Реклама

понеделник, 12 май 2008 г.

Интелигенция и народ (книга на Иван Колов)



Иван П. Колов
ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И НАРОД
БЕЛЕЖКИ ПО КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ.
Пловдив, 1925.

I Селяните.
Общи бележки Като говорим зс нашето сел-ско заселение, ние имаме пред вид обстоятелство¬то, че . ■-■■здставява една напълно еднородна I има заможни, има и бедни; вън от това, край огромното болшинство., което бсрави само со земеделски труд, има известен про.ент, които се занима ат с друг вид работа. Но при се то^а раз¬ликата между тях далеч не е тъй чувствителна, както иалр. между градския наемен работник и ра¬ботодателя, Обездомяването и прол^таризирането в село, ка.ио и създаването на крупни богаташи върви още слабо. И това имено незначително из¬лъчване из селското население на пролетарски и капиталистически елементи подържа неговата едно¬родност: земята си остава се в неговите ржце, сел¬ската маса се заздравява и силно р&зте, особено след войните, когато живота в града стана много труден, едва поносим. И съзнанието, е се пак зе¬мята си остава най-постояният и сигурен извор на поминък, се разширява и крепне не с-жо сред сел¬ското население. Това съзнание си пребива пжт и между градския жител, и ние смятам*, че не сме далеч от момента на обратно върщане към село, поне на ония, които лекомислено, сам-) за времени облаги и удобства, са го напуснали.
4
Селяните — тая постояна, устойчива и се рас¬тяща маса—съставят огромното мнозинство от на¬шия народ. Селското население, заедно с това на паланките и малките градове, което в по-големата си част се занимава со селско стопанство и по на¬чин на живот и мироглед не различава твърде много от първото — състазя близо 903/» от целото население в страната. Самият този факт вече ре¬шително определя социалната позиция на селяните: те са болшинството, те имат право на самоуправ¬ление; те желаят мирно съществуване и блпгоден-ствие; следоват., тем не може да не бъде чужда всека мисъл за некгква диктатура или за некакви анти¬демократични реформи. По дух, по традиции, по интереси нашето селско население е инстинктивно демократично, и българската демокрация неизбеж¬но требва да стане селска демокрация. Защото са¬мо в селото има всички данни за една здрава, мощ¬на демокрация, която може и требва да се засили с числено слабото наемно работничество и да се просвещава и напжтва от нашата трудова интели¬генция. И тия имено три елемента—селяни, наемни работници и трудова интелигенция — са ония здра¬ви, несъкрушими стълбове, върху които тепърва има да се изгражда зданието на бълт. трудова де¬мокрация.
*
През течение на вековете у нашето селско население са се изработили качества, които го пра¬вят годно за незиблема основа на такава демокра¬ция. Така—
2. Личноста на селянина е автономна Не може да се каже, че новият живот никак не е засегнал
о
селото: неговото влияние е проникнало и там, но въпреки всичко селянинът се още представява от себе си една самобитна, оригинална, непосредстве¬на личност, което не може да се каже вече за на¬шия градски жител. Под влиянието на чуждото и поради своята общителност, последният губи всека оригиналност и стаза подражател: той безсмислено подражава и повтаря чуждото, когато селянинът мжчно се поддава на влияние, упорно се самопод-ражава, повтаря сам себе си. Тук, в селото имено се създава и пази во всичката чистота семейство и народност, морал и религия, език, поезия и музика, хора и художество*. От селото нашага духовна култура има да черпи богат материял и разнообра¬зни сили.
3 Личноста на селянина е интегрална. Може да се каже, че селянинът живее сред природата и е е неприкжснат контакт с нея. А дейната безпре¬делна власт, нейните закономерни циклове, нейните смени и контрасти, нейният могжщ ритъм действуват широко и пълно върху всички преживявания на се¬лянина-в противоположност на града, дето еднооб¬разието и ограниченоста притискат, гнетят личноста. И кога*6 труда на градския жител се е раздробил на множество специалности, тоя на селянина се явява синтез на десетки най-разнообразни стопански ра¬боти, в които участвуват и се развиват хармонично всички части на телото, както и всички страни на
* Ние сме наклонил ;;а мислим, че до висока степен на тона имено се дължи запазването на нашето племе от претопяване през превратните исторически еждбнни.
6
психиката, които действуват бодро и укрепително върху моралното чувство. Общо, земеделския труд се явява нещо като лаборатория за изработването на една многостранна, интегрална личност — ценна и сама за себе си и като съставна част |.а общо¬то. А тоя самодеен труд, тая независимост на селя¬нина дават на последния богат социален опит, не¬познат на градския жител, какъвто и да б по. занятие и положение. И това от ранна възраст до дълбока старост.
4 Личноста на селянина е позитивна. Задачата и целта на всички най-разнообразни негови работи му се виждат з техната взаимна връзка и един¬ство, в техното взаимно равновесие и значение, от¬към техната положителна страна; па и самият той се явява тип практичен, волев, прагматичен. Него¬вото сжществуване зависи преко от успехите на неговото стопанство. И тук имено той се явява ав¬тор—не изпълнител, творец — не подражател. Той се е срасъл с земеделския труд, той го обича и се явява най-работният, най-трудолюбивият от всич--ки трудящи се. Той нема с кого да дели резулта¬тите на своя труд, та е изцело погълнат от самия процес на своето производство. Неговият труд е тежък, непрекжснат, но не е мжчителен и убиващ воля и стремежи, защото в него той ся вява сам господар, инициатор, строител, организатор и пре¬имуществено стопанин -— в най-пълната и положи¬телна смисъл на тая дума. -А като такъв в своята кжща и в своето стопанство, както и в селските събрания и срещи той неусетно добива едно здра¬во практическо възпитание, което му дава възмож-ность да бжде се такъв смислен и разумен стопа- '
/
нин и в общите работи*.
5. Селянинът е любознателен, възприемчив и то¬лерантен. Тънал векове в духовен мрак и слепота, близо до и веднага след Освобождението той про¬яви ненаситна жажда и чуден стремеж 1към наука и просвета. Из своята среда той даде (и не прес¬тава да дава) огромният процент на нашата инте¬лигенция: учители, свещеници, владици, чиновници, офицери, писатели, художници, лекари, сждии—то¬ва еж в по-големата си част синове на селото. Но¬вата история на нашето учебно дело говори пове¬че от всичко за тая жажда и стремеж към знания и просвета- С внимание изслушва справедлива и умна приказка, жъден е да узнае що става по све¬та. Смислен консерватор е, но не е тжпак, както се иска на некои да го предстявят: убеден в пол¬зата на нещо ново, той бързо го възприема и ско¬ро се сраства с него. *
Българският селянин притежава и друго едно ценно качество - търпимост. Той спокойно изслушва, макар и да не възприема леко и бързо, чуждо мне¬ние. При това той е прекомерно толерантен към другородци и друговерци: живее в мир и съгласие с турци, евреи, гърци и власи, с мохамедани, юдеи католици и протестанти; националната вражда и верската омраза му са непознати—те са рожба на
• Тая нашч МГС1Л не ш>же да бжде опровергната от практиката на Дружбашкия режимъ. Защото: въпреки не¬кои здрави свои страни, това не бе режим на селото, а ре¬жим на невежи демагози и недоучкп, на полуинтелпгента, на пзмета градски и селски, нсмащн нищо общо с интере¬сите и нуждите на широките селски маси Дайте народу просветени, чеспш ьодачн—и впе ще видите що може той.
8
града и корен в село не ловят. Разбира се, това не му пречи, щото в нужда с епична храброст да брани своето от друговерци и другородци: войни¬те от 1885 г. насам говорят за това.
6. Той е пестелив и трезвен. Личният опит все¬ки ден му показва с какъв труд и мжка се искар-ва поминъка, с какви грижи и залягания се върти дом и стопанство. Поради това той е пестелив и внимателен в изразходването на приходите от сво¬ето стопанство. Често дори тая пестеливост зема характер на скъперничество, но той знае дълбокия смисъл на мждроста: „бели пари за черни дни". Не обича да б/Г.де в дълг комуто и да било, но сжщо избегва да бжде кредитор. Обаче всекидне¬вните взаимни услуги между близки и далечни съ¬седи (напр. с кола, добитък, сено, работа, сечива, дори с хлеб, сол, газ) са най-обикновеното явле¬ние в село.
Известни среди и лица могат да гозорят кол¬кото щат, че нашият селянин пиянствува и пилее припечеленото по кръчмите, Верното обаче е това: по годявки, свадби, кръщенки, сборове и празни¬ци нашият селянин си попийва, ио не се напива — ие е алкохолик. Едва забележимите изключения не бива да се издигат до степента на правило. Тая черта у нашия народ от отдавна още единодушно констатират незаинтересовани чужди наблюдатели*.
* Още преди войните едпн руски лиректор па ■ин¬вазия в беседа върху едномесечното му ижгуванс из Бълга¬рия, ни казз: „Нз иърво место две пеша мн правят гнпяо впечатление: вашата демократичност и трезвоега на вашяя народ, особено по селата; месец пжтуиам и наблюдавам, но пиян човек не видхх':.
9
Ако нашият селянин беше пиян, той не може да бжде такъв скопосен домакин, нито такъв грижлив стопанин; нито пък щеше да има такова здраво и нормално поколение.
7. Той е общителен и гостоприемен, но само за нему подобните; те му са свои: те се задоволяват сърдечно и искрено от всич:<о „що Господ дал". Те не еж взискателни и в нищо не се вглеждат, от тех той не се стеснява и не се срамува, както на:'|р. от градския жител или от интелигенцията, която по всичко му е чужда и далечна и която следов. не може да му бжде искрен и мил гостенин.
* Едно обективно изложение, "каквото претенди¬ра да е това, не може да премълчи и отрицател¬ните качества, които има нашия българин. Така, той е—
8 Недоверчиви скри ген. Жиеел векове под чуж¬да политическа и духовна власт-власт жестоко на-силнишка и вероломна — българинът е свикнал да не доверяьа никому, дори на най-близките си, да таи в гънките на душата си мисли и намерения. Сметайки, че всекога може да бжде зле претълку-ван, да бжде издаден или наклеветен, та следов. може да пострада, той е внимателен в думи и гто-стжпки, озърта се на четири страни, сякаш пре-стжлник некой, живее сам со себе си.* От тук произлиза и неговата съсредоточеност и замисле-
• * Въпреки агитацията на дейците по черковния въп¬рос, водена чисто легално и често прк мълчаливото съгла¬сие па пласта, народните маси — изчело почти селски по онова време—не зеха участие в борбите за църковната не¬зависимост. Като изключим иеколко градове, на.чеекжде на-
10
ност. Поради това не е и жизнерадостен, малко или почти никога не се смее, чужда му е всека сантименталност.
9. Крие чувствата си дори и от своите близки — от майка и баща, от братя и сестри, даже от съпруга и деца. Своята радост той не проявява тъй бурно и шумно, както това прави напр. русина или сърбина. При радостни случаи в живота неговата веселба е се тъй сдържана и осмислена: тя се че¬те само в очите и по устните и в редките, но мили -шеги. Чувството на свенливост е тъй развито, че целуването, напр., тъй обикновено у други народи, е почти непознато на нашето селско население.
Да целунеш детето си, особено ш>възрастно-то, ржка на баща или майка -е нещо редко. Раз¬бира се, това не ще каже, че селянинът не храни чувство на обич и нежност към своите, особено към майката и децата*. Народните песни са пре¬пълнени с чувство на силна обич и привързаност към своите, особено към майката. Дори своята
селението се държеше апатично, а понекжде дори враждеб¬но соремо тая борба, За широко наронно участие в полп-чиче-скиге борби през оная епоха едхщо не може да се гокорп Апатията, безучастието беха повсеместни. Опитите за бунт Против държавата се ограничиха в неколко само огнища и сред ограничен кръг от населението. Сдидото важи и за възстанаята в Македония, макар то да ставаха Зл—40 гоцп-ни по кьсно, ари сравнително но голема културност и при сжществупането вече на една свободна и относително мощ¬на Бъчгария. Не ще и дума, тия явления имат сиоите при¬чини, межау които ние сме наклонни да поставим и недо¬верието и скритноста па българина.
* Нашите селяни се отнасят грижливо, често с тро¬гателна нежност, дори към своя домашен добитък, към кой¬то се обръщат с нап-ласкавт прозвища.
11
скръб той не излага на показ: никакви -траурни зна¬ци, никакви тюхканим и охкания. При -най-големи беди и злочестини в семейството майката грижли¬во скрива сълзи.от съпруг и деца, а бащата стои-чески ги пренагя. Сълзите се сметат не. само за слабост, за,„женска работа", но до нейде и като срам. ч- .
Тая сдържаност, това отежтетвие на сантимен- . а проява на интимни чувства и душевни пори-*и на пръз поглед прави 'селянина да прилича на гекежво студ* :Ство. В т оба-
е на неговото сърце са достъпни всички душевни гьпнения. А
.10 Той в егоист. Свикнал сам да бжде со воите радости и скърби, со своите беди и злоче-гия, селянинът полека-лека е станал егоист. Де-I всички и всички за едного": е не-за него и му изглежда парадоксален, За¬щото: какво могат да ми помогнат другите, когато г не живеят с моите страдания и радости, с мои- % ^ стремежи и въжделения? Мога ли и бива ли да змогна на другиго, когато той не ми мисли доб-яато всеки се грижи само -за себе си? „По-згни си сам, та да ти помогне и Господ"; „Какво-) си дробил, такова и сърбай;" „Пържи са в соб-■веното си масло".
II. От тук и липсата на чувзтза за общестяе-I солидарност и алтруизъм. „Сговорна дружина пла¬вни минава", „ Сговорна дружина и в петък бла-и". Да, но нашият българин не е свикнал на об-о дело и страни от общите работи. „И без петли >мва", що ми требва беля и главоболие? Чудно ли .
е тогава, че общите работи и в града и в селото не еж вървели и Н2 отиват успешно. Само страхът прел закона и от органите на власта могат да го заста¬вят да извърши нещо с общи, дружни сили. Стру- ; ва ни се, че това е една от причините, за дето у с нас не може да вирее един демократичен режим, * който предполага по-пълно съзнание значението на < девиза „Съединението създава силата", както и по- • голема култура, при която и чувството на солидар- ; ност и алтруизъм е по-силно развито.
12. Тая себичност е развила у нас и друг един ' духовен недостатък—зависта. Завист не само към материялно превъзходство, но дори и към волево.' морално и интелектуално надмощие. Злородство, охулване, клевета, мъст—ето формите, в които най-често се излива зависта. Житейската хроника по се¬ла и градове е преизпълнена с множество факти не завист, проявявана в най-разнообразни форми, честс от чудовищен характер. Тая, сякаш национална чер та, която се среща почти у секи българин, отива де непризнаване ничии заслуги, дарби и способности; сякаш не го знаем кой е и от кои е; аз съм беден но и той нема право на материялно възмогванз; а съм безчестник, и той требва да бжде такъв. Всич ко искаме да нивелираме, всекиго да мерим с еди аршин, и то с нашия. Тия отрицателни страни в пси хиката на българина особно релефно изпъкнаха нашия политически живот, дето не остана необрч ган, неоклеветен човек, дето никога не се е прощг вало и още не се прощава духовното превъзходс во, успехите и личната чест. Нема нужда да се д« казва това с примери: те еж още тъй пресни и тт много.
-
' ' 13
*
С изложеното до тук ние не мислим, че сме да¬ли изчертателна харестирика на положителните и отрицателните страни на нашия народ: за това са необходими по-дълги наблюдения и проучвания, по-специални изследвания. Да дирим произхода и развоя на всички изброени и други дефети—това би ни завело твърде далеч, па и не е от такава важност за целите на това изложение. Това значило би да проследим материалния и духовен бит на славяни и българи от древна^ епоха, тяхното взаимно въздей¬ствие, религиозното развитие на стара България, вли¬янието на множество народи, които са оставили следи върху нашия, влиянието на многовековното робство, както и редица още други исторически обстоятелства.
II. Интелигенцията,
с I. Ролята на учителството. С тия качества влезе ,; нашият народ в новия политически живот след Осво-( бождението. През доосвоботителната епоха и малко ! след нея за изглаждането и изличаването на отри-4щателните страни, главно за духовното му свестя-(, ване и освобождаване от невежество и пороци, от и суеверия и предразеждъци работеше тогавашната [Наша интелигенция — състояща от шъпа учители, 1Х/ свещеници и публицисти. И работеше тя с пълно ^познаване на делото си, с редко родолюбие и не-:, познато днес самопожертвувание, с небивал порив ^0и безкористие. Тя обичаше народа си, тя го отлич-ъ|но познаваше и живееше с неговите радости и тжги. Четете печата на доосвободителната епоха и на първото десетолетие след нея — и оставате по-
14
разени от оня чист, възвишен идеализъм и родо-любие, които са' стимулирали работата на тогаваш¬ните обществени и политически дейци. Днес тоя идеализъм и това родолюбие са изместени от до¬лен кариеризъм, от лични и партийни интереси.
Но веднага след Освобождението народа бе лишен от най-добрата част на своите духовни во¬дачи и наставници: всичко по-интелигентно бе из¬викано да реди новата държава. Еднички негови наставници останаха шъпата учители, съвсем слу¬чайно намирани из средата на самия народ. Обаче те не можаха да играят тая рол, защото им лип¬сваше не само подготовка, но и съзнание на онова, което им предстоеше да вършат между туку-що освободения народ. Това беха люде с твърда сла¬ба грамотност, защото всичко по-будно и що-годе по-образовано, както казахме, бе извикано да реди новата, държава, която заплащаше много добре своите служители. И вече половин век от тогава, а нашето училище още не може напълно да се снабди с учители, отговорящи на оня образовате¬лен ценз, който по-късно сложи Закона за нар. просвещение от 1891 г.
Но колкото и неподготвени за ролята, която им се падаша да играят като учители не само на децата, но и като наставници на възрастните — се пак с благодарност требва да признаем, че през онова време само тая част от нашата още мало¬бройна интелигенция живееше сред народа и за народа, само тя блещукаше като светла звезда върху общия мрачен фон. Тя виждаше и разбира¬ше неговите нужди, тя се мжчеше да му б;гчде по¬лезна—според силите м разбиранията си.
15
С отварянето на педагогическите училища, с увеличаването броя на пълните и непълни гимна¬зии и с откриването на Висшето училище^ учител¬ският персонал зе. да се пъстри и после бързо да се пълни с нови сили—вече образователно подгот¬вени и со значително по-висока култура. С това време съвпада и организирането на учителите в съюз. От тогава и захваща усилената просветител-на работа на учителството сред селските маси, кои¬то бавно, но сигурно почнаха да се замогеат и духовно и материално. Помним ние с какъв жар, въодушевление и самоотрицание се хвърли учи¬телството -сред народа. Снег и дъжд, кал и бури не пречеха на учители, дори на учителки, пешком да отиват от село на село да будят народа, да тръснат лжч от светлина в тъмната душа народна — чрез беседи, вечеринки, утра, представления, ска-ски, четения; вечерни и неделни курсови почнаха да никнат на всекжде*.
Велико и слазно начало! Епоха, пълна с ра¬достни спомени!
Но не би! Защото тъкмо тогава зе да си про¬бива пжт между учителството социалистическото учение, което силно попречи на туку-що захвана¬лото се просветително движение. Со слаба духов¬на култура, земайки за евангелска истина писани¬ята на оформилата се вече социалистическа партия —народните учители си въобразиха, че България може да бжде пригодна за социалистически опити,
• II народът ценеше своите учители, бранеше ги от посегателства и енергично се застъпваше- за тех дори пред властите,
15
че тя скоро може да се озове в едно царство на всевъзможни илюзии и бредки. И почнаха новите > адепти на новото учение детински, момчешки да рушат „овехтялото" и да пробиват път на „ново¬то". „Критически-мислящите" учители - социалисти почнаха своята критика от постите и празниците, ог черквата и свещеника, от брака и семейството, от „думбазина и капиталиста". Пълни невежи по историческите условия, които родиха со шалистиче-ското учение и социалистическите партии на запад; непознавийки на .пата социална и стопанска струк¬тура, нито условията, при които се е създала и раз¬вива тя; недържащи сметка за елементарните духов¬ни и материални нужди на народа си—тия първи носители на социализма сред нашата селска маса, вместо да изпишат вежди, извадиха очи: настроиха народа против себе си, убиха ве.рата му общо в учителя, а следоз. во всеки интелигентен човек. По-лека-лека населението зе да се дърпа от учители¬те, зе да ги гледа на криво и подозрително, отда¬лечи се от тех. Това бе първото разочарование на народа от интелигенцията. На достатъчна бе прес¬тъпната агитация на демагози, като тия от Земе¬делския съюз (който туку-що се бе зародил), що¬то народът съвсем да дигне ръка от учителите си, да почне да гледа в техно лице едвали не свои врагове, които знаят само заплата да получават ка¬то същински дармояди.
Учителството на първо време бе слисано и се чудеше кой път да улови. Но това забъркване не трая дълго. Мнозинството нарами политическата ка¬уза на социалистическите партии—широка и тесняш-ка, и училището му служеше за щит, зад които мо-
17
же свободно да развива своите своеобразни теории, черпани единствено от литературата на Бакалова и от вестниците и списанията на двете партии. То се залови по вестници и списания, по конгреси и дру¬жествени заседания да убеждава света и да доказ¬ва, че учителя е същински пролетари и като такъв местото му е в орбитата на социал. партии.
Останалата част от учителството, верно на буржоазния строй, и до днес води борба не за надмощие, а за равноправие в Бълг. учит. съюз, който учителите-широки социалисти отдавна со се-какви средства завладяха и искат да му бъдат те едничките господари.
Тия междуособия се отразиха върху работата в училището, която не е вече тъй интензивна, как¬то през 1890-те и 1900-те години. А за просвети-телна, съзиждаща работа сред народа и дума не може да става. На такава работа днес се гледа ка¬то на анахронизъм.
2. Интелигенцията сама се отдалечава от народа.
• Между това редовете на интелигентните люде се увеличаваха. Образователните, както и специалните училища се умножаваха. Висшето училище се раз¬ви в университет, чиито зали скоро зеха да се пъл¬нят с младежи от сички български краища. Раз¬ните европейски и руски школи, от своя страна, ни пращаха сека година десетки и стотици младе¬жи с висше или специално образование. Но дър¬жавата продължаваше да поглъща голема част от тая нова интелигенция и само малка част оставаше в разположение на народа, главно адвокати, които се озоваха в повечето случаи и негови водачи. Но само водачи, не и наставници или учители, И треб*
18
ват още ред години, докато се запълнят сички стъркове на нашия живот с интелигентни люде. Въпреки вика на невежи- -икономисти и социал-цоV литици, както и ца заинтересовани партиззьи и де¬магози, че-у нас имало вече.-интелигентен проле¬тарият, та редица общообразователни училища треб¬ва да се закрият, фактът е неоспорим: нзшага страна има нужда още от много и много общо и специално образовани люде, които да се дедат в услуга не егмо на държавата, но и да запълнят •големите празнини в сички клонове на народния живот—селско стопанство, занаяти, индустрия, тър¬говия и т. н.
Тач отден-наден увеличаваща се интелиген¬ция в огромното си болшинство произлиза от се¬лото. Но влезла в контакт с градския живог, усво¬ила в повечето случаи отрицателните страни на чуждата култура, тя твърде ск:>ро забрал произход, Тя бега от селото и сниеходително-пок-ровителствено се надсмиза \\а всичко селско, Свър¬шилият гимназист или ун. . т се явява чуд¬новат чужденец в родното си село. Криворазбра¬ните и искуствени отношения още в първия мо¬мент го поставят в смешно» положение. Дава вид, че е забравил вече роден диалект и говори на своеобразно книжовно наречие, състояще често от безсмислени фрази и неуместни чуждици. Отбегва да се ржкува—зе-р, селската или еснафска ржка е корава, попукана, неизмита. Поздразява со сваля¬не на капела по европейски миниер. ТосбитЬ на „старата" вече не еж вкусни; в среда и петък за синчето требва да се готви блажно: то не е навик¬вало да се измжчва с боб и пиперки, со зеле и лук;
19
па и хлеба е тестен или черен. Едноселчаните си връстници не познава. Разговорите му са пуста безсмислица, цитати от учебниците или празни мжд-рувания, които немат нищо общо со секидневните занятия и грижи на тия хора. Той е забравил вече как се оре и сее, как се жъне и върше, как се коси и копае, как се храни и пои кравата, овците или дом. птици. Не, той не може вече да различа- ш ва ичимика от пшеницата. Спи до пладне. „Ску¬чае", место не го сдържа и чгжа с нервност края на гостуването при „дъртите4*, за да им прибере парите и да се запилее обратно в града или в Европа, дето нема ни помен от „селашкия живот", Лустро слабо, тънко, през което релйефно прозира чедото на бай Ганя и Вжса Пъцова. Ето, то свирепо храчи по улицата или на публично мес¬то, макар цветната кръпичка кокетливо да стърчи в страничния джоб; пилее пепелта от цигарата си върху паркета, килима, покривката на масата, ма¬кар да има пепелници; влиза и остава шапка, бас-тон или чадър върху масата, етажерката, канапето, стола, макар окачалката . - е празна; влиза в ста¬ята без предупр- дение и то с капни обуща или с галоши. Той не е забравил псувните и грубости¬те и често с тех аргументира мнението си.
Син на роби родители, роб в душата си, чедо на самобитен и слабокултурен народ, отишлият да ' се цивилизува българин не може да обхване, нито дз смале сжщноста на новата култура и да изпол¬зува придобивките й в своята поне област. Като всеки роб, той е поразен само от материялния бле-сък на тая култура, усвоява нейната външност — и често в отрицателните й страни. Връща се у дома
20
си и не може да познае своите. Той не скрива презрението и насмешките си над родния патриар¬хален бит и с похватите на роб употребява Сич-ко да се настани в града, и то по възможност в големия град, на работа, за която чесго не е и подгот¬вен. За идеали говори, за реформи приказва, Европа му е най-често Е устата—докато бюрократската преса го стегне здравата и бързо-бързо го направи едно бездушно орждие в рткцете на безскрупулната власт—безполезен за себе си и близките си, без¬полезен за службата и народа си. Дори вреден. Връща се той со сичкия втншен изглед на евро¬пеец, гледа да се нареди по европейски, но пак без-вкусието българско надвива. Но се срами от баща и майка, от братя и сестри, от техния начин на : вот, от техните потури и сукмани, от техния свое¬образен и кичест диалект*.
Селянинът е смутен и слисан. В душата той си е огорчен. Но .леда, слуша, върти глава и завърш¬ва: „Кога стана калайджия, кога г. . . . му почер¬ня". Не, тия хора не ... наши. Наши беха те, до-
* Не са редки случаите, дето чиновници в о не са приемани на гости своите- родители и близня за „да ги срамят". Или, ако са ги приемали, сплом и нескопосно еа ги поевропеНчаиали и са ги държали само в клшш; сел¬ският плн еснафският каяфет не е за пред х«.»рата. Никакви сърдечни и близки отношения между градския „еврош н селянина. Ние се срамим ла го заведем в локала, гостил¬ницата или кафенето, на сказка в читалището, на представ¬ление в> театъра, да го срещнем со своите приятели, да поприказваме и се държим с него просо, задушевно, сър¬дечно. Ние можем само нагло да се смеем, когато селянинът в своята искреност каже нещо неуместно, нелитературно, И с това го караме бързо да се свива като костенурка в че¬рупката си.
21
като ги изучим. Сега те еж чужди, те са от друг сЕет. Казват, науката било харно нещо. Може да е така. Но не е за нас и нашите деца. Тя ги кжса от нас, тя ги прави да не ги познаваме вече. И да не ги признаваме.
И селото престава да призназе за свои соб¬ствените си деца. Да, защото селото е мечтало да види друго нещо в своя „изучен" син, а не една кукла или една маймуна . . .
По този начинъ връзката между народ и ин¬телигенция почва да тънее, за да дойде твърде скоро време, когато съвсем да се скжса. Морална¬та, духовната връзка, която само може да има зна¬чение за едно благотворно взаимодействие, за ед¬но културно възмогване на селото частно, на на¬цията общо.
Работата е стигнала до там, че днес в селото ние срещаме само един формално интелигентен чо¬век—учителя, който, нека с прискърбие признаем, макар да живее сред селяните, не държи връзка с тех и им е съвсем чужд. А мнозина дори и не по¬дозират неговото (на учителя) съществуване. Ща¬стливите изключения са толкова малко, че не за¬служава да се говори за тех. И те изглеждат вече като анахронизъм.
Време е да отбележим, какво с това ние съв¬сем не искаме да кажем, че интелигенцията требва да падне до равнището па селянина и еснафа. Не, нашата мисъл е друга: като спечели доверието му, да въздействува за издигането му. Уверен, че ти му си приятел, свой—той е готов да се подчини на съветите ти, дори на заповедите ти. И от своя страна да те тачи, да те пази. Ние знаем порази-
телни примери в туй отношение, но сметаме за из¬лишно да подкрепяме своята мисъл с такива.
3. Чиновниците и адвокатите сред иарода. От
време на време селото се посещава и от други ин¬телигентни люде. Това еж сЖдии, лекари, инже¬нери, чиновници от разните ведомства. Но тия по¬сещения са изключително от служебен характер. Свършва се служебната работа, хубав обед, весе¬ли шеги, често пропъстрени с непристойни калам¬бури, и обратно в града.
Да побеседваш единично или групово со се¬ляните по вълнуващи ги въпроси, по техните най-жизнени интереси и с това да спечелиш доверието и обичта им—виж, това не е наша работа, това е губене на време. Това е работа на даскала*.
Не! те не са наши. Те знаят само заплати да земат от нашия гръб.
Посещават селото и обществено-политически-те дейци — адвокатите. Но ден-два преди изборите за народни представители. Посещават го само да увещават и молят, дори с подлизвания, гласовете му. При това с най-невероятни и фантастични обе¬щания. Пълна демагогия от най-низка проба. На невъзможен език, претрупан с юридически и други термини и мждрости. Защото: те не познават нито интересите на селяните, нито техните общи поли¬тически тежнения, нито техната п< >хика. Поради това те немат и умение-*"... да заговорят на тия хора, макар само в тоя ден, честно, искрено, сър¬дечно. Говорят им при това се за права и само за
# И днес още нашата интелигенция си служи с тоя термин, на който дава пренебрежителна и обидна смисъл.
23
права. Не, говорят им те и за един само дълг: де." гласуват за тех, за техната партия. Учат ги само $ а искат. Ето, учили:1 >.на фрадц си номате, черквата ви е н,а срутвана, чи.та. «во, улици сжшо,
вода .немате, пжтя до съседното село е невъзмо¬жен. Всичко това оставете нам: щ ж ни изберете и поемем» власта —всичко ще се направи.
През тоя ден на агитация за кражба на .'гла¬сове нашият адвокат се преструва, че е кръв ог кръвта и плът от плътта на своя „любим народ": изува ржказици, хили се и стиска попукана селяши ка ржка,не се пази да се опре до абата или 'ко¬жуха му, намира кжщата и обстановката му „мно¬го добри", не чисти с кръпичката си възглазницата, на която седа, намира госбата отлична, хлеба чу-. десен, а винцето, поднасяно на всички от една ча¬ша, великолепно. Дори към децата благоволява с нескопосни шеги. Но щом излезе от село на ижт за в града, той се чуди на своето мъченичество и на СЕОЯ хероизъм: как е можал да изтърпи тия ужасии. . . .
Б своята „народополезна дейност" тия поди-тико-общественици грижливо са отбегвали да го-. ворят народу истината, да пръскат лжчи на съзна-. 16, да будят неговата самодейност, да го тласкат към инициатива. Казахме: те немат учил. 'сграда, улици, чешми, пжтища, черква, общински дом, чи¬талище. Но не им казват: всичко това вие сте -длъжни сами да си направите — никой друг нема да ви го направи. Вие сте длъжни да плащате да¬нъци за издръжката на държавата. И, ако стане нужда, ние ще увеличим тия данъци. Кметове и съветници се избират от самите вас, а стражари-,
24
чиновници, акцизни се назначават на от нас, а от надлежни места и то в силата само на закона*.
Признаваме: такава агитация би била риско¬вана и гибелна за мимолетните интереси на пар¬тията и за успеха на партийната кандидатура. Но честният общественик не може да я избегне. С риск да изгуби всека популярност, дори да бжде руган, а може би некжде и бит, гледайки по-да-леч и прониквайки в бждащето на сжщите тия избиратели, той не може да не говори истината смело и право в очите, колкото неприятна и гор¬чива да бжде тя. Но ние нито познаваме, нито сме чурали за такъв общественик.
А явно е, че с такава „просветителна" и аги-\. дионна дейност се приспива и убива сека обще¬ствена самодейност и инициатива у селянина, и той става още по-безучастен и равнодушен към общи¬те нужди и интереси. И когато отпосле тия обще¬ственици и политици, вече в ролята на властници,
* На първо место интересите на партията са, които карат нашите общественици и политици да манкпрат на своя дълг и да бждат недобросъвестни в отношенията си към народа. Един пример. Преди войните оше, в разговор с едного от нашите стари общесгвенлц (посветил целия си живот на България) по бързото растене на държавния бюджет, аз му обърнах вниманието, че и той и наршята са длъжни да заговарят пред народа зт промяната на данъчна-.та система и за наложителното увеличаване поземления да¬нък, който бе тогава мчого малък. След като се съгласи с мене, тоя непоправим идеалист и напълно безукорен об¬щественик наирно ми отвърна: „Неудобно е, знаеш, партия¬та бй изгубила популярност н населението нема да гласува за нас".
Светът можа да загине, ако ще. но ... . партията требва да сжществува.
25
рекат да напомнят народу неговите задължения, срещат отпор, и често доста суров: те го учеха, че той има само права, никакви задължения. Защото вместо лжч от светлина, те хвърлят още по-голем мрак в и тъй мъглявото обществено-политическо съзнание на народа.
4 Партиите и управлението. Резултата е на лице. Всекога мамен и лъган, нашият народ е гу¬бел вера вчера в оня, днес в тая обществено-по-литически деец А разочарован в дейците, той ес¬тествено се разочаровава не само в политическите партии, но и в сека политическа идея. Това ра¬зочарование и обезверяване се е подхранвало вече и от самото управление на партиите. Тук никаква система, никаква омбислена, строго определена по¬литика. Всичко случайно и моментно. Частният интерес и партийните сметки задушват общите интереси и общото добруване. Средствата на дър¬жавата, напр., тъй ревностно събирани отъ наро¬да, главно от селския—де отиват те? Освен за на-сжщните нужди на управлението, те са се пилели и продължават да се пилеят за Бог знае що. Ос¬татъка, оскждният остатък се е употребявал за пре* -1те нужди на населението: шосета, железни¬ци, пристанища, болници, училища, казарми и т. н. Наистина, това се е отразявало общо върху благо¬състоянието на населението, включително и сел¬ското, но по ред причини това последното не е могло да използува за своето икономическо въз-могване тая строителна политика. Освен това, в благоустройствено отношение управяващиге пар¬тии са насърчавали и подпомагали изключително градовете, особено пък столицата, кждето отдавна
26
е почнало всичко да се централизира. По отноше--ние на селата пълно безгрижие.' Общо, всички придобивки на културата беха насаждани така, че те не засегнаха селските маси. Наука,- искуство, техника, градежи, търговия, индустрия—всичко то¬ва се насаждаше и разпространяваше в името и с оглед интересите на нищожно малцинство от насе¬лението.
Тая политика на партиите в управлението не можеше да остане скрита от. селото, и то ясно ви-де, че интелигенцията народна, в лицето на управ¬ниците, не полага грижи за него. То сметна тая ин¬телигенция за чужда, за. не своя и отначало се от¬несе към нея и нейната култура апатично, а после и враждебно—с недоверие и омраза. Чудно ли ,е тогава, дето представители на селото, в Нар. съб¬рание говорят против гимназии, против универси¬тет, библиотеки, театри, против учители и чиноз-ници? Нема да е чудно и когато при смут, бунт или революция това озлобено население се преда¬де на 1я и изстжпления
• Па и политическите борби още веднага след Ос: нието зеха да създават почза за тая
ст на народа към интелигенцията. Ужг-сите през време на Пълномощията, борбите около Конституцията, 9 август и последвалите го военни, бунтове, страхотиите по изборите през 1886 г., за¬говорите на емигрантите — всичко това страшно много слиса народа, накара го да изтръпне и глу¬хо да си шепне: „От турско по-лошо". То се знае,
* Спомнете си Търновските събития п !< )яскпте ши»: ввцепн от своите сиахнаш идеолози селяните беха ГОГОИИ на всичко.
27
причинителите на тия скръбни събития, героите на придружаващите ги злодеяния беха се интелигент¬ни люде. Тя, интелигенцията, организираше, напи¬ваше и водеше към урните страшните ония кър¬джалийски шайки, спомена за които и днес буди ужас в много кжтове на нашата страна. Простият народ гледаше, чуваше, виждаше, но не можеше да скеле как такива деяния могат да се вършат от „учените". И доверието, което бе тъй силно преди и малко след Освобождението към тия „учени", зе да изветрява. Режимите, що зеха да се редят след абдикацията на Батемберга, со сичките им насилия и произволи, беззакония и неправди, злоу;. и корупция—туриха кръст на секо доверие и го замениха с мълчаливо презрение, с прикрита зло¬ба към интелигенцията. Защото: тия режими се създаваха и дирижираха се от образовани люде,
Често ще чуете имено от тия образовани лю¬де, ч< българският народ бил „крадлив". Обаче тоя :сзорен епитет по никой начин не може да се пр! качи към целия наш народ. Защото: Кой въз-.-. Ш едва ли не в правило явните злоупотреби с обществените Средства? Кой даде с за по-
хищение на народната пара? Кой |азвинти морал¬ното чувство по отношение на с цото и на чуж¬дото? През време на войните к< даде пример на безцеремонен грабеж под благовидната форма „воен¬на добич"? Народът или интелигенцията му? Бъл¬гарското племе далеч не е „крадливо" и безцере-менно посягаще на чуждата собственост, за да го окачествяваме като такова. Срамно и престлшно е, щото греховете на интелигенцията да се припис¬ват на цел народ. Да! Чудовищните кражби на дър-
28
жавната хазна, на общинската каса, на окръжните средства, за които печата тръби от триесе години насам, както и присвояването от частни лица на огромната „военна добич" в Турция, Сърбия, Гър¬ция и Ромъния не са дело на българския народ. Тов-т е дело, това е грех на неговите интелигентни синове, за престъпните дела на които той може да бъде отговорен до толкова, до колкото ги е тър¬пял да го ръководят и управяват, да му бъдат незвани опекуни.
Недоверието, презрението и злобата се под¬хранваха и от липсата на каквито и да било скру¬пули в междупартийните борби. Партиите и техни¬те първи лица взаимно се клезетеха, хулеха и ви-неха в най-страшни престъпления от всевъзможен характер: чрез вестници и брошури, с устна реч в събрания, по избори и митинги. А когато народа чете или слуша това, там в София те, тия първи лица, интимно си беседват по пивници и клубове, по ве¬черинки и театри. На доказани престъпници и яв¬ни злодеи почтени люде сметаха за чест да пода¬ват ръка, а писателствузащи и поетизиращи инте¬лигенти се омилкват за техния патронаж. Това бравиране на всека обществена дидактика бе така явно и нагло, че малцината честно мислящи и чест¬но действуващи люде в тая страна с погнуса се отвръщаха. Д бай Ганйо чини саир, чуди се на тая своя интелигенция, която поставя партийните интереси и тия на своето „аз" по-горе о; всичко, дори над своята лична чест. Чини саир б.:.."! Ганйо, цъка и . . . плюе.
Когато биваха упреквани за това си корумпи-раще поведение, те авторитетно и дълбокомислено
29
отговаряха: „Това е политика, дипломация", /т-а-а, та излиза, че политиката не е наука и искуство да управяваш народ и да редиш държава, а е без¬честно, аморално дело на забъркани глави, на пок¬варени души, на жадни за вла:т, слава и богат¬ство честолюбци. Ясно е тогава, че с политика все¬ки може да се занимава, ако ще да бъдз и пос¬ледния неграмотен простак. Защо тогава и ние, селяните, да не управявсмз и да не редим дър¬жава? Ние имаме пред вас поне това преимуще¬ство, че сме болшинството и че даваме средствата за това управление и редене. Неизбежно и железчо заключение от фактите и явленията на вашия об-ществено-политически живот. Не се сърдете: наша¬та Дружбащина е законна рожба на вашия анар¬хизъм в живота и управлението.
И друго нещо. Щом ние не сме на власт, всичко е лошо, България едвали не гинг, та дай¬те да критикуваме и отричаме. Защото низ, опози¬цията, мислим, че требва да рушим, а не и да съ-зиждаме заедно с празителството. Най-яркият и близък пример бе генералното отричане от всички партии целото законодателство на Земед. съюз, макар в интимен кръг да признаваха, че с това за¬конодателство се хвърляха в живота смели, големи демократически идеи. Едни отрич; т своите против¬ници по интерес, други по партийни съображения, трети по закона за подражаването или по липса на здрав мироглед*.
■ 1 *: Интересво е, че и Раиик. партия, из чия го програ¬ма беха взети поьечего от тия иден, ги отрече в Е-^ар. съб¬рание, ЕМ. да ги подкрепи и корегира. Защо? - Едииств чо по силата на закона за подраженпето. . . ..
30
От друга страна, с небивало лекомислие, с класическо невежество по въпросите ние се впус¬нахме да проповядваме най-смели преобразовании во всички стъркове на управлението и живота, без да държим сметка за реалните нужди и условия на народ и страна, б^з да познаваме дори тия нужди и условия. И колкото по-смели и храбри се явявахме ние в своите теории, толкова по-малодуш¬ни и страхливци се показахме на дело. Защото: но¬вата наша история не помни интелигенцията да се е жертвувала за своите възгледи, убеждения и идеали, а ооикнозено се е подчинявала и помирявала со силата*. И интересно е, че всички тия проповеди са се правели от име го на народа и за народа. Но без пълномощно от него. Нашият интелигент си е присвоил правото на авторитетен опекун над точ народ, когото секога смета за малолетен и го тре¬тира като такъв. Рта тоя неблагодарен народ не разбира наставленията на своите самонатрапили се олекуни, нито хае за техните грижи и великодушие, та често им отплаща с черна нзблагодарност. . .
По отношение на общите народни интереси, по отношение на своя патриотизъм —нашата инте¬лигенция, нейните рхове сжшо така зле са изло¬жени в очите на I рода. За него не са тайна про-тивоотечаствените деяние на отделни лица, на гру¬пи, дори на иелн политически органнзаци. И в раз¬говори по голег: та политика в село не един пжт вие слушате саркастичните въпроси:
* !1 (ключиче прани само учителството, което с •< .п, дружни сили е водпло отчаяни борои и за своите уС к-№ия, . Зф своите идеали, и зл своите ирофесиоьатик интерс-си Ц в тия борби ю ^ давало масом! жертва.
31
Кой писмено и колективно,едяо време, молеше чужд владетел да зароби България? Не ;ниг, раз-биоа се, а вие „учените". Кой комплотираше про¬тив своето отечество и своя народ с помоща на чужда държава през цели деезг години? Не нл=, разбира се. Кои, без да пита народа, влезе в по¬зорни съглашенл с чужденци през 1915 година да воюЕа цели три години за техните интереси и да докара злочестини на цел народ? Вие, разбира се. /тмм кой разстрои войските и докара позора, праз. 1918 г.? Вие, учените, яи грабехте тук в тила; вие, учените, ни завехте да. захвърлим пушките и да пуснем чужденците в нашата земя. Кой причини загубата на спечеленото с нашата кръв през 1912 г? О, това сте вие, които сте много учени и много знаете. Ами днес? Днес кон прави заговори тук и в чужбина против"България? Кои получават ку¬пища злато от чужди държави, за да докарат загниването на наззата? Ние ли. простите, не¬уките, или вие—умните?. учените, образованите?
Народът си отговаря лесно на тия въпроси, без колебание, без съмнение. И си обяснява явле¬нията и фактите про:го, кжсо и ясно: „Стани ти, да седна аз". И нищо не може да разклати това .обяснение. Да говорите за идейни различия, за разни възгледи върху каквато и да било политика — значи да се говори на ветър и да се предиз-;а саркастична усмивка. Защото. народът си ' казва: от четвърт век насам се изредиха да управг.-ват всички политически организации. Методът сж-:, сцената- сжщата, тук таме корекция в де¬корите. Разлика само в темперамента, характера, професията, привичките.. Половин в<~к откак гледа,
32
наблюдава, изпитва на гърба си всевъзможни по¬литики, уд-.гьява се на своята интелигенция •- 6е-запеляционно заключаза : се са от един и сжщ
л.ол.
Бе отречена интелигенцията от народа и за¬ради нейния начин на живот. Влезли в неизбежна и иапожителна връзка с културния свет, естествено ние неможехме да се изолираме и да се затворим в старите примитивни форми на жиаот. С бързото нарастване на материялното благосъстояние, ние требваше вече да изменим и своя начин на живот. Но това съвсем не значешг, че требваше изеднаш да ритнем всичко свое и да се пуснем в маймунско подражение на чуждото, да напъваме последни сили, щото от вековни роби мигом да заприличаме на сво¬бодни, културни люде. И каква ирония в това под¬ражение, какъв комизъм в това напъначе!
5' Предпочитане на интелигенцията. Недоверие¬то расте, вражцага С2 засилза и ст привилегирова¬ното положение, което е добила интелигенцията в публичния Живот. Интелигентът има познанства и връзки с много официялни лица и места, и в сила¬та на това има достжп до тех пред останалия прост народ. Ето: и при лекаря можеж да прередиш дру¬гите, и в училището детето ти ще запишат по нап¬ред, и в сжда делото ти ще бжде сложено пър^о и т. н. Вредом ти бързо си вършиш работата, а селяните, бъхтели толчова пжт, наседали или на-легали по коридори, чакални или дворища тър¬пеливо чакат редът си. Па и в бакалницата, в магазина, в кафенето дори, на таое нзй-пър-во ше услужат. Тая неписана привилегия е тъй яв¬на и демонстративна, че не остава не забелезана от
33
никого. Личните познанства и препоржките на при-♦ ятели и силни на деня са решаващи в такива слу¬чаи. „Виж, нали са си свои, вършат си работа," — чуваш да се шъпне. А интелигенцията, не хае ни за ред, ни за справедливост.* Ето, и тук в тиянапрьв поглед незначащи факти, се наторява почва за не¬доверие и озлобление.
Земете войската. Ако интелигентът не е офи¬цер, бездруго ще бжде писар, артелщик, дори ве- • стовой**, но никога в строя „с шопята и селечдури-те." Войните лишен пжт подчертаха факта на това предпочитане. Като не смятаме офицерите-школни-ци, които масово беха поставени в първите редове, в строя немаше нито един интелигентен човек.*** И скоро ненависта против всичко интелигентно се разрастваше в неимоверни размери. Тя се засилва¬ше и от дружбаши и комунисти в окопите и в ти¬ла. Толкова повече, дето всички престжпления в тоя последния и вжтре в страната се ширеха, зема-
* Бехме в Одеса: аз п двама интелигентни наши офи¬цери. Искахме да се качим на трамвая, но требваше да се под¬редим в опашката. Не, моите спжтявци, въпреки моите уве¬щания и молби, пререждат всички и се каЧват. Буря от не-годование и протести от страня на публиката Дори укори и повигравки по адрес на Въ;пария и бълг. офвцер. Моля «в да слезат. Но не: ние бех-ме ,,победители", бехме в завладян от нашите „съюзници" грал.
** Ние срещняжме един гимназиялец учител вестово», видяхме друг интелигент в полковата кухня, трети с ротния добитък и много други интелигентни люде в обозните части.
**• Верно е: имаше люде с чест и достойнство, които н« си иослужихт с протекция и унижения, и предпочетоха да н сят всички трудности и незгоди на войнишкия живог (главно през 19)2—13 г.) и некоп осганиха кост по бранни педя, но техвлят брой бе жалгк и не накърняваше правилото.
*>4
ха грозни размери и оставаха ненаказпи. Идеята 39 възмездие и наказание фалира преди още да се ро¬ди, защото „гарван гарвану око не вади," си гово¬реха върналите се живи от фронта. И тоя гарван требва да се убие—смътно си пробиваше тая ми¬съл пжт в съзнанието на тълпите. Кпархичлите на¬строения и действия на селското население през дружбашко време гонеха имено тая цел. Съби¬тията в Д. Дъбник, Г. Ореховица, Търново прес¬ледваха това. Ако юнският заговор не успееше, селото жестоко, вандалски би ликвидирало и с ин¬телигенцията и с града. • Твърде възможно е, щото, при минаването от ^ селски" патриархален бит към градската цивилиза¬ция се ичките й положителни и отрицателни стра¬ни—?' .е.-ието, което се опитахме да екипираме в тая глава, да е като една фатална необходимост. Но в никой случаи то не бива да се приписва на самото образование или общо на културата: това са само неизбежни язви, които я придружават в нейнс;0 шествие гред малокултурни народи. Здра¬вите, плодотворни елементи на културата могат да се възприемат и насадят без примеси на отрицат ни и себелюбиви вкусове, без маймунски кълчения и папагалски кресъци. В тоя случай нахлуването на културата сред първобитни народи, какъвто бе на¬шият, може да се извърши без разтръсване. па ония дълбоконразствени начала, които пораждат в човека непобедима любов към отечеството, непоко¬лебимо чувство на отговорност и дълг, искрено уважение към секи труд, добродушно доволство и радост и при твърде скромни, житейски условия-
35
Поради това, като се говори за отрицателни¬те страни на нашата интелигенция, в никой случай за това не бива да се вини самото образование. Не бива заради Никола да ни омръзва и св. Никола.
6. Печатното слово. В нозо. време печатът, особ-но вестниците, играе огромна роля в жизота не са¬мо на отделните народи, но и на целото човече¬ство. Това толкова повече може да се каже за стра¬ни като нашата, където поради особните историче¬ски условия, при които е живел и се е развивал нашият народ, се е чувствувала секога нуждата от един сериозен, съдържателен, обективен печат.
И в началото си, та дори до Освобождението, той бе такъв. Развиващ се и съществуващ, макар и под чужд насилнически режим, нашият печат то¬гава бе неразделно свързан с народа. Тоя народ четеше и, главно, разбираше и схващаше ония, които Му говореха чрез книгата, списанието или ве¬стника. Между автори и четци имаше здрава връз¬ка и пълно разбиране. Пързите познаваха своя на¬род, чувствуваха се неразделна част от него и знаеха какво да му кажат и как да му го кажат. Вторите (четците, народа) познаваха своите духов¬ни водачи, вслушваха се в техното слово, беззавет-но им верваха и с радост изпълняваха съветите им. Нашите писатели, поети, публицисти — общо, нашата интелигенция в онова в{ - се явяваше сжщински наставник и учител на своя народ. С безкористие, с идеализъм, с вера в тоя народ, со себеотрицание тя работеше за нзго.
Но дойде Освобождението. Ние заживехме нов политически жизот, Учехме се да ходим като
36
малко дете. Върху нас немаше кой да бди. Немаше кой да ни напжтва и ржководи. И, в силата на но¬вите условия, печатът бързо зе коренно да мени съдържание и характер. Непристоен език, неока-чествими хули и клевети, изопачване или партизан¬ско осветление на фактите зеха да си пробиват пжт в нашия печат. Отначало плахо и сдържано, отпосле смело и решително. Зародили се през епо¬хата на борбите около Конституцията и на Превра¬та от 9 август, тия черти на нашия печат си оста¬наха характерни и постоянни и до днес. г\ пък с появата на ежедневниците през 1890-те години, т. е. с поникването на т. н. „независима преса" по¬ложението още повече се влоши. Вместо добро¬съвестно проучване и излагане на фактите, вместо обективно изложение и осветление на събитията — тая „независима преса" стана платен орган на пра¬вителството (което и да било то) и се обърна на каквото щете, но в никой случай не стана настав¬ник на четците, а най-малко — орган на обществе¬ното гнение.
I станеш учител, сждия, офицер, лекар—общо как"*", о и да било чиновник, се иска предварител¬на систематична подготовка, иска се един или друг ценз. Но да станеш вестникар, т. е. да си при¬своиш правото да държиш цел народ в течение на неговия живот, да го осветяваш върху живота и на другите народи—за това се не иска нищо: тук не е потребна никаква подготовка, никакви цензо¬ве. Какво чудно тогава може да има в обстоятел¬ството, че, изпаднала в ржцете на люде без каква¬то и да било духовна култура, често дори с много слаба грамотност, с пълно непознаване на страна

и нарбд з техното минало и настояще* — „незави¬симата" преса скоро стана сжщинска отрова за простодушния и наивен четец, който, по традиция от предосвободителната епоха, бе свикнал безза-ветно да верва на печатното слово и во всеки кжс печатна книга да вижда нещо свещено: книгата не може ни да лъже, ни да клевети, ни да скверно¬слови; тя носи само наука, знание, истина — нищо друго. Една чудна, благотворна вера на нашия на¬род, която надали се среща другаде. Но която ние, интелигенцията, тъй лекомислено и престжпно убихме. . . .
Сътрудници и редактори сега се стремят да забулят своето незежество с безсъдържателни ста¬тии, с глупо-пикантни драсканици, да зашеметят своите наивни и слабокултурни четци с надути, безсмислени фрази, с непонятни чуждици, които често и сами те не разбират. Вместо здрава и ху¬бава белетристика (наша или чужда—безразлично), те зеха да гощават четците си со сензационна пор¬нография под етикета „роман на най-великият пи¬сател едикои-си". Вместо новини из науката с цел за просвета, те поднасят безсмислията на чуждите булевард! 1и издания. Вместо преглед на живота и уредбата на съседните и други народи, те ни да¬ваха родословията на династии и забъркани кжсоае от бог знае що. Вместо знания и съвети по &с кинство, стопанство, индустрия или търговии, те
• Почти всекога в партийния печат са работели хора с по-голема култура, но, ио партийни съображения, често топ е притежавал в по-гелема степен тия отрицателни стра¬ни. При това, общо зето, напоследък кадрите и на „неза¬висимия печат" зеха да се подобряват.
38
пълнят изданията си со скандална хроника. Вместо подробно запознаване с нашите съседи, те се стре-меха да раздухват национална и често верска ом¬раза.
гЛ между това шантажа с политическите про¬тивници или с частни лица земаше се по-застрсиш-телни размери, като не се държеше нито за име и положение, нито за лична, дори семейна чест. Мно¬жество наши дейци биваха безмилостно поваляни и не е имало момент, когато народа да рече: „Ето, тоя е човека, който заслужава доверие и по кого^ то требва да вървим". Като че нашата партийна и „независима" преса си бе сложила за задача да нивелира всички дейчи и всички дз сложи под знаменателя на безчестието и негодноста. Така бе-ха представени при живота им мрътвите, така се предстазяват днес живите. Защото както в частния, та¬ка и в общественс-политическия живот у нас сич-ко може да бжде търпено и простено. Едно само не може нито да се търпи, нито да се прощава: безкористието и личната или обществена чест. Два артикула, които : тат никаква стойност в преде-ге на малка Бът-.рия. И още два: дарованието и духовната и морална мощ.
И слава богу! Те не сжществуват вече: демо-кратизма е пълен—всички сме едно. . . .
Зън от това, заради сензация, нашата незави¬сима преса е готова на всичко: интересите на лич¬ност, на семейство, на общество, на държава не важат за тех; те не искат да знаят за нищо. Тем е по-важно да гощават своята публика со сензация. Заради сензацията те забравят сичко друго.
Е, нима с такива органи на печатното слово
39
може да се държи и крепи връзка между интели¬генция и. народ? Тая връзка,- и доколкото я имаше, тънеше отден-наден и най-после се скжса. Зинала¬та пукнаТИна се обърна в пропаст, за изпълването на която требва да се работи от други поколения, Вруги средства, по други методи.
Ина,че не можеше и да бъде. Като излезли из средата на интелигенцията, дейците на печат¬ното слово не познаваха нито историята на своя народ, ниго психиката му, нито живота, нито по¬минъка ^у; Не са се движели межцу него, не са го виждали, .„Народът"— за тех това е понятие отвле¬чено, то1ш .е абстракция, без сека представа за реално съдържание. И тоя народ не можеше да не каже: „Не,-.тия писания не са за нас; те се пи¬шат от .)ц0де и за люде, .които немат. нищо общо с нас и но мисъл, и по живот, и по разбиране на тоя оожц свет. Между нас и тех не може да има нищо общо".
И Тъй: дневният печат вм. да служи като- обе¬диняващ,^ като просветителна мирна сила — стана сила за разпокъсване, за помрачаване, за вражда и допринесе доста много за оная пропаст, що дели вече народ от интелигенция.
Наистина, в разни времена и места са изниквали вестници за народа, но и те са се списвали от люде, които нито са съзнавали значението и силата об¬що на печатното слово, нито са имали нужната опитност и знания за това, нито пък са могли да напипат пулса на народните нужди. Поради това такивато вестници не са намирали нужното раз¬пространение сред народа и скоро са изчезвали, без да оставят некакви следи. Те нито са прс? :ни«
40
ли народното съзнание, нито са пуснали лжч от светлина в мрака на народния живот, нито са об¬лагородили народното чувство. И нека отбележим: и тия издания са се почва пи съвсем случайно—или от партийни интереси или от литературна мания. Но никога с ясно поставена обективна цел, с дъл¬боко обмислен план; никога не с любов към тоя народ, с вера в негова скрита мощ, в неговото по-светло бждаще.
*
* *
Останалият периодически печат (списанията) сжщо не е сторил нещо за създаване и заздравя¬ване връзките между народ и интелигенция. Тия спи¬сания никога не са били предназначавани за ши¬рок кржг четци. И по съдържание, и по изложе¬ние, и по език те са били нагаждани за доста ог¬раничен кржг интелигентни четци, броят на които редко е надминавал 2000. Наистина, сегис-тогис са се явявали списания и с по-широки задачи или с цел да задоволят нужди на народните маси. глав¬но от стопански характер Но и тук при подбора и изложението на материалите секога почти се е из¬лизало не от нзй-близките реални интереси на на¬шето селско стопанство и неговите конкретни усло¬вия, а от онова, което е било сторено в други страни при съвсем други условия. И тук общия и всегдашен недостатък: дълбоко непознаване нуж¬дите и интересите на населението, липса на пра¬вилна диагноза и поради това съвсем случайно и обикновено съвсем погрешно предписване на леко¬ве^. Изработеното другаде с векове, ние се за¬претнахме, да натрапваме на нашия народ, който е
41
живел и се е развивал при далеч по-други усло¬вия и по-друга култура.
Общо: нашите вестници и списания са рабо¬тели и работят без ясна и определена цел, без строго обмислена програма, без ясно начертан план за колкото се може по-ефикасно въздействие. Ме¬ханично владащи откжслечни и случайни знания, нашата интелигенция си въобрази, че е призвана да ржководи всестранния живот на своя народ и му се натрапи за неканен адвокат, за безапеляци-онен опекун. Но не би! Тя си остава и днес се тъй далеч от тоя народ, както бе далеч и вчера. Днес може би много по-далеч. Тя не опозна народа сц. Л народът не разбра нейните грижи и нейния език. И между тех нема абсолютно никаква орга¬ническа връзка. Нито скоро ще я има. Това са два света непознаващи се, неуважаващи се един друг, неразбиращи се, неверващи си. А напоследък явно наежени един срещу друг. . .
7. Наука, литература, иснустпо. Много горчиви истини в това отношение могат да се кажаг и за цвета на нашата интелигенция — учени, писатели, поети, художници. Първите се скриха в своите ка¬бинети и лаборатории, ограничиха се со своите ауди¬тории, и България за тех престана да сжществува като реалност. Режими страшни и грозни се ниже¬ха един по друг, беди свръхлетяваха народа — на¬шите учени мълчаха като величави истукани. Ние сме чиновници, ние с политика не можем и не би¬ва да се занимаваме. Тоя обществено-политическн ригоризъм стигаше до там, че преди закона за за¬дължителното гласуване, те немаха мнение за на¬чина, по който требва да се управява общината,
42
окржга,- държавата, черквата, училището. Те дава¬ха признак на живот, само когато бруталната власт посегнеше върху техните интереси. А отделни ли-или групички се явяваха крепителн на неко.и от тия режими. И сервилни крепители. Има факти из живота на нашия университет, които рисуват тъй зле гражданския и морален лик на редица наши учени*. Може да не бъдеш учен, но си длъжен да бждеш гражданин. Участието пък на част от про¬фесорите в управлението през разните режими, включително и днешния, убеди и слепците, че по схващания и методи на практическата политика често те могат да стоят и по-долу от ония без та¬кава титла, и по тоя начин окончателно, за винаги подровиха верата народна в „учените".
Нашите поети и писатели сжщо тъй бързо забравиха произхода си - из средата на народа и се унесоха в своите чудновати фантасмагории. Наша¬та изящьа литература нема вече нищо общо с на¬рода. Колкото писателите и поетите до епохата на Освобождението се явяваха същински наставници и учители народу си, като отразяваха в своите тво¬рения картинно неговия бит, неговите нужди, стра¬дания и копежи — толкова новите такива се отда¬лечиха от тоя народ: те пишат, пеят и въздишат за каквото щете, но не и за живота, блика
около тех, не и за народа, който ги е родил и от-кърмил и комуто те са вечни длъжници. С твърде ограничени изключения, всички те ви забавляват с некакви свои чувства и преживявания — сакато и
' [згезанвгята иа оуд* :о убпйство-
.лпгс при гюгр< 1 Алека, ог-
даря.и-ч-о на Нар театър и х. и.
нескопосно подражание на преситения европейски декадент или футурист. Своите дребнички чувства, своите въображаеми страдания, мъки и тъги (а още не са живели и четвърт век) те ви поднасят като литература и поезия, която никого не може да интересува. Малокултурни, каквито сме си всич¬ки, а често и бездарни, те не познават нито наро¬да нито живота му, ограничазат се с тесен кръг свои приятели, пред които трагично свиват ръце и отчаяно въздишат: „Ах, проклет български живот! Колко е беден той и по съдържание и по форми, и не ти дава никакви теми". И карай тогава в глу-по подражение и плагиятство на чужди „велики писатели".
Писателите са пророците на народа. Те са овите духовни наставници и вождове. гЛ такива ли са нашите? Далеч не. Между тех и народа не¬ма нищо общо. Те не познават народа, този не по¬дозира техното съществуване. Но, написал една -две сбирки нескопосни стихове или недъгави раз¬кази (до повеста, романа и драмата те още не могат да се издигнат)—бълг. поет и писател вече претендира на общонародни заслуги, които треби а да бъдат платени со синекура, народна пенсии, юбилей, почести. И народът, който требва да пла¬ти всичко това, нито името им е чул, нито творби¬те им знае. Той ги не вижда между себе си—да се радват, да скърбят и тъгуват с него—като негови деца. Тоя народ през последния само век е прежи¬вял толкова много, извършил е такива епични де¬ла! Но де са изразени тези дела и преживявания? Заличете имената на писателите и поетите преди Освобождението, както и на десетина таки след
м
него—и от българска литература и поезия нема да има ни помен. Защото нашите поети и писатели'не искат да играят „шовинистичната" рол на народни такива. Дайте тем да учат човечеството, да гонят и делят мегдан с великаните на чуждите литера¬тури, да стават общочовешки светила.
Та нима е възможна връзка и близост между тех и него? Нима може да се говори за въздей¬ствие на едните върху другия? Не, те са чужден¬ци за него, дошли от далечни, незнайни страни. Не, той нито може да ги разбира, нито може да ги признае за свои рожби. Па и те н-ито желаят, нито се стремят към това. Патронажа на некой политически нехранимайко (на власт, разбира се) или на некой финансов туз, едно-две списанийца, дето да вижда името си под мжчителните рожби на своето творчество, един-двама благосклонни кри¬тици по вестници и списания — ето почти всичко, необходимо на нашия „пророк" и „учител".
Безсилни да станат сжшински пророци и ду¬ховни вождове народни, те не се свенят да демон¬стрират своето незачитание и дори презрение към всичко вън от техния мъничък свет. Нашите поети И писатели създадоха презрителните за народа епитети, които добиха широка употреба : фасулко-вец, селендур, сган, Пижо, Пендо. Като прибавим още шоп. потуранко, гашник, чичо, нане, чиширко, рогач, торлак—ще получим целия оня изящно-ли-тературен речник, по който е известен нашия про¬стичък народ между своята интелигенция.
Нечела неговото духовно творчество, непозна-ваща неговия изразен и образен език, който на¬помня ту тихия Дунав или бързотечния Вардар,
45
ту гордия нав/ксен Балкан или спокойната Тракий¬ска равнина, който има силата и острието на кама — нашата писателствуваща интелигенция се опита да осмее тоя „кършен и звучен език" в нескопос-ни и глупави пародии: не с цел да представи свое¬образните съкровища и лжкатушки на множество¬то наши диалекти, а да осмее и обругае селяка, който, вижте, не умее и да говори човешки. Те не могат да се издигнат до добродушния смех и гор¬чивите сълзи на Алека. . .
Место е да се кажат неколко думи и за от¬ношенията на нашата интелигенция към духовното народно творчество. В течението на вековете на¬шият народ е създал всички видове литературни произведения: от острата и изразителна пословица, от леката и невинна шега до дьлбоко-трагичната песен. Създал е и тжжните или весели мелодии на своите песни. Създал е спокойните лжкатушни и лудите, буйни свои хора. ИзлеЛ е своя художествен вкус и в кройка на облекло и в чудни шевици по него. Но ние залъгваме децата си с приказките на чужденци, а нашите или гинат заедно с поколе¬нията или стоят никому неизвестни в множеството фолклорни сборници. Ние се срамим от нашите хора (защото и не знаем да ги играем), а изнуря-ваме и кълчим снага в чужди танци, дори и на ди¬ви племена. . . Заповедайте на бал ще има: фок-строт, уанстеп, бостон-валс, жава, шими, танго и всекакви други чудесии. Има и ржченица или хоро. Но само за груб ефект, за глуми и само-оскръбл ;ни2. Ние купуваме чужди бродерии, ние знаем сачо чуждата кройка — често нито здраво¬словна, нито до там художествена. Ние се срамим

от народната музика: пеем нашето си в некоя ве¬села компания като нещо смешно—Н5 за „сериоз-и културни", па ако щете и за „благовъзпита-ни" хора. Виж, по ни допадат куплетите на разни шантани и кабарета. Дайте ни „оперни парчета", дайте ни романси, които пее „света" —еднички до¬стойни за цивилизования бай Ганйо. Благодарение [та на некои наши музиканти и отделни лю-на народ, музика, напоследък нашата лесен зе да си пробива пжт и сред интелигенцията, но е - далеч да бжде тъй популярна както заслужа¬ва. Ние дори убедихме самия народ, че песните му са просташки и не за пред хората. Що се отнася народните музикални инструменти (кавал, гайда, ; ялка, гадулка, тамбура и др.)—за тех никой и емисия. Редко те са предмет на употреба или . разгем р, но само с цел за ефект и шега. А ни-от тия инструменти не би могло да се образува един национален оркестър?
Нашите художници, с редки изключения, с^.-егвали (защото не го познават) да ир . лрода и негозия бит, а са се напъвали оажават „Европа". И те не се задоволяват бждат по творчество национални, а бленуват за всемирна известност. Когато пък се третира наро¬да и бита му, сякаш умишлено се избира грозното и отвратителното. Колкото софийския селянин е представен п>грозен физически, по-нечистоплътен, по-неприс.оен — толкоза е по-голека стойноста на художественото творение. Положителното и хуба¬вото, здравото и мощното като че нарочно се из-бегва. Дори разните „Папагали", по подражание на Италиянския, представават бългаоина в една свое-
А1
образна носия, каквато не се соеща. в България, и в качеството и позатв на некой пристанищен бабаит*. . Нека отбележим, че общата наша черта — з -виста, не е качество само на простия народ. Тя е присъща, може би в по-голема степен, и на - инте¬лигенцията. Яко е сжд?но да имаме един ден исто¬рия иа нашата духовна култура—в н^я идните по- » коленчя ще четат поразителни примери на завист. Повидимому идеи са стимулирали борбите между учени, писатели, художници, публицисти, обществе¬ници, учители, лекари, техници, а в сжщнхг на дъното се е увила на колело сякаш змия завита. Не желаем да утрулва^е тия бележки с примери, но не можем да не споменен един от най-последните такива. Цел свет признава големого знатен ;е на откритието на нашия учен М- Попоз; цел свет го приветствува, а в неговото лице приветствуеа и България. Но в тая сжща Бъпгария се намер 1ха известни среди, които и до тоя момент отричат това откритие. И го отричат съвсем наизуст. Не¬що повече: когато чужденците успеха да отку това откритие и широко да го използуват, у тия „учени среди" агитират против прилож му. Защото не е дело на техните мънички умове.
III Интелигенцията и народното обединение.
В културната дейност на нашата интелиген-
11-~ш гова са Ьарпческите епнсашгя у ех а за евгпг пга софийския с шика, ни-
то по лухь п иш 1Жй да слуусл : на
арскою племе. Но колкото покар :оцз
ухопито, -ма, -зчо щсге, -тгад-худажестчено.- ■
48
ция, до колкото може да се говори за такава дей¬ност, особно след 90-те години, първенствуваща роля, е играло не толкова съзнанието, колкото под-ражението. Рожба на некултурен, чисто земедел¬ски народ, туку-що възкръснал из мрачни векове на безпримерно робство, тя не може да измами наблюдателя по отношение на своето духовно съдържание, в каквато и културна обвивка то да е облечено. Историческият закон на подражанието лесно я завладя: самобитно тя не можа да се раз¬вие, защото й липсваше каквато и да било наслед¬ственост, както и навик към системна, упорна ра¬бота над себе си, та поради това.и целата й дей¬ност, в синките й разклонения, носи подражате-лен характер: в наука, искуство, литература, тех¬ника, търговия, индустрия, дори в облекло, манери и начин на живот. С това требва да си обясним до голема степен космополитизма на значителна част от нея. Възпитана речи го изключително върху руската литература, тя по идеи и не различава твърде от руската интелигенция: духът и идеите на нихилизъм и космополитизъм станаха характерни черти и на голема част от нашата интелигенция. Закърмен върху отвпечените идеи на просвета и просвещаване, нашият интелигент се чувствува по-скоро гражданин на света, отколкото член на свое¬то племе. Това му пречи да изработи и култивира в себе си едно здраво национално съзнание; и, вместо да се ограничи и задоволи с дейност сред и за своя народ, поставя се в прека връзка с между¬народната интелшенция и работи за „общочовеш¬кото благо". От тук и факта, дето тя безогледно, безкритично се хвърля в тъмната неизвестност не
49
едно бждаще царство — социализма.
Първите и бележити идеолози на нашия со¬циализъм, и вождове на социалистическата н кому¬нистическата партия са руски възпитаници, и техни¬те учители не са Маркс и Енгелс, нито Ласал и Лафарг, нито Гед и Жорес, а руските анархисти и социалисти. И при онова социал-икономическо съ¬стояние, в което се намира нашият народ, естествено е, щото между последният и интелигенцията му днес да съществува бездънна пропаст. А пък увличане¬то на макар и малка част от нашето селско насе¬ление по социалистическите и комунистическите агитации е само едно времено и болезнено явле¬ние, искуствен продукт на ловки агитатори с голем демагогически талант. Социал-икономическата струк тура на нашето село съвсем не е благодатна поч ва за насаждането на космополитични идеи, та ма¬кар нашият селянин да е со слабо развито нацио¬нално съзнание, колкото и овчедушио толерантен да е той към всичко чуждо. Впрочем, и самите комунисти и социалисти не го приравняват с про-летарията и не искат да му дадат равенство с последния*. . .
Се с това требва да си обясним широкото го¬стоприемство на всевъзможни чужденци и техното толериране, което често пжти зема едвали не сер-вилен характер, както и увличането на несоциали-ческага интелигенция да се предава с жар за съ-тавянето на разни „алианси" и всевъзможни дру¬жества за опознаване и сближение: българо-рус-
• Бот.иевншката пракш.ча п Русия, сониап-икономи-ческият бит Ш1 която напомня изшим, стократно потвърди това.
до
ко - полско - маджарско - френско-италиянско-герман-ско и пр. дружества*. Дори при факта, че пове¬чето от тия народи секога, но особено днес, са неприязнено, враждебно, дори злобно настроени спремо нас. Да, но българският интелигент пред¬почита да бжде не знам какъв, отколкото съзнателен член на своето племе и гражданин на своята дър¬жава. Защото е со слабо народно чувство. И пред¬почита да пилее ум, енергия и време по ветрища-та, а не да се залови с упорна, системна работа в полза роду своему. Опознахме и се сближихме с нашия народ, та е ред да се опознаем и сбли¬жим с народи през девет земи в десета и да ста¬ваме проводници и сподвижници на техното уж по¬лезно културно влияние Еърху бедния бае Ганйо. Рожба на малък народ, нашата интелигенция не може да бжде велика и по идеи, замах и де¬ла. Я несъзнаваща бждащето значение на нашите национални особености, непроникната от важноста на идеята за националото обединение, тя и не да¬ва никаква цена нито на тия особености, нито на това обединение. За социалистическата и комуни¬стическата интелигенция, напр.,.е безразлично под чия власт ще израстна,, на кой език ще говорят, върху чия култура ще се откърмят идните българ¬ски поколения в Добруджа, Македония, Тракия и
* А ла се основе едно народно читалище или бпляио-тека за просвета на народа—това е празна работа, губи врт.,ме за тая интелигенция. Това е работа на „даскалите".. Характерно е при тока, че дори опити нг- са правени за образуване на ''ьлгаро-срт.бско-ромжнско-грьцко дружества за опознаване и сближение, преди всичко с нашите съседи, с които имаме толкова близки и еднакви интереси.
51
новозаграбените западни наши катове. Тя не шъп¬не-' Требва да дойде и ще дойде българегото обе¬динение, а високо крещи: Да живее балканската федеративна социал. республика! гА че части от българския жив организъм се кжсат и гинат, като слу¬жат за подновяване хилавия организъм на други— за нея това не е важно, нито сериозно. Па за „об¬щочовешкото развитие", за „благото на света" то¬ва е безразлично. Тук ние ще си позволим да ци¬тираме руския проф. В. Н. Устрялов, чиито симпа¬тии, нека кажем, безспорно са към болшевизма:
„Дълбоко се мами оня, който смета терито¬рията за „мъртав" елемент на държавата, инди-* ферентен за нейната душа. Руската Съветска власт ще се стреми со сички средства да присъедини (отново) краищата* към центъра в името на идея¬та за световната революция. Руските патриоти (от своя страна) ще се борят за сжщото —в името на великата и единна Русия. При всичкото безкрайно различие на идеологията, практическият пжт е един".
Я нека дръзне некой наш социалист или ко¬мунист или дружбаш да аргументира обединение¬то на заграбените наши земи към България. Такъв жестоко ще бжде анатемосан и бързо изхвърлен от общочовешкото капище на социализма, от тоя или ония червен или зелен Интернационал. И кой такъв не би се нахвърлил со стръв върху сбки буржоазен идеолог на българското национално обединение?
• Думата е за откъснатите напоследък земи от бив¬шата руска империя.
52
Тая интелигенция е предпочитана да разпилява силите си от 25 години насам в пропаганда на ед¬но страшно бждаще, какаото е днешното настояще на Русия со сичките му апокалиптически ужасии и кошмари.
Настояще на еиромршия, глад и мор, на съл¬зи и кръв, на робство, на баснословни грабежи и фантастични обогатявания, на безкраен произвол, на небивало омръсяване на човешката личност. Настояще, в което, подобно на Торквемада, се пра¬щат вече осма година на страшна инквизационна смърт стотици хиляди жени и дена, мжже и стар¬ци—само за да б^де спасен правоверния маркси¬зъм от пагубни буржоазни й дори социалистически ереси.
Руската художествена литература е известна по своето обективно рисуване на така наречената „жизнена правда". Такава е преценката на всемир¬ната критика. Разните телеграфни агенции, разни¬те дописки до вестници, разните записки и докла¬ди на отделни лица и делегации—нас не ни мамят: ние знаем техната цел. Четете руската художест¬вена литература през последните 4—5 години, и вие ще си съставите що-годе ясна представа за ужасите, в които се гърчи и умира цел а страна, цел народ, по щението на такива комунисти и чи¬сти руси, каквито са боговете на кремлевския Олимп: Апфелбаум (Зиновьев), Собелсон (Радек), Финкелщайн (Литвинов), Розенфелд (Каменев), Лей-бо Бронщайн (Троцки) и т. н. и т. н.
Това бждаще вчера й се рисуваше много смжтно; но днес, под влиянието на Московскя Интернационал, й е много ясно: юнските и септем-
53
врийските събития, дейноста на „петорките" дока¬заха към какво се стреми тя: кръв и разрушение огън и меч—ето средствата за постигане на общо¬човешкото добруване! Тя само умееше да порица¬ва ■ и отрича днешната наредба, без да мръдне пръст за нейната корекция. С претенциозна наду-тос на дълбока ученост, с ислямска нетърпимост на всичко немарксистко, с комична претенция на монопол върху всека истина и знание — тя, тая „критически-мисляща" интелигенция отрече и зе на . подигравка всички други учения и мислители. Не-. установената и недоказана марксистска мисъл, че сичко в този божи свет е плод само на матери¬ални подбуди—направи нейните адепти небрежни ф> към възпитанието и силата на критическа мисъл.. Тя се стреми да изгради социалната хармония вър¬ху ненависта и омразата и, в името на злобата и класовата борба, отхвърля всека друга сила, която може да движи живота.
Не можем тук да не дадем още един цитат от слчщия автор:
„Народното творчество е най-разнообразно; то се изразява преко не само в стихийни, анархи¬стични пориви на масите, но и в оная власт, про¬тив която те са насочени. А власта представява по-ценен продукт на народния гени, отколкото на¬сочените против нея бунтарски стремежи- Власта е, тъй да се каже, кристализиралият се вече, съз¬наващият се народен дух; когато пък недоволство¬то от власта, проявено в разрушителни форми, требва да се смета за измама или мрачна събла¬зън на боледува дата народна душа. Ето защо, ко-~ гато разглеждаме спора между власта и бунта про-
54
тие нея, требва да бждем свободни от кланяне пред „народната воля". „Народната воля"—това е икона без лице или пък с много лице".
Общо, когато ще се проучи [добре и ще се напише историята на нашата култура, както и уча¬стието на интелигенцията в нея, нейната психика и дейност в сичките], й разклонения, мислим, че ще се дойде до заключение:
Нашата интелигенция е била лишена от един по-широк и възвишен идеал. Била е откъсната и и~ шрана от народа: пропита от дух на самообо->Кс;йане и самонадеяност, тя се е отнасяла с пре¬небрежение към него. Липсвало й е чувство на уважение към право и дисциплина, отдето и голе-ма част «е е проявявала като антидържавна, анар-хична, дори нихилистична; лишена е била от чув¬ство и съзнание на лълг и отгозорност, та е тър¬сила вина и грешки на сек;*де, но само не и в себе си. Не лишена От дарби и способности, тя е пренебрегвала техното култивиране со системати¬чен и постоянен труд и леко се е подавала на без¬критично подражение и почти в нито една област не е създала нещо свое. Тя не е схващала, дори е отричала значението на личноста за културното въздигане на своя народ. Не е признавала етапите на историческата еволюция, отличавала се е с ре-зък максимализъм и лесно е изпадала в бунтар-ско настроение. С еднаква компетентност се е залавяла за разрешаването на разни въпроси, до¬ри проблеми, без да подозира своето често грубо невежество в тая или оная област.
Но особено бие на очи невежеството на ин¬телигенцията по отношение общо на нашето роди-
58
познание: език, литература, история, география, ет¬нография и т. н. Нека оставим на страна често констатираното невежество на разните изпити и конкурси—това са се млади хора, които тепърва има да се учат, па не носят още и никаква отго¬ворност. Земете ония, които са извикани да реша¬ват големите обществени и политически въпроси и да осветяват народа по тех. Спомняме си: през време на инцидентите по турската граница (1903 г.), нашите вестници смело поставяха погранични наши села по Струма в турска територия. Голем наш държавник от трибуната на Нар. събрание оеднак-ваваше гр. Кочани е прохода Качаник. През го-лемата война останалата в градовете интелигенция 0 с поразителна точност и верност знаеше най-мал¬ките пунктове на Западния фронт, но не знаеше имената и местото на ред села и местности на нашия, южен фронт. Историята и географията на Западна Европа се знае сравнително по-до5ре от тая на България и на нейните съседи
Интелигенция, която далеч не е за народ ка¬то нашия и която поради това нема корени в на¬рода и виси сякаш в празно пространство. Но нам се струва, че събитията през последните 15 години требва да заставят интелигенцията от всички лаге¬ри и насоки дълбоко да се замисли, да си даде точна сметка за положението и незабавно да пристжпи към преоценяване на всички досегашни свои ценности. Нам се струва, че тя вижда и съз¬нава всичката греховност на своето минало, всич¬ката нечистота на пжтишата, по които се е дви¬жела до сега. И това като стори, тя неминуемо ще дойде до заключението:
56
Работа непрекжсната, неуморна, планомерна за свестяването и преуспеването на своя собствен народ в сички стъркове на живота. Защото: ма¬кар и малък, както в минаното е внесъл, така и в бждаще тоя малък народ може да внесе нещо в съкровищницата на общочовешката култура. Това ли не е идеал? В името на тоя идеал нашата ин¬телигенция, нашите духовни вождове требва да оставят другиму разрешаването на мировите гатан¬ки и на световните проблеми. И само така нейно¬то съществуване и нейната дейност би добили смисъл и значение. Само така тя кема да остане ялова и да се самоубива с Донкихотски бленове и подвизи.
Нека не се забравя:
Да бждеш полезен роду си, значи да бждеш полезен и на човечеството.
Изпълненият дълг към сзоя народ е изпъл¬нен дълг и към човечеството.
Интелигентни люде в България от сички ла¬гери и направления, стреснете се! Стреснете се поне от последните събития и се върнете сред своя на¬род. Подайте му синовна, ржка. Разберете болките и страданията му. Заработете с общи, дружни сили да намалите тия болки и страдания, да церите не¬говите зеящи рани и бавно, но сигурно да му подготвите едно по-светло бждаще. Поведете го из пжтя на знанието и просветата, на мирната култур¬на работа. Бъдете му преданни и верни синове, и той ще знае как да ви се отплати.
Иначе горко и нам, горко и нему.
Иначе: мрачни, страшни дни очакват и народ и държава.
57 СЪДЪРЖАНИЕ.
I. Селяните. 1—13
1. Обши бележки.........3—4
2. Личноста на селянина е автономна . . 4—5
3. „ „ „ „ интегрална . 5—6
4. „ „ „ „ позитивна . 6—7
5. Селянинът е любознателен, възпрк . .чив
и толерантен 7—8
6. Той е' пестелив и трезвен.....8—-9
7. Той е общителен и гостоприемен ... 9
8. Той е недоверчивъ и скритен .... 9—10
9. Крио чувствата си........10—11
10. Той е-егоист......, ... 11
11. Липсва му чувство на обществена соли-
дарност и алтруизъм 11—12
12. Той е завистлив.........12
II. Интелигенцията 13—47
1. Ролята на учителството.....• . 13—17
2. Интелигенцията сама се отдалечава от
народа 17—22
3. Чиновни ште и адвокатите сред народа 22—25
4. Партиите и управлението......25—32
5. Предпочитане на интелигенцията . . , 32—35
6. Печатното слово.........35—41
7. Наука, литература, искуство .... 41 48
114. Интелигенцията и народното обединение. 48—56

Няма коментари: