Реклама

понеделник, 12 май 2008 г.

За какво (книга на Лев Толстой)









ЗА КАКВО?
I.
Въ 1830 година пр-взъ прол^тьта пристигна у панъ Ячевски, въ бащиното му имение Рожанка, едииствениятъ синъ на умрелия му приятель, мла-диятъ Иосифъ Мигурски. Ячевски бъъне 65 годи-шенъ старецъ съ широко чело, съ широки плещи, <гь широки гърди, съ дълги бъ-ли мустаци на кере-МИДО-ЦВ-БТНО лице, патриотъ отъ второто разделе¬ние на Полша. Той бъ- служилъ като юноша за¬едно съ бащата на Мигурски подъ знамето на Ко-стюшка и отъ всички сили на патриотическата си душа ненавиждаше апокалепсическата, както той я наричаше, блудница Екатерина II и изменника, нейниятъ гнусенъ любовникъ Понятовски, като вяр¬ваше още и въвъ възстановяването на Посполити-иитъ- Р-вчи, както върваше нощ1>, че на сутриньта пакъ ще изгр-ве слънцето. Въ 12 година той ко¬мандуваше полкъ отъ ВОЙСКИТЕ на Наполеона, ко¬гото обожаваше. Погиването на Наполеона го огор¬чи, но той не се отчайваше въвъ възстановяване¬то, макаръ и осакатено, на Полското царство. От¬криването на Сейма въвъ Варшава отъ Алексан¬дра I оживи надеждитЪ му, но свещениятъ съюзъ, реакцията въ ц-вла Европа, глупостьта на Констан¬тна оггдалечаваше осжществяването на заввтното желание. Отъ 25 си година Ячевски се посели въ
4
село и живееше въ своята Рожанка безъ да изли¬за, като минаваше времето въ домакинство, ловъ и четене вестници и писма, посрт^дствомъ които той все пакъ горещо следеше политическите съби¬тия въ отечеството си. Той бъ~ жененъ втори пжть за една бЬдна, красива боляркиня, и този бракъ бе нещастенъ. Той не обичаше и не уважаваше втората си жена, измъчваше се съ нея, отнасяше се лошо и грубо, като да отмъстяваше ней за греш¬ката си съ втория бракъ. Д'Ьца отъ нея нЬмаше. А отъ първата си жена имаше дв*в дъщери: по-го¬ляма, Ванда, величава красавица, която знаеше це¬ната на свойта красота и й бв тягостно въ село, и по-малка, Албина, любимката на баша си, жива, сухичка дъвойка, съ кждрави свптлоруси коси и широко отворепи, като у баща й, голЬми, блъхкави, сиви очи.
Албина беше на 15 години когато пристигна Иосифъ Мигурски. Миг\грскп и по-рано като сту-дентъ е бивалъ у Ячевски въвъ Вилтта, д^то те зи-мували, и задирялъ Вапда, но сега за пръвъ пжть вече напълно възрастенъ и свободенъ човЬкъ до-де при тЬхъ въ село. Идването на младия Мигур¬ски бЬше приятно на всички въ Рожанка. На ста¬реца 11озйо Мигурски 6Ь прнятепъ съ това, че му напомнеше за баша си, неговиятъ приятель, въ онова време, когато били млади, и съ това, че съ жарь и съ най-розови надежди разказваше за ре-волюциопното брожение не само въ Полша, но и задграница, откждпто той туку що 6Ь дошълъ.
На панка Ячевска Мигурски бтшге приятенъ съ това, че при гости старецътъ Ячевски се сдър¬жаше п не й се караше за всичко, както праве¬ше обикновено. На Ванда той бюпе приятенъ за¬това, че тя бе уверена, че Мигурски е дошълъ за
5
нея и има намврение да й направи пр-Ьдложение; тя се готвеше да му даие съгласието си, но има¬ше намерение, както тя сама си говореше: 1ш" гс-тх 1а Дга^ее Ьаиге. Албина беше радостна, защо¬то всички се радваха. Не само Ванда беше уве¬рена, че Мигурски е дошълъ съ намерение да й направи предложение. Това мислеха всички вкжши отъ стареца Ячевски до бавачката Лудвика, ма-каръ никой да не говореше за това.
II това беше истина. Мигурски доде съ това намерение, но, като проживе неделя, той, смутенъ и разстроенъ отъ НЕЩО, замина, безъ да направи предложение. Всички беха очудени отъ това не¬очаквано заминаване, и никой, освенъ Албина, не разбираше причината му. Албина знаеше, че при¬чината на това странно заминаване беше тя.
Презъ всичкото време на пребиванието му въ Рожанка тя забелезваше, че Мигурски 6Ь особено възбуденъ и веселъ само съ нея. Той се обръща¬ше къмъ нея, като съ дете, шегуваше се съ нея, дразнеше я, но тя съ женски усетъ разбираше, че въ това негово обръщение съ нея имаше отно¬шение не на възрастенъ къмъ дете, а на мжжъ къмъ жена. Тя виждаше това въ любящия погледъ и ласкавата усмивка, съ които той я сръщаше, ко¬гато влизаше въ стаята му, и я изпращаше, кога¬то излизаше. Тя не си отдаваше точна сметка, как¬во беше това, но това негово отношение къмъ нея я веселеше, и тя неволно се стараеше да пра¬ви това, което му се нравеше. А нему се нраве¬ше всичко, каквото и да правеше тя. II затова въ негово присжтствие тя съ особено възбуждение извършваше всичко, което вършеше. Нему се нра¬веше, дето тя се надбегваше съ прекрасната хрът-ка, която скачаше върху й и я лижеше по зачер-
6
веното сияещо лице; нрав!ше му се, д!то тя при най-малъкъ поводъ се заливайте заразително съ звънъкъ см!хъ; нравьше му се, д!то тя, продъл¬жавайки да се см!е весело, вземаше съ очи се-риозенъ изгледъ при тягостната пропов!дь на ксенд-за; нрав!ше му се, дЬто съ необикновена вьрность и комизъмъ представяше ту старата бавачка, ту пияния съсъдъ, ту него самия, Мигурски, пръми-навайки мигновено отъ изображението на едного-то къмъ изображението на другия. Нравеше му се, главно, нейната възторжена жизнерадостность. Сж-шо като да бътне узнала напълно ейсега всичката пр!лесть на живота и бързаше да се възползува отъ нея. Нему се нравЬше тази нейна особена жизнерадостность, а тази жизнерадостность се въз¬буждаше и усилваше именно отъ това, че тя знае¬ше, че тази жизнерадостность го възхищава. И затова само Албина знаеше, защо Мигурски, кой¬то доде, за да направи предложение на Банда, за-мина, безъ да го направи. Макаръ тя да не се ре¬шаваше да каже нтжому това, да не говореше ясно това и на себе си, но тя знаеше въ дълбочината на душата си, че той искаше да залюби сестра й, а залюби нея, Албина. Албина твърд!- се очудва-ше на това, като считаше себе си съвсЬмъ нищож¬на въ сравнение съ умната, образованата, краса¬вицата Вапда, но не можеше да не знае, че това е така, и не можеше да не се радва на това, за¬щото сама тя б!ше залюбила Мигурски съ всички сили на душата си, залюбила го б! така, както любятъ за първи пжть и само ведпажъ въ живота.
II.
Въ края на ЛБТОТО в!стницит! известиха за Парижката революция. Сл!дъ това захванаха да
7
идватъ извЬстия за готвенит! безпорядъци въвъ Варшава. Ячевски вс!ка поща очакваше съсъ страхъ и надежда извъхтие за убийството на Константииа и началото на революцията. Най-поел! пръзъ но¬ември се получи въ Рожанка по-напр!дъ в!сть за нападането на белведеръ, за бътството на Констан¬тина Павловича, поел!, че сеймътъ обявилъ дина¬стията на Романовци лишена отъ полския пр!столъ, че Хлоицки е обявенъ за диктаторъ,и полскиятъ на-родъ е пакъ свободенъ. Възстанието не б! дошло още до Рожанка, но всичкит! й обитатели ельд!-ха за вървежа му, очакваха го и у т!хъ и се гот-в!ха за него. Старецътъ Ячевски си пишеше съ едннъ старъ познатъ, отъ главатарит! на възста¬нието, приемаше тайнствени евреи комисионери, но не по домакински, а по революционни работи, и се готв!ше да се присъедини къмъ възстанието, когато доде вр!ме. Панка Ячевска не само както винаги, но още повече отъ вс!ки другъ пжть се грижеше за материалнит! удобства на мжжа си и, както всЬкога, съ това си грижене го раздразява-ше все повече и повече. Банда изпрати брилянти-т! си на една другарка въвъ Варшава, за да даде полученит! нари въ революционния комигетъ. Ал¬бина се интересуваше само за това, какво прави Мигурски. Тя знаеше отъ баща си, че той е по-стжпилъ въ отряда на Дверщщки, и се стараеше да узнае всичко, което се отнас!ше до този отрядъ. Мигурски писа два пжти: единия пжть известява¬ше, че е постжпилъ въвъ войската, а втория пжть, прЬзъ половината на февруари, писа възторжено писмо за побЬдата на поляцит! при Стогекъ, дЬто взели 6 руски орждия и пл!нници.
„2^ус1е81\уо Ро1ак6\у 1 к1езка МозкаШ ^шат,!" завършваше той писмото. Албина бЪте въвъ въз-
10
свЬтла точка прьзъ целия му животъ, той сега и пе-може и не иска да говори за тЬхъ.
Ванда и Албипа разбраха вейка по своему зна¬чението на тези думи, но никому не обясниха, кнкъ еж ги разбрали. Въ края на писмото Мигур-ски пращаше прив^ть на всички и между другото съ сжщия игривъ тонъ, съ конто се обръщаше съ Албина презъ посЬщението си, обръщаше се и къмъ нея и въ писмото, като я запитвате: тъй ли бързо б'Ьга, надтичвайки се съ кучето, и все тъй добре ли дразни всичките. Той пожелаваше здрави па стареца, усптзхъ въ домакинските работи на майката, достоенъ мжжт. па Ванда и продължение на сжщата жизиерадостность на Албина.
IV.
. >дравието на стареца Ячевски отиваше все по-лошо и по-лошо, и въ 1833 година цЪлото сЬ-мейство замина задграница. Ванда се срещна въ Баденъ съ единъ богатъ полски емигрантъ и се омжжи за него. Болестьта на стареца се влоша¬ваше бързо и въ началото на 1833 година той умри задграница въ ржцкт1з на Албина. >Кепа си той не допущаше да ходи съ него и до поел ьднята си минута не можеше да й прости гръшката, дьто се 6Ь оженилъ за нея. Панка Мчевска се върна съ Албина въ село. Главниятъ иктересъ въ живота па Албина бъше Мигурски. Въ ней нит ]з очи той бЬше най-големия герой и мжченикг, въ служене на когото бт>ше рЬшила да посвяти живота си. Още прЬди да задшпатъ задграница тя захвана да си пише съ него. Отначало по приказание на баща си, а после отъ себе си. Подиръ смъртьта па ба¬ща си тя, като се върна въ Росия, продължаваше да си пише съ него и когато навърши 18 години,.
11
обяви на мащеха си, че тя е рЬшила да отиде въ Уралскъ при Мигурски, за да се омжжи за него. Мащехата захвана да упреква Мигурски, че той иска егоистически да обезпечи тежкото си положе¬ние, като увлъче богата дЬвойка и я застави да раз¬дали неговото нещастие. Албина се разсърди и обяви на майка си, че само тя може да приписва такива подли мисли на човъжа, който всичко е пожер-твувалъ за своя народъ, че Мигурски, напротивъ, се отказва отъ полюшъта, която тя му предлага, и че тя безвъзврано е ртшшла да отиде при него и да се омжжи за него, ако само той поиска да й даде това щастие. Албина бтппе пълнол-Ьтва, и има¬те 300,000 злоти (монети отъ 40 ст.), които по-койниятъ дкдо остави на двете си племяници. Тъй щото нищо не можеше да я задържи.
ПрЬзъ нео.мври 1833 г. Албина се прости ст. домашнит^ си, като за смърть, които съ сълзи я изпровидиха въ далечния непознатъ край на варварска московия, седна съ старата предана ба-вачка Лудвика, която вземайте съ себе си, въ ба¬щината си отново поправена за далеченъ пжть ко¬ла и тръгна на далеченъ пжть.
V.
Мигурски не живееше въ казармата, а въ от¬делна наета квартира. Николай Павловичъ изисква¬ше, щото разжалваните поляци ие само да носятъ цьлата тяжесть на войнишкия животъ, но и да търпятъ всички унижения, на които се подхвър¬леха него врвме редовните войници; но повечето прости хора, които требваше да изпълняватъ не¬говите разпореждания, разбираха тяжестьта на по¬ложението на тЬзи разжалвани и, не гледайки на опастностьта отъ неизпълнение на волята му, де~
12
то можеха, не я изпълняваха. Полуграмотниятъ, ста-налъ отъ прость войникъ командиръ на баталйона, въ който се числеше Мигурски, разбираше поло¬жението на богатия по-напредъ, образованъ младъ човЬкъ, лишенъ отъ всичко, жалЬше го и го ува¬жаваше, и му правътле всевъзможни улеснения. И Мигурски не можеше да не оцЬни добродушния подполковникъ съ бъ\'ш бакембарди на издуто вой¬нишко лице и за да му отплати, съгласи се да учи синовете му, които се готвиха за корпуса, па математика и француски езикъ.
Животътъ на Мигурски въ Уралскъ, който се продължаваше вече седми мЬсецъ, беше не само еднообразенъ, упилъ и тягостенъ, но и тежъкъ. Познанство, освЬнъ съ баталйонния командиръ, съ когото се стараеше да се държи колкото се може но-далечъ, имаше още и съ единъ заточенъ полякъ, малко образованъ, подлизурка и неприятенъ чо-в"Ькъ, който се занимаваше тукъ съ търговия на ри¬ба. Но животътъ на Мигурски бътне тежъкъ главно затова, че трудно привикваше къмъ нуждата. Слъдъ конфискацията той нямаше никакви сръдства, и минаваше отъ продажбата на златни вещи, които бъха оста! али у него.
Едничката и голяма радость въ живота му слъдъ заточението бъше преписката съ Албина, за която поетическото и мило представление отъ по¬сещението му на Рожанка бе останало въ душата му н ставаше сега, въ изгнанието, все по-пръжрасно и по-прекрасно. Въ едно отъ първите си писма тя, между другото, го запитваше, какво зпачатъ думите въ неговото отдавнашно писмо: „каквито и да беха желанията ми и мечтитЬ ми". Той й отговори, че сега може да й се признае, че мечтите му бЬха, да я назове своя жена. Тя му
13
отговори, че го люби. Топ й писа, че по-добре бе¬ше да не му пишеше това, защото е ужасно да се мисли върху опова, което можеше да 6;кде и което сега е невъзможно. Тя му отговори, че това не само е възможно, но че то непременно ще блде. Той й отговори, че не може да приеме ней¬ната жертва, че въ сегашното му положение това е невъзможно. Наскоро слйдъ това негово писмо той получи известие за 2,000 злоти. По печата на плика и по почерка той узна, че те беха из¬пратени отъ Албина, и си спомни, че въ едно отъ прежните си писма той й описваше въ шеговнтъ тотгъ удоволствието, което изпитва сега отъ доби¬ването съ уроци всичко, което му е нужно,— пари за чай, тютюиъ и даже книги. Като сложи парите въ другъ пликъ, той ги повърна назадъ съ писмо, въ което я молеше да не петни тЬхпите свети от¬ношения съ пари. Той й пишеше, че си има всич¬ко и че е напълно щастливъ, като знае, че има такъвъ приятель, като нея. На това се спрЬ тЬх-пата преписка.
Презъ ноември Мигурски седЬше у подпол¬ковника, преподавайки урокъ на дЬцата, когато се чу звукъ отъ приближаващъ се пощенски звънецъ и заскриптеха по замръзпалия снЬгъ шейпа и се спрЬха при входните врата. Децата наскачаха, за да узнаятъ, кой е дошълъ. Мигурски остана въ стаята, гледайки презъ вратата и очаквайки да се върнатъ децата, но вратата се отвориха и влЬзе сама подполковницата.
— При васъ „пане" додоха пъкакви си гос¬пожи, питатъ за васъ, — каза тя. — ТрЬбва да еж отъ вашите м^ста, приличатъ на полкини.
Ако беха питали Мигурски: счита ли той за възможно идването на Албипа, той би казалъ, че
14
това е невъзможно; но въ дълбочината на душата си той я очакваше. Кръвьта нахлу въ сърдцето му, и той, задъхвайки се, изкочи въ пръднята. Тамъ развързваше кърпата отъ главата си дебела грапа¬ва жена. Друга жена влизаше въ квартирата на полковника. Като чу отзаде си стжпки, тя се обърна. Пзподъ качулката сияеха жизнерадостните, широко отворени, блестящи съ заскрежили се ресници очи на Ллбина. Той се вдървии не знаеше, какъ да я посрещне, какъ да се поздрави. „Юзьо!" — из¬вика тя, като го наричаше така, както го нари¬чаше баща му и както си го наричаше тя сама, обхвана шията му, допре до лицето му своето за¬червено студено лице и се заеме и заплака.
Като узна, коя е Албина и защо е дошла, добрата подполковница я прие и настани до свад-бата у себе си.
VI.
Добродушниятъ подполковникъ изпроси раз¬решение отъ висшото началство. Доведоха ксендзъ отъ Оренбургъ и венчаха Мигурски и Албина. Жената на баталйониия командиръ бътне кума, едииъ отъ учениците носеше образа, а Бржозов-ски, заточениятъ полякъ, бъчне шаферъ.
Албина, колкото и чудно да се вижда това, страстно любеше мжжа си, но съвскмъ не го - познаваше. Тя само сега се запознаваше съ него. Отсамосебе си се разбира, че тя намери въ този живъ човекъ съ плъть и кръвь много НБЩО обик¬новено и непоетическо, което нЬмаше въ този образъ, който тя носеше и поддържаше въвъ въобра¬жението си. Но затова, именно затова, защото то¬ва беше човекъ съ плъть и кръвь, тя намери въ него много такова просто и хубаво, което немаше
15
въ отвлечения образъ. Тя бе чувала отъ познати и другари за неговата храбрость въвъ войната и знаеше за неговото мжжество при загубването на състоянието си и свободата си и си го представя¬ше герой, който всЬкога живееше възвишенъ, ге¬ройски животъ; а въ действителность съсъ своята необикновена физическа сила и храбрость той из¬лезе кротко, смирено агне, най-простъ човекъ, съ добродушни шеги, съсъ сжщата детска усмивка на чувствени уста, обиколени съсъ сввтлоруса бра¬дичка и мустаци, която я прелъсти още въ Рожан-ка, и съ пеугасима луличка, която особено й бе¬ше тежка презъ бремепостьта.
Мигурски сжщо само сега узна Албина, и въ Албина за първи пжть узна жената. По жените, които той знаеше преди женидбата си, не можеше да знае жените. И това, което узна въ Албина, както въ жените изобщо, го очуди и ио-скоро мо¬жеше да го разочарова въ жените изобщо, ако той не чувствуваше къмъ Албина, като Албина, осо¬бено нежно и благородно чувство. Къмъ Албина, като къмъ жена изобщо той чувствуваше ласкаво, малко иронично сниехождение, но къмъ Албина, като Албина, не само нЬжна любовь, но и възхи¬щение, съзнание на неотплатимъ дългъ за нейна¬та жертва, която му даде незаслужено щастие.
Те беха щастливи съ любовь. Насочили всич¬ката си любовь единъ къмъ други, те изпитваха между чуждите хора чувството на двама заблуди¬ли се зиме замръзващи, които се топлятъ единъ други. На техния радостенъ животъ съдействува¬ше и участието въ него на робски, самоотвержено преданата на своята панка добродушно мърмор-ливата, смешна, влюблива въвъ всички мжже ба-вачка Лудвика. Мигурскови беха щастливи и съ
16
дъна. Подиръ една година и.мъ се роди момченце. Подиръ година и половина момиченце. Момчеп-цето бвше сжщо като майка си: сжщитЬ очи н съ¬щата живость и грация. Момиченцето бтлие здра¬во, красиво зверче.
Нещастни бтЬха Мигурскови съ отдалечението си отъ родината, и главно, съ тежестьта на своето неприятно, унизено положение. Особено страдаше за това унижение Албина. Той, нейниятъ Юзьо, герой, идеалъ на чов-вка, тртюва да се изправя пр+»дт, всЬки офицеръ, да играе ст, пушка, да ходи въ ка-раудъ и безропотно да се подчинява.
Осв*Ьнъ това отъ Полша се получаваха най-тежки известия. Почти всички близки роднини и приятели б"вха заточени или, лишили се отъ всич¬ко, избътали задграница. А за самите Мигурскови не се предвиждаше никакъвъ край на положение¬то пмъ. Всички опити за изпросване прошение или поне подобрение на положението имъ, съ произ¬водство въ офицеръ, пе достигаха цъччьта. Николай Павловичъ правъше прътледи, паради, учения, хо¬деше по маскаради, маскирваше се, препускаше безъ пужда по Русия отъ Чугуевъ въ Новоросийскъ, Петербур)гъ и Москва, като плашеше народа и уморяваше конете, и когато птжой сзгвлчакъ се ре¬шаваше да докладва, просейки смекчение участьта на заточените декабристи или поляци, страдащи за сжщата любовь къмъ отечеството, която хвалЬ-ха на техъ, той излъчваше гърди, спираше на ни¬що оловените си очи и казваше: „Нека служатъ; рано е". Като че той знаеше, кога нема да е ра¬но и кога ще е време. II всички приближени: ге¬нерали, камергери и техните жени, които се хра-нЬха около него, се умиляваха прЬдъ необикно¬вената нрозорливость и мждрость на този чов'1;кт .
17
Все пак ь въ живота на Мигурскови имаше по¬вече щастие, отколкото нещастие.
Така пр вживеха те петь години. Но ненадей¬но върху тЬхъ налете неочаквана, страшна скръбь. Отпърво заболв момиченцето, а слвдъ двадни за¬боде и момченцето: три дена имаше силенъ огънь и безъ лекарска помощь (не можеше да се намери лекарь) умре на четвъртия день. Двадни следъ не¬го умре и момиченцето.
Албина не се удави въ Уралъ, само защото не можеше да си представи безт ужасъ положе-пието на своя мжжъ при извЬстието за нейното самоубийство. Но ней бв трудно да живвй. Винаги по-преди деятелна и грижлива, сега тя, като пре¬достави всичките си грижи на Лудвика, седеше съ часове безъ работа, мълчаливо гледайки на то¬ва, което се попадаше на очите й, или пъкъ ска¬чаше отведнажъ, побьтваше въ стаичката си и тамъ, безъ да отговаря на утешенията на мжжа си и на Лудвика, плачеше тихо, като клатеше глава, мо¬лейки ги да си отидатъ и да я оставятъ сама.
ПрЬзъ льтото тя отиваше на гроба на деца¬та си и седеше тамъ, като й се кжсаше сърдцето отъ възпоминания за това, което стана и което мо¬жеше да бжде. Особено я мжчеше мисъльта, че децата можеха да останатъ живи, ако беха живе¬ли въ града, дето можеше да се даде медицинска по¬мощь. „За какво? за какво?— мисльшетя.— II Юзьо и азъ отъ никого нищо не искаме, осве.нъ това, той да живее тъй, както се е родилъ и както еж живЬли неговите дЬди и прадЬди, а азъ само да живе.я съ него, да го обичамъ, да обичамъ моите мънички, да ги възпитавамъ".
„Но ето че него го мжчятъ, заточватъ, а на мене отнематъ това, което ми е най-скжпо на свЬта.
•2
18
За какво? За какво?" Задаваше тя този въпросъ на хората и Бога. И не можеше да си пристави, че има нъкакъвъ отговоръ. А безъ този отговоръ нтшаше животъ, и животътъ й се сирЬ. БЬдниятъ животъ въ изгнание, който тя по-напр-Ъдъ умееше да украсява съсъ своя женски вкусъ и изяшество, стана сега непоносимъ не само за нея, но и за Мигурски, който страдаше за нея и не знаеше, какъ да й помогне.
VII.
Въ това най-тежко за Мигурскови вр-Ьме доде въ Уралскъ полякътъ Росоловски, който бт^ше зам I■.-сенъ въ грандиозния планъ на възмущение и из-бътване, устроенъ пр'Ьзъ това врт^ме въ Сибиръ отъ заточения ксендзъ Сироцински.
Росоловски, САЩО както и Мигурски, сжщо как¬то и хиляди други хора, заточени въ Сибиръ за това, че тт> искаха да бждатъ каквито еж се ро¬дили — поляци, бътне замт>сенъ въ това дт>ло, и за това б'Ь наказанъ съ пръчки и изпратенъ войникъ въ схщия баталйонъ, дт,то бъ- и Мигурски. Росо¬ловски, бившъ учитель по математика, б"Ъше дълъгъ, прътърбепъ, мършавъ човъжъ съ хлътнали бузи и намръщено чело.
Още първата вечерь на идването си, Росолов¬ски, пиейки чай у Мигурски, захвана, естествено, да разказва съ бавния си спокоенъ басъ за дЬло-то, поради което тон пострада толкова жестоко. Д-Ьлото бъ- такова: Сарацински организиралъ на-всъжждъ" изъ Сибиръ тайно дружество, цЬльта на което била, щото съ помощьта на зачисленитЬ въ казашкитт, и линейни полкове поляци да се раз-бунтуватъ ВОЙНИЦИТЕ и заточенптъ, да се подиг-
19
натъ поселенцитЬ, да се захване въ Омскъ арти¬лерията и да освободятъ всички.
— А нима това бътне възможно?
— Твърди възможно, всичко бт^ше готово, — каза Росоловски, като се чумЬр-Ьше мрачно, и бав¬но, спокойно разказа ЦЕЛИЯ планъ на освобожде¬нието и за всички взети мърки за успъха на да¬лото, а въ случай на неуспЬхъ, за спасението на заговоряицигв. Усп1$хгтъ билъ осигурепъ, ако не били ИЗМЕНИЛИ двама злод'Ьи. Сарацински, по ду-митъ- на Росоковски, билъ ЧОВЕКЪ генияленъ и съ велика душевна сила. Той умрвлъ герой и ижче-никъ. II Росоловски съ равенъ, спокоенъ басъ за-разказва подробно за наказанието, на което по заповт>дьта на началството, той требвало да при-ежтетвува съ всички обвинявани по това д"Бло.
— Два баталйопа войници бт*ха наредени въ два реда на дълга улица. Всъжи войникъ държе¬ше въ ржка жилава тояга, съ такава височайше утвърдена дебелина, че само три можеха да вли-затъ въ цевьта на пушката. Първи поведоха док-торъ Шакалски. Водеха го двама войници, а дър-жащигв тояги войници го биеха по голия гърбъ, щомъ се приравняваше съ т-вхъ. Азъ видЬхъ това са¬мо тогава, когато той приближи тамъ, дЬто бвхъ азъ. 11зпърво азъ чувахъ само барабана, но поелв, кога¬то захванахъ да чувамъ фучението на тоегитЬ и Згдаритк по тялото, узпахъ, че той се приближава. II азъ видт>хъ, какъ го теглеха войници, а той вървътне, като потреперваше и обръщаше глава ту въ една, ту въ друга страна. II веднажъ, когато го водвха покрай насъ, азъ чухъ какъ лъжарьтъ ви¬каше на войницитЬ: „Не удрете силно, съжалете се". Но тЪ все удряха, и когато го пръжараха вто¬ри пжть край мене, той вече не вървЬше самъ, а
20
го влачеха. Страшно ой да се гледа гърба му. Азъ зажум^хъ. Той падна и го отнесоха. ПослЬ пове¬доха втори, послъ- трети, послъ- четвърти. Всички падаха, всички отнисаха, едни полумъртви, други едва живи, и ний все тртюваше да стоимъ и гле¬даме. Това се продължава шесть часа — отъ су-триньта до 2 часа слъчгъ обт^дъ. ПослЬденъ пове¬доха Сарацински. Азъ отдавна не го б'Ьхъ виждалъ и не бихъ го позналъ, — толкова бт^ше остар-Ьлъ. Бръснатото му и цЬло набръчкано лице бътпе блЗ>-дозелено. Голото му тЬло бъчпе слабо, жълто, ре¬брата му изпъкнали надъ хлътналия коремъ. Той вървъчие така, както и другитй, потрепервайки при всЬки ударъ и отдръпвайки глава, но не стенъчие, а четеше високо молитва. М]*8егеге те! Оеиз §есип-аат та^иат пнзепсогсПат т,иат.
— Азъ самъ чухъ, — бързо прошъпна Росо-ловски и, като закри устата си, засумтъ- съ носъ.
Лудвика, която седЬше до прозореца, плачеше и закриваше съ кърпа очигЪ си.
— Удоволствие ви прави да шарите! Зверове и нишо повече! — извика Мигурски и, като хвър¬ли лулата си, скочи отъ стола и съ бързи крачки отиде въ тъмната спалня. Албина стоеше като вка¬менена, вторачена въ тъмния жгълъ.
VIII.
На другия день Мигурски, като се върна отъ учение, зачуди се и се зарадва отъ изгледа на же¬на си, която, като по-наиртщъ, съ леки стжнки, съсъ св-Ьтнало лице го посртшша и го заведе въ спалнята.
— Е, Юзьо, слушай.
— Слушамъ. Какво ?
21
— Азъ мислихъ цялата ноидь върху разказа¬ното отъ Росоловски. И азъ се рЬшихъ: азъ не мо¬га да жив^я така, не мога да жив^я тука. Не мо¬га! Азъ ще умра, но нима да остана тука.
— Но какво да правимъ?
— Да бягаме.
— Да бътаме? Какъ?
— Азъ всичко обмислихъ. Слушай, — и тя му разказа плана, който измислила тая ноидь. Пла-нътъ бъчне такъвъ. Той, Мигурски, ще изл-Ьзе отъ кжщи вечерь и ще остави шинела си на бръта на Уралъ и въ шинела писмо, въ което ще пише, че се лишава отъ животъ. Ще разбератъ, че той се удавилъ. Ще го дирятъ, послЬ ще пишатъ. А той ще се скрие. Тя така ще го скрие, че нЬма никой да го намери. Може така да прЬжив^е макаръ мй-сецъ. А когато всичко се замълчи, ще побътнатъ.
Този планъ изпърво се показа на Мигурски неизпълнимъ, но вечерьта, когато тя го убеждава¬ше съ такава страсть и ув^реность, той захвана да се съгласява. ОсвЬнъ това, той бъ- наклоненъ да се съгласи и затова, че наказанието за неспо¬лучливото избътване, такова наказание, за каквото разказа Росоловски, падаше върху него, а усп$-хътъ освобождаваше нея; при това той виждаше, колко бъчпе тежъкъ за нея живота тукъ, слъдъ смъртьта на д-Ьцата имъ.
Росоловски и Лудвика бЬха гюсвЬтени въ пла¬на, и послъ- дълги съвъчцания, изменения, поправ¬ки, планътъ на избягването бъчне изработеиъ. Из¬първо искаха да паправятъ така, че когато го при-знаятъ за удавенъ, той да избпЬга самъ, пъчцкомъ. Албина иъкъ ще замине съ кола и ще го срчЬщне на уговореното мъхто. Такъвъ бъ- първиятъ планъ. Но послЯ, когато Росоловски разказа за всички не-
22
сполучили опити за избягване отъ Сибиръ въ по¬следните петь години (въ които само единъ ща-стливецъ побЬгналъ и се спасилъ), Албина предло¬жи други планъ, по който Юзьо, скритъ въ кола¬та, ще пжтува съ нея и съ Лудвика до Саратовъ. Въ Саратовъ той ще се прт^облъче и ще тръгне надолу по бръта на Волга и въ уговореното мъхто ще седне въ лодка, която тя ще наеме въ Сара¬товъ, и заедно съ Албина ще пжтуватъ до Астра-ханъ и нръзъ Каспийското море въ Персия. Този планъ бъ удобренъ отъ всички и отъ главния ус-троитель Росоловски, но се явяваше трудность въ постройката на такова помещение въ колата, кое¬то да не обърне вниманието на началството, и при това да събира единъ ЧОВ"БКЪ. НО когато Албина, слъдъ отиване при гроба на дЬцата си, разказа на Росоловски, колко й е мжчно да остави праха на дъщата си въ чужбина, той, като помисли, каза:
— Искайте отъ началството разрешение, да вземете съ вась ковчезите на дъцата си,—ще ви позволятъ.
— Не, азъ не искамъ, не мога стори това! — каза Албина.
— Искайте. Въ това е всичко. Ний н-Ьма ла вземемъ ковчезите, но ще направимъ за тъхъ го-лъмъ сандъкъ и въ сандъка ще сложимъ Юзефа.
Въ първо връме Албина отхвърли това пред¬ложение— толкова й бе неприятно да свързва лъ¬жата съ възпоминанието за децата си, но когато Мигурски весело удобри този проектъ, тя се съгласи.
Така щото изработениятъ планъ бЬше такъвъ: Мигурски ще направи всичко, което требва да убЬ-ди началника, че той се е удавилъ. когато смърть-та му бжде призната, Албина ще подаде проше¬ние, за да й позволятъ, слЬдъ удавянето на мжжа
23
й, да се върне въ родината си и да вземе съсъ се¬бе си праха на децата си. Когато й разрешатъ то¬ва, ще направятъ така, щото да личи, какво ужъ гробовете еж разкопани и ковчезите взети, когато тЬ ще пждатъ на мЬстата си, а въ приготвения за това сандъкъ ще влезе Мигурски. Сандъка ще ту-рятъ въ бричка и така ще достигнатъ до Саратовъ. Въ Саратовъ ще седнатъ въ лодка. Въ лодката Юзьо ще излезе отъ сандъка, и тк ще доплуватъ до Кас¬пийско море, а отъ тамъ въ Персия или Турция и — свобода.
IX.
Преди всичко Мигурскови купиха бричка ужъ за изпращане Лудвика въ родината й. После се за¬почна построяването въ бричката на такъвъ сан¬дъкъ, въ който може да се лежи безъ задъхване, макаръ и свито, и отъ който би могло да се из¬лиза и влиза лесно и незабълезано. Тримата, Ал¬бина, Росоловски и Мигурски измислеха и приго-дяваха сандъка. Особено важна бе помощьта на Росоловски, който беше добъръ дърводЬлецъ. Сан-дъкътъ беше иаправенъ така, че, сложенъ на стър-чишкитЬ задъ покрива, тон яко се прилепяше до покрива и стЬната, която се долепяше до покрива, можеше да се отваря така, че човЬкътъ, като из¬вади стената, можеше да лежи кое въ сандъка, кое на дъното на бричката. Освенъ това, на сандъка имаше пробити дупки за въздухъ, и отгоре и от¬страни сандъкътъ требваше да бжде покритъ съ рогозка и вързанъ съ вжжя. Да се излиза и влиза въ него можеше прЬзъ бричката, въ която имаше седалище. Когато бричката и сандъкътъ беха го¬тови, още преди изчезването на мжжа, Албина, за да приготви началството, отиде при полковника и
24
заяви, че мжжъ й измадналъ въ .меланхолия и ис-калъ да се самоубие, отъ което тя се опасява за него и моли да му дадътъ отпуска за известно врЬ.ме. Способностьта й къмъ драматическото ис-куство й помогна. Изказаното безпокойство и страхъ за мжжа й б"Ьха тъй естествени, щото пол-ковникътъ се трогна и обЬша да направи всичко възможно. Сл^дъ това Мигурски съчини писмото, което требваше да се намери въ запретката на рж-кава на шинела, оставенъ на бръта на Уралъ, и въ уговорения день, вечерьта, той отиде на Уралъ, почака да се стъми, сложи на бръта шинела съ писмото и тайно се завърна дома. На тавана, кой¬то се заключаше, имаше место за него. Пр-Ьзъ нощьта Албина изпрати Лудвика при полковника да заяви, че Мигурски, като излъзълъ откжщи пръ-ди 20 часа, не се е връщалъ. На сутриньта й до¬несоха писмото на мжжа й, и тя съ отчаено из¬ражение и въ сълзи го занесе на полковника.
Подиръ седмица Албина подаде прошение за заминаване въ отечеството си. Скръбьта на Алби¬на поразяваше всички, които я виждаха. Всички съжеляваха нещастната майка и жена. Когато й разрешиха да замине, тя подаде друго прошение за откопаване труповете на дъщата й, да ги вземе съсъ себе си.
Началството се почуди на тая сантиментал-ность, но разртлпи това.
На другия день, слъ\цъ това разрешение, ве¬черьта, Росоловски съ Албина и Лудвика въ една наета талига стсъ сандъка, въ който требваше да б.ж-датъ сложени ковчезите на дЬцата, отидоха на гро¬бищата. Албина коленичи при гроба на дъщата си, помоли се и стана, отри сълзите си и, обръщайки се къмъ Росоловски, каза:
25
— Правете всичко, което требва, азъ не мо¬га,— и се отдръпна настрани.
Росоловски и Лудвика свалиха надгробната пло¬ча и разкопаха съ лопата горнята часть на гроба така, че гробътъ изглеждаше разкопанъ. Когато всичко бе извършено, тЬ извикаха на Албина и се върнаха дома съ напълненъ съ пръсть сандъкъ.
Доде опрт>дЬления день за тръгване. Росолов¬ски се радваше на успьшното докарване предприе¬тото почти докрай. Лудвика изпече за пжтя разни тестени сладки н^ща и, брътвейки любимата си по¬говорка: „1ак тате косЬат", казваше, че сърдцето й се кжса отъ страхъ и радость. Мигурски се рад¬ваше и на освобождението си отъ тавана, дт>то про-седе повече отъ мътецъ, но най-много на Алби-пиното оживтшие и жизнерадостность. Тя като че забрави всичката по-предишна скръбь и всички опасности и като въ моминско време, тичаше при него и св-ЬтБше отъ възторжена радость.
Въ три часа сутриньта доде казакътъ, който ще ги придружава, и доведе каруцарь съ три коня. Албина и Лудвика съ кученцето седнаха въ срич¬ката на подложките, покрити съ коворъ. Казакътъ и каруцарьтъ седнаха отнр-Ьдъ, Мигурски, прЬо-блЬченъ въ селски дрехи, лежеше въ покривалото на бричката.
11злЬзоха изъ града, и добрата тройка понесе бричката по 1ладкия като камъкъ, отжпканъ пжть между безкрайната, неорана, покрита съ ланска сребриста папрать, степь.
X.
Сърдцето на Албина замираше отъ надежда и радость. Аелайки да сподели чувствата си, тя из-редко, едва усмихнато, показваше па Лудвика съ
26
глава ту на широкия гръбъ на казака, ту на дъно¬то на бричката. Лудвика съ значителенъ изгледъ гледаше неподвижно прЬдъ себе си и само едва-едва мърдаше устни. Деньтъ бт> ясенъ. Отъ вси страни се простираше безкрайната пуста степь, блестяща отъ сребристата папрать, на която падаха поле¬гатите лжчи на утринното слънце. Само ту отъ едната, ту отъ другата страна на коравия пжть, по който, като по асфалтъ екотно звучаха неко-ваните, бързи крака на башкирскитЬ коне, се виж¬даха могилкитъ- пръсть на съселитЬ; отгорЬ стоеше пазачъ-зверче, което предупреждаваше за опас-иостьта съ проницателно изсвирване и се скрива¬ше въ дупката. Редко се срещаха минувачи: ка¬зашки коля съ пшеница или ездачъ башкиръ, съ когото казакътъ бойно разменяваше татарски думи. На всички станции, конете смЬнЬха съ нови, охра¬нени, и бакшиша за вино, който даваше Албина, караше каруцарите да прЪпускатъ конетЬ, както казваха тЬ, по фелдъ-егерски, прЬзъ п/Ьлия пжть.
Още на първата станция, когато иървиять ка-руцарь отведе конете, а новиятъ не б1шге оиде до-велъ други, и казакътъ влезе вжтре, Албина се на¬веде и попита мжжа си, какъ се чувствува и не му ли трЬбва нещо.
— Превъзходно, спокойно. Нищо не ми трЬб¬ва. Леко мога да пръкарамъ макаръ двЬ денонощия.
11ривечерь стигнаха въ 1 олт.мото село Дерга-чи. За да може Мигурски да си поизправи члено¬вете и да се освЬжи, Албина се спрЬ не на по¬щенския домъ, а на хана и веднага даде пари на казака да отиде и й купи млъко и яйца. Бричката стоеше подъ стрехата, на двора бт, тъмно и като постави Лудвика да гледа за казака, Албина пуст-на зтжжа си, нахрани го, и прт.ди да се върне ка-
27
закътъ, той влезе въ скришното си мъхто. Прати¬ха отново за коне и потеглиха нататъкт. Албина чувствуваше все по-гол-Ьмъ и по-гол"Ьмъ подемъ на духа и не можеше да удържи своето възхищение и веселость. Тя нЬмаше съ кого да говори, осв-Ьнъ съ Лудвика, съ казака и съ кученцето Трезорка, и се забавляваше съ тЬхъ. Лудвика, безъ да гледа на грозотата си, при всъжо отношение съ мжжъ веднага подозираше, че тоя мжжъ се държи лю¬бовно, подозираше и сега въ сжщото здравиятъ, добродушенъ казакъ уралецъ, съ необикновено яс¬ни и добри гължбови очи, който ги придружава¬ше и който беше особено приятенъ на двете же¬ни съ добродушната си и проста сръчность. Ос-вЬнъ Трезорка, която Албина заплашваше, като не й позволяваше да души подъ седалището, тя сега се забавляваше съ Лудвика, съ нейното ко¬мическо кокетство спртшо неподозрЬващия припис¬ваните му намерения, добродушно усмихващия се на всичко, каквото му говорятъ, казакъ. Албина, възбудена и отъ оиасностьта и отъ успаха на да¬лото, и отъ степния въздухъ, изпитваше отдавна неизпитваното отъ нея чувство на датско възхище¬ние и веселие. Мигурски слушаше нейния веселъ говоръ и сжщо, безъ да гледа на скриваното си тежко положение (бЬше му топло и жажда го мж-чеше), забравяше за себе си и се радваше на ней¬ната радость.
На втория день привечерь захвана да се виж¬да н-Ьщо въ мъглата. Това бъ- Саратовъ и Волга. Казакътъ съсъ степните си очи виждаше и Волга и една мачта и ги показваше на Лудвика. Лудви¬ка казваше, че сжщо ги вижда Но Албина нищо не различаваше и само нарочно високо, за да чу¬ва мжжъ й, викаше:
28
— Саратовъ, Волга,— като че разговаряйки съ Трезорка, разказваше тя на мжжа си всичко, което виждаше.
XI.
Албина не вл"взе въ Саратовъ, а се спрб отъ лъвата страна на Волга въ голямото село Покров-ска, тъкмо сръчпу града. Тука тя се надаваше да усп-ве ир-взъ нощьта да се разговори съ мжжа си и даже да го извади отъ сандъка. Но казакътъ првзъ ц-влата кжса, пролетна нощь не се отдале¬чаваше отъ бричката, като седеше до нея въ стоя¬щата подъ покрива празна талига. Лудвика, но раз¬пореждането на Албина, седъчне въ бричката и, ка¬то бъ- напълно уверена, че казакътъ не оставя бричката заради пея, мигаше, смвеше се и закри¬ваше грапавото си лице съ кърпа. Но Албина не виждаше вече въ това нищо весело и все повече се тревожеше, като не разбираше, защо казакътъ постоянно се навърта около бричката.
Нъколко пжти прт,зъ кжсата видела, сливаща се съ зората, нощь, Албина излиза отъ стаята на хана покрай вонещия коридоръ на задния входъ. Казакътъ все не спъчие, а стоеше съсъ спуснати крака въ празната до бричката талига. Само на разсъмване, когато ггвтлитв вече се събудиха и се обаждаха отъ дворъ на дворъ, Албина, като сл-взе долу, намери връме да се разговори съ млсжа си. Казакътъ хъркаше обтегнатъ въ талигата. Тя пред¬пазливо приближи до бричката и поклати сандъка.
— Юзьо! — нтшаше отговоръ.— Юзьо, Юзьо! — уплашено и по-внсочко извика тя.
— Какво има? — сънливо каза Мигурски отъ сандъка.
— Защо не се обади?
— Спах: I,, — каза той, и тя по звука на гласа
29
узна, че той се усмихва.— Е, какво, да излвзя ли? — попита той.
— Не, казакътъ е тука, — и, като каза това, тя погледна на казака, който спъчпе въ талигата.
И, чудно н^що, казакътъ хъркаше, но очитЬ му, добрите му гължбови очи, бвха отворени. Той я гледаше, и само когато сръчнна погледа й, зажумъч
„Сторили ми се или той не спъше?" — каза си Албина. „Навярно ми се е сторило", помисли тя и пакъ се обърна къмъ сандъка.
— Потрай още малко, — каза тя. — Искашъ ли да ядешъ?
— Не. Пуши ми се. Албина пакъ погледна казака. Той сптште.
„Да, така ми се е сторило", помисли тя.
— Азъ сега ще отида при губернатора.
— Хайде, вр-вме е....
И Албина, като взе отъ чемодана дрехи, оти¬де въ стаята да се облича.
Като се облъ-че въ хубавигв си вдовишкн дре¬хи, Албина пръ-мина Волга. На крайбрежието тя взе кола и тръгна при губернатора. Губернаторътъ я прие. Той й разреши всичко и я помоли да до-де оше утре при него, за да получи отъ него при-каза до началника въ Царицинъ. Радвайки се на усп-вха си въ молбата, и на двйствието на при-влъжателностьта си, което тя видЬ въ манеритъ" на губернатора, Албина, щастлива й пълна съ надеж¬ди, се връщаше съ кола надолу къмъ пристанище¬то по непослана улица. Слънцето вече се издигаше надъ гората и съ полегатитъ си лжчи играеше по негладката вода на големия заливъ. Отдясно и л(>-во по сушата се виждаха, като б-вли облаци, отру¬пани съ миризливъ цв'Ьтъ, ябълки. Гора отъ мачти
30
се виждаше по брега, и платната се белееха по игращия на слънцето набръчканъ отъ вятъра за¬ли въ. На пристанището,, като се разговори съ ко-лара, Албина попита, може ли да наеме лодка до Астраханъ, и десетки шумливи, весели лодкари й предложиха услугит^ си и лодките си. Тя се усло¬ви съ единъ лодкарь, който й се понравн повече, и отиде да види лодката му бързокрила, която се притискаше съ другите лодки въ пристанището. Лодката се нагласяваше и съ платно, така че мо¬жеше да се кара и отъ ветъра. За тихо време имаше лопати и два здрави, весели бурлаци-гребци, които седеха на слънце въ лодката. ВеселиятЪ, до-бродушенъ лоцманъ съветваше да се не оставя бричката, а като й снематъ колелетата, да я сло-жатъ въ лодката. „Тя таманъ ще нрилегне, и вий по-спокойно ще седите. Ако даде Богъ хубаво вре¬ме, за петь дена ще стигнемъ въ Астраханъ".
Албина се пазари съ лодкаря и му каза да доде въ Покровска, на Логинова ханъ, за да ви¬ди бричката и да получи пей. Всичко излизате по-добре, ОТКОЛКОТО тя предполагаше. Въ най-възхи-тено—щастливо състояние премина Албина Вол¬га и, като се разплати съ возача, тръгна къмъ хана.
XII.
Казакътъ Данило Лифановъ беше отъ Стре>-лецки Уметъ на обшия сиртъ*). Той бЬше на 34 години и дослужваше последния мЬсецъ отъ сро¬ка на казашката служба. Той имаше дЬдо на 90 г., който помнеше Пугачева, двама братя, буля — же¬на на по-стария му братъ, заточенъ въ Сибиръ ка¬то староверецъ, жена, двЬ дъщери и двама сина. Баща му бЬте убитъ въвъ войната съ французи-
*) ОбшШ снртъ о название на една поляна.
31
те. Той беше главата вкжщи. Имаха 16 коня, два¬ма говедари, беха разорали и засели съ пшеница 60 декара своя земя. Той, Данило, служеше въ Оренбургъ, въ Казань н сега напълваше срока. Той твърдо се държеше у старата вЬра, не пуше¬ше, не пияше и не ядеше отъ единъ сждъ съ дру¬говерците и сжщо строго пазеше клетвата. Въвъ всичките си дела той беше изпълнителенъ до по-дробность и на това, което беше му поржчено отъ началството да прави, употребяваше всичкото си внимание и не го оставеше ни за минута, ДОДЕТО не изпълнеше цЬлото си, както той разбираше, назначение. Сега му бвше заповядано да заведе до Саратовъ двете полякини съ ковчезите така, че изъ пхтя да не имъ направи никой нищо лошо, да ижтуватъ те мирно, безъ закачки, и да ги пре¬даде живо и здраво на началството въ Саратовъ. II той ги докара до Саратовъ и съ кученцето и съ ковчезите имъ. Жените беха мирни, ласкави, ма-каръ и полякини, и нищо лошо не правеха. Но тука въ Покровска, вечерьта, той, като минаваше покрай бричката, виде, че кученцето скочи въ брич¬ката и захвана да скимти и маха съ опашка, и той дочу изъ подъ седалото на бричката некакъвъ гласъ. Една отъ полякините, старата, като виде кучен¬цето въ бричката, уплаши се нЬпю, хвана кучен¬цето и го отнесе.
„Тука има нещо", помисли казакътъ и захва¬на да се вгледва. Когато младата полякиня доде презъ нощьта при бричката, той се пристори че спи и ясно чу мжжки гласъ отъ сандъка. Рано су-триньта той отиде въ полицията и заяви, че поля¬кините, които му бЬха предадени, не ходятъ на
ДОбрО, И ВМЕСТО МЪрТВИ, ВОЗЯТЪ ЖИВЪ ЧОВЬКЪ В1.
сандъка.
32
Когато Албина въ своето възхитително весело настроение, ув+фепа, че всичко е свършено и по-диръ няколко дена тъ- ще бждатъ свободни, при¬ближи до хана, тя съ очудване видЬ при вратата красива двойка коне съ логой и два казака. На вратата се трупаше народъ, който надничаше вжтръч
Тя бЬше толкова пълна съ надежда и енер¬гия, че и въ ума й не мина, какво тая двойка и събрания народъ иматъ общо съ нея. Тя вл^зе въ двора и съ влизането си, като погледна къмъ ме¬стото, д+»то стоеше бричката, видЬ, че народътъ се трупа именно около бричката, и въ сжщото връме чу отчаяния лай на Трезорка. Случило се бт> най-ужасното, което можеше да се случи. Пръдъ брич¬ката, блестейки съ чистия си мундиръ, съсъ свй-тящи на слъпцето копчета и полупогони и съ ла¬чени чизми стоеше каефетлия, съ черни бакембар-ди, човъкъ и говореше нтлно нависоко съ сипкавъ повели те ленъ гласъ. Пр-Ьдъ него, между два вой¬ника, въ селско облЬкло, съсъ стшо по разчорлени-т"Ь коси, стоеше нейниятъ Юзьо и, като че не раз¬бираше какво се върши около му, дигаше и сне¬маше силнигв си рамена. Трезорка, безъ да знае, че тя бъ- причина на всичкото нещастие, наеже-но, озлобено лаеше върху полицемейстра. Като ви-дъ- Албина, Мигур~ки трепна, поиска да отиде при нея, но войницнтъ- го задържаха.
— Нищо, Албина, нищо!— каза Мигурски, гсмихвайки се съсъ своята кротка усмивка.
— А, ето и боляркинята!—каза полицемей-гра. — Елате тука. Ковчезитт. на вашитт> дтща, а? —
/слза той, като смигаше на Мигурски.
Албина не отговори и само, като се хвана за гърдигЬ, като разтвори уста, съ ужасъ гледаше на .чжжа си.
33
Както обикновено става въ предсмъртни и изобщо въ ръшителни зшнути на живота, тя въ едипъ мигъ пр"г.дчувствува и премисли бездна чув¬ства и мисли и заедно съ това не разбираше още, не вЬрваше въ нещастието си. Първото чувство бЬше отдавна познатото й чувство на оскърбена гордость при вида на нейния мжжъ-герой, униженъ пр-Ьдъ г&зи груби, диви хора, които го държаха сега въвъ властьта си. „Какъ смЬятъ тЬ да държатъ въ своята власть него, най-достойния отъ всички хора?" Второто чувство, което я обхвана едновре¬менно съ първото, бъъпе съзнаването станалото нещастие. Съзнаването пъкъ и а нещастието пре¬дизвика въ пея възпоминанието за главното не¬щастие въ живота й, за смъртьта на дъцата й. И сжщата минута възпикна въпроса: за какво, за какво ми отнеха дъцата? А въпросътъ, за какво ми отнеха децата? възбуди въпроса: за какво сега погива и се измжчва любимиятъ, най-добриятъ отъ хората, неинъ мжжъ? II тя си спомни, какво по¬зорно наказание го очаква, и че тя, само тя е виповата за това.
— Какъвъ ви е той? Мжжъ ли ви е? — пов¬тори полицимейстра.
— За какво, за какво? — извика тя и, като се залюлъ- отъ истерически смЬхъ, падна върху снетия сега и сложепъ върху бричката сандъкъ. Цъ\ла треперяща отъ ридания, съ залЬно отъ сълзи лице Лудвика приближи до нея.
— Паиенка, милая паненка! Якъ Бога коханъ, нищо нЬма, нищо! — говоръше тя, като я гладеше безсмислено съ ржцъч
На Мигурски сложиха белезици и го изведоха отъ хана. Като видЬ това, Албина се затече слътгь ттзхъ.
.{ 34
— Прости ме, прости! — викаше тя. — За всичко азъ съмъ виновна!
— Тамъ ще видятъ, кой е виноватъ. Работата ще дойде и до васъ, — каза полицимейстра и я отстрани съ ржка.
Мигурски поведоха къмъ града, а Албина, безъ да знае сама, защо прави това, вървеше подири имъ и не слушаше нридумващата я Лудвика.
Казакътъ Данило Лифановъ прЪзъ всичкото това време стоеше до колелата на бричката и мрач¬но гледаше ту па полицимейстра, ту на Ллбина, ту въ краката си.
Когато отведоха Мигурски, останалата сама Трезорка, махайки опашка, захвана да се милва о него. Тя привикна къмъ него изъ пжтя. Каза¬кътъ изведнажъ се отстрани отъ бричката, сне си шапката, хвърли я съ всичка сила на земята, от¬блъсна съ кракъ Трезорка и отиде въ гостилни¬цата. Тамъ той поиска ракия и пи прт>зъ деня и нощьта, пропи всичко, каквото имаше отгоре си, и само на другата нощь, като се събуди въ трапа, пръхтана да мисли за въпроса, който го измжчваше: добре ли направи, като обади на началството за полякинина мжжъ въ сандъка.
Мигурски сждиха и осждиха за бягство па прекарване ирт^зъ 1000. Неговите роднини и Бан¬да, която имаше свръзки въ Петербургъ, му издей¬ствуваха смекчеине на наказанието и го заточиха на вЬчно поселение въ Сибиръ. Ллбина отиде по-диръ него.
А Николай Павловичъ се радваше, че е умърт-вилъ хидрата на революцията не само въ Полша, но и въ щЬла Европа, и се гордеете, че той не
35
разруши завитите на руското самодържавие и за благата на руския народъ задържа Полша въ вла-стьта на Русия. И, хората съ звезди, въ позлатени мундири така го възхваляваха за това, че той ис-кренно вярваше, че е вт^ликъ човъжъ и че живо-тътъ му б-Ь пхтЬмо благо за човечеството, а осо-бенно за русите, за развратението и заблудяването на които б^ха безсъзнателно насочени всичките му сили.

Няма коментари: