Реклама

понеделник, 12 май 2008 г.

Лапландия (книга)






ПЛАНИНИТЕ ЛОСОС.И ЯРЕБИЦА
Две планини, а между тях град и малко езе¬ро — Луосаярви. Едната планина е Луосаваара (Лосос). Втората, на другия бряг на езерото, е Кирунаваара (Яребица)..
Аз съм в центъра на „най-големия на земното кълбо" град, намиращ се на сто и четиридесет километра северно от Полярния кръг, сред тук-дрите на Лап*ландия, на края на света.
На финландски ваара е планина-, а ярви — езеро. На езика па лопарите, на саамйте, как¬то те се наричат, луоса е лосос (сьомга), а ки-руна — полярна яребица. В названията на ре¬ките, езерата и селищата в Лапландия има от¬звук от речта на всички племена, които я насе¬ляват — саами, финландци, шведи. И не .слу¬чайно бялата яребица господствува върху свет-лосиньото поле на герба на Кируиа, гряла с най-студената зима в Швеци града, който в този край владее площ, която е по-голяма ог цялата област Сконе.
Най-високата планина в Швеция — Кебнекай-се, покрита с шапка от нечии снегове, с бавно пълзящи по нейните склонове ослепително бели ледници .— също е- „включена41 в територията на града.. На тридесет километра от центъра на Кирун-а границата на този град (в територията
Б
ц на който и до днес елените са повече от хората)
г е едновременно и държавна граница между
[ Швеция и Норвегия.
От прозореца на стаята ми в хотела се виж-I дат светещите мъниста па електрическите круш-г ки
! Заобиколени от пъстри дъгички, разпръск-
вайки мъглата на предпролетната вечер, те се простират като верижки през Луосаярви по ди¬гата към Кпрунаваара. Лростодушпите ловци-саалш са нарекли двете планини Яребица и Ло-сос, по ако те сега ги нарекат „Желязно сърце", в това романтично име ще има повече реализъм, защото действително това е желязното сърце на Швеция. Тук лежат около три милиарда то¬на първокичествеиа желязна руда. Най-големите разработки в света. Най-големият източник за заможността на страната, донесъл толкова кръв и сълзи на съседите.
Ако Кирунаваара: и Луосаваара не бяха тук, в шведската тундра, нямаше да се развихри в Уфотенския фпорд, в Норвегия, най-голямото
сражение в нейната история — битката за
Нарвик.
Ако е истина, че норвежките градове, с редки изключения, са само малки селища, продълже¬ние от удобен пристан, мостове между камък и вода, то и Нараик не е бил изключение. На нор¬вежка земя той е израснал като пристан за то¬варене на близката оттук кирунска руда в трю¬мовете на океанските рудовози. Нарвнк е врата¬та към света за шведската руда. Тук, през про¬битите в планината 1>унели, електрическите ло¬комотиви влачат дълги като полярната нощ 6
шестдесетвагонни влакове, натоварени с рудата на Кирунаваара, Луосаваара и Малмбергет.
И хитлеристите, и англичаните са се стремели да затворят на всяка цена тази врата за про¬тивника, като я оставят отворена са№ се¬бе си.
— Виждате ли тази планина вляво? Нима ' върховете й не напомнят красива глава, лег¬нала па снежна възглавница? ... У нас я на¬ричат „Главата на спящата кралица"... Затова и моят хотел носи такова, както сигурно, ви се е сторило, странно име — „Главата па спящата кралица" — каза ми в Нарвик архитект Рагцау. собственик на хотел, активист на тамошното дружество „Норвегия — Съветски съ;
Вятърът ни духаше на върха на ък. им.
Оттук отлично се виждаха кварталите #в града, ги в полите на планините.
— Тук, където пие стоим, върху тези камъ¬ни — продължи Ратцау, — хитлеристите забиха своето знаме... А там — посочи той врязалий се дълбоко в сушата фиорд — влезе волският мн-ноноеец и още с първия оръдеен изстрел напра¬ви па прах това знаме. Точен огън. А на оня бряг стана английският десант. Тук бяха нем¬ците... Градът няколко пъти преминаваше от ръце в ръце. От него останаха само развали¬ни. . . Такова нещо видях после само на снимки от разрушените руски градове.
Хитлеристите тогава успяха да затворят нар-викската врата за Англия — рудата тръгна за Германия.
Когато бях в Нарвик, фистигна делегация на полското правителство. Пуснаха тържествено
7
във водите на фиорда венец в памет на потопе¬ния от немците полски миноносец... И досега не всички потопени военни кораби на 1 съюзниците, а и немските, са извадени от каме-
I нистото дъно на Уфотенския фиорд.
Р Когато ние с Ратцау се спуснахме от плани-
ната в кабината на въздушната въжена линия като с безмоторник, той ми посочи вдаващата се далеч в морето естакада на първокласното пристанище за руда, — С това живеем ние в Нарвик! Като затваряха зъбестите си челюсти, стома¬нените кошове на транспортьорите заграбваха от камарите огромни порции желязна руда и я носеха в отворените трюмове на един океански товарен кораб. Той беше под шведско знаме и носеше флага на компанията „ТГО". А до него стоеше на пристана друг танкер — рудовоз с "черно-жълто-червеното знаме на ГФР. Шведска¬та руда пак отиваше в заводите в Рур.
— Може да се товарят шест хиляди тона руда на час! — каза с гордост Ратцау. — Второ та кова пристанище няма в света!
Но защо в тази предпролетна вечер, приета г нал тук е мирен влак, препълнен с младежи, ре шили да прекарат великденската ваканция в планините (влакът свършваше е две открити платформи с пирамиди за ски), гледайки от прозореца на хотела светлините на другия бряг на замръзналото заснежено езеро на Кирунава-ара, аз пак мисля за войната?!
Навярно защото зная колко мъка ни причини¬ха недрата на тези дце планини, колко живота отнеха, колко „безвъзвратни загуби'', както се 8
казваше в комюникетата на нашето команду¬ване, ни донесоха те.
Една трета от чугуна и стоманата, излети през годините на войната от . фашистка Германия, бяха родени от шведската руда.
Всеки трети воин от Съветската армия, улу-чен от вражески куршум,.смачкан от гъсениците на 'немските танкове, разкъсан от бомби, всеки трети летец, свален във въздушен бой, загина от метала, излят от тази руда. . .
Наистина Кирунаваара и Луосаваара бяха планини на смъртта, а не Яребица и Лосос! . • .
Ето за какво си мислех, като гледах електри¬ческите светлини, проточили се в далечината» към Кирунаваара, и чувствувах зад гърба си невидимия от моя прозорец масив на Луоса¬ваара.
Скъпо, с гореща кръв заплащахме ние тази форма на неутралитет на Швеция.
По улицата, която ее изкачва нагоре от же¬лезопътната гара, вървят весели младежи и де¬войки със ски на рамене. Те са дошли от Лулео с вечерния влак. И навярно няма дори да им се присъни това, за което мисля сега аз, възра¬стен чужденец, човек от съветска Русия.
И за друго мисля: преди тридесет и пет го¬дини, когато Иля Еренбург е гледал оттук но¬щем Кирунаваара, тя е била осветена много по-ярко, отколкото сега. Тогава са изземвали руда¬та направо отвън, под открито небе. И за да може да работи нощната смяна, силни прожек¬тори са осветявали склоновете на планината, създадени от природата,** дълбоката клисура, образувана от човека. През зимата и в късна
(есен тези лъчи не са угасвали нито една минута. В електрическа виелица пламтяха двете плани¬ни. Бяла светлина, бял сняг, 40 градус.-! под ну¬лата. Пробиват ден н нощ. Впрочем нима през зимата те са различни? И сега не спира трисменната работа в руд¬ниците. Но няма я ос кипващата светлина на прожекторите и I! ■ (о сутринта е тихо
под земята, в дълбоките скалисти шахти, в тъм-ните подземни забои. Но само изглежда така. Просто отскоро работата не се извършва на по¬върхността.
Но м*акар и да не видях как се копае рудата при светлината на прожекторите, сега от прозо¬реца си виждам това, което не можа да види първият съветски писател, който стигна до Ки-
На другия край на езерото разсйЧа със свет¬лината си нощната мъгла самотно издигащото се многоетажно здание. Зад него е тъмният склон на планината, пред него се синее ледът на езерото, а във висинето, на тъмното небе, трептя синя звезда. . . Прозорците из всеки ог тринадесетте етажа изливат, излъчват светлина, прозрачна, жълтеникава, като топаз, отразяващ слънчев лъч. . . Това е ново здание. Управление¬то на тукашните рудници. То е построено иеот лавна. След като са национализирали, рудници¬те на Лапландия и е създадено акционерното дружество ЛКАБ. Деветдесет и пет процент! ог акциите на това дружество принадлежат па дър¬жавата.
Докато първите два букви (инициалите на Луосаваара и Кирунаваара) са от стар ловен 10
финландско-саамски произход, вторите две на¬пълно символизират съвременното шведско про¬мишлено дружество. АБ — първите букви на аз¬буката, ознаващи „Актие Булаг" — акционерно дружество — станаха последни букви в съкра¬теното, телеграфно наименование на пов! от промишлените фирми и монополите.
...Като светеща вкаменена молитва към не знаен бог, па брега на Лосоеовото езеро — в края на елените, комарите и къпините, сре I тундрите зад Полярния кръг самотно се из¬дига това прекрасно еча пие в нощта.
Кой знае защо ми е тъжно. Рфщият дом е толкова далеч. И няма с кого да разменя дума. Преводачката-етуденгка Мариан, с която днес пристигнах в Кируна от Стокхолм, отиде при своята стара приятелка Айвер Марклупд, ко респондептка на вестник „Северно сияние".
За да не ми е мъчно от самотата, излизам в хола и записвам в тетрадка впечатленията си от деня.
Първият кирупеи, при когото, ме заведе Ай¬вер, още щом оставих куфара си в хотела, бе жител на този град от началото на века.
Родителите па Ялмар Фалк се заселили тук през 1900 година, когато той бил па четири го¬дини, а селището, което сега се е превърнало в „най-големия град" з света, е имало само 312 души.
— Тогава тук беше място, където през пролет¬та се раждаха еленчетата, а през есента, когато започваха снежните бури, саамите тръгваха със • стадата си надолу, към приморските равнини на Норботсн — разказваше ниското енергично стар-
11
че, господин Фалк. - А сега тук има около три¬десет хиляди жители. Впрочем през последните години населението започна да намалява. Меха¬низацията лишава от работа много хора, а дру¬ги предприятия израстват бавно! — оплакваше се той.
Ялмар Фалк е напускал Кируна само за да завърши образованието си. Тогава тук не е имало нито гимназия, нито висше учебно заве¬дение. Но за разлика от старите жители, които сякаш съществуват, за да не помнят нищо, той помнеше много неща. Летописът на Кируна ста¬на негов „хоби", особено след като се пенсиони¬рал. А Фалк имаше какво да си спомня. Защо¬то той не само обожаваше красотите на лап-ландския ландшафт, но и беше в течение на най-малките подробности на местния живот. Та на¬ли от 1923 година е бил счетоводител — отнача¬ло на кирунската комуна, а след това, когато Кируна станал град, главен счетоводител на об¬щината.
~ Да, да — казваше той, — в детството ми тук се простираха голи, пустинни тундри. — И макар акционерното дружество да било създа¬дено още през 1890 година, когато рудата, тряб¬вало да се пренася до пристанището Лулео, без път, на стотици и стотици километри с елени (друг вид транспорт не е съществувал), едва след 1902 година, когато построили железнища-та до Нарвик, свършила предисторията на Ки¬руна и започнала историята. — Аз тогава бях на седем години- . , — И господин Фалк разказ¬ва подробно как английските, австрийските и немските индустриалци и финансисти завладя-12
лали тук «ай-важните икономически позиции, как през 1907 година концернът „ТГО" станал собственик на главните рудници на Лапландия (английските вестници я наричали „шведски Клондайк") и как след половин век се извър¬шила национализацията на рудниците. Самият той бил против тази стъпка.
Когато през 1948 година Кируна получил статут на град, площта, която му принадлежа- Ц ла, обхващала четиринадесет хиляди квадратни километра. Повече, отколкото много области на Швеция!
— Ето защо справедливо ни наричат най-го¬лемия град в света — без сянка на усмивка каз¬ва господин Фалк. — Ние се намираме в Киру-на-център, а ето границите на града. — И той показва една снимка: безлюдна тундра, гранич¬ни стълбове, пътепоказател: „Граница на град Кируна. До центъра 127 километра".
Къщата, в която той ни прие, сега е може би най-старата къща в града, ако не се смята къ-щурката на първия управител па рудника инже¬нер Ялмар Люндблум. Тя е построена през 1905 година. Но сега — ние можем да се убедим — къщата има всички съвременни удобства. Тога¬ва във всяка стая живеело по едно семейство. А къщата има шест стаи... Сега той живее тук с жена си. Тя чудесно приготвя сирене от прясно мляко...
— Ама вземете с кафето, яжте повече! То е , наше местно ястие. . . Ние много го обичаме. . .
Господин Фалк ми подари голям албум от снимки на Кируна с уводна статия, написана от него. Той е издал този албум. Наистина кирун-
13
ската печатница, както е прието тук, отпуснали
на автора-издател кредит.
На външната врата на къщата е закован гер¬бът на Финландия. Оказа се, че пенсионираният счетоводител Фалк е и консул на Финландската република в Кируна.
• » *
... Младежите ми се извиниха, угасиха освет¬лението в хола и включиха телевизора.
Утре рано ще отида в рудниците на Кируна-ваара. А сега е време да спя.
Зад прозореца сияе с дванадесетте си етажа зданието на ЛКАБ.
В РУДНИЦИТЕ НА КИРУНАВАЛРЛ
Пробуждането е приятно. Утрото е слънче¬во. Искам да определя дали е студено вън, като гледам през прозореца, по дъха на минувачите. Но не е лесно. По улиците край нашия дървен , хотел не минава никой.
Така беше, когато в Мурманск или Хибино-горск се събуждах през лятото посред нощ. Светло, слънце, а като погледнеш през прозоре¬ца, по пълното безлюдие разбираш, че е нощ.
Но сега не е юли, а пролет — последните дни на март. И още дълго, до тридесет и първи май, денят ще сменя нощта — докато за шест седми¬ци на небето не се възцари несменяемо слънце.
Бих помислил, че градът е измрял, ако по ули¬ците не сновяха насам-натам автомобили. Най-сетне се появи един минувач. Но не мога да разбера дали от устата му излиза дим от лула¬та, която пуши, или пара от дъха му. . . И пак безшумно се носят автомобили. Ето че зад ъгъла се мярва едно момче е пъстър пуловер. То пре¬сича улицата, като подскача ту на един, ту на . друг крак. От устата му излиза пара. Значи, студено е. Слънце.
Излизам. Термометърът пред входа на нашия малък, уютен хотел показва 9 градуса.
Заедно с Мариан и Айвер Марклунд (тя вече
15
е предупредила администрацията на ЛКАБ и ни чакат) тръгваме към рудниците на Кирунаваара през горичка от изкривени, ниски жилави, с ока¬пали листа брези и лапландски трепетлики, зад стъблата на които тъмнее изградена от дялани греди едноетажна постройка — нещо като горска баня или ловна ухижа с малко възсляпо прозор¬че. Местна реликва. Първата къща, построена преди седемдесет години от геолога, филантро¬па Ялмар Люндблум, започнал разработването на тукашната руда —- къщата, която поставила началото на град Кируна ...
„За благото на страната той откри съкрови¬щата на планините и създаде града" — издъл-бали са на къс гранитна скала, поставен в чест на умрелия през 1926 година пръв кирунец, не¬говите съграждани в горичката до първата къща...
Колко нови градове изникнаха у нас през пос¬ледните години! Наистина те започваха с палат¬ки. Помня Хибиногорск (после стана Кировск) отначало като палатъчен, после дървен, а сега каменен град. Или Мончегорск? Но кой ще ми покаже първата къща — „оттук започна" новият град! Ние още не пазим добре паметниците и на древната история, и на новата слава на народа. За това си мислех, като слизах към дигата, про¬карана през заледеното Луосаярви към рудни¬ците. , Е
В ясен ден, като не излъчва светлина, а на¬против — хвърля сянка, върху белия сняг отда¬леч зданието на ЛКАБ вече не изглежда толко¬ва красиво, както вечер.
До огромен кристал желязо пред входа на ру-16
доуправлението ни посреща един студент-прак-тикант от минния факултет на Чалмерското висше техническо училище в Иотебор, същия, които на времето си завършил и инженер Ялмар Люндблум ... Той ни завежда в зданието на по¬мощните цехове, битовите помещения, съблекал¬ните.
— Тук има двадесет и осем работнически сто¬ла — казва студентът, — от тях шестнадесет са подземни!...
Влизаме в една съблекалня. В антрето, на го¬лия под, лежат мъже в комбинезони, с ВИСОКИ ботуши, с жълти каски до тях...
— Нашите взривачи — току-що са взривили пласта, сега почиват, събират сили.
— А на голяма дълбочина ли е бил взри¬вът? — питам.
—- Не-е — някак нерешително отговаря студен¬тът, — не повече от четиристотин метра.
— Ще слезем ли там?
— Да, разбира се!...
Възрастен минен майстор помага да си избе¬рем облекло и ботуши, дава ни каски. Горните си дрехи оставяме в шкафчетата, които са на¬редени в дълги редици покрай стените, до уми¬валниците и душовете.
А лампи? Лампи не дават... Интересно, каква ширина имат тук шахтите?
На ума ми дохожда писмото на Грот за това как в железните рудници на Денемура в Берг-слаген седнал в малка каца' и въжето, с крето тази каца била окаченл посредством макара, въртяна от два вола, започнало да потъва в Момин рудник. След пет минути той се намерил
(V Срад туморите н* Лапдандия 17
на дъното. на една пропаст, където се трудили двама рудокопачи. Това било на четири пъти по-малка дълбочина от тази, на която предстои да слезем ние.
Разбира се, тук «яма каци, а електрически асансьори. Платформата на асансьора с пери¬ла ли е или не? Не се решавам да попитам, за да не помислят, че съм страхливец. Добре че тук поне не искат от мене преди спускането, как¬то преди тридесет години в Кизил, да подпиша разписка, че ако под земята ми се случи неща¬стие, няма да търся отговорност.
Пред изхода на съблекалнята ни чака лека кола.
Навярно първо ще отидем на върла на Киру-наваара, където се издига зданието на обогател-. ния цех.
Ио не, колата се устреми направо към отвес¬ната каменна стена и след минута влязохме в широк тунел..
Минаваме по широк твърд, сякаш павиран с камък път. В тавана на тунела са поставени лампи с дневна светлина. Впечатлението е тако¬ва, като че ли сме на линия на московското мет¬ро, която още не е облицована с керамични плочи.
Чувствувам наклона на пътя ~ и чакам кога най-сети е колата ще спре пред вход на шахта. Но напротив, като набира скорост, тя изпре¬варва един автобус, който пътува в същата по¬сока ^като нас. Обикновен пътнически полупрг, зей автобус...
Като се притискаме към стената, даваме път на друг автобус, който кара срещ> нас,
18
В страничен тунел,жойто се. разклонява от на¬шия, се скрива с пълен ход един натоварен са¬мосвал. Пътят явно, но леко се спуска надолу.
Продължаваме подземната си разходка.
Нито шахти, нито асансьори.
А студентът разказва. Рудниците на Кирупа миналата година дали на повърхността трина¬десет милиона тона желязна руда. В най-близ¬ките години добивът ще се увеличи на 15 милио¬на тона.
ЛКДБ, което освен рудниците на Кируна тук, в Лаплаьдия, притежава и рудниците на Малм-бергет в Еливаара (идущата година ще влезе в строя рудникът Сапаваара), скоро ще добива 24 милиона тона руда ...
— Оттук, от Кирунаваара, в промишлеността отива руда, която има седемдесет — седемдесет и един процент желязо и само пет стотни про¬цента фосфор. Ако учебниците не лъжат, в све¬та няма по-добра руда — казва той. — При това тук е най-голямото рудно тяло в света. То има пет и половина километра дължина и два ки¬лометра дълбочина. Повече от два милиарда тона руда. Ще може да се разработва двеста години.
Спирка. Един след друг излизаме от колата, в тъмни комбинезони, с жълти каски.
— Най-сетне! Къде е асансьорът? Ще се спу¬скаме ли?...
— Вече сме долу — отговаря студентът. — Над нас има триста и двадесет метра.
— Сто и петдесет етажа?
— Приблизително толкова ... Но ще слезем още по-долу — на триста и петдесет метра дъл-
I').
бочина — казва студентът и освобождава ко¬лата.
Преминаваме към пеши транспорт!...
Подир нашия млад придружител влизаме в страничен тунел — тук вече е по-тъмно. Пред¬пазливо престъпваме през дебел черен електро-кабел, прокаран до една застанала напред кола, която е насочила силните си фарове към камен¬ната стена.
— Магнетит! — потупва безцеремонно фами-лиарно по стената студентът. — Заляга в еие-нитен порфир.
След него и ние погалваме с ръка грапавата студена каменна стена, в подножието на която струи ручейче, и водата в него изглежда черна, а над ручейчето се притиска към стената колен¬чата ръбеста тръба, по която се подава на ма¬шините горещ сгъстен въздух.
Задънен вход. И в него бормашина. Наклоне¬ният „таван" над главите — стената на магне-тита — е рудното тяло, в което са се забили ед¬новременно няколкото свредела на треперещата от електрическо напрежение гигантска борма¬шина.
— Отведнъж пробива в пласта шест паралел¬ни или радиални дълбоки шпури — казва сту¬дентът. — Многоперфораторната пробивачка е като неумолима бормашина, която човърка зъ¬бите. Но в дълбоко пробитата дупка вместо ци¬мент взривачите слагат динамит и... после като земетресение следва експлозия, отзвуците на която не стигат до повърхността, но тя обрушва наведнъж стотици и стотици тона на дъното на тунела.
20
Без да о огкъс (ботата си, машинистът-
пробивам ни кима приветливо.
Няколко минути стоим пред перфораторната, движена от сгъстения въздух на бормашината, и се връщаме в главния тунел. Под краката ни скърцат остри камъни. По широкия подземен път като по каменен полегат наклон слизаме по-долу. Бихме могли да си помислим, че сме жулверновски пътешественици към центъра на Земята, а идващите срещу нас огнени самосва¬ли, ослепяващи е огнените си 'очи-фарове, да сметнем за доиотопни изкопаеми чудовища, ако не бяха натоварени с желязна руда, а отзад на шаситата им нямаше прозаичните знаци ЛКАБ с номера ...
И всеки път при такава среща, макар пътят да е достатъчно широк, се притискаме към про-блясквашите от влага черни стени на тунела. Минаваме 'покрай една „пещера", отделена от широк сводест коридор. Тя е силно осветена: до един мотор са се скупчили хора в комбинезони.
— Това е ремонтна работилница! За всяка повреда няма да се качват на повърхността... Такива подземни работилници има много...
Като шумолим по отломките, ние отиваме по-нататък и стигаме в друг задънен вход. Над нас се издига каменен пласт от 370 метра. Във въз¬духа още има едва доловима миризма, каквато се усеща, когато бият камък о камък, за да по¬лучат искра, или когато дълбаят с кирка ска¬ла...
— Тук днес взривиха шпури, обрушиха ру¬да — казва студентът — ония момчета, които по¬чиваха в съблекалнята.
21
бочина — казва студентът и освобождава ко¬лата.
Преминаваме към пеши транспорт!...
Подир нашия млад придружител влизаме в страничен тунел — тук вече е по-тъмно. Пред¬пазливо престъпваме през дебел черен електро-кабел, прокаран до една застанала напред кола, която е насочила силните си фарове към камен¬ната стена.
— Магнетит! — потупва безцеремонно фами-лиарно по стената студентът. — Заляга в еие-нитен порфир.
След него и ние погалваме с ръка грапавата студена каменна стена, в подножието на която струи ручейче, и водата в него изглежда черна, а над ручейчето се притиска към стената колен¬чата ръбеста тръба, по която се подава на ма¬шините горещ сгъстен въздух.
Задънен вход. И в него бормашина. Наклоне¬ният „таван" над главите — стената на магне-тита — е рудното тяло, в което са се забили ед¬новременно няколкото свредела на треперещата от електрическо напрежение гигантска борма¬шина.
— Отведнъж пробива в пласта шест паралел¬ни или радиални дълбоки шпури — казва сту¬дентът. — Многоперфораторната пробивачка е като неумолима бормашина, която човърка зъ¬бите. Но в дълбоко пробитата дупка вместо ци¬мент взривачите слагат динамит и... после като земетресение следва експлозия, отзвуците на която не стигат до повърхността, но тя обрушва наведнъж стотици и стотици тона на дъното на тунела.
20
Без да с\- огкъе (ботата си, машинистът-
пробивач ни кима приветливо.
Няколко минути стоим пред перфораторната, движена от сгъстения въздух на бормашината, и се връщаме в главния тунел. Под краката ни скърцат остри камъни. По широкия подземен път като по каменен полегат наклон слизаме по-долу. Бихме могли да си помислим, че сме жулверновски пътешественици към центъра на Земята, а идващите срещу нас огнени самосва¬ли, ослепяващи е огнените си ючи-фарове, да сметнем за допотопни изкопаеми чудовища, ако не бяха натоварени с желязна руда, а отзад на шаситата им нямаше прозаичните знаци ЛКАБ с номера...
И всеки път при такава среща, макар пътят да е достатъчно широк, се притискаме към про-бляскващите от влага черни стени на тунела. Минаваме покрай една „пещера", отделена от широк сводест коридор. Тя е силно осветена: до един мотор са се скупчили хора в комбинезони.
— Това е ремонтна работилница! За всяка повреда няма да се качват на повърхността... Такива подземни работилници има много...
Като шумолим по отломките, ние отиваме по-нататък и стигаме в друг задънен вход. Над нас се издига каменен пласт от 370 метра. Във въз¬духа още има едва доловима миризма, каквато се усеща, когато бият камък о камък, за да по¬лучат искра, или когато дълбаят е кирка ска¬ла ..
— Тук днес взривиха шпури, обрушиха ру¬да — казва студентът — ония момчета, които по¬чиваха в съблекалнята.
21
„Обрушенага" руда е натрупана в дъното нл тунела и като тежки парчета, и като черен сит-неж, и като големи остроръбесги късове. До нея се труди една машина, много напомняща на та¬зи, която след московските снеговалежи приби¬ра преспите. Заобиколена от възхитено зяпащи¬те я дечурлига, тя хваща с металическите си „гребачи" ~ черпаци — белия сняг и го хвърля назад, върху лентата на своя транспортьор, кой¬то изхвърля цялата тази непрекъснато течаща снежна маса в каросерията на камиона. Само че тук машината е два-три пъти по-голяма от снегопрнбирачката и толкова по-мощна, колкото рудата е по-тежка от снега.
Отзад стои огромен двадссеттонен самосвал, в желязното корито на който се сипе магнетн-тът от лентата на товарачиата машина.
Едва успяхме да разгледаме тази чудна .ма¬шина и тя спря.
Напълненият догоре рудосвал се отдели ог нея и след няколко минути се скри зад завоя на тунела.
Оттам със заден ход до машината се приближи друг рудосвал — и загребващите й пипала пак се раздвижиха, и рудата пак потече по лентата на транспортьора.
— За две и половина минути товари шестна¬десет тона! — каза студентът с гордост. — Вся¬ка такава машина струва повече от триста хи¬ляди крони. Заменя сто работници!
„Ето защо срещахме под земята толкова мал¬ко рудничари" — помислих си.
— Затова тук трябва да се работи яа три сме¬ни, за да се изкара по-скоро стойността на скъпо
струващата машина казва бъдещия! минем
инженер.
Той мислеше само за машината. Но трисмен¬ната работа тук се диктува главно от търсенето на шведската руда от монополите на Германия
и Англия.
Пак се отдели самосвалът от товарачиата ма¬шина и студентът погледна часовника си.
Когато към нея отново се приближи самосвал и „гребаните" се раздвижиха, а рудата потече по лентата, той недоволно поклати глава.
— Три мвнутя престой от самосвал до са мое-н,1.! Никак не могат да избягнат това!
На воъщане влязохме в един подземен стоя, Тук менюто е като на повърхността. Храната носят с камион ■» термуси. Обедното време бе минало — п столът, отличаващ се от тези на по¬върхността сомо по грапавите каменни стени и сводестия таван, беше празен. Взех лист с меню¬то. за да го разгледам,-когато съм свободен, и пак излязохме в 1лавния тунел.
И едва си помислих, че обратният път пеш т> повърхността ще отнеме не по-малко от едни час, студентът ми направи знак.
*- Тук — показа той едно плакатче на стена¬та — има автобусна спирка. Движението е ре¬довно- И безплатно - за разлика от движението
горе...
След няколко минути дойде автобус. С него -и излязохме ст каменното подземие, от рудниците на Кирунаваара.
Но разглеждането не свърши с това. Очак¬ваше ии леката кола, която започна да ни вър тк нагоре .към обогатителната фабрика...-. .. - • .
23
И при всяка извивка на серпантипния пъ пред яяс псе по-ишроко се разкриваше панора мата ту на зимната, покрита със снегове тундра ту на града, разпръснал своите пъстри, цветни къщи в подножието на Луосаваара, на планина¬та, разсечена от дълбока каменна клисура, съз¬дадена от човешката ръка...
Тази гъз тадена от хората клисура, -разделяща и Кирунаьаара на две половини, се вижда от града, но оттам тя не изглежда толкова огром¬на. ег;ва ли Ш* бездънна пропаст, каквато се разкри пред нас тук. На дъното й временната къщуока изгле нда гго-малка от кибритена ку¬тия. Дължината на клисурата-пропаст е три ки¬лометра. Дълбочината — няколкостотин метра. И всичко е прибрано, изнесено, превозено.
Склонът на планината, обърнат към града, е стълба за гиганти — осем или девет стъпала. Всяка крачка от стъпало на стъпало е висока по двадесет и пет метра! И «а края на едно от тези стъпала се намира напомнящото на еле¬ватор. облицовано с алуминий здание на обога¬тителната фабрика.
В нейните високи цехове по една шахта се по¬дава от всички работещи хоризонти раздробена¬та руда. Тук с помощта на магнити тя се очи¬ства от камъни, смила се и като черен тежък пясък по друга шахта се изсипва долу. напра¬во в открити -вагони. Когато се насъберат шест¬десет и пет "атонл, мощен електрически локо¬мотив ше подкара тази композиция със скопост седемдесет километра в час за Норвегия. Слет три' часа вагоните ще изпразнят тежкия си то¬вар в кариерата под естакадата на рудното при-
стани ше на Нарвик. На денонощие от Кируна тръгват около двадесет такива влака.
Подаването на рудата по шахтата от долни¬те хоризонти в обогатителната фабрика, разлг-бяването и обогатяването й са напълно механи¬зирани. Изсипването във вагоните се извършвп автоматически. Студентът много подробно ни обясни това, като ни показа цеховете на фабри¬ката, и дори начерта отлична схема, за да се осмисли по-добре процесът, който наблюдавах ме. Исках да разкажа тук така подробно всич¬ко това, но се отказах. Миньорите могат да го узнаят'по-точно от специалната литература, а за неспециалистите подробностите ще бъдат скучни. Ето защо ще кажа само, че макар ля видяхме тук малко хора, все пак в рудника сега се трудят хиляда и седемстотин работници и се¬демстотин инженери, техници и служители.
Ще кажа и друго: с разрешение на майстора взех за спомен здин къс тежка руда, двойно по-малък от тези, които се продават като сувенири в гаровия павилион по три крони.
Излизаме от обогатителната фабрика. Долу по дигата през езерото електролокомотив: който може да вие като вълк, влачи дълга тежка ком¬позиция.
— Ето Кебиекайсе! — студентът показва сияещ в синкавата мъгла връх на далечна оттук пла¬нина. до който са струпани други, които почти не отстъпват на неговата височина. Отведнъж дори не може да се разбере къде е тази най-ви¬сока планина в Швеция, на върха на която в началото на века умната гъска Ака е закарала на гърба си Нилс Холгерсон.
25.
„СЕВЕРНО СПЯМПК"
Кирунският кореспондентски пункт на изли¬защия в Лулео вестник на комунистите от Се-, вера „Северно сияние", където отидохме след разглеждането па рудниците, заема две стаи в сутерена па нови сграда в центъра на града. В малка стаичка, отрупана с течения от вестници, брошури и листовки, трака пишеща машина — възрастен човек преписва някакви бързи мате¬риали, за да _\ слее до вечерта да ги предаде в Лулео. . . В по-голямата стая до маса, където на електрически котлон е поставено кафениче, два¬ма немлади мъже внимателно слушат разказите на трети — слаб висок човек с издълбано от бръчки лице.
— Това са наши ветерани. Те записват або¬нати и помагат при събирането на материали¬те. .. Запалянковци на „Северно сияние". Пен¬сионери представя ни ги Айвер.
Кялм Летусон доразказва под. общ смях исто¬рията за това как ЮНЕСКО изпратила в Цен¬трална Африка група млади учени от различ¬ни националности, за да напишат след двего¬дишно пребиваване в джунглите изследване за слоновете, и какъв труд написал всеки от тях. Този странствуващ сюжет би могъл да зарадва Веселовски с новотата си.' Във всяка страна сю-
26
жегът расте със своеобразни, злободневни де¬тайли. Към старите варианти, които ми бяха известни, тук се прибавят местни, финландско-
шведски.
— Когато се върнали от Африка, учените финландци написали две изследвания. Първо¬то е „Как да се заколи слон с финландски нож
ттууко"!
— А второто? — смеят се слушателите.
— Второто ли? — пита разказвачът. — Ето 1 второто: „До колко градуса трябва да се нагрее
банята, за да може да се напари слонът?"
— А тведите?
— Шведите също $ащитили две дисертации Първата написал един гледащ в миналото исто¬рик: „Карл дванадесети и слоновото" \ втора¬та — един социолог-икономнет, устремен в бъде¬щето: „На колко години се пенсионират сло¬новете". . .
И пак с всичката сила на дробовете си се смеят пенсионираните шведи...
Преразказвам този анекдот не защото искам да следвам съвета на Плетнев, опитния редак¬тор на списание „Съвременник", който, след като одобрил изпратената му от Грот глава „За рудниците на Данемура", се оплаквал, че у Грот една сериозна глава следва друга, пак толкова сериозна, и го съветвал занапред да редува „разговора за писатели и за други важни неща със страници, изобразяващи природата, с беседи с красиви жени и с описания на предмети за всекидневна употреба".
Не, така си беше — и тук след разговора за рудниците и шегите ще стане дума пак за та-
27
кива сериозни неща като национализацията индустрията. Изследването за пенсионната въ раст на слоновете също не е обикновено см хотворство, а отзвук от сериозни неща.
Шестдесет и седем години е началото на о{ щата за мъжете и жените пенсионна възраст. 3| слоновете тази възраст, разбира се в анекдот; би била младежка, но за хората, дори при шве^ ското дълголетие, е прекалено голяма. И мноп1 тзърде много хора не стигат до пенсия.
Остра/га борба около закона за пенсиите свързана с народни референдуми, с широк; стачно движение, с правителствени кризи, в те чение на редица години беше в центъра на вът¬решнополитическия живот на Швеция.
Под натиска на трудещите се през 1946 го-' дина беше приет закон за пенсиите за старост Всички граждани,- достигнали шестдесет и седем години, независимо от материалното, положение и трудовия стаж, получиха така наречената „на-: родна" пенсия (самотните — 4 000 крони, а се¬мейните — 6 250 крони годишно). Но всички, от 18 до 66 години, трябваше да внасят в пенсион¬ния фонд един процент от държавния подохо¬ден данък...
Четиринадесет години продължи борбата за повишаване на пенсиите, докщо през 1957 го¬дина в парламента беше внесен проект за нов закон. Той срещна такава съпротива в риксдага, че правителството реши да го постави на всена¬родно гласуване.
На референдума имаше три проекта. Предло¬жение на социалдемократите, профсъюзите и комунистите. Предложения на партията на Цен-28
ъра. Проект на десните буржоазни партии. Според проекта на работническите партии към .народната" трябва да се добави нова пенсия (за служба), за да получава пенсионерът су-ла, възлизаща на две трети от средния доход »а няколко „най-добри години" на трудовия му кивот. Пенсионният фонд за изплащане на пеи-пп ге за служба се образува от отчисления на :обствениците, на които работят дадените наем¬ни лица.
Според предложението на другите партии „пенсионирането", първо, трябва да не' бъде за¬дължително, а доброволно, и, второ, пенсион¬ният фонд трябва да се образува от вноски на са¬мите трудещи се.
Кой ще управлява огромния пенсионен фонд, който трябваше да се образува в резултат от отчисленията? Такива капитали не стоят в гър¬не. Вложени в предприятия, заеми, банки, те непрекъснато трябва да растат. И много неща в икономиката на страната ще зависят от това, къде и за какво ще бъдат вложени тези мно¬гомилионни суми.
Комунистите и социалдемократите искаха с пенсионния фонд да се разпорежда държавата, а десните партии предлагаха да го управлява както намери за добре Съюзът на индустриал¬ците.
И ето че на 13 октомври 1957 година рефе¬рендумът се състоя.
Повече от един милион и шестстотин хиляди души (46 процента) гласуваха за проекта на социалдемократите и комунистите, 35 процента — за проекта на десните партии и 15 процента —
29
за лолоииичатото предложение на партията и Центъра. чЯГ
Но когато през пролетта на следващата годиш правителството се опита да прекара този зако) през рикедага, буржоазното мнозинство в парла мента го отхвърли.
Риксдагът беше разпуснат преди срока (тре ти път в историята на страната!) и бяха насро¬чени извънредни избори.
Избирателната кампания през май 1958 годи¬на, в която за първи път от много години съ¬трудничеха двете работнически партии, беше кратка, но бурна.
Работническите партии прокараха в парла¬мента 116 депутати, а буржоазните — 115. Мно¬зинство с един глас! Но тъй като председателят па рикедага се избира измежду депутатите от най-голямата фракция и не взема участие в нито едно гласуване, всъщност се провали и то¬ва мнозинство с един глас. И все пак през май 1959 година, след ожесточени дебати, дори след като социалдемократите отстъпиха на капитали¬стите, като се съгласиха Съюзът на индустри¬алците да управлява една трета от пенсионния фонд, законът за служебните пенсии най-сетие беше приет пак с един глас мнозинство. Тв-ва мнозинство се получи само защото един депу¬тат от буржоазната (либералната) партия, ра¬ботник от йотебор, въпреки партийната дисци-иа се въздържа при гласуването.
— Изведнъж си спомни, че и той е работник - коментира позицията на този депутат Кялм Пгтусон.
Най-важният за живота на цялата нация въ-
прре се реши от едни, и то въздържал се да гласува, човек...
Ето защо неведнъж- слушах тук от хора, съ-чувствуващи на буржоазните партии и мърмо¬рещи против социалдемократическото правител¬ство, че при избори все пак дават гласа си за социалдемократите. Страхуват се да не би дес¬ните, които не се уморяват да крещят, че де¬фицитът в бюджета и икономическите трудно¬сти се дължат на много големите разходи за со¬циални или, както те ги наричат, „благотвори¬телни нужди", да се върнат назад по пенсион¬ния ВЪТфОС.
— Ами какво ще прави семейството, ако гла¬вата му умре, преди да дочака пенсия?
— О-о, остра проблема. Но през миналата кампания по сключване на колективните дого¬вори собствениците на предприятия бяха при¬нудени да направят отстъпки на профсъюзите — отговаря на въпроса ми друг събеседник.
.От първи януари миналата година влезе в сила задължителното колективно осигуряване на живота на трудещите се за сметка на пред¬приятието. В случай че издържащият семейст¬во умре, плаща се еднократна помощ: двего¬дишна работна заплата плюс по седем хиляди крони за всяко дете.
Сключването на колективните доголюри (вед¬нъж на две години) тук винаги се превръща в най-напрегната, заплашваща със стачки борба между профсъюзите и собственициге. Изказва¬нията на страните се предават по радиото и те¬левизията. Преговорите на профсъюзните лиде¬ри с представителите на Съюза на индустрйал
30
диге следи с напрегнато внимание пред екрани* ге на телевизорите цялата страна. Защото от] техния изход зависи жизненото равнище на вся-^ ко семейство.
Скоро нашият разговор — а ветераните се стремят да обяснят на мене, човек от Москйа,.'" шведския живот във всичките му подробности —I естествено преминава към национализацията на рудниците. *
исооено подробен в обясненията си е Кялм г Легуеон, който два пъти е бил. с делегации в Съветския' съюз и е донесъл чувства на еИхМ-пагия и любов към нас.
— Не, национализацията на рудниците никак не се отрази на живота на кирунците, на живо- | га на рудничарите. Всичко си остана, както бе- I ше прели... Работната заплата е същата, как¬то и в частните предприятия. Порядките са съ¬шитите.
— Управлението на ЛКАБ влиза в Съюза на, индустриалците. Наистина в управлението има' едставител на профсъюзите, но при обсъжда-о например на въпросите за работната за¬плата не участвува. Напротив, длъжен е да на¬пусне заседанието.' Нали след известно време той като представител "на работниците при пре¬говорите за колективен договор ще се срещне на масата, с представителя на другата страна, на Съюза- на индустриалците, защищаващ уп¬равлението на ЛКАЬ.
— Профсъюзните работнически комитети в тези национализирани рудници имат същите права, както' и в частните предприятия, тоест I
всъщност никакви реални права. Съвещателен 32
орган — и >о,!к \акто и в частните пред-
приятия, тях дори не ги питат, когато уволняват един или друг работник.
■ — Да, у нас демокрацията действува до за¬водските врати. А зад тях има пълновластие па собствениците. Цялото производство, всички планове индустриалците опре/телят и решават в свои интерес, без да питат народа. Петнадесет семейства! — потвърждава д; еседник. —
Те се откулват от данъци. С дан. Социалдемо¬кратическото правителство е добър управител при буржоазията. Впрочем това е известно на , всички. . •.
Съвсем други представи възникваха дотога¬ва в мене. когато мислех за национализацията.
Понятието „държавен капитализъм" тук за първи път се вижда в своя неприкрит, нез а маски¬рай вид.
И, види се, пргав беше един минен инженер от Малмбергет. който ми разказа, че бившият ли¬дер на профсъюза на миньорите в дните, когато се извършвала национализацията, му казал, че самият той не вижда в това голяма полза за рудничарите. Защото от частния собственик, който получава свръхпечалба за сметка на но¬вата техника, по-лесио, отколкото от държавата, може да се добият по-добри" от средните" усло¬вия, конто са постигнали вече с обща профсъюзна борба.
— Излиза, че вие сте дрс ;. национализа¬цията?
— О, не — почти в хор отп ветеравдте!
— По-справедливо е пре;ьчлптият:: надлежат на народа4— казва е
I Сред'туядритс Н! Лмпдандия -зо
— Нека печалбите отиваг Н н\ждите на пя¬лото общество — приглася му другият.
— Това е записано в програмата на нашата партия от момента на нейното основаване --потвърждава Кялм Петусон. — Лошото е само, че правителството у нас, макар и да се нарича социалдемократическо, е национализирало мно¬го по-малко предприятия, отколкото например деголското във Франция! — казва той. — Моно¬полите тук въртят икономиката, както си искак
Тук, на края на света, виждам, че отлично познават кветовната икономика.
- Кажете, вярно ли е, че Иля Еренбург е пи¬сал, че шведските работници от охолство се чу¬дят какво да нравят? — пита един от събесед¬ниците. — Казаха ми това.
— Такива думи действително има в отдавна- г шните очерни на Еренбург за Скандинавия. Според мене една отлична книга! Но те не принадлежат на писателя, а на една пълна руса жена с очи на обидена крава, па Нюшка, рус¬киня, за която се е оженил човек от близките до Кируна рудници Малмбергет в Еливаара. Шведецът-комуиист Аксел Лапдстрьом не е зна¬ел руския език и във всяка жена .в Съветския съюз наивно е виждал Тургенева героиня, ста¬нала след революцията идейна комунистка. . . Но не му провървяло, оженил се за посредстве¬на жена, която, като дошла в Швеция, пленена от сервиза и битовите удобства, гледайки щжа
си комунист и неговите другари да отдават тол¬кова сили на обществената работа, отегчено вди¬гала рамене и ги осъждала. .,Ог охолство се чудят какво ла правят!" — това са нейни думи.
34
Самият Еренбург е убеждавал, че мъката по всеобща справедливост не минава, а напротив — засилва се, дори и след като се утоли мъката по насъщния хляб. А една година след като Еренбург написа това, световната криаа 01 ра¬зорението и безработицата така разтърси осно¬вите на шведското благополучие, че охолството изчезна и мъката за справедливост отново се съчета с мъката за насъщния хляб.
В Швеция има много рудничари, всички са с ръкавици, всички са познавачи на автомобилите и всички като един са предани на комунизма, писа Еренбург — спомням си.
Моите събеседници доволно се усмихват.
— Писателите винаги преувеличават — каз¬ва един от тях.
— Е, що се отнася до Севера, на всички, раз¬бира се, се хвърля в очи, че нашият Север е червен...
— Не само вашият — казвам аз, — но и във Финландия Северът е червен, и в Норвегия Фин-маркен с Киркенес е много по-червен от други¬те области на страната. Изглежда, че левичар¬ството^ е право пропорционално на суровостта на климата)
- — И Норботен ние заедно със социалдемо¬кратите получаваме при избори седемдесет про¬цента от гласовете — казва Кялм Петусон. — За комунистите в Стокхолм гласуват шест про¬цента от избирателите. А у нас в Кируна — тридесет! Съответно се разпределят и депутат¬ските мандати в общинския съвет.
Сега е ясно защо „Северно сияние" — вест¬никът на комунистите от Севера — има по-со-
ки циментени чаши са се разтворили градински \ теменужки, аленеят алпийски виолетки, цъфтят непознати на мене цветя. И под сянката на руд- \ ничарската кирка същата жена с детето на ра¬мене, очаквайки да се върне от работа мъжът-рудокопач, гледа през синьото лятно езеро сияе¬щата зад него Кирунаваара.
КРАЯТ-МА ЕЛЕНИТЕ I! КЪПИНИТЕ
Беше студено и слънчево. Снегът искреше с весели, пъстри блясъци, когато сутринта тръг¬нахме от Кируна*център за едно саамско село, или както#у пас в старото време са го нарича¬ли „лопски погост" — за Юкасярви. Тъмните очила биха ми послужили много.
Над разсечената па две Кирунаваара радва яркосиньо небе. Стъпалата па стълбата на ги¬гантите са запрашени с ослепнващ сняг Сняг е покрил и цялата тундра, обрасла тук-там със слабички лапландски брезичкп, разперили на всички страни чепореетите си клони.
Пътят води нашата „Олимпия" право на изток: огледаш ли се — отзад планини, верига след верига, а отпред също една зад друга линии на хълмове — по-ниски. Туйдрата прилича на ва¬шата Колска, като че ли пътувам зимно време някъде около Кировск, и на Финландска Лаилан-дия. Само че там, близо до Рованнеми, пустите пространства па тундрата се сменят с борови гори.
Като гледам тези ени простори, аз.зная,
че под белия пухен юрган се крият от зимния студ вечно зелени мъхове и рошави калунп. ве¬ликденчета, каменоломки и къпини. Защото

случайно тези места се наричат Края на къпи¬ните.
Сега, в началото на пролетта', само'1небето е? обагрено с ярки краски и всеки ден тяхното съ¬четание става все по-неочаквано. Върху широ¬кото платнище на небето наред с прозрачноли-монения акварел се разлива локва от разляно червено вино, граничеща със зеленина с цвят на докосната от времето мед.
Но щом се махнат снеговете, цялото това пъ¬стро буйство от краски веднага ще се премести от небето на земята, която се е готвила за това и е разтваряла цветовете ги още пол снеговете.-Събирайки до насита слънце, те трябза да на¬ваксат онова тъмно време, което са прекарали без него под снеговете, и бързо, за месен-два, да СР подготвят за есенните бури и за нова зим¬на летаргия. И затова „бързат и да живеят, и да чувствуват". Всяко растение зад Полярния кръг има много цветове. До хиляда на един ко¬рен полярен мак. Алени, те се люлеят на дъл¬гите си стебла, както и жълтата с бели вен¬чета едроглава лайкучка, издигнала се високо над чима. А други, дребни цветя са се притис¬нали към земята и, скупчени едно до друго, сте¬лят тундрата като пъстри килими.
Голямото червено петно е като пролята еле¬нова кръв или сякаш залезът е оставил пурпур¬но перо от своето крило.
А до него езерце, отразяващо небесния лазур. Килим от червено плюскавиче съседствува със светлосин килим от незабравки.
Неочакваните съчетания на цветните петна напомнят абстрактна живопис.
Не зная лащо тук краските на небето са тол¬кова пъстри през пролетта, но на земята тази абстракция е функционална и има най-делово обяснение. Цветовете на растенията са толкова много и цъфтят така ярко и пищно, защото тук. във високото Задполярие, има малко насекоми. Затова и растенията по-често, отколкото където и да било, се размножават с коренищата и из-дънките си, самоопрашват се.
Но каквито и да са „нечестните" причини на тази възвишена красота, всеки път, когато съм попадал през пролетта или лятото в тундрата. аз съм бивал запленен от нея.
Наистина и ясните дни на ранната бронзова есен със сините езера, от които гледат обърна¬тите снежни върхове на планините, са прекрас¬ни в тундрата.
Всяка област, всеки лен на Швеция има свое цвете-символ. Лютичето е на Вермланд, кам¬банката — на Даларн. На Естрикланд е моми¬ната сълза, на Блекинг — дъбовият лист, а на изпълнената с безброй езера Сьодермаиланд, за която казват, че когато отделял небето от земята, бог е забравил за Сьодермаиланд, емблемата е водна роза, лилия. Теменугата е на Онгерманланд. Но напразно според мене в юж¬ната част на страната, в най-плодородпата Ско-не, са направили свой символ лайкучката. Щом тук, в тундрата, на всеки корен цъфтят повече от двеста цветчета. би трябвало лайкучката да стане символ на Лапландия.
Но нито Айвср, нито Мариан знаят как се превежда на руски шведското наименование на цветето „планинско кокиче" и обещават да се
41
Не, никога, дори и в импя времена, ботаника-; та не е била тила, мирна наука.
КОЛКО се е изменило оттогава всичко, с изклю¬чение на това/ Без да съм млад, без да съм шве-г лен, оез да съм много здрав, свързан със семей¬ство, но без да се страхувам да оставя децата* си сираци и без да изпитвам никакви лише-Р ния, аз с удоволствие пътешествувам из ЛаплаЦ дия.
Впрочем за много от тези неща аз съм задъл- , жен на гостоприемството на шведските си прия-1 тели, един от които сега седи зад кормилото на ■, колата. Активист на тукашното Дружество заг г лружба на Швеция със Съветския съюз, той е иахтмайстор — а по нашему старши портиер — л на няколко осеметажни кооперативни домове. В н длъжността му влиза да следи за изправността ' г и сам да извършва дребния ремонт на водопро- „ вода, електричеството и отоплението във всич¬ките двеста и четиридесет апартамента. Маши- „( ните в шестте перални на домовете също са под \с негово ръководство. Той си има кола „Олимпяя" и л този празничен Разпети петък, или както тук го наричат „Дългия петък", е решил да ме по¬разходи из тундрата.
Но защо другарите наричат този влюбен в Лапландия светлорус шведец от кореняшко нор-ботенско семейство „бразилец"?
— В Кируна имаме повече от една дузина такива бразилци — обясниха ми със смях.
След локаута и известната обща стачка от /909 година и настъпилата подир това безра¬ботица много шведи напуснали родината си, за да търсят по-добър живот. От Кируна заминали
5' за Бразилия, съблазяени от разказите за тамош¬ните доходи и хубавия живот, петдесет и едно се-
'" мейства, с домочадците си — двеста петдесет и двама души. След дълги митарства илюзиите на емигрантите се разпръснали. Те се убедили, че в рудниците и лесовете на Бразилия никак не се живее по-леко, отколкото у дома им. А ос¬вен това — горещият климат на Южното полу¬кълбо, с който не били свикнали! Тропически болести!
Част от емигрантите се преместили в Аржен¬тина, но повечето се върнали в родината си — п Норботен, в Кируна.
Някои от завърналите се можели да бъдат поздравени с порасналото им семейство. Имен¬но тези родени в Южна Америка деца, които сега вече са надхвърлили петдесетте, били наре¬чени тук „бразилци".
Първият пункт на нашето пътуване е старин¬ното селище на саамите, „лопският погост" — Юкасярви.


ЦЪРКВАТА В ЮКАСЯРВИ
Тук. до ниските тараби на църковната ограда! иа площада, където още от старо време са се! събирали еленовъди-саами, ловци, рудничари и| рибари за извършване на празнични църковни [\ треби, за сватби и кръщенета, за проповеди на пътуващи пастори, за покупки и продажби, за¬ви и спря нашата „Олимпия".
Когато в тази обкована с чамови дъски лап-1 ландска църквичка, с покрив от дървени летви I като люспи на риба, за първи път дошъл Линей, тя вече била на повече от сто и двадесет годи¬ни. И той не би могъл да види това, което в то¬зи Дълъг петък се възправи пред мене в цяла¬та си живописна пъстрота: изрязания от дър¬во, ярко боядисан барелеф — трнптиха па бе¬лежития художник, „Нестора на шведския при-митивизъм" Брур Юрт. Тази дървена скулптура I е поставена на олтарната стена през 1958 го¬дина за ознаменуване триста и петдесет годиш- | вината на църквата.
В средната част на триптиха черноокият, чер- у нобрад, гол, самотен лапландец Христос, изне¬могващ от тежкия товар, носи към Голгота кръст от розов шведски гранит. Четири огнени капки кръв като четири езика на пламък, па¬дайки изпод трънения венец, пресичат бареле-
фа от горе до долу. В лявата част върху фона на същата тази пурпурно „боядисана църква от покрива, побелял от сняг, червенокосият пропо¬ведник Лестадиус разкрива на лапландците най-правия път към спасението на' душата. Слушат го и саами, и един подал се от тълпата северен ' елен с разклонени рога.
Сурово е било учението на лестадианците. Забранявало се да се пие дори бира. За голям грях се вменявало носенето на шапка от жена¬та и на вратовръзка от мъжа. Слушащите Ле¬стадиус енориаши са изрязани от Брур Юрт почти с натуралистнческа точност. Един от тях вече е повярвал в правотата на проповедника и. отърколил бъчва с бира, с все сила я разбива с чук. В три струи жълтото питие се излива вър¬ху ослепително белия сняг. В дясната част на триптиха са изобразени лапландци, които са тръгнали по пътя на вечното блаженство, а са¬мият червенокос Лестадиус, коленичил, с медал на ревера си, вьзнася благодарствена молитва. Мъж в миньорска роба (без вратовръзка) пре¬гръща жена с черна забрадка (долу шапката!) В бесен танц подскача от възторг жена-саами — открила и се истината! И над всичко това света , Бригита (слънцето над главата й е станало нимб) в национална носия на саами, с червен кенар на полата, с жълт пояс, с островръх лап-ландски калпак, на цъфтяща ливада, зарадва¬на, благославя северния народ. А зад гърба й, отделяйки земята от небето, се издига назъбе¬на стена на иглолистна гора.
В тази творба на своеобразния художник го¬лемият талант се съчетава с точно познаване
4*
на натурата (по триптиха може да се изучат народните носии на тукашното племе), със су¬ров селски хумор. А боите! Когато година и по¬ловина преди това посетих ателието па худож¬ника в Упсала и той ми показа наброскнте и вариантите на своята олтарна дървена картина, и тогава боите й радваха очите. Но едва тук, на север, в тундрата зад Полярния кръг, може истински да се разбере колко хармонични са те е лапландския пейзаж, колко „намясто" са в та¬зи дървена, скромна църква в Юкасярви.
Да си призная, тогава, в Упсала, аз се на¬мирах под впечатлението на друга работа на Брур Юрт, поставена в хола на Института по физика и долепеното до него здание па универ¬ситетския циклотрон. В Упсала ме заведе архи¬тект Улсон да разгледам новите, строящи се г там малогабаритни жилищни домове. По проект на Улсон в Упала са построени и новото здание на биологичния институт, което при всичката съвременност на неговия стил отлично се съче¬тава със старото, и корпусът на физическия ин¬ститут с циклотрона. А посещението у профе¬сор Брур Юрт в неговата дъсчена стара, както и църквичката в Юкасярви, пурпурно боядисана къщичка беше тогава неочакван подарък за мене.
Изрязани от дърво барелефи на Брур Юрт, украсяващи вестибюла на физическия факултет, изобразяват голи Адам и Ева в райската гра¬дина до дървото на познанието, от стеблото на което се надвесва змийската глава на изкуси¬теля с язвително блестящи очи.
Скъпо е струвала на прародителите и на ця-
4 Сред тундрнтв на Лаплаидвч Лй

справят в речника какво наименование, прието навсякъде, му е дал Карл Линей, когато се върг нал от знаменитото си пътешествие из- Лаплан-дия. Защото този „крал на ботаниците не само наново е кръстил хиляди растения, по е дал на света и принципите па класификацията, с помощта на които беше въведен ред в първо-създадения хаос на растителния свят.
„Флората на Лапландия" — първото научно описание на тукашното царство па растенията — е било извършено от Карл Линей в резултат на студентското му пътешествие в Края на къ¬пините.
„Експедицията" на Линей в Лапландия, коя¬то в онова време е била толкова непроучена, че изглеждала „нап-варварската в целия свят", стана първият подвиг па младия учен.
От хиляда и петстотин мили тон изминал само триста па кон, когато излязъл от Упсала, а останалите извървял пеш, като се промъквал през горски скалисти дебри, минавал през бла¬тисти тундрп, прескачайки от туфа на туфа, спускал се по течението па реки с прагове вър¬ху сал, направен от самия него. Раменете му е късала тежка раница, в която имало и храна, п инструменти, и събрани за хербариите расте¬ния. Още когато се готвел за път, Линей знаел, че това, което му предстои, „не е разходка за кавалер". В докладната си записка до универ¬ситетското началство той писал за това, кой спо¬ред неговото мнение е способен да извърши та¬кова пътешествие: „Топа трябва да направи млад шведец, здрав, неуморим, несвързан със семейство, за па не се страхува да остави деца-
42
та си сираци" Младият шведец при гова тряб вало да бъде лекар или естественик, който раз¬бира от трите царства на природата — минера¬лите, растенията и животните, което е „по-трудно, отколкото да се улови райска птица". И освен това кандидатът трябвало да умее да ри¬сува.
„Колкото се отнася до мене, аз съм шведец. млад, здрав, свободен, независим, студент по естествена история и медицина, който от дете се възхищава от природата." Всичко, което пи¬сал Линей, бяло истина. Л след пътешествието през 1732 година из Лапландия — четиридесет години екзалтирана работа, в която постоянно¬то възхищение е съпътствувано от постоянно растящо разбиране на природата.
Като се стремял да схване „системата па при¬родата", като въвеждал ред в света на расте¬нията, Линей при това не забравял да почете своите приятели и да разчисти сметките си със своите противници. Цветето, известно у нас ка¬то „златни топки", той нарече рюдбекия — в чест на учителя си, професор Иодбек, който го командировал в Лапландия. С фамилното име на братя Комелин, двама от които били извест¬ни учени, а третият е бил неизвестен, той наре¬че цяло семейство растения, отличаващи се с това, че имат цветиста с три тичиики — две дъл¬ги и една къса. Бгофония Линей нарече едно пищно, но отровно растение, като с това от¬даде „дължимото" на френския см противник, естественика Бюфон, когото е смятал за праз-нодумец. Критикът Пизон получил „подарък" от него — пизантея, едно бодливо растение.
43
Ле, никога, дори и в ония времена, ботаник; та не е била тиха, мирна наука.
Колко се е изменило оттогава всичко, с изклк чение на това! Без да съм млад, без да съм шзе лец, оез да съм много здрав, свързан със семейлви, ни без да се страхувам да оставя децат си сираци и без да изпитвам никакви лише¬ния, аз с удоволствие пътешествувам из Лаплая-дия.
Впрочем за много от тези неща аз съм задъл¬жен на гостоприемството на шведските си прия-1 тели, един от които сега седи зад кормилото на' колата. Активист на тукашното Дружество за лружба на Швеция със Съветския съюз, той е лахтмайстор —- а по нашему старши портиер — на няколко осеметажпи кооперативни домове. В длъжността му влиза да следи за изправността и сам да извършва дребния ремонт на водопро¬вода, електричеството и отоплението във всич¬ките двеста и четиридесет апартамента. Маши¬ните в шестте перални на домовете също са пол негово ръководство. Той си има кола „Олимпия" и в този празничен Разпети петък, или както тук го наричат „Дългия петък", е решил да ме по¬разходи из тундрата.
Но защо другарите наричат този влюбен в Лапландия светлорус шведец от кореняшко нор-ботенско семейство „бразилец"?
— В Кируна имаме повече от една дузина такива бразилци — обясниха ми със смях.
След локаута и известната обща стачка от /909 година и настъпилата подир това безра¬ботица много шведи напуснали родината си, за да търсят по-добър живот. От Кируна заминали
за Бразилия, събдазнени от разказите за тамош¬ните ДОХОДИ и хубавия живот, петдесет и едно се¬мейства, с домочадците си — двеста петдесет и двама души. След дълги митарства илюзиите на емигрантите се разпръснали. Те се убедили, че в рудниците и лесовете на Бразилия никак не се живее по-леко, отколкото у дома им. А ос-вен това — горещият климат на Южното полу¬кълбо, с конто не били свикнали! Тропически болести!
Част от емигрантите се преместили в Аржсн-гииа, но повечето се върнали в родината си — я Норботен, в Кируна.
Някои от завърналите се можели да бъдат юздравени с порасналото им семейство. Имен-Ю тези родени в Южна Америка деца, които ега вече са надхвърлили петдесетте, били наре-ени тук „бразилци".
Първият пункт на нашето пътуване е старин-ото селище на саамите, „лопският погост" — ~>касярви.
фа от горе до долу. В лявата част върху фона I на същата тази пурпурно „боядисана църква от покрива, побелял от сняг, червенокосият пропо¬ведник Лестадиус разкрива на лапландците най-правия път към спасението на* душата. Слушат го и саами, и един подал се от тълпата северен елен с разклонени рога.
Сурово е било учението на лестадианците. Забранявало се да се пие дори бира. За голям грях се вменявало носенето на шапка от жена¬та и на вратовръзка от мъжа. Слушащите Ле¬стадиус енориаши са изрязани от Брур Юрт почти с натуралистнческа точност. Един от тях вече е повярвал в правотата на проповедника и. отърколил бъчва с бира, с все сила я разбива с чук. В три струи жълтото питие се излива вър¬ху ослепително белия сняг. В дясната част на триптиха са изобразени лапландни, които са тръгнали по пътя на вечното блаженство, а са¬мият червенокос Лестадиус, коленичил, с медал на ревера си, възнася благодарствена молитва. Мъж в миньорска роба (без вратовръзка) пре¬гръща жена с черна забрадка (долу шапката!) В бесен танц подскача от възторг жена-саами — открила и се истината! И над всичко това света Вригита (слънцето над главата й е станало нимб) в национална носия на саами, с червен кенар на полата, с жълт пояс, с островръх лап-ландски калпак, на цъфтяща ливада, зарадва¬на, благославя северния народ. А зад гърба й, отделяйки земята от небето, се издига назъбе¬на стена на иглолистна гора.
В тази творба на своеобразния художник го¬лемият талант се съчетава с точно познаване
43
на натурата (по триптиха може да се изучат народните носии на тукашното племе), със су¬ров селски хумор. А боите! Когато година и по¬ловина преди това посетих ателието па худож¬ника в Упсала й той ми показа наброските и вариантите на своята олтарна дървена картина, и тогава боите й радваха очите. Но едва тук, на север, в тундрата зад Полярния кръг, може истински да се разбере колко хармонични са те е лапландския пейзаж, колко „намясто" са в та-аи дървена, скромна църква в Юкасярви.
Да си призная, тогава, в Упсала, аз се на¬мирах под впечатлението на друга работа на Брур Юрт, поставена в хола на Института по физика и долепеното до него здание па универ¬ситетския циклотрон. В Упсала ме заведе архи¬тект Улсон да разгледам новите, строящи се г там малогабаритни жилищни домове. По проект на Улсон в Упала са построени и новото здание на биологичния институт, което при всичката съвременност на неговия стил отлично се съче¬тава със старото, и корпусът на физическия ин¬ститут с циклотрона. А посещението у профе¬сор Брур Юрт в неговата дъсчена стара, както и църквичката в Юкасярви, пурпурно боядисана къщичка беше тогава неочакван подарък за мене.
Изрязани от дърво барелефи на Брур Юрт, украсяващи вестибюла на физическия факултет, изобразяват голи Адам и Ева в райската гра¬дина до дървото на познанието, от стеблото на което се надвесва змийската глава на изкуси¬теля с язвително блестящи очи.
Скъпо е струвала на прародителите и на ця-
4 Сред тундрнтв на Лаплаидвч лй
лото човечество тази дегуетация на плода от дървото на познанието! Не, не току-така са по¬ставени пред входа на циклотрона Адам и Ева, — еветлокоса шведска девойка, селянка, гола, но с пъстра забрадка на главата.
Не е ли предупреждение това, не е ли възва-ние към разума на човечеството, не е ли на¬мек, че за плодовете, откъснати от цъфналите днес клони на това дърво, неразумните деца на Адам и Ева могат да бъдат наказани още по-горчиво от прародителите им!
Юкасярви е резерват на културата па саамите. Влизаме в двора на „Музея под открито небе". Тук са докарани няколко стари „постройки" от саамски селища. Тук има и салаши от дялани греди, покрити с еленови кожи, брезови кори и дъски. Нашите саами ги наричат „вежа", а ту¬кашните — „ката". Тук има и хамбари на висо¬ки стълбове върху пънове — „кокоши крака", където, недостъпни за зверовете, са се пазели запасите от продоволствие.
Саамите живеели, като напълно се подчиня¬вали на условията на природата, която ги об¬кръжавала. Лапландският елен цяла година е скитал из тундрата, за да търси храна. Като па¬сели своите елени и преследвали дивите, саа¬мите се движели след тях. Рибата в реките и езерата също има своите навици, а саамите с цялото си семейство са се спирали край онези езера, където през пролетта и есента най-добре са ловели нелма, кумжа и пъстърва. Затова и цялото им имущество било приспособено за чер-гарски живот. Семействата живеели далеч едно от друго, така че пасбищата да стигат за еле-
50
ните. Нали и сега върху площта, която заема град Кируна, елените са повече от хората -над тридесет хиляди глави. И сега дори през лятото едни стада отиват по-близо до морето, като се спускат от платата на изток, към Бот-ническия залив, а други, напротив, спасявайки се от комарите, се изкачват в планините, отиват -на запад. След тях по-рано тръгвали саамите с целите си семейства. Сега по-голямата част от семейството остава в селищата, а с елените тръг¬ват само онези, които бихме нарекли чобани, и членовете на семейството, за които такъв по¬ход е нещо като отиване на курорт.
При елените стопаните им често отиват с лам-брети. И тук не е рядкост до обикновения сел¬ски дом да има лапландска вежа, в която през лятото се преместват оседналите членове на се¬мейството.
Ако битът на съвременния саами сега е схо¬ден с бита на другите северпяцн — с телеви¬зор, а често и с електрическа печка, — то не много отдавна той беше толкова примитивен, че бихме могли да обиколим и разгледаме всич¬ки видове постройки, цялата проста покъщнина, целия музей на открито за по-малко от поло¬вин час.
Отвъд пътя срещу двора на музея се намира друг двор с няколко двуетажни здания. Тоза е училище-интернат за малките саами. За него ми разказа моят приятел Херлуф Бидструп, ко¬гато научи, че ще отивам в Лапландия.
— Не можах да нарисувам много неща, ко¬гато бях в Норботен — нито металургичния за¬вод в Лулео, нито ловките работници по спла-
" 51
лото човечество тази дегуетация на плода от дървото на познанието! Не, не току-така са по¬ставени пред входа на циклотрона Адам и Ева, — светлокоса шведска девойка, селянка, гола, но с пъстра забрадка на главата.
Не е ли предупреждение това, не е ли възва-ние към разума на човечеството, не е ли на¬мек, че за плодовете, откъснати от цъфналите днес клони на това дърво, неразумните деца на Адам и Ева могат да бъдат наказани още по-горчиво от прародителите им!
Юкаснрви е резерват на културата на саамите. Влизаме в двора на „Музея под открито небе". Тук са докарани няколко стари „постройки" от саамски селища. Тук има и салаши от дялани греди, покрити с еленови кожи, брезови кори и дъски. Нашите саами ги наричат „вежа", а ту¬кашните — „ката". Тук има и хамбари на висо¬ки стълбове върху пънове — „кокоши крака", където, недостъпни за зверовете, са се пазели запасите от продоволствие.
Саамите живеели, като напълно се подчиня¬вали на условията на природата, която ги об¬кръжавала. Лапландският елен цяла година е скитал из тундрата, за да търси храна. Като па¬сели своите елени и преследвали дивите, саа¬мите се движели след тях. Рибата в реките и езерата също има своите навици, а саамите с цялото си семейство са се спирали край онези езера, където през пролетта и есента най-добре ' са ловели нелма, кумжа и пъстърва. Затова и цялото им имущество било приспособено за чер-гарски живот. Семействата живеели далеч едно от друго, така че пасбищата да стигат за еле-
50
ните. Нали и сега върху площта, която заема град Кируна, елените са повече от хората -над тридесет хиляди глави. И сега дори през лятото едни стада отиват по-близо до морето, като се спускат от платата на изток, към Бот-ническия залив, а други, напротив, спасявайки се от комарите, се изкачват в планините, отиват -на запад. След тях по-рано тръгвали саамите с целите си семейства. Сега по-голямата част от семейството остава в селищата, а с елените тръг¬ват само онези, които бихме нарекли чобани, и членовете на семейството, за които такъв по¬ход е нещо като отиване на курорт.
При елените стопаните им често отиват с лам-брети. И тук не е рядкост до обикновения сел¬ски дом да има лапландска вежа, в която през лятото се преместват оседналите членове на се¬мейството.
Ако битът на съвременния саами сега е схо¬ден с бита на другите северпяцн — с телеви¬зор, а често и с електрическа печка, — то не много отдавна той беше толкова примитивен, че бихме могли да обиколим и разгледаме всич¬ки видове постройки, цялата проста покъщнина, целия музей на открито за по-малко от поло¬вин час.
Отвъд пътя срещу двора на музея се намира друг двор с няколко двуетажни здания. Тоза е училище-интернат за малките саами. За него ми разказа моят приятел Херлуф Бидструп, ко¬гато научи, че ще отивам в Лаплаидия.
— Не можах да нарисувам много неща, ко¬гато бях в Норботен — нито металургичния за¬вод в Лулео, нито ловките работници по спла-
51
1
вяне на дървен материал деоелв — каза
ми той. — Но все пак успях ла уловя с молив Нилс Нилсон Скум, този много голям, не само по обем, но и по значението си в шведската жи¬вопис художник-саами, еленозъд.1
В Кируна ми разказаха, че основата на него¬вото благополучие не била изкуството, а стадо¬то от хиляда елени и че хонорара за картините си вземал в елени. Колкото елени имало на кар¬тината, толкова глави вземал за нея. Може би затова на платната му има толкова много елени?!
1 Рисунките са от известния и у нас датски художник Херлуф Бид< Т'>п
52
В Юкйсярвй непременно или в училището -съветваше ме Херлуф, — ще видиш, че Нилс Скум има продължители. Седемгодишни хлапе¬та саами рисуват, на класната дъска елени с оная непосредственост на таланта, която ни по¬разява в скалните изображения, оставени от тех¬ните далечни прадеди. Това е особено интерес¬но, когато редом с младите художници техните съученици в също такива пъстри национални но-
сии на свръхмодерни металически чинове зуб¬рят закона за земното привличане.
Но не отидох в училището. За съжаление там нямаше деца — бяха се пръснали през велик¬денската ваканция.
— А от коя къща изпратили в Кируна извест¬ното котенце? — попитах „бразилеца".
През пролетта на последната година на ми-



налия век строителите на железопътната линия стигнали до езерото Лосос — Луосаярви. Тук трябвало да построят гара. Възникнало и се¬лище на рудотърсачи. Счетоводителят на строи¬телната група Ларсон пристигнал е жена си и четиринадесетгодишната си дъщеря Кайса. За да не скучае момичето, донесли му от Юкасяр-ви като подарък едно триседмично котенце на

име (много напомняло на полярна яребица) Ки-руна.
Според обичая една съботна вечер в къщата пя Ларсон се събрали железопътни инженери, строители и минни инженери. Повели разговор н как да нарекат новата гара. Дали на името на езерото — Луосаярви? Много трудно се про¬изнася това име! Как тогава? Но колкото по-
54
вече пили, толкова по-сложни имена спомена¬вали събеседниците. Изведнъж играещата на по¬да с котенцето Кайса се намесила:
— Ами наречете я на моето котенце - Ки-руна!
Предложението на общата любимка било прието единодушно от пийналите вече инженери. .
Така и нарекли гарата и селището, което след това стана „най-големият град. в света". То се наложило окончателно, когато първото дете, ро¬дено тук в землянката на брадясалия рудничар Андерс Сьодерберг и жена м\ Ингеборг на 21 август 1899 година, било наречено Кируна и кръстник му бил управителят Люадблум.
Къщата, от която било докарано котенцето, подарено на Кайса, се оказа обикновена поси¬вяла от времето колиба. Но не влязохме в нея. Не само старата стопанка на котката фру Ва-ленстен, но и децата и навярно отдавна бяха умрели и само името на момичето Кайса и ней¬ното котенце от Юкасярви се бяха запазили в летописите на Кируна.
Наистина в съседната къща живее училищ¬ният пазач Хюго Фалк. Седемдесетгодишен ста¬рец, член на кирунския клуб „Мъжете от 1900 година", където членуват само хора, родени през миналия век, той обича да си спомня времена¬та, когато тук са прокарвали железопътната ли¬ния. Тогава момчето от Юкасярви неведнъж е сядало на коленете на легендарния „Черен мз-чок" с къдрава брада — готвач па строителна¬та група. Хюго Фалк с удоволствие си спомня и за Неркинс Оле кочияша на краля, който напуснал длъжността си при двореца и станал
железничар. Бившият /фалски кочияш карал първите кирунци да се.възхищават от имението му да владее камшика. Той отдалеч можел да избие ловко с камшика си лула от устата на пушач, без да му причини никаква вреда,* Дор*и без да го докосне...
Но ако ни увлекат историите на стрия учи¬лищен пазач, няма да стигнем навреме на Кеб-некайсе. Заради разказите па стареца; ръстът на когото е сто и седемдесет сантиметра!! няма да видим отблизо-планина, висока 2 123 метра!
Както става обикновено, „законът на големите числа" взе връх. И ние тръгваме за Кебнекай-се, без да се отбием при стареца.
.НЕГРИ. СЛАМИ. ЦИГАНИ




Пътят от Юкасярви за . К.ебиеканее, около сто километра, пак минаваше през центъра на Ки-руна. Сега разговорът се въртеше около съдба¬та на саамите. Тези туземци' на Скандинавия в древни времена живеели в южната част на полуострова и после били изтласкани в тундра-та на далечния Север. Съседите — шведи, пор-вежци, финландци и руси — ги наричали ло-пари или лапи.
Историкът на древния Рим Тацит е нарекъл това племе фини. От това произхожда и името на страната, която всички наричат Финландия, всички — с изключение на тези, които я насе¬ляват. За тях тя е Суоми.
Саамите са малко племе. В четирите съседни страни — Русия, Финландия, Швеция и Норве¬гия — броят им не надминава тридесет хиляди. Хиляда и петстотин живеят у нас на Колския полуостров. Двадесет хиляди саами има в се¬верна Норвегия. В Швеция живеят седем хиля¬ди, хиляда и петстотин от които са граждани на Кируна. Числеността на този народ, който пре¬ди измираше, сега стана стабилна, но процесът на асимилация се засили. Въпреки че в педаго¬гическия институт в Тромсьо има саамско от¬деление (наричано на шега саамска академия) и
' 57
въпреки че в Швеция неотдавна бяха вг»'в%деии един или два пъти седмично радиопредавания ма езика на саамите, % бита тази реч се сдуща все по-рядко и по-рядко. . . Оба^че у сега се сре¬ща в Лапландия яркото живописно облекло на саамите; кожени малини, бродирали кенги — ун-ти, синя лятна женска дреха е поли и маншети на ръкавите, обточени с червени ленти, мъжки сини ризи с жълти и чернени кенари но рамене¬те, сини мъжки шапки с огромни, колкото чо¬вешка глава, пищни като хризантеми, яркочер¬вени пискюли над козирката. Вероятно и този пискюл е имал%, някога служебно предназначе¬ние — по-лесно да се вижда човек в тундрата.
Продажбата на тези привличащи окото носии и градовете на туристи, свои и задгранични, как¬то и на сувенири от еленови, рога, ножове в ко¬жени ножнини, с изработването на които се за¬нимават жените саами през зимата, стана до¬ходна работа. По доходи това производство е след еленовъдството.
Колкото и да е странно, борбата против пре¬следването на негрите в Южна Африка през последните години явно се отрази и в живота на доскорошните чергаря — саамите. и па веч¬ните скитници — циганите.
Когато шведският печат вдигна глас против апартейда в ЮАР, против расовата дискримина¬ция, оттам се раздадоха в отговор възгласи на фервьордовците, като: „Чия крава ревяла! Ли-пемерн! Ами у нас? Ами лапите? Ами циганите?"
Разтревоженото обществено мнение се обър¬нало към фактите. И тогава го оказал^, че въ-
м: „задължителното" осемгодишно образо-
58
вание малко цигани се учат и ако някои от тях иска да се засели в село или в град, посреща го напрегнатата враждебност па съседите.
Хората с висше, образование сред саамите не са повече от един-двама. Общо взето, култур-

иото и материалното равнище на живота при тях е несравнимо по-ниско от средното за стра¬ната. И макар филолозите да са изучили най-подробно езика на саамите и дори да са съ¬ставили „академични речници", животът им се е подобрявал значително по-бавно, отколкото в другите райони на страната.
Шведските филолози са изучавали и езика на циганите. Прекрасната циганка Катарина Таи-кон ми показа един огромен том - изследване
54
на езика па табора, чийто вожд е бил нейният баща.
В този речник шведският учен е намерил сле¬ди и от унгарския, и от руския" език — бащата на.Катарина'отлично го е знаел, тъй като мно¬го години, още преди революцията, таборът е скитал из степите на Русия и Украйна и пре¬минал в Унгария, а после, вече в Швеция, полу¬чил гражданство, за да станат завинаги „швед¬ски цигани".
Изглежда, че достатъчно.са изучени наречия¬та и на други табори. Но тези академични из¬следвания са повлияли на живота на циганите много по-малко, отколкото темпераментната кни¬га на Катарина — спомени за циганския жи¬вот, за детството й, за това как тринадесетго-дишна са я омъжили, как тя напуснала табора и заживяла самостоятелен живот и вече с дете започнала да се учи, а след това се омъжила за шведец, за известния фотокореспондент Бьорн Ландхамер.
В тяхното семейство, заобиколен от шумни дечурлига, аз прекарах една вечер в Стокхолм. Като разказваше за живота си, за съдбата па племето и табора, Катарина — сега собствени¬ца на обичан от младежта млечен бар-— с нео¬бикновена оживеност ме .разпитваше за москов¬ския театър „Ромен" и за това как циганите • преминават към оседнал живот. На сбогуване младата жена ми подари своята станала ,.бест-селер" книга „Циганка", току-що излязла във второ издание.
Но още по-голяма роля от книгата, на Ката¬рина изиграли за съдбата на шведските цигани
ПО
статиите на доктор йон Такман - градски съ¬ветник, старши лекар по общественото осигуря¬ване в Стокхвдм, член на президиума на Цен¬тралния комитет на компартията в Швеи
Да, той помогнал и да се появи книгата *йа Катарина.
В своите изследвания и статии в печата, тол¬кова упорити, ярки и пламенни, колкото и доку¬ментирани, йон Такман иска да се гласуват кре¬дити, за да се отпуснат на циганите постоянни квартири в съвременни домове с удобства и им се даде подходяща работа. Решено е да се поговори предварително и с децата в опия учи¬лища, където ще се учат циганчета.
Моят приятел Ивар Лу-Юхансон на младини. както Алеко на Пушкин, е минал с един табор из цяла Унгария, но, за разлика от Алеко, не е заклал Земфира, а е написал книга за това пъ¬тешествие. Сега бе публикувал статии, че е не¬обходимо "да се подобри материално битът на циганите, но без да се нарушава обикновеният им начин на живот. В тях защищавал поезия¬та на чергарите и предполагал, че нито едни циганин няма да поиска доброволно да замени своя волен живот. А принудата не довеждала до нищо.
— О, Лу-Юхансон е романтик! — усмихна се Катарина.
Предсказанието му не се сбъднало. И макар шведските цигани да чергарували с автомоби¬ли с прикачени фуг^гони, където не с рядкост да има и телевизор,, само един стар циганин се отказал от предложената му квартира в съвре¬менен дом.
. • 61
— Оставете ме да си завърша живота така. както съм го започнал, както са живели баща ми и дядо ми — упорствувал тон.-# Йон Такман и Катарина Тайкон ми разказа¬ха къде може да се намери сега фургонът на то¬зи малограмотен, но отлично каращ автомобил ггароверец.
Не, не случайно си спомних сега този широко-плещест, висок човек, цл.л юначага, -който ме очарова н с усмивката си, и с умната си добро¬та, и със своите знания — йон Такман. Нали той ме съветваше да отида непременно в Лап-лапдия, в този край, където след завършването на университета започнал дейността си като ле¬кар. кран, по който тъгува всяка пролет.
В ПОДНОЖИЕТО НА КЕБИЕКАИСЕ
През това време ние минахме К;ф\иа-цен-тър, избиколихме Кирунаваара, оставихме я на¬зад и се понесохме-пи заснежения път на юг, към Каликселв. Реката е скрита под ледена броня. Пътят минава по северния бряг па езе¬рото Пайтасярви, от което взема началото си Каликс, за да излезе в долното си течение към Ботническия залив между Лулео и погранично¬то с Финландия градче Хапаранда.
Селището Пиртивуорио.
Още двадесетина километра и междуселският път свършва. По-нататък на запад, към Норве¬гия, няма пътища.
През лятото, щом се махне ледът, един път¬нически катер за разходка извършва оттук рей¬сове по езерото (което, според уверенията на проспектите, е рай за любителите на лодкцте-русалки) на двадесетина километра, към Ника-луокта, последното населено място в подножие¬то на Кебнекайсе. Но сега пристанът виси над леда на езерото, катерът, русалки и кану по- * чиват вързани на колчета. И нашата „блим-пия" плавно се понася по леда, като продъл¬жава да догонва слънцето.
Не, не такова очаквах ца виля гова с?еро на
63
и летд^т километра северно от Полярния-
• кръг в крия на март!
Вляво и вдясно от зимния *път току се сре-пренй автомобили, около които, легналтг ■ а с черни очила, се пекат девойки, мла¬дежи. ни двойки -и се суетят дечурлига гъе ски. Десетки, не — стотици хора седят на столчета пред. пробити в лед'а дупки
• ц , нба. .Минаваш по езерото като по ожи¬вен празничен булевард. Върху заснежената ле¬дена ' повърхност дори колите със „защитен" цвят изглеждат в -слънчевия ден .като ярки пет-
к е пълно с автомобили — и сини, и бе-жовщ с пвяг "на морска вълна, на оксидирана стомана и на ветровит залез. Повечето са с ки-рунски номера, но има и столични, и от Лулео, Певле. Сундсвал и дори от Малмьо.
Няма нищо по-целебно от лъчите на пролет¬ното слънце тук, в снеговете зад Полярния кръг. Слънцето, ските, риболовът под леда влекат тук, в Задполярието, хиляди хора -през велик¬анската ваканции.-и през отпуската им.... Ето защо/-беше толкова трудно да се намерят сега билети за влака за Лапландия... Как да не ти-е .\%ъч!ю, че сходните с тукашните места у нас кран Кпровск, в Хибинвде още.не са стана--ли толкова привлекателни"*!
По ето Нйкадуокта. Гордо обозначена на кар-. тите като населен пункт, тя, оказва се, е само ' тпи-четирн пръснати по брега на езерото дър¬вени къщи със сайванти. Отдалеч ми се стори, на напречните греди, на покривите на две къщи са окачили да се суши бельо. Но не, не бяха нито панталони, нито ризи, а парчета ел©-
ново месо, изложено според тукашния, обичай на студа. Най-добър лапландски природен хла¬дилник! И до него висяха, развивани от вятъра, празните ръкави на плашило, което пази елено¬вото месо. То работи само през зимата. През лятото е безработно. В /гундрата не растат ни¬то ягоди, нито ришни, нито грах.. .
Ледът свърши и' по-нататък няма дори зи¬мен път за кола.
Една пешеходна пътека води за планините, които изглеждат като нащърбени захарци гла¬ви, завити долу в сянка като в дебела сицкава хартия...
И едва успях да си помисля със съжаление, че не взехме със себе си сандвичи, „бразилецът" ни поведе към една дървена къщичка, по сте¬ните на която бяха подпрени не един чифт ски, и каза: — Сега ще опитаме бульон от еленрво месо. Пред входа чакат на опашка няколко души. След тях влизаме и ние в къщичката. Закачаме .. в антрето на куки кой палтото си, кой куртката си.
В стаята около две големи грубо сковани дъсчени маси седят хора — без мустаци и без бради, в ярки костюми за ски като Айвер, в бели пуловери или по сако като мене и „б зилеца". От зазидан към печката котел се вди¬га вкусно миришеща пара.
Нисък чернокос човек в национална носия па саамите налива в купи горещ бульон и трупа върху чинии парчета еленово месо.
Съвсем плътно до другите посетители сяда на масата и ние. А. след една минута пред мене
6 Сред тукдрите на Лашандия де >
купичка вдига' пара силен бульйн и на обща
дървена чиния са отрупани горещи Парчета месо.
Получените крони стопанинът слага в пъстра
кка шапка, която е сложена на края на
ата.
Покривки няма. Бульона ядат с лъжици, но
ото вземат с невъоръжена ръка — с пръсти.
урно за екзотика, да бъдат по-близо до са-
.)мекия бит?
А стопанинът току трупа на общата чиния пови парчета... Помага жена му, също в на¬ционална носия, такава, с каквато е облечена ояго танцува от осенилата я благодат на гарния барелеф на Брур Юрт в Юкасярв». Тук е и дъщеря им — в модна европейска рок¬ли. Тя е дошла за ваканцията от Лулео.
Оказва-се, че нашият щедър стопанин, саами Енок Саари, е известен човек... Еленовият бу-льон е празничният му „доход", а всъщност той е деец от метеорологичната служба. Пред къ¬щичката стоят вър.ху триножници водомери. До се върти перката на ветромер. На външна-стена има термометър. Скалата на Целзий. Всеки ден в сведението, което се предава по радиото и телевизията, се съобщава каква е температурата в Никалуокта. Това е не само .-северната метеорологическа точка, но и -студеното място в Швеция. л Злите езици разправят, че уж Енок Саари, хи да съобщи? каква е температурата в Ни¬калуокта, слуша по радиото донесенията на другите пунктове, а после се обажда, и винаги ■е да „предвиди" така, че при него непремен¬но ще бъде поне с един градус по-студено.
Впрочем напразно дрънкат. Всяка неточност би била незабавно забелязана от прекрасно съ¬оръжената геофизическа обсерватория, която из¬вършва наблюдение на северните сияния и гор¬ните слоеве на земната атмосфера някъде на¬близо тук, в тундрите на град Кируна.
През юли в Никалуокта има повече слънце, отколкото в Испания, в Мадрид.
Наситили се на варено еленово месо, измива¬ме ръцете си и излизаме навън.
Както и преди, захарната глава на планин¬ската верига Кебнекайсе сияе.
До нея може да се отиде само по стръмна пътека.
— Сега само опитните смелчаци алпинисти могат да стигнат до Кебнекайсе — обяснява на¬шият спътник.
Но ние — уви! — не сме опитни и по-нататък едва ли ще отидем.
Жалко, че сега не съм детенце, не съм Нилс Холгерсон, седнал на гърба на умната гъска Ака, която специално обиколи тези планини, за да му покаже тяхната възвишена красота. Впро¬чем щях да бъда доволен и от обикновен хели¬коптер, от който снемаха филма за Нилс Хол¬герсон. Пък и гъските ще прелетят тук най-ра-но след три седмици, когато в къщи, в Москва, ще разказвам на приятелите си и сам няма да вярвам и ще се учудвам: нима аз съм се докос¬нал до подметката на Кебнекайсе и седнал на камък от розов гранит, съм се любувал на щър-бавите, покрити със сняг върхове на тази въл-' шебна, възпята не само в сказанията на саами-те планина?
67
— Е, време е да се връщаме — казва Айвер Тръгваме назад покрай къщичките на Ника-луокта, покрай къщурката на Енок Саари, кой¬то утре, показвайки на кореспондента на „Нор-ботенски куриер" какво съм написал в книгата ла гости, ще му каже, че това е първият русин, дошъл в Никалуокта от петдесет години, откак¬то той живее тук. След един ден ми подариха броя на вестника с тази „сензация''.
По-нататък вече с „Олимпията" — по леде¬ния „булевард", направен на решето от люби¬телите на риболова под леда.
Изкачваме се по плъзгавия, утъпкан склон ма брега.
Недалеч от пътя нисък елен с разклонени ро¬га рови с предното си копито рохкавия сняг, за да си похапне мъх и лишей. Наблизо стои не¬говата другарка.
— Искате ли да ги видите отблизо? Да спра ли? -- пита „бразилецът" и аз чувствувам по гласа му, че прави това предложение само от учтивост, от чувство на гостоприемство, а всъщ¬ност му се иска да 'стигне в Кируиа-център по светло. Пък и на мене не ми е интересна сега тази кротка двойка. Защото във финландска ЛапЯандия видях белязване на елени. Помня как чаках със стопаните им тяхното прибли¬жаване до огъня в дървена стара барака, око¬ло егреците, заградени с плет* как отдалеч се чу кучешки лай и ррзко подвикване на хората, които подгонваха елените. А после — това вър¬тене в егреците на стотици елени, в кротките очи на които блестеше само инстинктивен ужас яред непонятните действия на хората ... А сто-
68
паните, застанали сред този въртящ се в егре-ка поток от обезумели от страх животни, със зорко око намираха младите, още небелязани, принадлежащи на тях елени и сръчно хвърляха на задните им крака примката. Както бързо бя¬гаше, еленът се строполяваше върху утъпкания от копитата сняг н стопанинът веднага цепваше ухото му с остър нож — правеше белег. Всеки стопанин имаше свой белег... И през време на тази операция, за минута-две, стадото спираше лудия си бяг. Надувайки хълбоци, елените теж¬ко дишаха...
Аз взех едно парче, паднало от рогата на стар елен, и о'ще го пазя в московската си квар¬тира. ..
Не, не заслужаваше да спирам сега „Олим¬пията", която елените дори не полюбопитству¬ваха да погледнат... Искаше ми се само на сбо¬гуване да им пожелая да няма поледица. То¬гава тежко на лапландския елен — загива! Не може да пробие леда, за да търси храна...
И ето че в далечината се издига планината Яребица. Зад нейните плещи бавно се възправя планината Лосос. Слънцето вече е съвсем ниско и снегът в планините става тъмносин.
- В нито един град в света няма такъв спи здрач, както в Кируна — казва „бразилецът", като върти кормилото. — Не говоря за късната вечер, когато всичко е синьо, освен червеновио-летовата ивица На хоризонта* но фотолюбители-те знаят, че Кируна е син град дори и сред бял • ден. Когато изпращат свои снимки На конкурс — често ги връщат с обикновения отговор: си¬ният цвят е твърде много. Членовете на стол из*
69
ното жури никога не са били тук н не са виж¬дали сините дни на Кируна.
Оказва се, че „бразилецът" е и активист на кирунското дружество на фотолюбителите.
И макар че вече беше тъмно, когато пристиг¬нахме в Кируна-център, Разпетият, Дългият пе¬тък още не беше свършил. Предстоеше вечер в семейството на стар дърводелец.
СТАРИЯТ ДЪРВОДЕЛРИ
„Не е ли време да вмъкнеш сред гези сериоз¬ни глави, обхващащи предметите в маса, ис една глава за някои индивидуалности, поне ед¬ничка" — посъветвал Плетнев, когато получил от Грот неговата глава „Рудникът в Данемор". С удоволствие изпълнявам съвета на опитния редактор, пренебрегнат от неговия приятел Грот. Отлично разбирайки какво може да задържа автора, Плетне& писал: „Ако Р< спира деликат¬ността, тъй като тези лица са ти станали добри приятели и могат да се оскърбя^, че изва иа показ домашните им тайни, лесно е да не дечп имената мм, а само първите букви със '•;
1ИЧКИ"
Тези звездички може да помогнат на пътеше-.-тиуващия из Англия или Франция, но Пл нев, жител на шумния Петербург, не се е сетил. ■1р в малка страна, в малък градец или окръг, където всички се познават, не можеш да скриеш зад звездичките.
Ето защо, „вмъквайки гл;1 пости", аз веднага назовавам собственото I! милното име на стария дърводелец, у когото пр карах вечерта на Дългия петък, преди да I
• мина за рудниците на Малмбергет в Ели
Оскар Маристед Побелял, вие
70
че човек, той, както и Кял-м Петусон, някога съ¬що е бил в Съветския съюз. И ние можехме ла се срещнем с него и може би дори сме се срещ¬нали в Карелия, на строежите на Кондопога или в Ухта...
През тридесет и първа година, притиснат от безработицата, особено тежка тук, на Север, той заедно с голяма група шведски работнициV заминал за Съветския съюз.
Превеждат ми бавния, подробен разказ на Маркстед.
През време на лапуаския терор във Финлан¬дия много работници били принудени да избя¬гат оттам.
— И, разбира се, най-рано те идваха у нас, в Норботен. Нали на времето и Ото Куусинен, спасявайки се от белия терор, премина така от Финландия в Швеция по леда на Ботническия залив. Сам разбираш, идваха без пари, без ве¬щи. Ние ги приютихме, помогнахме им с каквото бог дал, а даваше ни той в ония години много малко. Уредихме прехвърлянето им през Фин-маркен в Архангелск... А когато и тук започ¬нахме да изнемогваме от безработицата, писах¬ме им. От своя страна и те ни помогнаха да пристигнем в Съветска Карелия.
Отначало шведите-строители строели къщи в Кондопога за работниците от книжния комби¬нат.
— Строехме качествено. Такива къщи биха . могли да издържат едии-два века!
— За нещастие всички бяха изгорени — каз¬вам аз - през октомври четиридесет и първа
година.
72
Няма да забравя как стоех на стъпалата ва Двореца на културата па работниците от книж¬ната промишленост врЬровата гора, на високия бряг на Онежкото езеро, вглеждах се натам, къ- \ - дето се намираше горящата, яапускана от на-. шите войски столица на Карелия.
Съшата участ постигна след няколко дни и
Кондопога... * ■ ... През пролетта на тридесет и втора го тиня Оскар Маокстед с жена ей. синя си и лъщепя си се преместили от Кондопога в северна- Каре;! в района на Калевала, в Ухта.
— Ето ги всичките тук, 1>коло масата! — по¬казва Оскар. - .
Неговият син Торд сега е инженер в заволя за помпи в Линчьопинг. Заедно с жена си той е дошъл за празнините при ролителитр си. Топд отлично помни детството си в Ухта. И няма "я скрия, че ми беше много приятно ла н*птч1 и° още като дванадесетгодишно момч* той Р про¬чел моята повест ..Падането на Кнмас-ез?по". Дъщерята, която сега шета в кухничкятя г>ч стъклената впата, тогава е била съвсем малка и в паметта й не са се запазили много иеша от карелския живот. А жената на Оскар и лошля-та на гости снаха пяла вечер почти не казаха нито една дума. Но докато в мълчанието на възрастната жена, в. усмивката й. в нейния по¬глед личеше дружелюбие, вниматедно-наппегнч-тият поглед на младата беше отчужден, едвя ли не враждебен. Или ревнуваше мъжа си за ония голини от живота му, на които, не беше евте-трлка, или като аполитична жена не й харесва¬ше, че свекърът й е стар комунист, още от 1926
73

година, и сера е толк< приветлив към елин гост от Москва. ^
В Ухта Оскар е бил пачело на една бригада, която е строяла районната болница, детския дом, дома за старци, радиовъзела.
— Аз съм говорил в този радиовъзел - каз¬вам. И по лицето на стария дърводелец се раз¬дава усмивка, сякаш съм му съобщил нешо мно¬го приятно. ^
— Ние построяхме и сградата на горското про¬мишлено стопани во.
Ухтимското гор"Г"* промишлено стопанство!
През есента н^ -адесет и втора година, кв гато при лоши пътиша (шо. ето Кем - Уд Га отне не беше завършено) със спътьл.л-граничи, ет-ва стигнах до Ухта, аз отидох ;■ ма този г , .-еж. Боровите стърготини Миришеха на прясна смо¬ла. Строежът беше на брега връзващото езеро Куйто, недалеч от един много стар клонест бор, ограден от ниска тараба. Под този бор, според преданието, Льонрот е записвал руните на Калевала. Помня как ме развеждаше из строежа директорът на горското промишлено стопанство другарят Матеро и КР.Л ме «позна с бригадира на дърводелците.
— Значи, ние сме стари познати. Вярно, три¬десет и две години са минали оттогава. Г:ю за-пш не можахме да се познаел'.
-- Излиза, че и ти си познавал .Матеро? -пита Оскар.
— Как не! Специално отидох в Ухта да се ви-:л и поговоря с него.
Матеро оглавяваше въстанието на секачите в северна Финлан "я през зимата на 1922 година,

Няма коментари: