътъ, и простиятъ човъкъ живъятъ еднакво подъ единъ и сжщъ законъ на хранението, дишането и пр. Умътъ на хората не е, да измисля и налага на дру­гитъ свои закони на живота, а да разбере законите на правилната организация на чо­века, на обществото, на народа и държавата и по тъхъ да нарежда своя животъ.
На коннигб надбягвания не е важно, да­ли онзи, който язди коня, е благородникъ, отъ царски родъ, или простъ работникъ, а е важно, дали той умЯе умно и опитно да управлява коня и изобщо дали е вешъ въ тая работа.
19
Никой и нищо не може да причини по-голъми нещастия на хората, повече злини за народа и държавата, отъ хоратя, партиитт. и съсловията, които вз&чатъ властьга въ рж-цетв си безъ да иматъ какво годе понятие за това, което се казва власть, и безъ ла знаятъ какво значи да се управлява наролъ и държава.
Никой нъма да приеме поржчка да шие дрехи и обувки, ако не разбира отъ тоя за-наятъ. А кой да е лекомисленъ и самоувъ-ренъ глупакъ се наема да „крои" закони за цълата своя страна.
Никой не би се заелъ да кара хора на лодка за парахода, хвърлилъ котва въ бурно море, освенъ опитнитъ моряци, лоакари. А се надпреварватъ кой да поеме управлението на държавата, ръководенето сждбинигв на цълъ единъ народъ, — едни отъ други го грабятъ — и отделни хора, и партии, и цъ-ли съсловия, безразлично дали еж гв ари­стократи, работници, или народни тълпи, во­дени отъ безсъвестни демагози. Затова, не требва да се чудимъ, че подъ управлението на подобни самозванци и натурници се про-валятъ, единъ следъ другъ, държавнитъ ко­раби, или най-малко се разбиватъ стенитъ-имъ, започватъ да иропускатъ вода и да гу-бятъ товара си и хората си.
Презъ своитъ" далечни и дълги пжтува-ния.бъхъ азъ, драгий, въ Египетъ и видЯхъ, какъ управляватъ жрецитЬ. Тъ винаги гово-рятъ за боговетъ, управяватъ отъ тъхно име,
20
плашатъ съ твхъ фараона и народа, а въ сжщность сами живеятъ на гърба на бого­вете, за сметка и ущърбъ на интересите на своя народъ. Те не еж добри пастири на своя Египетъ, а еж насилници и домашни грабители.
Билъ съмъ и въ Гърция. Тамъ азъ мно­го пжти съмъ чувалъ, да се говори за тъй наречената „народна власть".
Разговарялъ съмъ съ най-умните хора на Гърция. Питалъ съмъ ги, защо се прова­лиха гръцките републики ? Защо се провали Спарта, Атина, Аргосъ, Тива ? Чухъ, отъ ка­кво еж се провалили и сега азъ ще ти кажа една истина, която и за мене е толкозъ гор­чива, че самъ едва можахъ да я преглътна.
— „Народната власть' е унищожила свободата и славата на Гърция. Всички пжтници на кораба станали изевднъжъ управ­ници на кормилото, хиляди неподготвени и невежи ржце въртели кормилото на всички страни, издигали платната по всеки ветъръ и разбили своите кораби.
— Значи ти, мждрецо, си противникъ на демокрацията! Зачуди се князътъ.
— Ни най-малко. Азъ не съмъ против­никъ на демокрацията, отговори мждре-цътъ, а съмъ противникъ само на насилието. Противникъ съмъ на всъко насилие, било то насилие отъ народните маси, или насилие на народнитгь маси.
„Това, дето се казва демокрация", дра-гий мой, е една красива лъжа. Азъ още ие
21
съмъ я видълъ, демокрацията, нито съмъ я чу­валъ. Властьта на демокрацията би се съ­стояла, разбира се, въ това: най-умните и най-подбраните, съ ечна дума най-добритЧ хора изъ народа ла организиратъ живота на. държавата и народа. Хора, наистина, избрани и подбрани, изъ всички класи на народа. Демокрацията е тамъ, и би била тамъ, дето управлява способносгпьта и моралътъ. Спо-собносгьта на разума и моралътъ на съвесть-та. Но демокрация не е нито властьта на масите, нито е властьта на мнозинството, която обикновенно, е глупава, груба, духов­но тжиа, безъ каквито и да било възвишени чувства. Властьта на масата, т. е., на тъл­пата, която е силна само съ своето количе­ство, не-е демокрация, а наопаки охлокра-ция. Охлокрацията е често власть и управ­ление на измета на човечеството, на дема­гозите, на народните измамници.
— За да немаме некое недоразумение азъ требва да кажа още нещО, добави мж-дрецътъ, и да го подчертая":
— Азъ не съмъ врагъ на народните ма­си. Не мисля, че за техъ е нуженъ камшикъ и тояга. Азъ не презирамъ тълпата, а я ува-жавамъ. Не я обезценявамъ. Жаля я и имамъ милость къмъ нея. Азъ много добре знамъ, че народните маси еж непросветени и еж останали назадъ въ умствено и духовно от-шение. Те не еж изобщо организирани въ никое отношение.
22
— • Но тогава и патамъ азъ, какъ г1> могатъ да бждатъ организатори на живота ?
Значи, до като народните маси еж нео­бразовани, до като н'Ьматъ духовна култура, до тогава те не могатъ да бждатъ у корми­лото на държавния и народния животъ. Тъ еж пжтници въ кораба. Било корабътъ, било пжтницигб иматъ нужда отъ здрава, умна, просветена ржка, която да върти кормило­то. . . А падне ли, за нещастие, властьта въ ржцетт. на грубата и умствено тжпо тълпа, тогава тая власть, ако не винаги, повечето пжти бива примъръ на най-голвмо насилие. Гръцкиятъ градъ Атина бе република. Тамъ управляваше и властвуваше „народътъ". И въ сжщата тая Атина, по приежда на народ­ния еждъ, бе отровенъ Сократъ. Тамъ изго­ниха мждреца Анаксагора. Тамъ еждиха ху­дожника — гений Фидий.
— Ето защо менъ не могатъ да ме из-мамятъ красивите и примамливи думи, про­дължи мждрецътъ. Азъ търся „власть". Не гледа мъ ржцете, които държатъ властьта, а гледамъ само на свойството и качеството на властьта. Когато отивамъ на пазаря, или чар-шията, азъ не отивамъ зарадъ месаря, хле-бара, м.гвкарз, за т-вхна угода, а отивамъ да купя за себе си и за своите домашни свежа, чиста и вкусна храна.
— — И менъ ми е много приятно, че ти си дошель при мене, да чуешъ съветъ, какъ да управлявашъ и властвувашъ, продължи мждрецътъ и пакъ сложи ржката си на ко
23
леното на княза. Огнището, на което ти гот-вишъ, е свързано съ големи отговорности. Ще бжде за твоя честь, ако ти истински управлявашъ, а не „палишъ и не горишъ". Да се управлява единъ. народъ е големо из­куство. Това изкуство требва да се научи. За управлението на хората се иска самъ да се готвишъ и образовашъ.
— Управникътъ на народа е строитель на народния животъ и архитектъ на це-лата своя страна. Той е първиятъ и най-го-лемъ работникъ въ общонародната работа. Той е стражъ на държавата и требва да бж­де за примеръ на всички. Той дава главния тонъ, по който животътъ на хората требва да пее и свири. Разбирашъ ли всичко това и съгласенъ ли си съ него ?
— Разбира се, че съмъ съгласенъ! Дру­гояче и не може да бжде, безъ да мисли от­говори князътъ.
— Е, като е така, ти самъ извааи за­ключение отъ твоето съгласие съ моята ми-съль. Помисли, тебъ те наричатъ „госпо-даръ", „князь", „владетель" и какъ ли не, още. Защо е всичко това, когато ти требва да си само слуга и изпълнитель на закона ?... Да не бждемъ формалисти. Ще те попитамъ за най-главното.
— Искашъ ли ги да бждешъ пръвъ слу­га ? Искапгь ли да живвешъ и работишъ за щастието на своя народъ ?
— Искамъ! отговори въодушевено кня­зътъ.

Няма коментари: