Реклама

четвъртък, 29 май 2008 г.

Голямата долина, книга на Джон Стаинбек




МОЛИ МОРГАН
Моли Морган слезе от влака в Сълиннъс и около час чака автобуса. Голямата кола беше празна: в нея пътуваха само шофьорът и Моли.
— Знаете, аз никога не съм ходила в Райските пасбища — каза тя. — Далече ли е от^, шосето?
— Около три мили — отговори шофьорът.
— А ще намеря ли там кола до Пасбищата?
— Не, ако не ви посрещне някой.
— Но как ще стигна дотам?
Шофьорът с явно удоволствие мина през просна¬тия на пътя заек. ,
— Аз само мъртви газя — поясни той с извиня¬ващ се тон, — а тези, които попадат в светлината на фаровете, се мъча някак да заобиколя.
— Разбирам, но как все пак ще стигна до Райски¬те пасбища?
5
— Не зная. Сигурно пеш. Всички ходят пеш, ако не ги посрещнат.
Когато я свали на отклонението, Моли Морган тъжно вдигна своя куфар и закрачи към хълмове¬те. Но ето, че, изравнило се с нея, изскърца със спирачките си старо фордово камионче.
— В долината ли, мем?
— Да, да, в долината.
— Тогава сядайте. Не се бойте де. Аз съм Пат Хамбърт. Живея в Пасбищата.
Моли хвърли поглед на прашния човек, който се¬деше зад кормилото, и прие поканата.
— Аз съм вашата нова учителка. Тоест надявам се, че ще бъда тук учителка. Не знаете ли къде жи¬вее мистър Уайтсайд?
— Как да не зная, аз точно натам отивам. Той е председател на нашия училищен съвет. И аз, знае¬те, също влизам в съвета. Там всички гадаехме каква сте. .. — Тон изведнъж се смути и се изчер¬ви под пласта прах. — Тоест, разбира се, аз исках да кажа какво представлявате вие. С предишната учителка, откровено казано, се намъчихме. Тя ра¬ботеше добре, но много често боледуваше. Пък и нервна беше. .А после ни напусна поради своите бо¬лести.

Моли пощипваше краищата на пръстите си в ръ¬кавиците.
— В писмото, което получих, се казва да отида при мистър Уайтсайд. Как е той, добре?... Ах, как¬во говоря. Исках да попитам що за човек е той?
— 0, с него вие много добре ще се разберете. Той е славен старец. Родил се е в същата къща, в коя¬то и сега живее. И в колеж се е учил като вас. Ху¬бав човек. Повече от двадесет години е председа¬тел иа училищния съвет.
6
Като излезе от колата пред голямата старинна къща на Джон Уайтсайд, Моли истински се из¬плаши.
„Ето, сега ще започне — помисли си тя. — Но защо се страхувам? Какво ще ми направи той?"
Моли беше само на деветнадесет години чув¬ствуваше, че предстоящият разговор за първата й работа е най-важното събитие в нейния живот.
На път към къщата тя никак не се успокои. Пъ¬течката минаваше между хубави малки цветни ле-хички, които бяха заградени с подкастрени храсти, и изглеждаше, че този, който е садил тези цветя, им бе внушил: „Растете и се размножавайте, но не растете много високо и не се размножавайте много* изобилно, а най-добре е да се пазите да изскачате на тази пътечка". Тук във всичко се чувствуваше твърда ръка — насочваща и поправяща.
Голямата бяла къща изглеждаше много внуши¬телно. Жълтите дървени жалузи бяха спуснати, за да не проникват в стаите лъчите на пладнешкото слънце. Когато Моли стигна до средата на пътечка¬та, видя веранда — топла, широка, приветлива, ка¬то прегръдка.
„Като видиш стълбището и веднага можеш да кажеш — гостоприемна ли е къщата, или не. Ами ако вратата беше мъничка, а нямаше никакво стъл¬бище?" — мярна се в главата на Моли. Но въпре¬ки гостоприемността на широките стъпала и голя¬мата парадна врата, боязливостта не я оставяше.
Тя позвъни.
Вратата се отвори; пред Моли стоеше едра спо¬койна жена и я гледаше с усмивка.
— Надявам се, че вие нищо не продавате — ка¬за мисис Уайтсайд. -- Аз вечно купувам това, кое¬то не ми трябва, а после все се ядосвам.
7
Моли се засмя. Тя изведнъж се почувствува мно¬го щастлива. До тази минута и тя самата не знае¬ше колко се боеше.
— О, не! — извика тя. — Аз съм новата учителка. В писмото беше казано, че с мене ще поговори ми¬стър Уаитсайд. Може ли да го видя?
— Разбира се. Той точно сега обядва. А вие обяд¬вахте ли?
— Да, разбира се. Тоест не.
Мисис Уаитсайд се учуди и като я пропусна да влезе, каза:
— Приятно ми е да чуя един толкова опоеделен отговор.
Тя. въведе Моли в голяма столова, където край стените имаше бюфети от червено дърво. Квадрат¬ната маса беше отрупана с чинии.
— 0, Джон вече е обядвал и излязъл. Седнете, мила госпожице. Сега ще ви донеса печено.
— Не, какво правите! Благодаря ви, наистина не е нужно. Аз само ще поговоря с мистър Уаитсайд и веднага ще си отида.
— Седнете, седнете. Първо трябва да се подкре¬пите.
— Ами той... м«ого ли е строг? Искам да кажа... с новите учители?
— А, според обстоятелствата — отговори мисис Уаитсайд. — Ако не е ял, той е същински звяр и страшно им крещи. А ако току-що е станал от ма¬сата — е свиреп, но с ч*фка.
Моли радостно се засмя.
— Вие, разбира се, имате деца — каза тя. — Въз¬питали сте мчого-много деца и ги обичате.
Мисис Уаитсайд се намръщи.
— Не, мене ме е възпитало дете. Само едно дете. И как само ме възпита! Как можех да се справя с
8
него. А сега той се е заел с възпитанието на крави¬те, горкият. Не, лошо се получи.. .
Когато Моли си похапна, мисис Уаитсайд отво¬ри страничната врата и каза:
— Джон, търсят те.
Тя побутна Моли през прага и Моли се намери в стая, която приличаше на библиотека — там има¬ше големи шкафове, пълни със стари, дебели, ху¬бави подвързани книги с позлатени надписи. Но стаята беше и гостна — там имаше камина с ла-вичка от червени тухли и на нея бяха поставени различни чудни вази. Над камината висеше на гвоздей огромна лула от морска пяна, като пушка на ремък. Кран камината бяха наредени няколко старинни кожени кресла-люлки, украсени с пискю¬ли, с пружинени седалки. Креслата бяха необик¬новени — звъняха и пееха, когато някой се люлееше в тях. И най-сетне тази стая беше и кабинет — там имаше старомодно бюро с капак на ролки, а зад него седеше Джон Уаитсайд. Когато той вдигна глава, Моли помисли, че никога не е виждала таки¬ва добри и същевременно строги очи и такива бели коси. Бели-бели, сякаш дори синкави, копринени коси — цяла купа.
— Казвам се Моли Морган — представи се цере¬мониално Моли.
— Да, да, мис Морган, чаках ви. Може би ще седнете. '*
Тя седна в една люлка и пружините застенаха. сякаш в слалка мъка.
— Обичам тези кресла — каза тя. — Когато бях малка, V нас имаше едно такова. — Тук тя помисли, че се държи глупаво. — Аз дойдох да поговоря с вас относно учителското място. В писмото беше ка¬зано да дойда при вас.
9
— Напразно се вълнувате така, мис Морган. Аз вече много години беседвам с всеки нов учител и до¬сега _ Тон се усмихна — не зная как става това.
— О... много се радвам, мистър Уайтсайд. Аз ни¬кога не съм постъпвала на работа. Наистина се уп¬лаших.
— Та така. мис Моли Морган, доколкото разби¬рам, целта на нашия разговор се състои в това, че аз трябва поне малко да се запозная със събитията
10
представа за вас. Предполага се, че към края на разговора аз вече ще узная нещо за вас. А сега, ко¬гато ви са известни моите намерения, мисля, че ще бъяете смела и ще се постараете да ми направите до¬бро впечатление. Струва ми се, ако разкажете малко за себе си. ще бъде точно това, което е нужно. Са¬мо няколко думи — какво момиче сте и откъде сте дошла при нас.
Моли бързо кимна.
— Добре, ще се постарая, мистър Уайтсайд. И тя почна да си спомня.
Стара, мръсна, небоядисана къща: откъм, двора широко стълбище, към перилата поставени кръгли легени. Канили се на високата върба, двамата й братя, Джо и Том, викат един на друг: „Сега аз съм орел!" — ,.А аз съм папагал!" — „А аз съм пе тел!" — „Гледай!" Открехва се вратата и с уморен вид наднича майка им. Колкото и да се вчесваше, косите й никога не лежат гладко. Изскочилите от прическата гъсти къдри падат по бузите. Очите й винаги са зачервени, а ръцете дълбоко напукани.
— Том! Джо! — вика тя. — Там Ще се пребиете. Защо ме плашите така? Нима никак не обичате майка си?
Гласовете на дървото замлъкват. Шумната напе-реност на орела и петела е задушена от угризения на съвестта.
Моли седи в прашното дворче и намотава парцал около пръчка. Тя се мъчи да си представи, че това е висока леди с рокля.
— Моли. ела да поседши с мене. Аз тъй съм умо¬рена днес.
Моли тика пръчката в земята.
11


— Ех че ще ви натупам, мис, когато се върна — съска свирепо тя.
После покорно влиза в къщата.
Майката седи в кухнята в кресло с висок гръб.
— Ела при мене, Моли. Поседи малко с мене. Обичай ме, Моли. Обичай ме поне капчица. Ти си моята славна дъщеричка, нали?
Моли се върти неспокойно на стола.
— Нима не обичаш майка си, Моли? Момиченцето се чувствува много нещастно. То
знае, че сега майката ще почне да плаче и ще тряб¬ва да я гали по разчорлените коси. И Моли, и бра¬тята знаят, че те трябва да обичат майка си. Защо¬то тя е направила за тях всичко, буквално всичко. Те се срамуват, че толкова не обичат да седят с нея, но нищо не могат да направят. Когато тя ги вика, а те знаят, че не ги вижда, преструват се, че не я чуват, и като си шепнат тихо, гледат да избя¬гат по-далеч...
— Май че трябва да започна от това, че ние бях¬ме много бедни — каза Моли на Джон Уайтсайд. — Струва ми се, че живеехме просто като просяци. Аз имах двама братя, малко по-големи от мене. Баща ми беше търговски пътник, но мама все пак тряб¬ваше да работи. Тя страшно много работеше, за да ни издържа.
Приблизително веднъж на половин година ста¬ваше едно голямо събитие. Сутрин майката тихо излизаше от спалнята. Косите й бяха вчесани най-старателно, очите блестяха, тя изглеждаше щаст¬лива и почти хубава.
— По-тихо, деца. Татко пристигна — казваше тя с шепот.
12
Моли и момчетата нечуто се измъкваха от къщи и дори в двора още говореха с шепот. Новината бързо обхождаше съседните къщи. Скоро дворът се изпълваше с дечица. Те също говореха с шепот.
— Казват, баща им си дошъл.
— Вярно ли е, че баща ви си дошъл?
— А къде е бил този път?
По пладне в двора се събираха много-много де¬ца. Изгаряйки от нетърпение, те стояха на малки групи и шушукаха помежду си.
И изведнъж шумно се разтваряше кухненската врата и в двора изскачаше бащата.
— Ехей! — викаше той с все сила. — Ехей, де¬чица!
Моли и братята се спускаха към него, притиска¬ха се в краката му, а той ги вземаше на ръце и ги подхвърляше нагоре като котета.
Тук се суетеше и мисис Морган и развълнувано кудкудякаше:
— Деца, деца! Да не измачкате костюма на татко. А съседските дечица се премятаха и пищяха от
радост. Това беше по-добро от всякакъв празник.
— А какво Ще ви покажа! — викаше бащата. — Почакайте малко и Ще видите какво съм ви доне¬съл. Но сега е тайна.
И когато страстите малко утихваха, той изваж¬даше на стълбището куфара и го отваряше. Там имаше такива подаръци, каквито децата никога не бяха виждали: чудновати механични играчки — те¬некиени бръмбарчета, които можеха да пълзят, танцуващи дървени негри, чудни екскаватори, с които можеше да се копае пясък. Тук имаше дивни стъклени топчета, в центъра на които седеше меч¬ка или куче. Той носеше по нещо за всекиго, за
13
всекиго по няколко неща. Сякаш, всички големи празници се бяха струпали в един.
Чак привечер децата се успокояваха малко и ни¬кой вече не пищеше изведнъж ни в клин, ни в ръ¬кав. И тогава Джордж Морган сядаше на стъпа¬лото, а всички сядаха около него, и той им разказ¬ваше за своите приключения. Този път той е бил в Мексико, точно тогава, когато там имало рево¬люция. А освен това е ходил в Хонолулу, видял е вулкан и се е носил върху дъска по вълните на прибоя, И вечно градове, и вечно хора, различни хора, и вечно приключения, хиляди забавни слу¬чаи, смешни-смешни. Да разкаже всичко беше не¬възможно. След училището те пак се събираха, за да слушат и слушат безкрай. По целия бял свят скиташе Джордж Морган, като събираше чудни приключения.
~ Що се отнася до нашия семеен живот — каза мис Морган, — аз бих казала, че почти не съм има¬ла баща. Той рядко идваше в къщи от търговските пътувания.
Джон Уайтсайд тъжно кимна.
Моли почна машинално да глади полите на ро¬клята си, погледът й се замъгли.
Веднъж той донесе в кутия едно късокрако рун-таво кученце, което незабавно опика пода.
~ А каква порода е това куче? — попита Том с вид на познавач.
Бащата високо се засмя.
Колко беше млад! Сякаш беше двадесет години по-млад от майката.
— Това кученце е за долар и половина — обясни той. — За долар и половина може да се купят мно-
14
го кучешки породи. Знаеш ли на какво прилича то¬ва? Представи си, че ти влизаш в сладкарница и казваш: „Дайте ми за пет цента ментови бонбони, дъвчащи и малинови карамели". А пък аз отида и кажа: „Дайте ми за дплар и половина кучешка смес". Разбра ли от каква порода е това куче? То принадлежи на Моли и Моли трябва да му измис¬ли име.
— Аз Ще го нарека Джордж — каза Моли. Бащата някак странно й се поклони и каза:
— Благодаря, Моли.
И всички забелязаха, че този път той не се смее.
На другия ден Моли стана много рано и изведе Джордж в двора, за да му покаже къде какво ими Тя отвори едно скривалище, където се пазеха два пенса и едно златно копче на полицай. Като по¬стави предните крака на кученцето на стобора, по¬каза му училището, което се виждаше в дъното на улицата. И накрай улови Джордж под мишница и се качи на върбата. От къщи излезе Том и почна да се върти под дървото.
— Гледай да не го изтървеш! — извика той.
И в същата минута кученцето се превъртя в ръ¬цете и и падна. То глухо пльосна на твърдата зе-• мя. Едното краче се прегъна неестествено и кучен¬цето заквича провлачено, страшно, като хълцука-ше и се задъхваше. Моли слезе от дървото разби¬та, потресена. Бледен, с изкривено лице, Том се надвеси над кученцето, а Джордж, кученцето, все квичеше и квичеше.
— Така не бива! — извика Том. — Не бива! — Той се спусна към купчината нарязани дърва и се върна с брадвата.
Моли беше така зашеметена, че дори не се обър¬на, но Том замижа, преди да го удари. Квиченето
веднага секна. Том хвърли брадвата и прескочи през оградата. Моли видя как той се спусна да бя¬га, сякаш го гонеха по петите.
В тази минута от къщата излязоха Джо и баща¬та. Моли и сега помни колко измъчено, слабо и си¬во стана лицето му, когато той видя кученцето. Мо¬ли го погледна и заплака.
— Аз го изтървах от дървото и то се преби, а Том го удари и после избяга. ..
Гласът й беше като чужд. Бащата притисна към себе си главата на момичето.
— Горкият Том! — заговори той. — Запомни, Мо¬ли, ти никога не бива да му споменаваш нито дума за това и да го гледаш така, като че ли помниш.
Той покри кученцето с рогозка.
— Трябва да го погребем — каза той. — Аз раз¬казвал ли съм ви някога за китайските погребения, на които присъствувах, за книжните цветя, които хвърляха във въздуха, за тлъстичките печени пра¬сенца на гроба? — Джо пристъпи по-близо и дори в очите на Моли се появи любопитство. — Случи се така...
Моли погледна Джон Уайтсайд и й се стори, че той изучава внимателно някакъв документ на свое¬то писалище.
— Когато бях на дванадесет години, баща ми за¬гина при катастрофа — каза тя.
Щастливото време продължаваше обикновено две седмици. И неизбежно настъпваше денят, ко¬гато Джордж Морган отиваше в града и не се връ¬щаше оттам до късна нощ. Майката рано ги туряше да спят, но те пак чуваха как той влизаше в стая¬та, като се блъскаше в мебелите, чуваха неговия
16
глас, който достигаше до тях през стената. В таки¬ва нощи гласът му звучеше тъжно и смутено — той никога не говореше така. Децата лежаха в легло¬то си със затаен дъх, те знаеха какво значи всич¬ко това. Сутринта той ще замине и отнесе със се¬бе си сърцата им.
Те безкрайно спореха кой е той. Баща им беше щастлив аргонавт, прекрасен рицар. Добродетелта, безстраишето и красотата бяха негова броня.
— Някога — казваха момчетата, — когато порас¬нем, ще тръгнем с него и ще видим всичко.
— И аз Ще дойда — заявяваше решително Моли.
— Но ти си момиче, не бива.
— Че какво пък, той ще ми позволи. Вие знаете, че ще позволи. Той Ще ме вземе със себе си, ще видите.
Когато той заминаваше, майката отново ставаше тъжна и ходеше със зачервени очи. Тя свадливо ис¬каше тяхната любов, сякаш беше пакет, който мо¬жеха да й пъхнат в ръцете.
Веднъо/с бащата замина и вече не се върна. Той и преди никога не им изпращаше пари и дори не им пишеше, но сега той изчезна съвсем. Те го чакаха две години, а после майката каза, че той сигурно е умрял. Децата изтръпнаха само при тази мисъл, но не поискаха да повярват, че това е възможно. Та¬къв прекрасен и добър човек като баща им не мо¬жеше да умре. Той пътува и сега в някакъв непо¬знат край. Има основателна причина, която му пре¬чи да се върне при тях. Кога да е тази пречка шле изчезне и той ще дойде — в едно прекрасно утро ще се появи тук с такива подаръци и истории, как¬вито никога не е имало. Но майката каза, че, както изглежда, с него се е случила авария. Той сигурно е загинал. Майката просто обезумя от скръб. Тя

2 Голямата долина
четеше обявления, които предлагаха работа в къ¬щи. Децата правеха книжни цветя и срамежливо се опитваха да ги продават. Момчетата се опитаха да разпространяват списания, семейството гладуваше. В края на краищата, когато вече стане нетърпимо, момчетата избягаха от къщи и постъпиха във фло¬тата. След това Моли ги виждаше толкова рядко, колкото виждаше преди баща си, и така се измени¬ха, станаха такива шумни и груби, че и не искаше да ги вижда по-често. Братята станаха чужди.
— Аз завърших средно училище, отидох в Сан-Хосе и постъпих в учителски колеж. Работех като слугиня у мисис Елън Морит и получавах срещу това стая и храна. Майка ми умря още преди да за¬върша училището, така че аз съм сираче.
— Много ви съчувствувам — промърмори Джон Уайтсайд.
Моли пламна.
— Аз не исках да предизвикам вашето съчув¬ствие, мистър Уайтсайд. Но вие казахте, че искате да знаете всичко за мене. Всеки човек кога да е става сирак.
Моли работеше, за да получи стая и храна. Тя вършеше всичко, каквото се полагаше да върши ед¬на постоянна слугиня но пари не й плащаха. Пари за облекло тя събираше, като работеше през лятна¬та ваканция като продавачка. Мисис Морит умееше да дресира своите прислужнички, .
— Аз вземам за прислуга някое неопитно момиче, което не струва и един цент — обичаше да повта¬ря мисис Морит, — и след половин година то вече може да си изкарва петдесет долара на месец. Мно¬го жени знаят това и просто примамват моите МФ-
18
Минета. Бто тази е първата студентка, която се ре-ших да наема, и дори и тя има явни успехи. Тя на¬истина твърде много чете. Аз винаги и казвам, че в десет часа слугинята вече трябва да спи, иначе не ще може да работи добре.
Методът на мисис Морит се заключаваше в това, че тя без раздразнение, но твърдо хокаше своите слугини за всяка дреболия. „Аз не искам,да ви се карам, Моли, но ако не избърсвате грижливо среб¬рото, по него ще останат петна." „Ножът за масло трябва да се слага тук, Моли. Тогава ето тук ще можете да турите чашата."
— Аз всеки път всичко аргументирам — казваше тя на своите приятелки.
Вечер, след като измиеше съдовете, Моли сяда¬ше на кревата си и почваше да чете, а когато угас¬ваха лампата, лягаше и мислеше за баща си. Това беше смешно, тя знаеше. Напразно губене на вре ме, не повече... Баща й влизаше в стаята — носе¬ше редингот, райе панталон и цилиндър. В ръцете си държеше огромен букет от червени рози.
— Аз не можех да дойда по-рано, Моли. Обличай се по-скоро. Сега ще отидем с тебе да купим вечер¬ната рокля, която е изложена на витрината ни „Прусия". Но трябва да бързаме. Тази вечер оти¬ваме в Ню Р1орк. Аз вече взех билети. По-скоро. Моли! Какво стоиш с отворена уста?.. .
Това беше толкова глупаво. Защото бащата бе¬ше умрял. Впрочем в дъното на душата си тя не вярваше в това. Той живее някъде, животът му е прекрасен и кога да е той ще се върне при нея.
Моли казваше на една от училищните си дру¬гарки:
— Разбираш ли, аз и не вярвам, и вярвам в това. Ако някога науча, че той наистина е умрял, това щ-/
.19
Вечер Моли пишеше писма на онези малко прия телки, които имаше в учителския колеж, писма пълни с радост и разни истории из живота на съсе дите й. Тя трябва да присъствува на всички вече ркнки, за да поддържа престижа си. В събота т? отива да се разхожда в планината и донася отта^ папрат и диви цветя, които сади около къщата.
Бил Уайтсайд хвърли на Моли един-единстве! поглед и веднага избяга при своите крави. Мног( време мина, преди той да се реши да влезе с не; в продължителен разговор. Той беше снажен I представителен млад човек, който не притежаваш! нито строгата доброта на баща си, нито склонност та към смях на майка си. Но в края на краищат; започна да ходи по следите на Моли и да я глед; отдалеч.
Една вечер, изпълнена с чувство на благодар ност за своето щастие. Моли разказа на Бил за ба ща си. Те седяха на сгъваеми платнени столове н; верандата и чакаха да изгрее луната. Тя му раз каза за редките идвания на баща си и за неговот» изчезване.
— Разбирате ли ме, Бил? — извика тя. — Моя мил баща е жив. Моят баща. Нали е жив. Бил?
— Възможно е — отвърна Бил. — Но ако се съд] по това, което вие разказвате, той е доста безотго ворен субект. Простете ме, Моли. . . Ако не е умря/ не разбирам защо нито веднъж не ви е писал.
Моли изтръпна. Това бяха същите доводи, коит< и тя пропъждаше от себе си през всичките тези го дини.
— Да, разбира се — каза тя сухо. — Разбирам. ; сега аз искам да поработя. Бил.
На върха на един от хълмовете, които обграж даха долината на Райските пасбища, имаше стар
22
къщурка. Оттам се откриваше изглед към околност¬та и близките пътища. Разказваха, че тази колиба била построена от разбойника Уаскъс и че той жи-
вял в нея цяла година, а през това време полнцей-" ски отреди го търсели из целия окръг. Колибата бе¬ше местна забележителност. Рано или късно всеки
23


Една сутрин тя обу туристически обувки и облече памучна пола. Бил нерешително се приближи до нея и поиска разрешение да я придружи.
— Не — отвърна тя. — Вие трябва да работите. Как мога да ви откъсна от работата?
— По дяволите работата! — каза Бил. • — И все пак аз ше отида сама. Не искам да ви
обиждам, Бил, просто искам да отида сама.
Съжаляваше, че не му разреши да я придружи, но това, което той каза за баща й, я изплаши. „Аз искам това да бьде приключение — мислеше си тя. — А ако Бил тръгне с мене, няма да е Приключение. Ще бъде само разходка."
Час и половина се катери тя по стръмната пъте¬ка, която се виеше между дъбове. Окапалите листа бяха хлъзгави като стъкло, слънцето печеше. Въз¬духът беше напоен с аромат на папрат и влажен мъх. Когато Моли най-сетне стигна до върха, беше изпотена и задъхана. Къщичката беше на малко сечище — дървена къщурка, само една стая без прозорци. Вратата зееше като черна дупка. Тук цареше тишина, оная трептяща тишина, когато са¬мо бръмчат мухи и пчели и свирят щурци. Целият планински склон тихо пееше, огрян от слънчевите лъчи. Моли на пръсти се приближи до къщичката. Сърнето й силно биеше.
— Ето го приключението — прошепна тя. — Аз съм в къщичката на Уаскъс!
Тя надникна във вратата и видя един бягаш гу щер. Челото на девойката докосна една паяжина която сякаш се опита да я спре. Къщичката беше
24
поазна — само пръстен йод и гнили дървени стени, и*онзи въз< на запустение, който излъчва зе-
мята, която" отдавна не е видяла слънце. Моли бе¬ше извън себе си от вълнение.
Нощем топ е сядал тук. Понякога му се е стру-1 вало че към колибата се приближават хора, той е излизал от вратата като дух на тъмнината и е из¬чезвал, стопявал се е в мъглата." Тя погледна на-към долината на Райските пасбища. Тъмно¬зелени квадрати на градини, жълти жита, а зад тях _ светлокафяви, в морава мъглица планини. Между фермите се виеха и кръстосваха пътища, ка-, то I заобикаляха нива, другаде извиваха край
огр ърво, а по-нататък — планински склон.
Над цялата долина висеше мараня.
— Не, просто не ми се вярва! — шепнеше Моли. — Чудесно! Истинско приключение!
Лек ветрец се появи над долината и замря, ся¬каш някой въздъхна насън.
„А денем младият Уаскъс е гледал долината та¬ка, както аз сега я гледам. Стоял е на това място и е гледал към пътя долу. Той е носел пурпурна жи¬летка, везана със златни ширити, голфът е покри¬вал стройните му крака. Колелцата на шпорите той ; е превързвал с копринени панделки, за да не звъ- * пят, когато ходи. Понякога на пътя е забелязвал конния полицейски отред. За щастие конниците вървели с наведени глави и не гледали нагоре към планината. Уаскъс се е смеел, но все пак му е би¬ло страшно. А понякога е пеел. Тихи, тъжни песни — знаел е. че няма да живее дълго."
Моли седеше на хълма, подпряла с длани глава¬та си. Младият Уаскъс стоеше до нея, той имаше веселото лице на баща й, неговите блестящи очи -ива бяха очите на баща и, когато изскачаше на
25
стълбището и викаше: „Ехей. дечица!" И всичко то¬ва беше сякаш едно от бащините й приключения -Моли се сепна и стана. „Е, сега трябва да се върна към самото начало и отново да обмисля всичко." Привечер мисис Уайтсайд изпрати Бил да тър си Моли. „Всичко се случва. Ами ако си е навяхна-ла крака?" Но щом Бил свърна от пътя по пъте¬ката, Моли излезе насреща му.
— А ние вече започнахме да се безпокоим, че сте се заблудили — каза той. — Колибата ли ходихте да видите?
— Да.
— Смешна развалина, нали? Най-обикновена ста¬ра барака. Тук, в долината, такива има колкото искате. Но няма да повярвате колко много хора отиват да видят само нея. -И което е най-смешното — никой не може да каже със сигурност, че Уаскъс поне веднъж е бил там.
— Той там е живял, сигурна съм!
— А защо мислите така?
— Не зная. Бил стана сериозен.
— Всички смятат, че Уаскъс е герой, а всъщност той е само един крадец. Започна с кражби на ко-
* не и овце, а свърши с ограбване на пощенските ко ли. А уби и няколко души. Аз мисля, Моли, че ние трябва да учим хората да мразят грабителите, а не да им се покланят.
— Разбира се, Бил — каза тя уморено, — вие сте напълно прав. Добре ли ще е, ако известно време помълчим? Аз съм малко уморена и нервите ми не
са в ред.
Мина година. Върбите се украсиха е. пухести обе ни, по склоновете на планините запъстряха див! цветя. Моли сега знаеше, че в долината на Райски
26
М11и1 гя е и !а, и обичана. Канеха
я дори на заседанията на училищния съвет. Преди, когато тези загадъчни и тържествени събрания ста¬ваха при затворени врати, те предизвикваха у всич¬ки свещен трепет. Но след като Моли беше допус¬ната в гостната на Джон Уайтсайд, тя узна, че учи¬лищният съвет се занимава с изгледите за рекол¬тата, разказва разни истории и беззлобно клюкар¬ствува.
Бърт Монро, избран в съвета в началото на есен¬та, през пролетта стана най-дейният му член. За¬щото именно той предложи да се уреждат в учи¬лищната сграда танцувални вечери, той измисли всички любителски спектакли и пикници. Той дори определи награди за най-добри програми. Членове¬те на училищния съвет възлагаха на Бърт Монро
големи надежди.
Една вечер Моли слезе от стаята си със закъс¬нение. Както винаги по време на заседанията на съвета, мисис Уайтсайд седеше в столовата.
— Аз няма да отида днес там — каза Моли. — Нека веднъж заседават и без мене. Понякога си мисля, че ако не съм там, те ще си разказват съв¬сем други истории.
— Идете, идете, Моли. как може да мислите така! Та нима ще могат да заседават сами? Те са така свикнали с вас, че нищо няма да направят. При то¬ва аз съвсем не съм сигурна, че трябва да разказ¬ват тези свои други истории.
Моли покорно почука и влезе в гостната. Бърт в Монро, който в тази минута говореше нещо, учтиво
млъкна. — Аз току-що разказвах за моя нов ратай, мис и Морган. Ще започна отначало-, историята е забав¬на. Трябваше ми, знаете, работник за сенокоса и
27
, аз взех този тип под моста на Сълийнъс. Топ п можеше да стои на краката си, но се оказа, че му е нужна работа. Сега, когато го взех, виждам, че ползата от него е колкото от млякото на козела, но вече не мога да го изгоня. Този веселяк е обм колил целия свят. Да го чуете само как разказва за местата, в които е бил. Децата ми не позволяват да го изпъдя, дори и да поискам. Разбирате ли, ви¬ди нещо и започне да разказва — ама така, че про¬сто се чудиш! Децата седят около него с щръкнали уши. А два пъти месечно ходи в Сълийнъс и се на¬пива. Голям пияница. Тамошните полицаи, щом го намерят в някоя канавка, веднага ми телефонират та ида да го прибера. И вярвате ли, щом изтрезнее, винаги в джеба му ще се намери някакъв подарък за сина ми .Мени. С такъв човек нищо не можеш да направиш. Той те обезоръжава, макар за цял месен да не изкарва и един долар.
Моли почувствува, че кръвта застива в жилите й. Мъжете се смееха:
— Много си милостив, Бърт. Да не си решил да държиш шут със заплата? Аз бих се отървал бър¬зо от него.
Моли внезапно се изправи, ужасена, че някой мо¬же да попита как се казва този човек.
— Нещо не ми е добре днес — каза тя. — Ако ня¬мате нищо против, джентълмени, ще си отида.
Мъжете станаха и не седнаха, докато тя не из¬лезе от стаята.
Горе тя се хвърли на кревата и зарови лице във възглавницата.
— Това е лудост! — шепнеше тя. — Не може да [е. Забрави за това! — Тя с ужас забеляза, че
плаче. Изминаха няколко мъчителни седмици. Сега РЛЬ
28
ти излизаше от къщи без желание. Когато отиваше или се връщаше от училището, тя не вдигаше очи от пътя. „Ако видя непознат човек, ще избягам. Но това е глупаво. Аз просто съм глупачка." Само в стаята си се чувствуваше сигурна. От страха, кои¬то постоянно я измъчваше, стана бледа и очите й загубиха блясъка си.
— Моли, вие трябза да полежите — придумва-
ше я мисис Уайтсайд.
Но Моли не искаше да легне. Много мисли се въртяха в лавата й, когато лежеше в леглото.
На следващото заседание на съвета Бърт Монро
не дойде. Моли малко се успокои и развесели.
— Вие вече сте по-добр'.., нали, мис Морган?
— Да, да. Нещо не ми беше в ред, бях изстинала. Но ако не бях издържала, можех да се разболея сериозно. #
Те заседаваха вече цял час, когато в стаята вле¬зе Бърт Монро.
— Моля да ме извините за закъснението — каза той. — Пак същата история. Моят работник заспал на улицата в Сълийнъс. Сега си отепива в колата. Утре ще трябва да я мия с маркуча.
Гърлото на Моли се сви. Един миг й се струва¬ше, че ще припадне.
- Извинете ме, аз трябва да изляза! — извика тя и изскочи от стаята.
Тя постоя в тъмния хол, подпряна на стената. После повлече бавно крака като автомат, излезе от главния вход и слезе по стълбите.
Нощта беше пълна с шумове. На пътя смътно чернееше автомобилът на Бърт Монро. Моли се 5 чудваше, че краката й, без тя да иска, я водят по пътеката.
29
- Аз саМа се убивам ■- каза си Тя. - Вамк хвърлям на вятъра. Защо?
Ръката й се вдигна и се протегна да отвори пор тата. Внезапно лекият ветрец, който едва лъхаше , над земята, донесе до нея силна миризма. Тя ч\ пияно хъркане. И изведнъж сякаш вихър мина пре^ главата и. Моли рязко се обърна и се спусна към къщата.
Заключи вратата на стаята си, седна и за стина като каменна, тежко дишайки след бясното тичане. Струваше й се, че са минали няколко часа, преди да стигнат до нея гласовете на излизащите от къщата хора. Забръмча моторът на автомобила на Бърт и затихвайки постепенно, замря в далечи¬ната. Сега, когато тя можеше да излезе, силите я напуснаха.
Когато Моли влезе в гостната, Джон Уайтсайд пишеше нещо#зад своето бюро. Той стана срещу въпросителния й поглед.
— Вие сте болна, мис Морган. Необходим ви е лекар.
Тя тромаво, като дървена, застана до бюрото.
— Можете ли да намерите човек, който да ме за¬мести? — попита тя.
— Разбира се. Легнете си, ще повикам лекар.
— Вие не ме разбрахте, мистър Уайтсайд. Аз ис¬кам днес да замина.
— Какво ви хрумна? Ами че вие сте болна.
— Аз ви казах, че баща ми е умрял... Аз не зная дали е умрял. Боя се. . . трябва да замина днес.
Той я погледна внимателно.
— Защо? — попита той меко.
-«■ Ако узная, че този пияница, който живее у ми¬стър Монро.. . — Тя млъкна, ужасена внезапно от това, което се готвеше да каже.
Лжон Уайтсайд бавно наведе глава.
2 Не! -- извика тя. -- Не мисля, че е така. Не,
Не-"Аз бих желал да ви помогна с нещо, Моли.
_ Не искам да замина. Толкова ми харесва у Но се боя. Това е много важно за мене.
Джон Уайтсайд стана, приближи се до нея и об¬гърна раменете й.
— Струва ми се, че не всичко съм разорал - ка-Т0Й - Пък и не искам да разбера. Не е необхо¬димо да разбера. - Той сякаш разговаряше със се¬бе си. - Това не би било много учтиво... да раз¬бера. ..
— Когато си отида оттук, ще мога да не вярвам
в това — изхлипа Моли. Той за секунда силно стисна раменете и.
— Качете се бързо горе и приберете нещата си. Моли — каза той. — Аз ей сега ще ви закарам пра¬во в Сълийнъс.
ПИТЪР РЪНДЪЛ
Питър Ръндъл беше един от най-тачените фер мери в окръга Монтери. Веднъж той трябванк произнесе малка реч на едно масонско събрание I братът, който го представи на присъствуващите, к: за, че Питър Ръндъл е достоен за подражание пр : мер за всички млади масони в Калифорния. Т< още нямаше петдесет, държеше се сериозно, важ) и имаше добре подстригана брада. Където и да I появеше, винаги го посрещаха с почит, която се по лага на човек с брада. И очите на Питър бяха се риозни, сини и сериозни, дори малко тъжни. В тя: се чувствуваше сила, но сдържана сила. Понякоп ненадейно в очите му се появяваше мрачен израз I те ставаха лоши, като на куче, което се готви д;, ухапе, но този израз скоро изчезваше и той пак бе ше важен и солиден. Висок, силен, тгй ходеше кат войник, прибрал корема и изпънал назад рамен
, сякаш ги бяха обтегнали с канап. А тъй кат
32
Почти всички фермери бяха големи мързеливци, уважаваха го и заради неговата напетост.
Жената на Питър се казваше Ема. 1 ледайки я, съседите не преставаха да се учудват: как се кре¬пеше душата на тази жена - мъничка, слаба, ко¬жа и кости, при това едва ли не цяла година болна. Тя тежеше осемдесет и седем фунта. На четиридесет години лиието й потъмня и се сбръчка като на ба¬бичка, но в черните очи гореше бясно желание да
живее.
Ема беше горда жена и почти никога не се оплакваше. Баща й беше масон от тридесет и трета степен, почетен магистър на голямата калифорний¬ска ложа. Преди да умре, той прояви много грижи за масонската кариера на Питър.
Всяка година Питър отиваше някъде за една сед¬мица и Ема оставаше сама във фермата. На съсе¬дите, които я посещаваха, тя все обясняваше: 1 — Замина по работа.
Когато Питър се връщаше от пътуването, Ема
всеки път се разболяваше за месец или за два и то-
' гава за Питър беше тежко. Ема не искаше да си
вземе слугиня и вършеше цялата домашна работа,
' а когато боледуваше, с домакинството се занимава-
• ше Питър.
Земята на Ръндъловци беше от двете страни на ; река Сълиннъс, до самата предпланина. Трудно мо¬же да си представи човек по-добро разположение. 1 Четиридесет и пет акра гладка равнина с тлъста ; почва, която реката от незапомнени времена е на-- несла от целия окръг. А по склоновете осемдесет акра мека земя — градини и пасбища.
Бялата къща на Ръндъловци изглеждаше също така затворена и важна, както стопаните й. Дворът беше заобиколен със стобор, в градината Питър
3 Голямата долина _„
85


под ръководството на Ема садеше гиргини, помни
чета, бели и розови карамфили. От верандата се откриваше изглед към равнина
та и рекичката, струяща сред памуци и върбала
ци; зад реката се виждаха засадени със захарн<
цвекло ниви, а още по-далеч — кръглият купол н,
сълийнъския съд. Денем Ема често седеше на верандата, докато вя
търът не я пропъждаше в къщи. Тя винаги нещ;
плетеше и току поглеждаше към Питър, който ра
ботеше на нивата, в градината или на склона н,
хълма.
Фермата на Ръндъл беше обременена с ипотек; не повече, отколкото всяка друга в долината. В ръ цете на грижливия, разумен стопанин тя осигурява ше скромно съществуване, лихвите по ипотеката пък можеше и да се отделят по няколко стотици до лара годишно, та след време да се изплати ипоте ката. Не е чудно, че съседите уважаваха Питър 1 се вслушваха в оскъдните му думи, дори когато Т01 говореше за времето или просто за някоя дреболия Кажеше ли: „В събота ще коля прасе" — и едва Л1 не всеки от тях, който чуеше това, също колеше гра се в събота. Те не знаеха защо правят така, но щом Питър се канеше да коли прасе в събота — значи беше необходимо, правилно и изгодно.
Питър и Ема бяха прекарали заедно двадесет и една година. През това време те бяха събрали пъл на къща хубави мебели, картини в рамки, най-раз лични вази и вазички, дебели, тежки книги. Ема нямаше деца. Стаите в къщата бяха небоядисани, с гладки стени, без украшения. За да не се внасг кал, на главния и на задния вход имаше стъргалки и бяха поставени дебели бърсалки от кокосово ли¬ко.
34
Когато Ема не оодедуваше, тя се грижеше за къ¬щата. Всички панти на вратите и на бюфетите бя¬ха намазани, в къщи нямаше нито една заключал¬ка, на която да липсва макар и винтче. Всяка годи¬на' мебелите се лакираха. Всичко това обикновено ььршеше Питър, с: о се връщаше от годишно-
ьтуване по работа.
Щ пръснеше слухът, че Ема пак е болна,
фермерите в ок >чваха да причакват
доктора на пътя до моста.
— Тя скоро ще оздравее, така миели — отговаря¬ше топ па разпитванията им. - Просто трябва да полежи седмида-две.
Добрите съседи носеха у Ръндъловци сладкиши и влиза [ръсти в спалнята, където на огром-
ния орехов креват лежеше мъничката, изсъхнала, приличаща на птичка жена. Тя ги гледаше с блестя-.чички.
— Може ли да вдигнем малко пердетата, душич-ке? — питаха те.
— Не, благодаря. Очите ми се уморяват от свет¬лината.
— Може би трябва да направим нещо за вас?
— Не, благодаря. Питър прави всичко много до¬бре.
— Спомнете си само какво ви трябва...
Но Ема беше непреклонна. На нея нищо не й бе¬ше нужно, нека дадат на Питър всички тези слад¬киши. Питър с чиста, бяла престилка обикновено беше в кухнята. Той пълнеше термофора или пра¬веше орехова торта.
Една есен пак се разнесе слухът, че Ема е лег¬нала, и жените на фермерите започнаха да пекат на Питър сладкиши, като се готвеха за ново посе¬щение.
35
Мисис Чейпъл, най-близката съседка на Ръндь ловци, издебна доктора на моста. '
— Е, как е Ема, докторе?
— Да, според мене не е добре, мисис Чейпъл. Мисля, че е заболяла доста сериозно. {
А тъй като доктор Марн само на покойниците не ] предричаше скорошно оздравяване, в окоъга за- р почнаха да говорят, че Ема Ръндъл умира.
Болестта беше продължителна, мъчителна. Пи- } тър сам слагаше на жена си клизма и носеше гър-! нето. Докторът им предложи да наемат болногле-дачка, но болната само яростно го стрелна със г своите приличащи на мъниста очички: дори сега, прикована към леглото, Ема държеше всички в под- с чинение. Питър я хранеше и миеше, препираше всичко на големия орехов креват. Пердетата в спал- I нята никога не се вдигаха.
Минаха цели два месеца, преди острият поглед на тъмните птичи очи да се покрие с пелена и ост¬рият разум да потъне в безсъзнание. И едва тогава Е в къщата се появи болногледачка. Питър така от-1 слабна и се измори, че едва се държеше на крака- г та си. Съседките му донесоха сладкиши, а когато отново дойдоха, видяха, че те стоят недокоснати в Е кухнята. I
Този ден, когато умря Ема, в къщата на Ръндъ л ловци беше мисис Чейпъл. Питър изпадна в исте¬рика. Мисис Чейпъл повика доктора, после телефо-^ нира на мъжа си и го помоли да дойде да й псмог1" не: Питър виеше като безумен и се удряше с юм-л руци по обраслото с брада лице. Ед Чейпъл се сра с муваше да го гледа. Р
Брадата на Питър С2 намокри от сълзи. Силните3 му ридания се носеха из цялата къща. Той ту ся к даше до кревата и слагаше на главата си възглав
36
нииа ту крачеше от ъгъл в ъгъл в спалнята и реве¬ше като теле. Ед Чейпъл плахо се докосна до рамо¬то МУ и смутено измърмори: „Е, стига, Питър, сти¬га ." — но той отмахна ръката му. Дойде докто¬рът и подписа смъртния акт.
А когато се появи ковчегарят, зле си изпатиха от Питър. Топ като че ли побесня: удряше всички с юмруци и не даваше да изнесат тялото от къщата. Ема "можаха да изнесат едва след като докторът му направи подкожна инжекция, за което Ед и ков чегарят трябваше да държат Питър.
Морфият не го приспа. Той седеше в ъгъла пре¬гърбен и тежко дишаше, загледан тъпо в пода.
— Кой ще остане при него? — попита докторът и се обърна към болногледачката: — Вие, мис Джек?
— Само че не сама, докторе. Няма да се справя с него.
— А вие, Чейпъл^
— Добре, ще остана.
— Тогава слушайте: в тези стъкълца има приспи¬вателно. Ако пак започне, дайте му едно стъкълце. А ако не подействува, тогава ето това. Една такава ампула ще го укроти.
Преди да излязат, те заведоха вцепенения Питър в гостната и предпазливо го поставиха на дивана. Ед Чейпъл седна в креслото да го пази. До него на масата стоеше приспивателното и чаша с вода.
В малката гостна беше чисто, прахът беше из-бърсан. Още сутринта Питър бе хвърлил на пода парчета мокър вестник и бе го помел. Ед запали ка¬мината и когато огънят се разгоря както трябва, сложи две дъбови цепеници. Стъмни се рано. Вятъ¬рът пръскаше в прозореца ситен дъжд. Ед подря-за фитилите на лампите и ги сниши. Дърветата в камината съскаха и пращяха, езичетата на пламъ-
37
ка се виеха над цепениците като къдрици. Ед дъл-го седя в креслото, без да сваля очи от Питър, кой. то спеше на кушетката, приспан от наркотика. Нам. сетне сънят свали и Ед.
Той се събуди около десет вечерта, скочи на кра¬ка и погледна дивана. Питър седеше и го гледаш Ръката на Ед се протегна към стъкълцето с приспи вателното, но Питър поклати глава.
— Нямам нужда от нищо. Ед. Мисля, че и без то¬ва Докторът ми пречисти мозъка. Сега съм напъл¬но в ред, са 1Лко съм замаян.
— Изпий го и веднага ше заспиш. . .
— Не искам да спя. — Той попипа разчорленат I си брада и стана от дивана. — Ще ида ла се измия,
"зно се оправя.
Ед чу как тон пусна водата з кухнята. Скоро Пи тър се върна в гостната, като бършеше лицето сч с кърпа. Топ някак странно се у 1ше. Такава
учуден?, лукава усмивка Ед не бе виждал преди него.
— Аз май съм се разлудувал тук. когато тя ум ? —- попита Питър.
— Е. . . да, малко.
— В мене нещо като че се скъса — поясни Питър — Сякаш ' и ремъци се скъсаха. И всичко с разпиля в различни страни. Но сега съм напълно в ред.
Ед погледна надолу, видя, че по пода пълзи еди ;')яво паяче. протегна крак и го смачка. Внезапно Питър попита:
— Ти вярваш ли в задгробнйй живот?
Ед Чеппъл се разшава в креслото. Топ не обича ше да говори неща, защото да говорип:
*яачи да мислиш за тях
А мг С!И1 вярвам. Изобиг 1М,
38
__ и вярваш, че човек, който... е, когото няма, може да гледа оттам и да вижда какво правим тук?
— Е това не вярвам. Не зная дали вярвам в та¬кова нещо.
Питър отново заговори, сякаш сам със себе си:
— Цори и да ме види, нека види, че не постъпвам както тя иска, все едно трябва да бъде доволна, за¬щото, докато беше тук, аз й се подчинявах. И на нея ще й бъде приятно, че ме е направила добър човек? Ако без нея стана лош, излиза, че бях добър само благодарение на нея, нали така? А аз бях до¬бър, вярно ли е, Ед?
— Защо говориш така — „бях"?
— Да-а. . . Ако не се смята една седмица в годи¬ната, аз бях добър. Не зная как ще върви сега. . .
Лицето му етапа зло.
— Но едно зная сигурно...
Той стана, свал.1 сакото и ризата. Върху долната му риза имаше някакви плетени ремъци, които об-тягаха назад раменете му. Той ги разкопча и ги хвърли...
После събу панталона си — под него има¬ше широк еластичен пояс. Той го свали, извади го през краката си и с наслада почеса корема си. След това отново започна да се облича, като се усмихва¬ше на Ед все със същата странна учудена усмивка.
— Не зная как стана, но аз винаги й се подчиня¬вах. Тя май и не ме командуваше, но аз все пак се подчинявах, Знаеш, аз, изглежда, не вярвам в задгробния живот. Докато тя беше жива. дори ко¬гато боледуваше, трябваше да я слушам, но щом умря, аз... Разбираш ли, от мене. като че ли падна¬ха тези хамути. И аз пощурях. Но сега мина. Сега трябва да свикна да ходя без хамути.
Той заплаши Ед с пръст.
39
— Ще ходя с шкембето напред — каза той реши¬телно. — Искам шкембето ми да стърчи. Нали ве че съм на петдесет.
На Ед не се харесваше този разговор. Искаше м\' се да си ходи. В това, което говореше Питър, има¬ше нещо неприлично.
— Я пипни ей това и веднага ще заспиш — заго зори той тъжно.
Питър не облече сакото си. Той седеше на дивана с разкопчана риза.
— Не искам да спя. Искам ла разговарям. На по¬гребението, види се, ще трябва аа сложа тези х; • мути, а после ще ги изгоря. Слушай, в хамбара има една бутилка уиски. Ще ида да я взема.
— Не, не — побърза да възрази Ед. — Няма да пия сега, сега не е време за пиене.
Питър стана от дивана.
— А аз ще пия. Можеш да седиш и да ме гледаш, щом искаш. Казвам ти: край на всичко.
Той излезе от стаята, като остави обезкуражения и възмутен Ед. След минута се върна с бутилката^ уиски и заговори от прага: -2
— Само това ми остана в живота — тези пъту¬вания. Ема беше умна жена. Тя разбираше, че ако не изляза ОТТУК поне веднъж в годината, просто ще полудея. Но. боже мой, колко ме мъчеше, когато се връщах! — Като понижи глас. той тайнствено попи¬та: — А знаеш ли какво правех при тези пътува¬ния?
Ед сега седеше с широко разтворени очи. Поет него беше съвсем ДРУГ, НОВ човек и лъхът му просто спираше. Той взе подадената му чаша.
— Не зная. Какво? • Питър наведнъж ИЗСУШИ чашата си, изпъшка и \
избърса с ръка устните си.
4/1 I
- Напивах се - каза той. - Скитах в Сан Фран-писко по публичните домове. Пиех цяла седмица и всеки ден ходех в публичен дом. -- Той пак си на-
> —"~"1 ч.
ля пълна чаша. — Мислех, че Ема знае, но тя ни веднъж не каза нито дума. Ами че аз бих се пръс¬нал, ако не можех поне веднъж да се измъкна от¬тук.
41


Ед Чейпъл предпазливо отпи от уискито.
— Тя винаги казваше, че си заминал по работа. Питър погледна чашата си, изпи я и пак я наля.
Очите му заблестяха.
— Пий. Ед, какво правиш! Зная какво мислиш. Не е хубаво, значи, да се пие толкова много. Хм, та нали, освен нас двамата, никой няма да узнае. Я посръчкап камината — нека се разпали. Не ис¬кам да се измъчвам.
Чейпъл се приближи до камината и почна да върти тлеещите главни, докато нагоре не полетяха искри като блестящи малки птички. Питър отново напълни чашите и се намести на дивана. Върнал се на мястото си, Ед сръбна от чашата си, като се пре¬стори, че не е забелязал, че е долята. Бузите му пламнаха. Сега вече не му се струваше, че да пие е ужасно. Изминатият ден и смъртта бяха се от¬дръпнали някъде далеч-далеч, в миналото.
— Искаш ли сладка баница? — попита Питър — Имам пет парчета в килера.
— Не, благодаря много.
— Знаеш ли какво — съобщи поверително Пи тър, — аз, струва ми се, никога през живота си ня¬ма да се докосна до сладка баница. Десет години, всеки път, когато Ема се разболееше, ни носеха те зи баници. Те, разбира се, от добро сърце ги мъкне ха, но за мене сега сладката баница е болест. Пий. защо не пиеш?
В стаята нещо стана. Двамата мъже погледнах?, нагоре, като се мъчеха да разберат какво е стана ло. Нещо не беше така, както преди една минута. После по лицето на Питър се появи глупава усмив¬ка.
— Часовникът на камината спря. Сега вече си¬гурно никога няма да го навия. Ще си купя будил
42
ник мъничък, силен будилник, които да трака с о! сила А този само тъга навяваше. - Той глътна своето УИСКИ. - Ти сега май па всички ще разказ¬ваш че съм ПОЛУДЯЛ, ла?
на над чашата, усмихна се и поклати
глава.
— Не, няма. Та аз разбирам какво става с те
бе А пък не можех и да си помисля,, че носиш и пояс.
— Човек трябва ла се. държи изправен — загово¬ри Питър, — а аз по природа съм тромав. — Той изведнъж потръпна. — Глупак съм аз по природа, ето какъв съм. Цели двадесет голини съм. се пра-
н и добър. . . ако не се смята една седми¬на г ата. - исоко. — Всич¬ко пол на капки. Цял живот получавах на I ти налея. В хамбара имам още една .та под чувалите о : му подаде чашата. Питър отново заговори:
— Виж какво с колко хубаво ще е засея цялата си земя край реката със секирче.
Представяш ли си, седнеш си на верандата и чки тези акри пред тебе са само сини и розови :тя. А по ьр — аромат! Такъв аро-
кпакатя си не можеш да стоиш.
— От това секирче, от грахчето, мнозина еа се раз-п!. То, разбира се, семето на секирчето е на
ли не може да се случи, докато уз-
• реколтата.
а! - извика Питър. — Искам
Искам четиридесет акра цвят
и аромат. Искам дебели жени, гърдести, с гърди
като възглавници. Аз съм гладен, разбираш ли?
о и много.
'наше намръщен синовете му.

— Хайде, пийни си от това стъкълце и си поспи малко.
Питър со смути.
— Нищо ми няма. Не исках да викам така. Само че не за пръв път мисля за това. Колко години съм мечтал, като дете за ваканция. И изтръпвах, че ще остапея. Или ще умра пръв — и всичко ще прогад-не. Но аз съм само на петдесет, в най-хубавата въз¬раст. Казвах на Ема за това цвете, за секирчето, но тя не ми позволи. И как умееше да се наложи? — каза той учудено. — Не зная. Л умееше. Но вече я няма. Чувствувам, че я няма, като този хамут. Се¬га ще ходя така, ще се клатушкам — навред ще хо¬дя така. И кал ще внеса в къщи. Икономка ще си взема — ей такова женище, дебела!... Да, здраве-нячка, дебелана, от Сан Фоанциско. А на лавицата винаги ще има бутилка бренди.
Ед Чейпъл стана и се протегна.
— Е, щом се чувствуваш добре, ще си ходя. Тряб¬ва да поспим. Курдисай този часовник, Питър. Ня¬ма полза от часовника, ако не е курписан.
На другия ден след погребението Питър Ръндъл започна да работи на фермата си. Чейпъловци, най-близките му съседи, много преди да се разсъмне видяха, че в кухнята му свети, а неговият фенер пътешествуваше от къщата до хамбара половин час преди още те да станат от леглото.
За три дни той нодкастри всичките дървета в гра¬дината си. Започваше работа на разсъмване, а свършваше, когато в тъмнината вече не можеше да се различат клоните. После се залови с голямото парче земя край реката. Изора го и го бранува. От¬някъде се появиха двама непознати в ботуши и бричове за езда, те ходеха и разглеждаха земята му, пазтъркваха пръстта с ръката си, измерваха с
пръчка дълбочината на оранта, а когато си замина--а отнесоха със себе си и пакетчета с пръст.
Обикновено преди сеитбата фермерите започва¬ха да се посещават един друг. Те приклякваха, взе¬маха пълни шепи пръст, мачкаха буците с пръсти, обсъждаха миналогодишните цени и изгледите за реколтата, припомняха си как в някоя година при добро търсене може да се изкара нещо повече от бобовите растения, а понякога от граха едва може¬ше да се покрият разходите за семето. След дълги разговори и спорове винаги ставаше така, че все¬ки сееше това, което сееше съседът му. Но имаше стопани, в мнението на които се вслушваха. Ако Пи¬тър Ръндъл или Кларк Де Уит възнамеряваха да сеят фасул или ечемик, едва ли не във всяка фер¬ма се сееше ечемик или фасул. И как иначе? Щом такива уважавани и късметлии фермери са решили да сеят това, а не друго — значи така трябва. Ни¬кой не казваше това направо, но се считаше, че Пи¬тър Ръндъл и Кларк Де Уит са по-съобразителни от другите, пък и при това притежаваха особена дарба да предвиждат.
Когато през пролетта започнаха традиционните посещения, всички забелязаха, че с Питър Ръндъл е станала промяна. Питър седеше на плуга и раз¬говаряше доста приветливо. Той каза, че още не знае какво ще сее, но каза това с такъв смутен тон, че всички разбраха — просто не иска да говори. След като няколко любопитни си отидоха от Пи¬тър, без да разберат нещо, фермерите престанаха да го посещават и се струпаха при Кларк Де Уит. Кларк сееше ечемик. Това решение определи го¬ляма част от посевите в окръга.
Но макар фермерите вече да не разпитваха за нищо Питър, мъчеше ги любопитство. Като ми-
45
наваха покрай голямата му земя, хората се заг. даха какво прави, като се мъчеха попе така да оц ределят какво смята да сее. Но когато. Питър тръ¬на из нивата със сеялката, никой не се прибл: до него — той ясно им даде да разберат, че не иск; никой да узнае какво сее.
Ед Чеипъл не го издаваше. Той с неудоволствие си спомняше онази нощ; срамуваше се заради Пи тър, за това, че така се е разпуснал, и се ядосваше па себе си, че е седял и го е слушал. Сега постояннс. следеше Питър; беше му интересно дали дейетвн телно възнамерява да изпълни заканите си, или то гава просто беше полудял от мъка. Не личеше, че Питър се е изгърбил, пък и шкембе не му се появи Веднъж Ед се приближи до къщата на Питър и об¬лекчено въздъхна, като видя чистите подове и ч; тиктакането на часовника над камината.
Мисис Чейнъл неведнъж си спомняше онзи ужа¬сен ден:
— Той така постъпи, сякаш беше полудял. Виеше на глас. До късна нощ не се укроти и Ед през ця¬лото време беше край него. Ед дори му дал малко уиски, за да може да заспи. Ио — заключаваше бързо мисис Чеипъл — тежкият труд го.:;.' мъката. Сега Питър Ръндъл всеки ден става в три часа сут¬ринта. От спалнята си аз виждам как свети в кух¬нята му.
Върбите се покриха със сребърни обечки, по краи¬щата на пътя плъзнаха бурени. Река Сълипнъс зл един месец се напълни с буйна тъмна вода, после водата пак спадна и на мястото на реката останаха само зеленикави локви. Питър Ръндъл обработва ше земята си много усърдно. Той не остави нито ед¬на буца, земята лежеше черна, гладка, а когато ва леше дъжд, изглеждаше пурпурна.
46
После по черното поЛ< се появиха плахи зелени
кълнове. По здрач един от съседите се промъкна до плета
и изскубна един стрък.
— Май че от бобовите — каза той на приятелите сп — Според мене е грах. И защо толкова криеше? Питах го направо какао ще засее, а той не отго¬вори.
А скоро целия окръг обходи новината:
— Секирче! Четиридесет и пет акра секирче, да
не хароса! Фермерите се изпровървяха у Кларк Де Уит да
разберат какво мисли. Той мислеше така:
— Някои смятат, че със секирче може да забога¬теят, защото за един фунт семе плащат от двадесет до шестдесет цента. Но това е страшно рискована работа. Ако не го нападне бръмбарът, може да до¬чакаш някаква полза. Но случи се горещ ден, шу-шулките се пукнат — и цялата ти реколта се изрони на земята. Или плисне дъжд и ти раззали цялата работа. Да си опиташ късмета на няколко акра — това го разбирам, но да засееш вялата си земя? Не, Питър просто се е побъркал, след като погреба Ема.
Това мнение научиха всички и го изказаха от свое име. Двама съседи разправяха това един на друг, като непрекъснато привеждаха доводите на Кларк. Питър, комуто повтаряха тези доводи вече много пъти, започна да губи търпение.
— Чия е тази земя, пита се? — извика той един прекрасен ден. — Ако искам да.се разоря, какво ви интересува, дявол да ви вземе!
След това всичко се промени. Спомниха си, че Пи¬тър е добър стопанин. Той сигурно е получил точни сведения. Ето значи какви са Сили онези двамата с
47
ботушите — агрохимици! И мнозина съжалявах; че не са засели поне няколко акра секирче.
Те съжаляваха за това още повече, когато зеле ните мустачки се проточиха от редица към редица и сплитайки се, покриха цялата нива, като не оста¬виха нито една пролука, така че никъде не се виж¬даше нито петънце земя. А после секирчето цъфна — четиридесет и пет цъфтящи акра, четиридесет и пет акра благоухание. Казваха, че ароматът се но си чак до Сълийнъс, цели четири мили. Ученици ид¬ваха с автобуси да видят тази нива. Няколко ду¬ши от компанията, която купуваше семена, веднъж цял ден разглеждаха мустачките и опипваха зе¬мята.
Вечер Питър Ръндъл седеше на ст ла-люлка на верандата. Той гледаше как се прелива с нежни от-сенки неговата нива. Когато полъхваше ветрец, Пи¬тър дишаше с пълна гръд. Яката па синята му ри¬за беше разкопчана: сякаш Питър искаше и с ко¬жата си да поглъща аромата.
Съседите се отбиваха у Кларк Де Уит да узная-, какво мисли сега.
Той казваше:
— Върху това секирче може да се стоварят още десет напасти. Нека Питър се радва, щом иска.
Но раздразнението го издаваше — той завиж даше.
Фермерите гледаха натам, където зад синята и розова нива седеше на верандата си Питър, и се изпълваха с още по-голямо уважение към него.
Един ден при Питър на верандата се качи Е/ Чейпъл.
— А реколтата ще бъде прекрасна, приятелю.
— Така изглежда — отвърна Питър.
— Аз видях. Има вече шушулки.
48
I Питър въздъхна.
■•— Вече прецъфтява. Не мога да гледам как па¬дат цвстчетата.
В— А според мене удоволствие е да се гледа това. Дко нито не се случи, много пари ще изкараш.
Питър извади пъстра носна кърпа, изсекна се и потърка пос.1 си, за да не кихне. Ш~ Много ще съжалявам, когато няма да има този аромат — каза топ.
Ед реши да го закачи за онази нощ. Топ му смиг¬на затворнически.
— Намери ли някоя да ти гледа къщата?
— Аз и не съм търсил — отговори Питър. — Ня¬мах време.
Под очите на Питър имаше тревожни бръчки. „Как ла не се тревожи, когато един дъжд може да погуби цялата реколта" — помисли си Ед.
Но ако тази година бяха поръчали времето спе¬циално за секирчето, то и тогава не би могло ла баво. Когато Питър изкореняваше стеб¬лата, утринната мъгла се стелеше до самата земя, а когато всичкото секирче вече лежеше на постла¬ните по земята платнища, горещото слънце отлично изсуши шушулките, за да се овършеят по-добре. Съседите гледаха как дългите чували се пълнят с черни зрънпа и па път за дома се мъчеха да пре-гнат колко ще изкара Питър от баснословната си реколта.
Кларк Де Уит загуби почти всичките си почита¬тел и.
Фермерите решиха да научат какво ще сее Пи-Нюр идната година, па ако ще и по петите му да хо¬дят. Та как пък топ разбра, че тази година ще бъд& Яшагопрнятна например за секирчето? Ясно е, че не¬що знае.
49 Голямата долина д-.
* * *
Когато някой жител на горната сълийнъска до липа пристига в Сан Франциско по работа или за да се проветри, той отсяда в хотел „Рамона". Това е добър обичай, понеже във вестибюла почти вина ги може да срещнеш някой от своите и, седнал ь мекото кресло, да поговориш с него за сълийнъска та долина.
Ед Чейпъл замина за Сан Франциско, за да по срещне братовчедката на жена си, която идваше от Охайо. Тя трябваше да пристигне на другата сут рин. Във вестибюла на „Рамона" Ед потърси с очи земляци, но в креслата седяха непознати хора. Ед отиде на кино. Когато се върна, той отново потърси свои хора, но и този път не видя никого. Той помие ли да прегледа списъка на пътниците, но вече бе ше толкова късно, че Ед реши да допуши пурата си и да се прибере да спи. Той седна в едно кресло.
На входа се чу шум. Ед видя как портиерът по¬сочи на прислужника вратата. Прислужникът из¬скочи на улицата. Ед се мъчеше да разбере какво става.
Помагаха на някакъв мъж да излезе от так¬сито.
Прислужникът го пое от ръцете на шофьора и го поведе към вратата. Беше Питър Ръндъл. Той вървеше с втренчени напред стъклени очи, поотво-рил разлигавената си уста. Ед скочи и се спусна към него!
— Питър!
Питър безпомощно се дърпаше от прислужника.
— Остави ме — говореше той. — Нищо ми няма
оставиш — ще получиш една монета Ед отново извика:
50
»-- Питър! Питър бавно извърна към него мътен поглед н .хвърли в прегръдките му. - Приятелю! — завика той. — Ед Чейпъл, стари иятелю! Какво правиш тук? Ела в стаята ми, да пийнем. го изправи на крака. . — С голямо удоволствие — каза той. — Нямам ни-Ьо против да пийна една чашка преди лягане.
Какво ти лягане! Сега ще идем на кино или де другаде, го вкара в асансьора и го заведе до стаята. Питър тежко пльосна на леглото и с големи усилия да седне. В банята има бутилка уиски. И аз ще пия. Ед донесе бутилката и чаши. •
- Какво правиш тук, Питър? Реколтата ли поли¬ваш? Май че сума пари си взел.
Питър протегна напред длан и почука по нея с показалец.
- Пари, разбира се, взех, но все едно че на кар¬ти ги спечелих. Същинска лотария.
- Но парите са твои. Питър мрачно се замисли.
Аз можех да остана без гащи — каза той. — През цялото време, цяла година, треперех. Лота¬рия и туй то.
— И все пак спечели. Питър промени разговора.
- Стана ми лошо — каза той. — И право в так-кито. Ида направо от публичния дом, който е на
Ван-Нес авеню — додаде той, сякаш се оправдава¬ше. — Трябваше непременно да дойда в Сан Фран-Гско. Ако не бях дошъл тук и не си погуляех мал-, Щях да се пръсна.
51
Ед го погледна с любопитство. Питър бедели клюмнала на гърдите глава. Брадата му беше , чорлена, неподстригана.
— Питър — заговори Ед. — В оная нощ, кога; Ема. .. почина, ти. казваше, че искаш. . . всичко промениш.
Питър бавно повдигна пияна глава и се втрен унесено в Ед.
— Тя умря, но не напълно — каза той хрипкаь -- Нищо не ми дава да правя. Цяла година ме и мъчи за това секирче. — Очите му станаха учуден — Не зная как го прави. . . — Изведнъж той се н
• мръщи, отново разтвори длан и почука по нея с пръст. — Но помни ми думата, Ед Чейпъл. То хамут аз вече няма да нося. Да пукна, ако го сл жа още веднъж. Запомни това.
Главата му клюмна на гърдите. Но след мин\ : Питър пак гледаше пред себе си.
— Пих — заговори той мрачно. — И обикалях публичните домове. — Той се приближи доверите но до Ед и тежко зашепна: — Но всичко е в всичко ще бъде добре. Знаеш ли какво ще Напра¬вя, когато се върна в къщи? Ще прокарам електр: чество. Ема винаги искаше да има у пас елеюр чество.
Той се повали настрани върху кревага. Ед ' ! го наеч че го и едва тога.
се прибра в стаява си.
АКУЛАТА УИКС
Едуърд Уикс живееше в долината на Райските ■заебища, в тясна мрачна къща до самия път. Зад ■къщата имаше градина от праскови и голяма зе-шенчукова градина. Едуърд Уикс се грижеше за ■прасковите, а жена му и красивата му дъщеря се раннмаваха със зеленчуковата градина и отглеж-иаха грах, боб и ранни ягоди за продажба.
[уърд Уикс имаше грубо загоряло лице и малко Игудени очи почти без ресници. За него се носеше Млавата. че е най-хитрият човек в долината. Тон щравеше сложни сделки и се чувствуваше много Иастлив, когато продадеше своите праскови някол¬ко иепта по-скъпо от съседа си. Ако му се удадеше рлучап, занимаваше се и с джамбазлък, като мал¬ко шмекеруваше и със а съобразителност бе-■е заслужил уважението на общината, но въпреки Вова не стана по-б^гат. Обичаше обаче да си дава вид, че има спестявания в ценни книжа. На събра-


ннята на училищния съвет разсъждаваше с др гите членове на общината, когато ставаше дума различни акции, и затова хората решиха, че и значителни спестявания. Жителите в долината I наричаха Акулата Уикс. „Той ли, Акулата? — ка ваха за него. — Тон сигурно е насъбрал двадее: на хиляди, а може и повече. Умен е той -- не м< жеш го подведе."
А право казано. Акулата нито веднъж в живот си не бе държал в ръцете си повече от петстоти
долара.
Най-голямо удоволствие за Акулата стана д смята, че е богат. Той така се наслаждаваше на то ва чувство, че сам повярва в собственото си бога! ство. Като определи въображаемото си състоянп на петдесет хиляди долара, той заведе тетрадка ка то главна книга, където вписваше данните за свои те влогове и изчисляваше печалбите. Всички тез манипулации станаха най-голямата радост в живо та му.
По това време в Сълийнъс новата нефтена ком пания реши да извърши сондажи в южната част н; графството Монтери. Като чу за това. Акулата оти де във фермата на Джон Уайтсайд, за да обсъд1 с него ценността на акциите на новата компания
— Интересува ме нефтената компания на Южно то графство — каза той.
-- Да, отчетите на геолозите обнадеждват — съ¬общи Джон Уайтсайд. — Аз и по-рано бях чул, Ч( в този район има нефт. Чувал съм преди много го дини. — С Джон Уайтсайд се съветваха често пс такива работи. — В началото аз не бих вложил мно го пари — добави той.
Акулата стисна с пръсти долната си устна и се за мисли за минута.
о4
Все си мисля за това — каза той. — Примам-
1 работа. Имам десет хиляди долара, които та-
ка си стоят. Само че трябва преди това добре да
I се обмисли. Много бих желал да зная вашето мне-
Но в себе си Акулата реши какво да прави. В къ¬щи той взе тетрадката и намали от въображаемата ( си банкова сметка десет хиляди долара. После в I графата за ценни книжа вписа хиляда долара ак¬ции на нефтената компания от Южното графство. И от този ден започна да следи трескаво борсовия бюлетин. Когато цените на акциите малко се пови¬шиха. Акулата се разхождаше, като тихичко си подсвиркваше, но когато цените паднаха, от страх в гърлото му застана буца. Най-сетне цените на ак-: циите на Южната нефтена компания отново под¬скочиха. Акулата изпадна в такова ликуване, че 1 I тиде в универсалния магазин и си купи зз камината черен мраморен часовник с две колони от оникс по двете страни на циферблата и с бронзов кон горе. Хората в магазина се спогледнаха много¬значително и някой каза:
— Побъркал ли се е, що ли?
След една седмица акциите окончателно падна-XI и компанията се разори. Като чу тази новина. Акулата незабавно взе тетрадката си и записа, че е продал своя дял един ден преди краха на компа¬нията и е получил две хиляди долара печалба.
Пат Хамбърт, на връщане от Монтери, спря ко-•1ата си до къщата на Акулата.
— Чух, че здравата си изгорял с акциите на Юж-ната нефтена компания — каза той.
Акулата доволно се усмихна. - За какво ме смяташ, Пат? Аз продадох тези акции преди два лена. Ти трябва да знаеш, че не
55
съм толкова глупав. Аз виждах, че тези акции не струват нито. Но знаех, че когато акциите се по¬качат, ще мога да ги продам износно. И когато ня¬кои започнаха да продават тези акции, и аз побър¬зах да се отърва от тях.
— Добре си се измъкнал — каза възхитено Пат. И когато той се отби в универсалния магазин и предаде на всички разговора си с Акулата, хората само клатеха глави и отново пресмятаха богатство¬то на Акулата. Да, трудно беше да се мерят сега с Акулата.
В топа време Акулата взе четиристотин долара от банката в Монтери и си купи стар трактор „Форд-зън".
Постепенно в Райските пасбища се разнесе така¬ва слава за разсъдливостта на Акулата, че вече ни¬кой не се решаваше ла купи някаква акция, парче земя или дори кон, без да се посъветва с него. А ко¬гато се обръщаха за съвет, Акулата Уикс разглеж¬даше работата внимателно от всички страни и ка¬то преценяваше всичко, даваше разумен съвет.
След няколко години по главната книга можеше да се съди, че, влагайки парите си с ум, Акулата е натрупал сто двадесет*и пет хиляди долара. Като виждаха, че той живее като бедняк, съседите му още повече го уважаваха: богатството не беше замаяло главата. Да, Акулата беше умен. А жена м\: и хубавицата дъщеря все така се грижеха за зе¬ленчуците и ги продаваха в Монтери. Сам Акулата от сутрин до вечер раб.теше в градината.
Романтична любовна история в живота на Акула-га нямаше. На деветнадесет години той покани здравото, яко момиче Кътрин Малок на три танца. По-нататък всичко тръгна гладко и топ се ожени за нея, защото семейството й и всички съседи очак-
56
|това. Кътрин еше да се нарече хубава;
в кея се чувствуваше силата на обюздана кобила ьргавината на млад лебед. След като се омъжи, ТУ. като опрашено цвете загуби силата и свежестта си. Тидето й увисна, бедрата се разплуха и сега я :ппе нова участ — участта на труда и грижите. кулата се отнасяше към жена си без нежност, ез жестокост. Той я управляваше с мека не-ст, като кон. Жестокостта и ласката му труваха еднакво глупави. Никога не разговаря¬ше с нея човешки, не й поверяваше своите мисли и не й откриваше своите неуспехи, никога не говореше с нея за богатството, което същеет :е само на книга, нито дори за реколтата на пра-,ите. И Кътрин би се поразила и обезпокоила, й заговореше за тези неща. Нейният живот и I без това беше достатъчно обременен с грижи, за [ква още в работите и мислите на друг човек. Мрачната къща на Уиксовци разваляше цялата I ферма. Всяка година природата погребва в земята ичко, което не и 'е нужно, а човекът дълго пази непотребни неща. В двора се търкаляха ри. чували, вестници, парчета от счупени чаши и и намотки от тел. Нито цветя, нито тре-ъщата. Те не растяха тук, защо-мръсотията и сапунената вода бяха направили • :и земя безплодна и неприветлива. Акулата по-шше своята градина, но не виждаше никакъв I съд да харчи хубавата вода, като я излива край 1 къщата.
Когат нпте от Райските пасби-
тръгнаха па тълпи към дома па Акулата, гото-
да възклицават: „Ах, какво миличко дете!" Но
че наистина момиченцето е просто
те не знаеха какво да кажат. Всички ах
57
и ох, с които жените се надяваха да уверят млада та майка, че ужасното същество в нейните обятп е човече и че то няма да бъде чудовище, загубих всякакъв смисъл. При това Кътрин гледаше на де гето без онзи престорен възторг, с конто повечето жени обикновено се стремят да скрият своето раз очарование. Когато Кътрин видя, че момиченцето е красиво, душата й се изпълни със страх, учудване и лоши предчувствия. Чудната красота на Елис криеше опасност. „Красивите деца — помисли си Кътрин — обикновено стават изроди, когато по¬раснат." Като си помисли така, Кътрин реши в се бе си, че е предугадила коварните замисли на съд¬бата и с това е лишила съдбата от нейното могъ¬щество.
В първия ден, когато съседите посетиха Кътрин, Акулата чу как една жена недоверчиво каза нз друга:
— А момиченцето — да не му се нагледаш! Как стана така, че тя роди толкова хубаво дете?
Акулата влезе в спалнята и дълго гледа малка¬та си дъщеря. После дълго размишлява над това в градината. Бебето наистина беше красиво. Глупаво би било да се мисли, че той, или Кътрин, или някой от роднините е имал нещо общо с красотата на де¬тето: видът на всички беше много обикновен. Ясно беше едно: изпратена му е скъпоценна вещ, а по¬неже мнозина жадуват да получат скъпоценна вещ. Елис трябва да се пази. Акулата вярваше в бога, когато мислеше за него. Изобщо това мъгляво съ¬щество, което вършеше всичко, той не можеше да разбере.
Елис растеше и ставаше все по-хубава и по-хуба ва. Бузите и пламтяха като алени макове, черните
58
й коси нежно се миеха като папратови листа, а очи-\ криеха море от обещания. Когато някой над никнеше в замислените очички на детето, той си мислеше: „Има нещо в тези очи, цял живот не мо жеш ги забрави". Но после изведнъж Елис извръ-щаше главица и човекът казваше: „Не, какво пре¬красно момиченце!"
Акулата виждаше, че мнозина се възхищаваха ог красотата на момичето. Той забелязваше как мъ¬жете се изчервяваха, когато поглеждаха Елис, а момчетата се биеха като тигри, ако тя беше на¬близо.
На Акулата се струваше, че във всяко мъжко ли¬це чете алчност. Когато работеше в градината, тон често се измъчваше от измислени сцени, като си представяше как цигани крадат малката му дъще¬ря. Десетки пъти на ден той я предпазваше от най-различни опасности: от конски копита, от високи стобори, от стръмнини. Той безкрай повтаряше, че трябва да пресича пътя много внимателно. На все¬ки съсед, на всеки амбулантен продавач, а още по¬вече на всеки непознат гледаше като на възможен похитител на дъщеря му. Когато в Райските пасби¬ща започнаха да говорят, че са се появили скитни¬ци. Акулата не се отдалечаваше нито крачка от мо¬мичето. Случайните пришелци се учудваха с каква свирепост ги пъдеше Акулата от своята ферма.
Колкото се отнася до Кътрин, все по-цъфтящата красота на Елис засилваше нейните лоши предчув¬ствия.
На Кътрин се струваше, че съдбата само дебне, за да нанесе страшния удар. Тя стана робиня на дъщеря си. Кръжеше над нея като птица и й вър¬шеше хиля ти дрес" *ти, конто са нужни само 1а умиращия
59
Макар че двамата Ункс така боготворяха детето си, че като скъперници съзерцаваха неговата кра¬сота, въпреки страховете и грижите им за него, те знаеха, че очарователната им дъщеря беше неве¬роятно глупаво, скучно и тъпо момиче. Всичко то¬ва увеличаваше страха на Акулата. Топ беше убе¬ден, че тя не ще може да се защити и ще стане лес¬на плячка на всеки, които поиска да я грабне. На Кътрин пък се харесваше глупостта на дъщерята. Това даваше на майката много възможности да и бъде полезна. Като я обслужваше, Кътрин доказ¬ваше своето превъзходство и до известна степен намаляваше пропастта, която лежеше между тях. Радваше я всяка слабост на дъщерята, понеже това ги сблих.аваше и оправдаваше съществуването на Кътрин.
Когато Елис навърши четиринадесет години, към многото грижи на Акулата Уикс се притури още една.
Дотогава Акулата се боеше да не би дъщеря му да загуби красотата си, но сега го ужасяваше ми¬сълта, че Елис може да загуби целомъдрието си. Малко по малко този страх погълна всички други страхове. Акулата почна да мисли, че ако Елис за¬губи невинността си, това ще бъде не само позор, но и разорение. Сега той ставаше много неспокоен и необикновено подозрителен, когато някой мъж или младеж се приближаваше до фермата.
Тази мисъл не му даваше спокойствие. Той по¬стоянно предупреждаваше жена си да не изпуска Елис от своя пог.т
—- Ти дори не можеш да си представиш какво мо¬же да се случи — повтаряше той и в безцветните му очички пламваше подозрение. - Ти дори не мо¬жеш да си представиш!
60


Умствената ограниченост на дъщерята увел ваше страха Му. „Всеки — мислеше си > може
да я обезчести. Всеки, който остане насаме с Елис. ще се отнася с нея както си иска. И тя от глупост не ще може да се защити." Нито един човек не па¬зеше така по време на бесуването своята получила награда кучка, както Акулата пазеше дъщеря си Елис.
От време на време Акулата започваше да се съм¬нява в невинността на дъщеря си, докато не го убеждаваха в това. Всеки месец той дотягаше на жена си. Определените дни той знаеше по-добре от Кътрин.
- Всичко ли и е в ред? — питаше ненаситно.
Кътрин отвръщаше презрително:
— Не още.
А след няколко часа пак:
— Всичко ли й е в ред?
Той не се оставяше, докато Кътрин не отгово¬реше:
— Е, да, всичко й е в ред. А ти какво си мисле¬ше?
Цял месец Акулата беше спокоен, но както преди много бдителен. Невинността беше опазена и зато¬ва трябваше да се пази.
Акулата знаеше, че ще дойде време — и Елис ще поиска да се омъжи. Но когато тази мисъл се мер¬неше в главата му, той се мъчеше да я пропъди и забрави. Омъжването на Елис му вдъхваше също¬то отвращение, както и безчестието. Дъщерята бе¬ше за него ценна вещ, която трябваше да се пази внимателно. За него това беше естетическа про¬блема, а не въпрос на нравственост. Ако я лишеха от невинността й, тя щеше да престане да бъде цен¬ната вещ, която толкова пазеше. Той не я обичаше,
М
както бащата обича детето си. Той я гледаше жад¬но, като предмет, който няма равен на себе си по красота.
От месец на месец си задаваше въпроса: „Всичко ли и е в ред?" — и постепенно целомъдрието на Елис стана за него символ на здраве, на невреди-мост, на чистота.
Веднъж, когато Елис навърши шестнадесет го¬дини, Акулата се приближи до жена си със загри¬жен вид:
— Знаеш ли, ние не можем да кажем точно дали | всичко й е в ред. Разбираш ли, ние не ще бъдем си¬гурни в това, докато не я прегледа доктор.
Един миг Кътрин гледа втренчено мъжа си, като се мъчеше да разбере какво значат неговите думи. И изведнъж, за пръв път в живота си, тя избухна:
— Ти си мръсна, подозрителна свиня! Махай се оттук и ако още веднъж заговориш за това, аз.. . аз ще си отида!
Акулата беше малко учуден, но не се уплаши от нейния гняв. Ала се отказа да води дъщеря си на доктора, като се ограничи с ежемесечните въпроси.
В това време богатството на Акулата, което съ¬ществуваше само в неговата тетрадка, продължа¬ваше да расте. Всяка вечер, когато Кътрин и Елис лягаха да спят, той запалваше лампата над маса¬та и отваряше дебелата си тетрадка. В тези часо¬ве, когато пресмяташе своите доходи и разпределя¬ше влоговете си, лицето му приемаше хитър израз, а безцветните очички се присвиваха. Устните му ле¬ко се движеха: в тази минута си представяше, че го¬вори по телефона и прави поръчки на борсата. Не¬очаквано лицето му ставаше сурово и същевремен¬но тъжно — в момента отказваше да откупи про¬срочена ипотека върху една добра ферма: „Не
Ш

приятно ми е да постъпя така. Но вие трябва да разберете — това е мои бизнес".
Акулата натопи перото в мастилото и записа в тетрадката ей резултата от тази операция. „Да, са¬лата — мислеше Акулата. — Всички отглеждаг салата. Тя скоро ще наводни целия пазар. Май че трябва да посадя картофи и да си изкарам от тях добри пари. За картофи има хубава земя." И топ записа в тетрадката си, че е засадил триста акра картофи. Акулата прочете набързо няколко реда. Тридесет хиляди долара лежаха в банката и носе¬ха само лихви! Парите практически бездействува¬ха. Това е позор! В очите на Акулата се появи съ¬средоточен израз. Тон помисли как вървят работи¬те па фирмата „Сан Джоуз Бнлдннг". Те плащаха шест процента. Разбира се, не бива да се хвърля сляпо в тази работа. Предварително трябва да раз¬узнае за тази компания. И като затвори тетрадка¬та, преди да легне да спи, Акулата реши да се по¬съветва с Джон Уаптсанд. „Понякога тези компа¬нии фалират и чиновниците задигат парите н из¬чезват" — мислеше тревожно Акулата.
Още преди семейството Монро да се засели в до¬лината, Акулата подозираше всички мъже и младе¬жи в лоши намерения по отношение на Елис, по след като се срещна с Джим и Монро, всички стра¬хове и опасения на Акулата се съсредоточиха вър¬ху разтурения Джими. Момчето беше слабо, с кра¬сиво лице, на което особено се отделяше чувстве¬ната уста; той гледаше наоколо като надут пе¬тел, с онзи дързък и самодоволен вид, които обик¬новено си придават младежите-ученици. Говореха, че Джими пие джин. Той носеше градски вълн костюми и никога не обличаше комбинезон. Коси¬те на Джими, намазани с, брилянтин, б а и
*4
юй се дьржеше така предизвикателно, че момич<=-■ата от Райските пасбища страшно се смущаваха. 1жими хвърляше на момичетата спокоен и цчни-кн поглед и се преструваше, че не забелязва пре-кстите им. Гой знаеше, че момичетата много ха¬ресват младежите с минало. Джими имаше мина-1о. Той няколко пъти беше се напивал на танците [ Ривърсайд, целувал бе поне стотина момиче!а и 1ай-сетне имаше най-различни приключения под върбите на река Сълиинъс. Джими се стараеше да даде на лицето си порочен израз, но понеже се юеше, че това не е достатъчно, пусна лоши слухо¬ве за себе си, които, за негово удоволствие, се раз-1есоха из Райските пасбища със светкавична бър-шна.
1ези слухове стигнаха и до Акулата Уикс. В ду¬шата на Акулата пламна ненавист към Джими Монро за отношението му към жените. „Какво знае за живота красивата и глупава Елис в сравнение с такъв развален момък като Джими?" — мислеше Ак\ лата.
Акулата забрани на Елис да се среща с Джими още преди тя изобщо да го бе видяла. Акулата го¬вореше за Джими с такава ярост, че в тъпия ум на момичето неволно се пробуди слаб интерес към Джими.
— Не дай боже да видя, че разговаряш с Джими Монро — каза веднъж Акулата.
— Татко, а кой е този Джими Монро?
— Ти няма какво да се интересуваш от него. Гле¬дай да не те видя някога, че говориш с него! По¬гледнеш ли го само, кожата ще ти одера.
Акулата нито веднъж не беше ударил Елис по същата причина, по която никога не бе удрял и по порцеланова ваза. Той дори не се решаваше да по-
5 Голямата долива /.-
гали Елис от страх да не я повреди. Елис вйког не биваше да се наказва: тя растеше като тихо, п< слушно дете. Безнравствеността се ражда от фаь тазията и честолюбието. Елис нямаше нито еднс то, нито другото. И пак въпрос:
— Да не си говорила с Джими Монро, а?
— Не, татко.
— Само да посмееш!
От това, че баща й често повтаряше тези думи в тъпата глава на Елис възникна греховното же¬лание да види Джими Монро. Тя беше толкова раз дразнена, че дори сънуваше Джими. Елис рядко съ¬нуваше нещо, но ето че в сънищата п започна да се явява един мъж на име Джими, приличащ на индианеца от календара. Той пристигаше в блестят автомобил и поднасяше на Елис голяма сочна пра¬скова. Когато тя захапваше прасковата, сокът се стичаше по брадичката и и Елис много се смуща¬ваше. В този момент майка й я будеше, защото тя хъркаше. Кътрин беше доволна, че Елис хърка. То зи недостатък изравняваше дъщерята и майката, макар това да не беше женствено. . чулата Уикс получи телеграма: „Леля Нели по¬чина миналата нощ. Погребението в събота". Той седна в своя форд и отиде във фермата на Джон Уайтсайд да каже, че не може да присъствува на събранието на общината. Джон Уайтсайд ■ беше председател на общината.
Преди да си тръгне. Акулата се замисли за миг и после каза:
— Исках да ви попитам какво мислите за компз нията „Сан Джоуз Билдинг"?
Джон Уайтсайд се усмихна.
66
- Малко зная за тази компания.
- Аз имам тридесет хиляди долара, които ми носят само по три процента годишно. Струва ми се, че ако преценя всичко добре, мога да получа по-го¬леми печалби.
Джон Уайтсайд стисна устни и лекичко духна на показалеца си:
— Май че компанията „Билдинг и Лоун" заслу¬жава риска.
— О, не, не обичам такива рискове. Не искам да рискувам — прекъсна го Акулата. — Ако не виж¬дам реална печалба в нещо, не се захващам. Твър¬де много хора рискуват.
— Аз само така казах, мистър Уикс. Работите на „Джоуз Билдинг" не вървят добре. И те са прину¬дени да плащат високи проценти.
— Така или иначе, ще намина там — реши Аку¬лата. — Отивам в Оуклънд на погребението на ле¬ля Нели и ще се спра за час-два в Сан Джоуз, ще намина в кантората на компанията.
Същата вечер в универсалния магазин на Рай¬ските пасбища се правеха нови предположения за богатството на Акулата, тъй като той беше успял да се посъветва с няколко души.
— Във всеки случай трябва да кажа едно — за¬ключи Алън, — Акулата Уикс си знае работата, не може да се излъже. Той с мнозина ще се посъвет¬ва, пък и сам добре ще обмисли всичко, преди да се реши на нещо.
— Да, бива си го — съгласиха се присъствува¬щите.
Акулата замина за Оуклънд в събота сутринта, като за пръв път остави жена си и дъщеря си сами. А в събота вечерта Том Бремън отиде у Уикс да по¬кани Кътрин и Елис на танци в училището.
67
— О, не зная как би погледнал на това мистър Уикс — каза Кътрин с треперещ от страх глас.
• — Но той нали не ви е казвал да не ходите? Та¬ка ли е?
— Да, но никога по-рано не е заминавал. Стра¬хувам се, че няма да му хареса.
— Той просто никога не е мислил за това — уве¬ряваше я Том Бремън. — Я се обличайте по-скоро'
— Да идем, мамо — каза Елис.
Кътрин знаеше, че дъщеря н се съгласи така лес¬но да отиде на танци, защото беше много глупава,' за да се страхува от баща си. А кон знае какво ше каже той? Кътрин се ужасяваше, като си помисле¬ше за седмиците мъчителни разговори, които ще започнат след завръщането на Акулата. Тя вече яс¬но чуваше гласа на мъжа си: „Не разбирам как ре¬ши да отидеш в мое отсъствие. Когато заминавах, аз се надявах, че ти и Елис ще си гледате работата. А първото, което направихте, беше да отидете на танци". А после ще започнат въпросите: „С кого танцува Елис? Какво й каза той? Защо ти не чу? Ти трябваше да чуеш". Акулата няма да се сър¬ди. Но седмица след седмица непрестанно ще го¬вори едно и също, докато Кътрин изобщо не намра¬зи танците. А когато настъпи определеният ден от месеца, въпросите на Акулата ще бръмчат като ко¬мари, докато той не се увери, че Елис не чака де¬те. Кътрин смяташе, че всичко това не заслужава да-слуша после разговорите на Акулата.
— Да идем, мамо — молеше Елис, — ние нито веднъж не сме ходили никъде сами.
Вълна от съжаление се повдигна в душата на Кътрин. Бедното момиче, то никога не е имало таи ни. Елис никога не е говорила с момчета, защото Акулата не я оставяше да направи крачка без нею.
68
— Добре — каза едва чуто Кътрин. — Ако мистър Бремън ни почака, ще отидем.
Кътрин изведнъж се почувствува много храбра при мисълта, че ще накара Акулата да се безпокои.
За селското момиче много голямата красота е пречка като недъгавостта. Когато селските момче¬та гледаха Елис, гърлото им се свиваше, ръцете и краката ставаха дървени, а вратовете се изчервява ха. Нищо не можеше да накара младежите да заго¬ворят или да потанцуват с Елис. Напротив, пред нея те лудо танцуваха с по-малко красиви девойки, ставаха шумни като дена и вършеха всякакви лу¬дории. Когато Елис се извръщаше от момчетата, те я заглеждаха, но когато гледаше към тях, всякак се мъчеха да покажат, че не забелязват присъствие¬то й.
Елис, с кпято винаги се отнасяха по такъв на¬чин, и" познаваше красотата си. През време на тай¬ните никой не я канеше.
Когато Кътрин и Елис влязоха в училищното по¬мещение, Джими Монро вече беше там, подпрян на стената. Той изглеждаше като въплъщение на из¬ящно безразличие и великолепна скука. Панталони¬те .МУ имаха двадесет и седем сантиметра ширина, а носовете на лачените му обувки бяха квадратни като тухли. Черна пеперудка стоеше на яката на бялата му копринена риза, гла [ко вчесаннте му ко¬си блестяха. Джими беше градски момък. Той ле¬ниво се устреми към своята плячка. Преди Елис ла успее да свали палтото си, Джими беше до нея. И с тон, който беше усвоил още в училище-
то, той попита:
— Танцуваш ли, мллката?
— Какво? — попита Елнс.
— Ще танцуваме ли?
69
— Да танцуваме? — Елис го погледна със своите обещаващи замъглени очи.
Безсмисленият й въпрос се стори изведнъж оча¬рователен, шеговит и в същото време намекващ за нещо друго , което развълнува дори циничния Джими.
„Да танцуваме!" Той си помисли, че тя попи¬та: „Само да танцуваме?" И въпреки опита, добит в училището, гърлото на Джими се сви, ръцете и краката му затрепераха, а по врата му нахлу кръв.
Елис се обърна към майка си, която грачеше ка¬то сврака за домашните си работи с мисис Бремън.
— Мамо. може ли да потанцувам? — попита Елис.
— Разбира се — усмихна се Кътрин и додаде: — Повесели се поне веднъж.
Джими намери, че Елис танцува лошо. Щом му¬зиката престана да свири, той каза:
— Хайде да поизлезем, тук е много горещо. — И я поведе в училищния двор.
В това време една жена, която стоеше на входа на училището, влезе в помещението и прошепна не¬що на ухото на Кътрин; Кътрин скочи и изтича в двора.
— Елис! -- извика тя с див глас. -- Елис. върни се веднага!
Когато от сянката на дърветата излязоха двама¬та непослушници. Кътрин се нахвърли срещу Джи¬ми:
— А ти -V се държиш по-далеч, чу ли! По-далеч се дръж от топа момиче, че ще си изпатиш.
Цялата смелост на Джими се стопи. Той се чувст вуваше дете. изпратено за наказание в къщи. Мразеше се за своя страх, но не можеше ла го надвие.
70
Кьтрин поведе Елис в залата.
— Нали баща ти поръча да се държиш по-далеч от Джими Монро, а! — нахвърли се Кътрин върху дъщеря си. Тя беше уплашена.
— Той ли беше? — прошепна Елис.
— Разбира се, той. Какво правехте там, в двора?
71


— Целувахме се — отговори уплашено Елие Кътрин зина.
— О. боже — каза тя, — какво да правя, ,.
— Лошо ли е, мамо? Кътрин ее намръщи.
— Не, не! Разбира се. не е лошо! — извика тя. -Хубаво е, но да не си посмяла да кажеш на баща си. Дори и да те пита, мълчи си. О. той ще полу¬дее! Сега седни до мене и стой така пялата вечер. И ла не си видяла вече този Джими Монро, чуващ ли? Баша ти може би нитно няма да научи. О, гос¬поди! Надявам се, че нищо няма да научи.
В понелелник. когато слезе от вечерния влак .в Сълийнъс, Акулата Уикс се качи на автобуса и стигна ло кръстопътя. ОТТУК ПЪТЯТ водеше право в Райските пасбишя. Акулата хвана по-здраво своя куФап и тръгна. До дома МУ оставаха четири мили. Нощта беше ясна, прохладна и звездна. От хъл¬мовете се носеха слаби тайнствени звуци, които го зовяха към къши. Тези звуци раждаха в главата му мечти и той вървеше, без да обръща внимание на пътя.
Акулата остана доволен от погребението. Имаше много красиви цветя. Плачът на жените и тъпжест-вечият вървеж на мъжете предизвикаха у Акула¬та тиха печал, а това беше дори приятно. Мъдрият църковен обред, който никой не разбираше и не слушаше, като упойка вля в душата и тялото МУ Сладки тайнствени сокове. Вратата на църквата се отвори за него и след час се затвори. От това об¬щуване той изнесе силния навяващ дрямка аромат на цветята и миризмата на тамян, приближи се до вечността. Всичко това предизвика в него величе¬ствената простота на погребението.
72
Акулата не познаваше добре леля Нели, но по-ебението и много му хареса. Роднините му се от¬насяха към него с уважение и почит — види се, по някакъв начин бяха чули за богатството МУ. И се¬га, връщайки се в къщи, той мислеше за всичко то¬ва и чувството на задоволство, което изпитваше, съкращаваше пътя му. Тон бързо стигна до Рай¬ските пасбища и надникна в универсалния магазин. Беше уверен, че ще намери там някой, които ще мо¬же да му разкаже за всички събития, станали в до¬лината, когато тон отсъствуваше.
Алън, собственикът на магазина, знаеше всичко, което ставаше. При това той умееше да буди инте¬рес към най-малката новина, като се преструваше, че не иска да говори. И най-дребната клюка пред¬извикваше голямо вълнение, ако я разкажеше ста¬рият Алън.
Акулата влезе в магазина. Освен стопанина тук нямаше никои Старият Алън седеше на стол с под¬вижно облегало и в очите му пламтеше любопит¬ство.
— Чух, че си заминал — започна тон с глас, кон¬то претразполагаше към доверие.
— Да, бях в Оуклъяд — отговори Акулата. — Трябваше да отида на погребение. Същевременно мислех да уредя някои свои работи.
Някое време Алън от приличие не поекъсваше разсъжденията на Акулата, а после попита:
— Изкара ли нещо?
— Не зная какво да ти кажа. Интересувах се от една компания.
— КУПИ ЛИ акции? — попита с уважение Алън. Да, малко.
Цвямата помълчаха.
— Нещо да е станало, докато ме нямаше0

Алън незабавно се престори, че не иска да от¬крива това, което знае. По лицето му можеше да се прочете почти естествено отвоащение към из¬вестие та клюка.
- Имаше танци в училището — най-сетне отстъ¬пи той.
— Да, знаех.
Алън много се смути. В душата му несъмнено ставаше борба: да каже ли на Акулата това, което знае, разбира се, за Акулата, или да премълчи. Аку¬лата с интерес наблюдаваше Алън. Той ч по-рано беше виждал такива сцени. ,
— Е, какво? — подкани го Акулата.
— Чух, че скоро ще има сватба.
— Ха! Кой ще я прави?
— Един от нашите.
— Ама кой? — попита отново Акулата. Алън се позабави.
— Ти.
Акулата се усмихна-Аз?
- Е лис.
Акулата се втренчи вкаменен в стареца. Пое застрашително пристъпи към Алън:
— За какво ми загатваш?
Алън разбра, че се е изпуснал. Топ целият с$ сви от страх.
— Какво сте намислили, мистър Уикс?
— Какво имаш предвид, разкажи ми всичко! -Акулата улови Алън за рамото и силно го раз¬търси.
— Просто имаше танци.
— Е лис беше там?
— Да.
— Какво прави тя там?
74
II !е зная. Мисля. нищо. ' >■ лата грубо дръпна стареца от стола. Крака-1ъм трепереха. — Говори! — настоя Акулата. Старецът измънка: — Елис просто излезе в градината с Джими Монро. Акулата отново улови Алън за рамото и с все сила разтърси изплашения старец: Говори де, какво са правили там? — Не зная, мистър Уикс. Говори! - Е, мис Бър-'. . . мис Бърк каза, че са се целу¬вали. Акулата метна Алън като чувал и седна. Гази новина го потресе. Той свирепо гледаше Алън. В главата на Акулата никак не можеше да се побе¬ре мисълта за безчестието на дъщеря му. Той но _ вярваше, че този епизод е могъл да свърши само с целувка.
Акулата обърна глава и погледът му безпомощ¬но запълзя по стените. Изведнъж Алън видя, че очите на Акулата за един миг се спряха на пушката във витрината.
- Да ье си посмял! извика Алън. Тази пуш-! ка не. е твоя.
Акулата дори не беше забелязал пушката. Но се-когато Алън спомена за оръжието, Акулата под¬скочи към витрината, отвори я и извади тежката чушка. Той откъсна етикета с цената, пъхна една пачка патрони в джеба си и без да погледне сто¬панина на магазина, излезе и закрачи в тъмнината нощта. Преди обаче да затихнат бързите стъп¬ки чл Акулата, старият Алън се СПУСНЯ към теле-
75
лата крачеше бързо към дома на Монро. В главата му безредно се носеха мислите. И макар да не вървя много, той вече беше твърдо убе. че няма да убие Джим и Монро. Сам Акулата не би стигнал до тази мисъл, ако не беше стопанинът на магазина. В този момент Акулата действуваше, без да мисли. Сега се мъчеше да си представи как¬во ще прави, когато стигне в дома на Монро. Може би все пак ще трябва да застреля Джими Монро?
Акулата чу шум на приближаваща се кола и се мушна в храстите. Колата мина покрай него с пъ лен ход. След малко Акулата се приближи до дома на Монро, но вече не чувствуваше никаква омраза към Джими. При мисълта, че дъщеря му Елис е за¬губила невинността си, в душата му възникна чув ство на пустота. В неговата представа Елис вече беше мъртва, другояче не можеше да мисли за нея.
Скоро Акулата видя, че в къщата на Монро све¬ти. Но Акулата вече знаеше, че не ще може да за¬стреля Джими. Дори ако почнат да МУ се смеяг. В душата си Акулата не беше убиец. Той реши да надникне във вратата им и да се прибере у дома си. Може би ще му се присмеят. Какво от това? Той не може да убие никого.
Изведнъж иззад тъмните храсти изскочи човек и извика:
— Хвърляй пушката, Ункс! Горе ръчете! Акулата с уморена послушност постави пушката
на земята. Той позна гласа на шерифа
— Здравей, Джек — каза Акулата.
И неочаквано от всички страни го заобиколиха хора. Межд\- тях Акулата видя изплашеното лице на Джими. Изтръпналият баща на Джими кз: .
— Защо си искал да убиеш моя син? Старият Алън ми телефонира. Джими никого не е обидил.
76
гебе аз така ще те наредя, че нижшу не Щ€ мл>-ш да вредиш.
— Ние нямаме право да го затваряме — каза ше¬рифът, — тон не е сторил нищо. Можем само да го глобим.
— Добре де. Тогава аз ще поискам глоба.
— Вземи по-голяма глоба — подкрепи го шери¬фът, _ Акулата е доста богат човек. А сега да го заведем в Сълийнъс, там ще можеш да предявиш своите искания.
На другата сутрин Акулата Уикс, безразличен към всичко, се върна в къщи и легна на кревата. Топ лежеше, без да затваря своите празни, уморе¬ни очи, а ръцете му висяха неподвижно като на мъртвец. Часовете минаваха, ко Акулата не се по¬мръдваше.
Кътрин беше в зеленчуковата градина, когато той влезе в къщата. Отпуснатите рамене, тъжно на¬ведената глава на Акулата доставиха на Кътрик горчива радост. Когато Кътрин дойде да приготви обеда, тя стъпваше на пръсти и заповяда на Ьлис да ходи тихо.
В три часа Кътрин отвори вратата на спалнята и каза:
— У Елис всичко е наред. По-добре да беше ме попитал, преди да предприемеш нещо.
Акулата нищо не отговори.
— Не ми ли вярваш? — каза Кътрин, уплашена от безжизнения му вид. — Ако не ми вярваш, мо¬жеш да отидеш при доктора. Аз ще изпратя да по¬викат доктора, ако не вярваш.
Акулата не се помръдна.
— Вярвам ти — каза той безразлично.
В та_.д минута Кътрин беше обзета от чувство. ко»то никога не бе изпитвала. В нея заговори до-
77
брият гений. Кътрин седна на края на кревата и с уверен жест постави главата на Акулата върху ко ленете си. Тя направи това инстинктивно, после, ка го се подчини на това силно чувство, погали челото на Акулата. Акулата не се помръдваше. Той все гледаше в тавана. Кътрин продължаваше да го га ли и Акулата изведнъж заговори.
— Аз вече нямам пари — каза той с празен глас — Те ме взеха и поискаха десет хиляди долара гло¬ба. Аз трябваше да кажа на съдията. Всички чуха. Всички знаят, че нямам пари. Та аз никога не съм имал. Разбираш ли? Тази тетрадка беше измама. Всеки ред в нея беше лъжа! Сега всички знаят. Аз трябваше да -кажа на съдията.
Кътрин милваше главата му и нежното чувство || продължаваше да расте в душата й. Сега тя беше '■ най-щедрата в света. В този миг на коленете й ле- | жеше целият свят. Съжалението я възвиси. Сякаш ] душата й се стремеше да успокои всички страдащи по земята.
— Аз никого не исках да обидя — отново загово¬ри Акулата. — Аз нямаше да стрелям в Джими. Не успях да се махна и те ме заловиха. Те са мисле¬ли, че съм искал да го убия. И сега всички знаят, че нямам пари.
Той лежеше размекнат, като гледаше нагоре.
Изведнъж нежността, която беше обзела Кътрин, я изпълни с необикновена сила. Сега Кътрин знае- ! ше на какво е способна. Тя ликуваше от щастие. ' В този миг стана много красива. I
— Не ти вървеше — каза тихо Кътрин. — Цял I живот даде на тази стара ферма. Просто не ти вър¬веше. Откъде знаеш, че няма да можеш да спече¬лиш пари? Аз мисля, че ще можеш. Сигурна съм
в това.
78
Докато седеше край него, в пея растеше съзн
нието за силата й. И Кътрин знаеше, че пял жив<
се е стремила към този миг. В тези минути Кътр1
беше богиня, гласът на съдбата. Тя продължаван
[а милва мъжа си по главата.
Ние ще се махнем рттук — повтаряше тя. Ще продадем тази ферма и ще се махнем оттук. тогава ще имаш възможността, която никога не имал. Ще видиш, аз вярвам в тебе.
В погледа на Акулата блесна жив пламък. Ак лата се обърна, погледна Кътрин и видя колко прекрасна. И докато той гледаше Кътрин, нейна сила сякаш се предаде на него. Акулата силно пр тисна глава към коленете й. Кътрин се наведе кп мъжа си. Тя се уплаши, понеже почувствува.
ютворната власт я напуска. Изведнъж Акула се привдигна. Той забрави Кътрин, но в очите 1
сетеше силата, която тя вля в него. - Аз ще се махна, щом продам фермата! — * вика той. — Пак ще имам пари! Пак ще \?дари мо час и ще покажа на хората кой съм аз!

СЪДЪРЖАНИЕ
Моли Морган .........5
Питър Ръмдъл.........32
Акулата Ункс.........53
Художник Галилей Симеонов
Худож. редактор Ст. Пенчев
Техн. редактор К. Настрадшюв
Коректор Б. Зографска
* * #
дадена за набор на 9. XI. 1964 г. Формат 1/32 от 71/100
Печатни коли 5 Тем. № 294 Издателски коли 2,95
Тираж 20 100 екземпляра Поръчка -V? 181 '1 902)
Излязла от печат на 25. I. 1965 година
* * »
Явчадниц* „Профиздат" — София Поръчка >4 2 263


Няма коментари: