Реклама

понеделник, 16 юни 2008 г.

Ранчото на свободата, книга на Гюстав Емар_1

[Kodirane UTF-8]

| Гюстав Емар
| Ранчото на свободата


> 1

Войната за независимост, която мексиканците водиха цели единайсет години, за да се избавят от омразното иго на испанците, потискали ги повече от три века, представлява славна епопея, твърде малко позната в Европа, докато в Америка всички бележити епизоди и героични подвизи в тази война отдавна са станали легендарни.
По ирония на съдбата духовенството, на което испанското правителство възлага големи надежди, като го избира за едно от най-главните свои оръдия за поддържане на невежеството сред туземците и за приучване към робска подчиненост пред испанците, същото това духовенство първо издига глас на протест, прогласява свободата, въстава против тиранията и призовава нещастното население на оръжие, като развява знамето на въстанието.
Идалго, скромен свещеник от градчето Долорес, пръв повежда своите енориаши. С шпага в едната ръка и с кръста в другата въстава срещу тираните.
На първо време той обединява около себе си петстотин души, но по пътя към него се присъединяват хора от всички най-близки селища. След месец армията му брои повече от шейсет хиляди души. Вярно е, че са хора, непознаващи военното изкуство, твърде лошо въоръжени, но смели, храбри, с висок дух, изпълнени с най-отчаяното решение да победят или да умрат. Като проявяват чудеса от храброст, те тръгват право към столицата. Жителите на град Мексико треперят при вестта за тяхното приближаване.
Но Идалго е разбит, хванат и разстрелян. Това е неизбежно, обаче най-важното е вече извършено: народното съзнание е пробудено, импулсът даден, с една дума — най-тежкият камък е помръднал от мястото му.
Идалго загива, но кръвта на героите ражда нови герои и отмъстители. Цяла Нова Испания е обзета от пламъците на въстания и кръвопролитна война. След Идалго се появяват Морелос, свещеник в Каракуаро, и много други герои, на които не е съдено да видят победата на оръжието си и тържеството на своето свято дело.
Тая война трябваше да свърши само с пълното изгонване на испанците от Мексико.
За отбелязване е, че революцията, започната от духовенството, първата опора на испанското кралство, завършва й полза на мексиканците чрез другата негова опора, а именно благодарение на измяната на един испански полковник към своето правителство. Тоя полковник от ярък противник и враг на революцията става неин привърженик с надежда да я използва за себе си. Като мечтае за ролята на Наполеон, той изиграва ролята на Марат и бива застрелян на едно пустинно крайбрежие.
Този незабелязан, скромен епизод, който ще разкажем в тая книга, има съвсем частен характер и е в странична връзка с войната за независимост.
Това се случи две-три години, след като Идалго развя знамето за мексиканска независимост, поведе народа под това знаме и сам стана душа на народното движение. Мястото на събитията е един още неизследван и на никого непознат край. Културата още не го е засегнала, макар и да лежи между два големи града, от които единият по това време бе най-важното търговско пристанище по крайбрежието.
Нека читателят дойде с нас в провинция Алиско, или Гуадалахара.
Тази провинция е една от най-плодовитите, най-богата и най-красива в цялата Мексиканска конфедерация. Понеже лежи на голяма географска ширина, би страдала от нетърпима горещина, ако, от една страна, не я защитаваха високите върхове на Сиера Мадре, а от друга, нея освежаваха водите на Тихия океан с неговите прохладни и влажни ветрове. С морната грация на нежна креолка се е простряла тя сред цветята и тъмнозелените лесове по крайбрежието на Тихия океан между Синалоа и земята Колисна.
Целият този живописен и прекрасен край, покрит с разкошни гори от латании, палми и други тропически дървета, представлява океан от зеленина. Като вдишва влажния морски въздух и подема неговия шум, безкрайната гора спокойно разклаща величавите си върхари, сякаш подражава на движението на вълните по време на прилив и отлив.
Странните хора, за които в началото на миналия век не знаели нищо, живеят и се крият в тукашните девствени гори, преживяват от лов, контрабанда и други занаятия, без никой да им пречи.
Това население не се подчинява на закона и изискванията на цивилизацията, ползва се от неограничена свобода и безнаказаност, като се крие из дебрите на тукашните гори. Кой би се решил да навлезе в тези непроходими и безкрайни гори, населени с разнородни хищници и диви зверове, от които най-опасни са двукраките?
Обаче тези диви и груби хора, които не търпят никакъв тормоз и ограничаване на свободата си, честни по свой начин, не са лишени от чувство за прекрасното и доброто — те само в краен случай се сближават с бандити и други отцепници от човешкото общество, криещи се под гостоприемния покрив на грамадната и зелена шатра.
Тук-там сред глухата гора на някоя красива поляна ще видите петнайсет-двайсет колиби, своеволно разхвърляни по брега на река или ручей. Това са тъй наречените ловджийски села или пуебло. Единствената власт, която се признава тук, е властта на местния свещеник и кмета. Човек не може да живее сам, необходимо му е общество от хора за размяна на мисли и чувства, за да създаде семейство.
Жителите на тези села са много бедни, но гостоприемни и в техните колиби може спокойно да се спи при отворени врати, дори да носите торби със злато.
По някакво негласно споразумение бандитите, които се крият из тукашните гори, никога не ги нападат, защото знаят, че ако нарушат това правило, куршумът на някой от ловците веднага ще им припомни, че нямат работа тук. Като се знае това, ловци и бандити винаги живеят в мир, или по-точно, рядко влизат в борба помежду си.
Сан Блас, построен на остров и лежащ при самото устие на Рио Гранде де Сантяго, бе по времето, за което говорим, най-оживеният пристанищен град на Мексико по Тихия океан. Тук идваха тогава испанските кораби, за да товарят злато, скъпи метали и продукти от тази богата страна, предимно от провинциалните центрове, разположени по крайбрежието на Тихия океан. Оттук корабите отиваха в Гуаякил, а после в Калао. По това време Сан Блас бе богат и цъфтящ град, в който търговците бързо забогатяваха и натрупваха грамадно състояние. Сега вече съвсем не е тъй: с откриването на новото пристанище Гуаймас свободната търговия, уредена с декрет на либералното мексиканско правителство, а може би и поради нездравия климат на Сан Блас градът съвсем изгуби предишното си значение. Някога, щом почнеха дъждовете, цялото богато съсловие на града отиваше в Тепик, един прелестен град, потънал в гори от цъфнали портокали, нарове и флорипондиоси (перуански татул).
Разстоянието между тези два града не е повече ст двайсет и пет километра и почти всички пътища минават през гори. Това са останки от грамадните девствени гори, за които вече говорихме. Последният им порив като че се насочва да пускат корени в пясъците на океанското крайбрежие.
И ето, близо на половината път между Тепик и Сан Блас, от тясната страна, ако идвате откъм Тепик, се намираше, или по-точно, преди тридесет и пет години, голяма група скали. На върха на най-високата се издигаше грамаден чугунен кръст, засенчен от две гигантски латании, под които можеше да си почине всеки изморен пътник. От основата на кръста, този последен паметник на испанското владичество в страната, започваше тясна пътека, която после се разширяваше толкова, че редом да вървят двама конника, и навлизаше в най-отдалечените и тъмни сводове на зелената гора.
Като правеше безброй завои в продължение на повече от час, пътят постепенно се стесняваше, превръщаше се в пътека за зверове и най-после се разклоняваше. Едната пътека се губеше в горските дебри, а другата водеше към широка светла река, през която минаваше дървен мост, посипан със земя и листа. От едната страна на реката, да двадесетина метра от моста, съвсем неочаквано се откриваше голяма и широка поляна, където в живописно безредие бяха разхвърляни около трийсет колиби, построени от преплетени стволове и клони, но замазани с кал и слама, варосани, с дъсчени покриви, натрупани с дебел пласт листа.
Сред живописното село се виждаше една по-хубава постройка, доста по-голяма от другите, с малка камбанария и двукрила врата, чиито две половини бяха украсени с кръстове. Това бе църквата, трогателна със своята простота и скромност сред величието на околната природа.
Селцето, името на което не знаеха самите мексиканци, се казваше Пало Мулатос. В него живееха около триста и петдесет жители, всички ловци или контрабандисти.
По време на испанското господство търговията с чужди страни бе забранена под страх от ужасно наказание, затова пък контрабандата бе взела небивали размери. Хората, които се решаваха да се занимават с нея, извличаха грамадни печалби. Най-усилена контрабанда се вършеше по крайбрежието на Тихия океан през ония единайсет години, докато трая войната за независимост.
Смелите и безстрашни английски и френски крайцери вкарваха в Сан Блас твърде голямо количество оръжие, тъй необходимо на въстаниците. Оттук то биваше разпращано по незнайни пътища из всички провинции на Мексико с помощта на местни контрабандисти.
Затова хората на Пало Мулатос бяха богати и от все сърце желаеха войната да продължи. Дотогава в нея никой от тях не мислеше активно да участва, макар мексиканците да воюваха повече от четири години с испанците за независимостта си.
Тези чеда на девствените гори какво ги интересуваше кървавата вражда между мексиканци и испанци? Тази независимост не им носеше абсолютно нищо, защото и без нея те винаги се радваха на свобода и независимост из дебрите на своите гори.
Като нямаха средства да издържат свой свещеник, хората на Пало Мулатос отиваха само в неделя и празник в своята църквица, където винаги идваше по някой свещеник от близките градчета.
Другите съседни села, които нямаха и църкви, идваха в неделя и празнични дни на църковна служба и духовна проповед в Пало Мулатос, където прекарваха остатъка от деня във веселие. Вечер всеки възсядате коня си и се връщаше вкъщи, като носеше купеното от пазара, намиращ се на главния и голям площад на Пало Мулатос. В такива дни хората на селото достигаха до две хиляди души заедно с жените и децата. Тези, които се завръщаха, вървяха или сами, или пък на малки групи, като обсъждаха различни неща, или пък си разправяха какво са чули.
В американските гори се намират много отровни растения, като пало мулато (род антилско дърво — твърде отровно), лиани и много други. От пало мулато се добива най-страшната отрова, наречена „дървено мляко“. Именно това пало мулато се среща навсякъде край селото, поради което му е дадено и това известно име.
На разстояние три пушечни изстрела от Пало Мулатос, върху самия бряг на река, в твърде красива местност се издигаше ранчо, построено от дървени греди върху здрава каменна основа, доста високо над земята. До входа на ранчото се отиваше по шест каменни стъпала, грубо издялани, но здраво свързани помежду си. До постройката имаше голям хамбар, който служеше за зимните запаси от зърно и фураж, а също тъй и за кухня. Зад ранчото се виждаше конюшнята за седем-осем коня.
Не липсваше и добре уредена и отрупана с цветя голяма градина, част от която се простираше и зад оградата — едно твърде необикновено явление тук, където никой не иска да обработва земята.
Вътре ранчото имаше пет-шест големи стаи, разделени с прегради от колове и пръти. Обзаведени бяха с проста и груба мебел, цареше небивала чистота, която учудваше всеки гост. Стопанинът на ранчото минаваше за богат човек, пък и наистина бе доста богат.
На стотина крачки пред ранчото гигантска латания, повалена от буря, бе паднала напреки върху реката и преплетена от здрави лиани, бе останала на около пет метра над водата, образувайки естествен висящ мост.
С течение на времето лианите все повече се бяха разраствали и преплитали и образуваха лек прозрачен покрив като нежна дантела. Вятърът клатеше гигантското стъбло върху лианите, но то здраво се държеше подобно на солидните съвременни мостове. През този естествен висящ мост постоянно минаваха пътници пеша, дори и на коне, промъкваха се през две капризно зелени стени, които се сливаха към върха и образуваха фантастична висяща галерия.
Околните жители постоянно се ползваха от този висящ мост, за да скъсят пътя, като донасяха тук окапали листа, пръти и пръст.
Всеки, който минаваше по моста, отлично виждаше през пролуките на листата и тънките лиани, а самият той оставаше съвсем скрит за околните.
Веднъж през първите дни на месец май 1814 година към четири часа сутринта, когато луната още разливаше по цялата околност своята студено-синкава светлина и наоколо бе светло като ден, хладен вятър тайнствено повя по върховете и могъщите вейки на зелените гиганти.
Наоколо цареше невъзмутима тържествена тишина. Изведнъж откъм реката се чу бесен конски тропот, мостът се разклати и след миг на брега скочи човек. Той бе около двайсет и седем годишен, висок, строен, дори щеше да изглежда, красив, ако злобата и жестокостта не правеха лицето му отблъскващо.
Облечен бе с костюм, който малко се различаваше от обикновените дрехи на ранчеро, но беше доста по-скромен. На много места беше разкъсан от шиповете на бодливи храсти и дървета — навярно дълго беше ходил по горски пътеки или пък бе вървял направо.
На пояса му висеше, закачен с халка, голям ловджийски нож без ножница и друг един дълъг нож, наполовина скрит в тъмночервен пояс от китайско платно. Зад рамото му се подаваше прекрасна английска пушка. Високи над коленете гети от кожата на ягуар плътно прилепваха към силните мускулести крака; на главата си носеше шапка от агнешка кожа, ниско нахлупена, обшита с черни и розови мъниста. Изпод прихлупената до очите му шапка, скриваща наполовина лицето на младия човек се показваха гъсти кичури от ситни копринени черни къдри, които се разстилаха като красиви вълни върху раменете на непознатия.
Спрял се за момент, той като че се ослуша и дори се наведе към земята, сетне изведнъж се изправи и завит до уши в своето сарапе*, измърмори:
[* Сарапе — наметало (исп.) — бел. ред.]
— Не, не, имам грешка, нищо не се чува! — и като изгледа още веднъж цялата местност, тръгна край реката, докато стигна гъста горичка от лимонови дървета, случайно израсли досами водата. Скрит в храстите като хищен звяр, постоя един момент, после, като тури два пръста в уста, изсвири тъй, че и най-опитното ухо би го взело за звук от гърмяща змия.
Застанал сред малката лимонова горичка, непознатият не бе далеч от ранчото и наблюдаваше всичко, но самият той не можеше да бъде видян. Ранчото бе потънало в мрак, никаква светлина не се виждаше. Щом се чу слабото изсвирване на непознатия, вратата тихо се отвори и на прага се появи млада седемнайсетгодишна девойка с метната на дясното рамо стомна, поддържана от нейната гола и прелестна ръка. За миг девойката застана нерешително, насочила погледа на прекрасните си черни очи към спящите брегове на реката. После тихо затвори вратата, спусна се предпазливо по стълбата и тръгна бавно към лимоновата гора, където се криеше младият човек.
Когато девойката беше съвсем на няколко крачки от него, младият човек радостно извика, хвърли се пред краката на младата девойка и рече:
— О, Асунта! Скъпа ми Асунта, вие сте тук! Най — после се решихте да дойдете на тази първа среща.
— Да, и последна, Торибио! — отвърна девойката с приятен, но тъжен глас.
— Боже мой! Какво казвате! Не можах да ви чуя добре!
— Не, много добре чухте какво ви казах, Торибио! Това е първото и последно наше свиждане, на каквото някога ще се реша.
— О, боже! — зашепна той, като закриваше с ръце лицето си.
Девойката наистина бе прелестна, изпълнена с грация и чиста девствена красота. Тази чаровна външност криеше рядка душа, ангелска доброта, твърда воля и благородство, неотстъпваща пред нищо и безкрайно искрена. Израснала и възпитана сред тази величествена и девствена природа, тя бе свикнала да бъде честна, правдива и откровена, от нищо не се притесняваше и се ползваше винаги с неограничена свобода. Тя бе чужда на страха и смелостта на европейката, но макар и млада, умееше да предизвиква уважение към себе си дори и у тия полудиви хора, сред които живееше още от раждането си. С една дума, тя бе цялостен характер като тези гори, силна и същевременно нежна и любяща.
— Защо се преструвате, че скърбите, когато сърцето ви не познава какво е скръб, Торибио? — студено заговори тя, като гледаше младия човек.
— Не ме ли обичате? — извика той и вдигна глава.
— Не — решително и спокойно отвърна тя, — съвсем не тъй, както вие мислите.
— Защо не ме обичате, Асунта, с какво съм по-лош от моите връстници?
— Съвсем излишен въпрос, Торибио.
— Щом не ме обичате, защо дойдохте на срещата, която ви определих?
— Защо ли? Защото съм честна девойка и не искам да храните надежди, които няма да се осъществят.
— Асунта!
— Не умея да говоря другояче, Торибио, не мога да крия мислите си с красиви и приятни думи! Какво да правя?
— Нека бъде тъй! Говорете, ще ви слушам!
— Вчера използвахте момента, когато леля ми не бе в стаята и ми хвърилихте букет цветя. Можех веднага да се престоря, че не разбирам смисъла на този подарък, но не исках. Предпочетох лично да ви говоря, Торибио, да ви кажа, че не ви обичам и никога няма да ви обичам; че не сте мой любим и никога няма да станете такъв. Забравете ме. Във вашите гори и в съседните градове има много девойки, които ще пожелаят вашата любов. Мен съвсем не ме познавате. Днес за пръв път говорите с мен. Макар и да ви се харесвам, чувството ви още не е пуснало дълбоки корени. Нека се разделим приятелски, не ви желая злото, Торибио; твърде ще се радвам, ако науча, че друга жена ще сподели любовта ви. А сега сбогом! Казах ви всичко. — При тези думи девойката понечи да си тръгне.
— Не, чакайте! — сърдито извика младият човек.
— Какво искате? — попита девойката, като се обърна.
— Аз ви изслушах докрай, каквото и да ми струваше то, Асунта, а сега искам да ви отговоря.
— Защо? Думите ви с нищо няма да променят решението ми.
— Също тъй, както няма да променят и моето.
— Какво искате да кажете?
— Обичам ви, Асунта, и нищо на света не може да ме застави да се откажа от тази любов, да се откажа от вас!
— Както обичате! — отвърна девойката, като сви рамене.
— Казвам ви: вие ще бъдете моя!
— Никога!
— Ще видим! — със закана извика младият човек.
— Щом е тъй — каза девойката, — не само не мога да ви обичам, но дори не мога да запазя и уважение към вас. Бог ще ви накаже за вашите замисли, които храните към мен.
— Това не е божия работа! Кажете защо не ме обичате? Искам, трябва да го зная!
— Не ви обичам, Торибио, и никога не мога да ви обичам, защото сте лош човек, защо го живеете и дружите с най-паднали хора, занимавате се със съвсем тъмни дела, измамили сте вече няколко девойки, които са ви повярвали; вие сте пияница и тъй лошо се държите, че дори най-добрите ваши другари ви наричат гуляйджия.
— А-а! Значи всичко ви е известно! И все пак дойдохте на среща с мен!
— Да, защото ви съжалявах и не исках да ви се случи нещастие.
— На мен? — насмешливо попита младият човек.
— Да, на вас! Чичо ми и синовете му не ви обичат, знаете го, защото ви забраниха да се скитате край нашето ранчо. Ако ви заварят тук, кръв ще се лее…
— Чия? Тяхната или моята? — все тъй насмешливо продължи младежът.
— Виждам, че наистина сте зъл и лош човек! — отвърна младата девойка. — Сбогом!
— Не, тъй лесно няма да ви пусна! — зашепна той, като тури ръка на рамото й.
Девойката го отблъсна.
— Мислите ли, че със сила ще ме задържите тук?
— Защо не?
— Махнете се! — викна тя. — Вие се забравяте, сеньор! Пуснете ме да си налея вода и без това доста се забавих с вас.
— Не, няма да си вървите! Имам още да ви говоря! — закани й се той, като й препречи пътя.
— Не искам повече да ви слушам, сбогом!
— А пък аз ви казвам, че ще останете и няма да мръднете оттук.
— Не, няма да остана!
— Но ако аз искам?
— Аз пък не искам! Торибио, може би не съм съвсем самичка тук, както си мислите.
— Все едно ми е, но пак ви казвам, няма да ви пусна.
— Ще видим — чу се зад гърба му груб глас и в същото време една тежка ръка се стовари върху рамото му.
Младият човек трепна от изненада и побледнял изведнъж, се обърна назад.
Зад гърба му стояха трима мъже с пушки при нозе. Най-възрастният от тях, почти старец, снажен и Плещест като Херкулес, стоеше по-близко от другите, сложил ръка върху рамото на Торибио.
Но и Торибио не напразно бе наречен Калаверас; той се отличаваше с безумна смелост, за миг се опомни и като скръсти ръце на гърдите, гордо и надменно отхвърли глава назад.
— Аха, прекрасната Асунта си има и пазачи!
— Млък! Нито дума повече! — строго заповяда старецът. — За това веднага ще си поприказваме. — И като се обърна към младата девойка, любезно добави: — Хайде у дома, дете, тук нямаш повече работа!
— Мили чичо! — замоли тя шепнешком.
— Казах, върви си у дома, Асунта! — отвърна старецът, като посочи с ръка пътеката, която водеше към ранчото.
Девойката мълчаливо се подчини, а четиримата мъже безмълвно я съпроводиха с очи. Когато вратата на къщата се затвори след нея, старикът се обърна към Торибио и каза:
— Е, сега двамата да си поговорим, млади човече! — Тоест не двамата, а четиримата; вие сте трима срещу един! — насмешливо забеляза Торибио.
— Е, щом искаш, нека и четиримата, защото дойдохме тук да ти дадем заслуженото.
— Заслуженото! Ха, ха! — изсмя се Торибио. — Престъпно ли е да обичаш Асунта?
— Да, престъпно е, когато човек е свързан вече с друга жена и подло я е зарязал, след като я е измамил и опозорил.
— Лъжа е! — сърдито крясна Торибио. — Да, лъжа е, аз обичам само Асунта!
— Съветвам те, момко, да не произнасяш пред мен името на племенницата ми, още повече като знаеш, че тя не те обича!
— Откъде можете да го знаете? — дръзко извика той.
— Не, момко, не можеш ни излъга! Повече от час те слушахме и чухме всяка дума от вашия разговор! — обади се един от младите хора, който стоеше по-назад.
— Ти мълчи, Рафаел, аз говоря с него — строго заповяда старецът. — Казах ти по-рано — обърна се той към Торибио — да не си посмял да се навърташ край дома ми, но ти престъпи тази забрана. Толкова по-зле за теб!
— Слушайте, пазете се и вие! — викна младият човек. — Когато ме нападнат, и аз умея да се браня — и като отскочи крачка назад, за миг свали пушката си.
— О, не бързай, момко! Несръчно се браниш. Какво ще направиш? По-добре дай ми пушката си.
— Опитай се да я вземеш!
Още недорекъл това, пушката му, улучена от куршум, падна от ръцете му; бе стрелял най-големият син на стареца, Рафаел.
— Сполучи, поздравявам те — обърна се към него старикът. — Е, ще се предадеш ли? — попита той Торибио.
— Как, искате да ме заколите като овца ли? — рязко попита той.
— За убийство дума не може да става. Колкото и виновен да си, не искам твоя живот.
— Тогава какво искате от мен?
— Предай се!
— За нищо на света…
— А, щом е тъй…
За миг и двамата синове се хвърлиха върху Торибио, но смелият млад човек, без да дочака нападението им, ги изпревари, като посрещна и двамата с нож в едната и в другата ръка.
— А, значи това искате! — извика той, като кръстоса смело оръжието си с тяхното.
Но боят бе съвсем неравен: въпреки своята необикновена сила, ловкост и сръчност той бе сам срещу двама и тия двама не му отстъпваха нито по сила, нито по ловкост, нито по умението да си служат с оръжие. Te бяха нащрек и обвитата с дебело сарапе лява ръка им служеше като отличен щит, с който успешно да парират ударите на врага, докато ръцете на Торибио бяха заети, а с единия от двамата неприятели трябваше да се бие с лявата ръка. Въпреки всичко борбата трая дълго, синовете на стария се мъчеха само да обезоръжат Торибио, без да го ранят.
Ето че най-после храбрият пришелец изпусна силен и яростен вик и скочи във водата.
— Ха, не бързай! Почакай, защо бързаш? — насмешливо го задържа старикът, като го улови за дрехата.
Ловките млади хора така заплетоха оръжието на Торибио в диплите на своето сарапе, че той по неволя трябваше да го изпусне от ръцете си.
— Ще се предадеш ли? — запита старецът.
— Обезоръжен съм! — намръщено отвърна младият човек.
Старецът сви рамене.
— Защо се оплакваш, по теб няма и драскотина.
— Убийте ме по-скоро, дон Салвадор де Кастильо! — глухо отвърна той. — Защо се бавите?
— Защо ли? Ти искаше да съблазниш племенницата ми, но тя не се поддаде, не повярва на нежните ти думи. Тогава ти почна да я заплашваш, а пък аз веднага й се притекох на помощ. Заловихме те на местопрестъплението и аз имам право да те убия като куче!
— Хайде, убийте ме!
— Почакай, защо да бързаме? За какъв ме смяташ ти?! Ще те накажа както трябва, ще те накажа, но няма да те убия.
— Излишно е! Не бива да ме щадите!
— Защо?
— Защото, ако остана жив ще ви отмъстя. Запомнете добре!
— Чакай! Какво говориш?
— Заклевам се, че ще отмъстя на вас и на синовете ви!
— Твоя работа! Но внимавай да не попаднеш още веднъж в ръцете ни! Тогава няма да ти простим!
— Не искам от вас милост — извика младият човек, като скърцаше със зъби, — мразя ви и пак ще повтарям: ако ме оставите жив, ще унищожа цялото ви семейство!
— Ще видим, но дотогава ще си получиш заслуженото!
В този момент двамата синове на старика се хвърлиха върху младия човек и като го стегнаха в собственото му сарапе, понесоха го към реката.
Торибио нищо не продума, не помръдна, лицето му пребледня като на мъртвец, чертите му се изкривиха от злоба.
— Къде ме носите? — запита той, като се намери на лиановия мост.
— Сега ще видиш! — отвърна старикът, като запуши цигара.
Насред моста шествието спря.
— Тука, тука! — обади се старецът, като разтваряше лианите.
— Какво мислите да правите? — попита още веднъж Торибио.
— Ще те хвърлим в реката и нищо повече.
— Мен? Ще ме хвърлите в реката?! Защо?
— Защото си луд и този студен душ ще ти помогне! — насмешливо отвърна дон Салвадор.
— О, недейте, това е ужасно!
— Защо се плашиш? Нали плуваш като риба, зная го. Пази се да не попаднеш на някой алигатор, каквито тук има в изобилие!
— По-добре ме убийте с пушка или с нож.
— Не, казах вече, че не искам да си мърся ръцете с кръвта ти — добави жестокият старик, — по-зле ще бъде за теб, ако попаднеш в устата им. Ако успееш да излезеш на брега, внимавай да не стъпиш на моя земя, защото ще те посрещнем с пушечен огън. Хайде, на добър час! Гледай да не попаднеш още веднъж в ръцете ми! — После, като се обърна към синовете си, им рече: — Ще отида на наблюдавам край реката и когато ви дам сигнал, веднага го хвърлете в реката.
— Добре, татко! — отвърнаха заедно синовете.
— Довиждане, приятелю Торибио! — насмешливо извика старецът и бързо закрачи към брега.
Когато братята останаха насаме с осъдения на смърт нещастен младеж, те мълчаливо се спогледаха.
Торибио мълчеше. Странната смърт, която му предстоеше, сломи силите му и той дори не се опита да моли за милост.
В това време братята си пошепнаха нещо.
— Слушай — заговори тихо Рафаел, като се наведе над нещастника, — брат ми Лоп и аз сме против искането на баща ни, но не посмяхме да се противим. Кажи ни, умееш ли добре да плуваш?
— Да, но то не може да ме спаси, щом нямам оръжие, с което да се браня.
— Но ако имаш нож? — запита Рафаел.
— О, ако имах нож, бих се спасил: алигаторите са плашливи.
— Тогава вземи си ножа! Ето го! — каза Лоп.
— Истина ли? Нима ми връщате ножа? — радостно викна младият човек.
— Вземи го по-скоро!
Торибио с радост сграбчи ножа си.
— Няма да забравя, че на вас дължа живота си! — извика той.
— А най-важното е да не се навърташ вече около нашия дом! — каза дон Рафаел. — Да, друг път няма да можем да те спасим!
— Благодаря, имате добро сърце! Благодаря, благодаря ви!
— Хвърляйте! — чу се гръмкият глас на стареца.
— Вземи ножа между зъбите и не ни пречи! — пошепна на нещастника дон Рафаел.
— Да, да, благодаря за съвета! — със задоволство се обади Торибио.
Торибио захапа ножа, както го посъветва дон Рафаел.
— Сбогом! Кураж! — пожелаха му шепнешком двамата братя и като издигнаха Торибио на ръце, прекараха го през отвора, направен в преплетените лиани, и така го хвърлиха във водата, че да падне на крака.
Водата изплиска от тежкото падане на тялото. Младите хора бързо отидоха при баща си. Той стоеше наведен над водата, устремил поглед към нея.
— Най-после! — извика старецът. — Ще видим какво ще прави сега!
Младите хора весело се спогледаха.
Наистина дон Торибио се показа над водата и мощно заплува срещу течението. Изведнъж нещо изплиска, водата се развълнува и два грамадни алигатора се появиха над водата. Единият се движеше вляво, другият — вдясно от нещастния плувец.
— Ха, сега вече става интересно — зашепна старецът. Дон Торибио се гмурна с небивала бързина.
— Свърши се! — добави старецът, като постоя няколко секунди. — Не трая дълго!
Ето че дон Торибио отново се появи над водата и заплува с всичка сила.
Когато той се гмурна, и алигаторите сториха същото, но само след няколко секунди изплуваха с коремите нагоре — и двата мъртви.
— Какво значи това? — извика дядото, като изгледа синовете си недоверчиво и дори подозрително. Но и те бяха учудени и разочаровани като самия него.
— Да вървим у дома! Нямаме никаква работа тук! — ядосан изкрещя старецът, като изкачваше стръмния бряг. — Ясно е, че тази птица ще избегне нещастието.

> 2

Първите утринни лъчи украсиха с блед опалов цвят гигантските латании и палмите в гората. Парите на прозрачната мъгла трептяха от тихия утринен ветрец над сънливата река, все още тъмна от сенките на гъсто сведените над нея дървета. По всяка тревица, по всяко листенце трепкаха светлите капки на росата. Сред вейките се чуваше шумът на пробуждащите се птици и някаква смътна хармония на плахи звуци изпълваше въздуха. Минута-две и тази смътна мелодия ще се превърне в гръмлив, радостен и тържествен концерт на стотици гласове, поздравяващи изгрева на слънцето, този царствен светлик, чиито златни лъчи разливат навсякъде животворна сила.
Зад един завой на реката се показа огромна кола с големи и тежки колела от цяло парче дърво, запрегната с чифт едри волове. Животните проточено мучаха, подушили мириса на сочната трева, която приятно дразнеше обонянието им. До колата бавно крачеше петдесет, петдесет и пет годишен мъж с атлетично тяло, с мрачно навъсено лице, което още от пръв поглед будеше недотам приятно впечатление.
Изведнъж той трепна и спря колата: на няколко крачки встрани от водата излезе човек и като стъпи на брега, отърси се като мокро куче. Дрехите му съвсем бяха вир-вода, а в ръка държеше грамаден нож.
Той не видя наближаващата кола, машинално огледа околната местност, без да види нещо пред себе си, защото дългите мокри коси му закриваха очите и му пречеха да вижда. Тоя човек беше самият дон Торибио, или Калаверас. Като заби три пъти ножа си в земята до самата дръжка, за да го почисти добре, мушна го в пояса си. След като привърши всичко, готов бе да се изтегне на тревата, но изведнъж чу рязко и отсечено изсвирване, което го накара да вдигне глава и да се огледа.
От близките храсти се появи с дълъг бич в ръка човекът, който се движеше зад колата, а сега я бе оставил в храсталака.
— А-а — викна младият човек, — дон Хуан Педросо!
— Същият, момко — отвърна дон Хуан. — Видях те, когато излизаше от водата като скитник по крайбрежието на Сан Блас, и се питах дали не си побъркан да се къпеш, преди да съмне, в такова място, където няма кой да ти се притече на помощ, и в река, която гъмжи от алигатори.
Дон Торибио мълчаливо се усмихна.
— Може би някой от твоите многобройни врагове се е хванал на бас, издебнал те и те е бутнал в реката за храна на алигаторите! Хм! Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че жестоко се лъжете, сеньор дон Хуан!
— Е, ei Тъй ли? — засмя се възрастният.
— Защо да лъжа, а още повече вас, сеньор Педросо? Мисля, че никой не ви е натоварил да ме контролирате!
— Вярно, вярно, момко, но нали съм твой приятел, затова се интересувам. Ако не се лъжа, тук се крие някаква любовна история с някоя красавица, дори бих могъл, ако искаш, да спомена името й.
— Сега сте още по-далеч от истината, сеньор! — отвърна младият човек, сдържайки нервния си трепет.
— Хм, аз пък мислех, че се влачиш подир племенницата на Салвадор де Кастильо и твърде възможно е…
— Какво е възможно според вас?
— Че дон Салвадор и синовете му, които, както знаеш, не те обичат, са те накарали при свиждането с красивата Асунта…
— Свиждане с Асунта! Да не си полудял?!
— Съвсем не, мога напълно да те уверя, драги Торибио. Съветвам те, недей забравя, че тук, в гората, дърветата чуват, а листата виждат. Колкото и да се крием, все някой ще ни види и чуе!
— Твърде е възможно, не споря, но тези, които са го казали, изглежда, че лошо са чули и видели. Доня Асунта наистина е красива, но съм я виждал всичко на всичко два пъти в черква и съвсем не я познавам. Пък и в нашите гори не липсват красиви девойки!
— Да, но аз не познавам друга, тъй красива като Асунта Маркес.
— За бога! Ами Леоиа?
— Хм! Какво каза? Леона? Защо споменаваш дъщеря ми?… Не ухажваш ли и нея?
— Не, искам само да кажа, че и красивата Асунта има съперници.
— Хм, хм! Не разбирам… а прочее Леона не е девойка, която забравя своите задължения, и…
— Какви чудати мисли пълнят главата ви, дон Хуан! Много по-добре познавам дъщеря ви, нали сме израсли почти заедно!
— Точно затуй. Знай, че не искам да приказвам празни приказки!
— Знайте само, дон Хуан, че ако почна да задирям дъщеря ви, то ще е с желание да се оженя за нея.
— Е, туй ме кара още да се държа добре с теб, момче! Зная, че въпреки твоите недостатъци все пак имаш някои качества, които те спират да съблазниш дъщерята на човека, който ти е бил почти баща! Но все пак за мен не е ясно как си попаднал в реката, щом като враговете ти не са пожелали да те хвърлят на алигаторите. — Ако речем, че предположението ви е вярно, как мислите, щях ли да имам този нож? Щях ли да се оставя на някого, докато мога да се браня? Не щях ли най-малко да бъда ранен, дрехата ми да бъде разкъсана в борбата и вместо да плувам срещу течението, което едва сторих, щях да плувам надолу, ако приемем, че враговете са забравили да ме вържат, преди да ме хвърлят в реката.
— Тъй е, но все пак ми се вижда невероятно!
— Тома неверни! — с усмивка забеляза младият човек. — Щом искате, с две-три думи ще ви разкажа цялата история.
И той продължи:
— Знаете, разбира се, както всички, че имам страшен характер и че съм готов пред всекиго да отстоявам капризите си. От един месец ме преследва мисълта да премеря сили, ловкост и пъргавина с алигаторите. Знаете, че плувам като риба и страстно обичам да се къпя по всяко време! И реших да опитам дали ще ми попречат алигаторите да се изкъпя в реката. Бях убеден, че човек, който е смел и решителен, винаги ще може да се справи с тези чудовища. Нощес, като се връщах от Сан Блас, вървях по брега на реката и неволно гледах във водата, където пляскаха и играеха алигаторите. Изведнъж, без да зная защо, прострях моето сарапе на брега, сложих отгоре пушката, паласката и всичко друго и като извадих ножа, който захапах между зъбите, се хвърлих в реката.
— Е, ами алигаторите?
— Te не закъсняха да се появят. Бяха два, дочаках ги и щом се доближиха, гмурнах се във водата, заврях се под единия, разпрах корема му, после на другия. Тъй се справих с пет алигатора. Другите, като видяха, че не бива да си играят с мен, избягаха. Ето, един от тях излезе да умре на брега.
— Наистина! — извика дон Хуан, като отправи поглед към мястото, показано от дон Торибио. — Ще го откарам с колата си у дома! Нали месото на алигатора е извънредно вкусно!
— Зная!
— Слушай, момко, хайде да отидем в моята колиба, жена ми майсторски ще изпече късове от него!
— Благодаря, с удоволствие бих се съгласил, не сега ми е невъзможно, защото не искам да изгубя коня и оръжието си, оставих ги на мястото, където влязох да се къпя.
— Да, прав си, съвсем не помислих за туй! Какво мислиш да правиш сега?
— Като си почина, отново ще преплувам да потърся коня и оръжието си.
— Хм, момко, туй значи да злоупотребиш с божието търпение! Щом си решил тъй, никой не може да те разубеди! Почивай си, пък аз ще се заловя да оправя алигатора, ела довечера у дома, ще те чакаме за вечеря!
— Добре, непременно, сеньор Педросо.
Мъжете се сбогуваха. Дон Торибио, като се обърна, легна на тревата и веднага заспа под сянката на клонесто дърво, защото слънцето бе вече изгряло и почваше да става горещо.
Дон Хуан Педросо, като разсече с брадва гигантския алигатор, го хвърли в колата си п потегли, като още веднъж повтори поканата си към младия човек, но той спеше дълбоко и нищо не чу.
Алигаторите му бяха оставили доста работа, не случайно се умори. Тия грамадни земноводни, които живеят в реката и лагуните, са твърде опасни и свирепи. Понякога нападат и човека, макар да не е във водата.
Дон Торибио спеше вече три часа, когато го пробуди конски тропот съвсем близо до мястото, където лежеше. В първия момент не можа дори да си спомни как е попаднал тук, под това дърво, но скоро всичко му се проясни, неволно сви вежди, когато вдигна глава и видя пред себе си дон Рафаел Кастильо, който държеше поводите на два коня.
За миг дон Торибио скочи на крака и като кимна мълчаливо с глава към дон Рафаел, сложи ръце на гърди и зачака обяснение.
Тези млади хора бяха почти на една възраст; дон Рафаел бе красив, строен младеж с упорито гледащи дълбоки черни очи и под тези привидно гъвкави и изящни форми се криеше немалка сила.
— От призори ви търся навред, дон Торибио! — каза най-приятелски новодошлият. — Много се безпокоях за вас. Радвам се, че ви виждам бодър и здрав.
— Благодаря ви, сеньор Рафаел! Можах благодарение на вас и вашия брат да избягна сигурна смърт, което никога няма да забравя! Мога ли да зная защо тъй ревностно сте ме търсили сега?
— Да — отвърна младият човек, малко разочарован от официалния тон на своя събеседник, — както ви казах вече, безпокоях се за вас, не знаех жив ли сте. Още повече, оставихте в ръцете ни вашето сарапе и сомбреро, които искам да ви върна. Освен това брат ми, като минал край лиановия мост, случайно намерил коня ви — това красиво и благородно животно. Помислихме си, че твърде ще се зарадвате, като го видите отново, и аз го водя, както виждате!
— О, благодаря, благодаря, дон Рафаел! — извика развълнуван дон Торибио. — Извинете за студенината ми в първия момент: сам не зная какви глупави мисли се въртяха в главата ми, когато ви видях. Изглежда, още съм под впечатленията от нощното събитие! Извинете още веднъж, вие и брат ви сте добри и великодушни и не зная кога и с какво бих могъл да ви се отплатя. Вярвам, че бог ще ми помогне да мога и аз да ви услужа!
— Извинете, но още не съм свършил — усмихна се дон Рафаел, — по време на нашата борба счупих пушката ви, а огнестрелното оръжие тук е рядко и скъпо, особено сега, когато дори с пари трудно може да се купи пушка. Зная, че ловец без пушка може да умре от глад в гората; мисля, че и вие също сте ловец.
— Да, доста съм беден, за да мога да си купя друга пушка, преди да минат няколко месеца. Ако искахте, можехте да ме убиете, но предпочетохте само да ме обезоръжите. Признавам, че напълно съм заслужил този жесток урок… Но да не говорим за туй!
— Не, напротив, да поговорим още малко.
— Както обичате, но защо? — с тъжна усмивка каза той.
— Недейте мисли, дон Торибио, че настоявам за този разговор, за да засиля още повече чувството ви на съжаление за тази загуба. О, не!
— Не се оправдавайте — прекъсна го дон Торибио, за тези няколко часа можах толкова да ви опозная, че ви смятам, повтарям, не само за мой спасител, но и за човек с благородно сърце и възвишена душа. — Щом е тъй — подзе засмян дон Рафаел, — позволете ми поне да заменя строшената от мен пушка с тази!
— Сеньор! — извика дон Торибио.
— О, не ми отказвайте, моля ви. Имам няколко такива пушки и вярвайте, че тази е най-хубавата. Обаче тя не е подарък, а само замяна. Нали счупих пушката ви. Да не спорим повече, щастлив съм, че се съгласихте да приемете тази пушка. — С тези думи дон Рафаел връчи на дон Торибио една съвсем нова чудесна пушка. Той почна внимателно да я разглежда.
— Тази пушка е скъпа. Освен туй е доста ценна! — радостно извика той, след което лицето му изведнъж се натъжи и като я върна на своя великодушен враг, той каза:
— Извинете, дон Рафаел, но не мога да я взема.
— Защо?
— Защото тя е твърде скъпа. Моята бе една проста стара пушка, която случайно купих за една унция* от някакъв английски капитан.
[* Унция — стара испанска златна монета — бел. ред.]
— Преди да откажете, изслушайте ме — бързо възрази дон Рафаел. — Един френски кораб потъваше край нашите брегове от страшен ураган. Брат ми и аз случайно се намирахме близо до Сан Блас. Без да мислим за опасността, която ни заплашваше, седнахме в една лодка и отплувахме към потъващия кораб; после с божията помощ го изтеглихме благополучно до порт Сан Блас. Тъй спасихме не само кораба и ценния му товар, но и капитана с целия екипаж. Наистина, то бе само един щастлив случай. Като искаше да ни се отблагодари и като видя, че не искаме да приемем никаква парична награда, капитанът настоя всеки от нас да вземе по един сандък пушки и по сандък с пистолети от Версайския завод, който е на първо място в Европа. Той насила заповяда да свалят на брега четирите сандъка, като ни уверяваше, че нямаме право да отказваме оръжието сега, когато цялата наша страна е въстанала и има нужда от оръжие. Мисълта на капитана бе ние да раздадем оръжие на ония наши приятели, които имат нужда от него. Тъй че сега, когато, ви предлагам това оръжие, аз само изпълнявам едно желание на капитана. Още веднъж ви моля да вземете пушката, а тоя чифт пистолети са от брат ми, Лоп. След всичко, което чухте от мен, няма да бъдете прав да откажете оръжието! — При тези думи той повторно подаде на Торибио пушката и чифта пистолети, които извади от пояса си.
— Какво да правя, трябва да ви се подчиня! — отвърна полушеговито, полурадостно младият човек.
— А сега, надявам се, че ще се разделим като приятели! — каза дон Рафаел, като му протегна ръка.
— Да, сеньор, вие и брат ви бяхте твърде великодушни към мен! — отвърна Торибио с най-сърдечен и задушевен тон.
— А баща ни?
— Баща ви — повтори цял пребледнял младият човек — бе жесток към мен и неумолим към моята вина, за която твърде жестоко бях наказан с онова, което чухте от устата на вашата прекрасна сестра доня Асунта.
— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — баща ни е стар и добър, но само неумолим и непреклонен, както повечето хора на негова възраст. Нима тъй силно го мразите за неговата избухливост, за която и той сега съжалява, вярвайте!
— Няма да бъда прав, ако възненавидя баща ви, дон Рафаел. Ще се помъча да забравя онова, което искаше да ми стори, като помня как вие и брат ви постъпихте с мен. Пък и той ще се успокои, защото след два дни аз няма да бъда вече в тукашните гори; ще ги напусна, може би завинаги! — добави той, сърдечно сломен.
— Как?! Искате да напуснете горите, където сте се родили и сте живели щастлив и свободен живот?
— Да, налага се — въздъхна Торибио. — Искам всичко да забравя и да бъда забравен. До този момент животът ми не бе такъв, какъвто би трябвало да бъде. За много неща сам съм си виновен. Доня Асунта каза истината: аз съм долен човек, но искам да изкупя миналото си. Днешният урок не е изгубен за мен!
— Кажете ни какво ще стане с вас в чуждите краища, които не познавате?
— И аз не зная! Но Бог, който вижда разкаянието ми, ще ми помогне, уверен съм. Един смел човек на добър кон и добре въоръжен никъде не пропада, още повече у нас. Твърде възможно е да отида или при мексиканците, или при испанците.
— Помислете добре: това е един сериозен въпрос! — Всичко обмислих, дон Рафаел! Ще замина може би още тази вечер, затуй приемете моя последен поздрав и сърдечна благодарност, и ако позволите, още няколко думи…
— Моля!
— Дори ако това се отнася за доня Асунта? — с горчива усмивка запита Торибио.
— Защо не? Ще й предадем точно вашите думи.
— Благодаря. Кажете й, че нейните упреци ме направиха съвсем друг човек, че напускам родните гори със сърце, изпълнено със скръб, като се надявам, че скръбта и страданията ще ме преобразят. Предайте й, че моето най-горещо желание е да я видя щастлива и че аз винаги ще се моля за нейното щастие.
— Всичко ще й предам, дон Торибио!
— Благодаря ви, сеньор! Простете, може би няма да се видим вече!
— Кой знае! Може би ще се видим някъде много по-рано, отколкото мислите; казват, че испанците вече идвали насам.
— Дай, Боже, да не припарят тук!
— Амин! От все сърце го желая! Прощавайте и всичко хубаво!
— Благодаря! Бог да ви пази!
Младите хора силно стиснаха ръцете си, казаха си още няколко думи, след което дон Рафаел се метна на коня си.
— Довиждане! — извика той, като пришпори своя мустанг.
— Сбогом! — тъжно отвърна дон Торибио, но другият вече не го чу.
Щом дон Торибио остана сам, случи се нещо небивало.
Този горд и твърд човек изведнъж свали от себе си маската на стоицизма и като доближи коня си, прегърна шията му и почна особено ласкаво да го милва, да му говори като на човек, като на близък приятел и заплака… Този прекрасен кон бе едничкият му верен другар, към който бе привързан с цялата си душа, върху благородното животно изливаше цялата си любов, която не намираше върху кого да прояви.
Преди няколко години дон Торибио по време на своите дълги пътувания из Сонор и тайнствените дебри на Аризона случайно попадна на стадо степни диви коне. След като подгони, улови с ласото си най-хубавата кобила, на която даде известното име Линда.
Чистокръвен степен мустанг, Линда същевременно бе гиздав походен кон, неуморим и издържлив, стегнат, лек и рядко красив. Дон Торибио едва ли не го боготвореше; грижеше се за него като майка за любимото си дете и умното животно разбираше всяка негова дума и движение, подчиняваше му се с особена готовност.
Един богат и виден испанец, очарован от небивалата красота на Линда, предложи на дон Торибио хиляда и петстотин пиастра, които представляват цяло състояние за един такъв авантюрист, който живее ден за ден с каквото му попадне. Но младият човек рязко отказа да се раздели с коня, въпреки че настойчивият купувач все повече и повече увеличаваше цената, докато утрои първата сума. Но и тази голяма сума не съблазни дон Торибио. Освен това, боейки се да не би именитият испанец да нареди да откраднат коня, който не може да купи с пари, дон Торибио, без да каже някому, скоро напусна мястото, където живееше настойчивият купувач.
По стечение на обстоятелствата веднъж, когато дон Торибио бе на лов, срещна един вожд на команчите, собственик на красив жребец, който по нищо не отстъпваше дори на Линда. Чрез различни и не особено ценни подаръци дон Торибио се сдоби с това, което желаеше. След дванайсет месеца Линда му роди прекрасно жребче, което нарече Линдо. Дон Торибио прояви към жребчето най-нежни грижи и благородното животно толкова се привърза към господаря си, колкото и той към него. Линдо стана на пет години и дон Торибио от една година го яздеше, а Линда преди пет месеца почина от кръвоизлив. Дон Торибио дълго плака и тъгува за любимия си кон; зарови го дълбоко в земята и мястото затрупа с тежки камъни, за да не го изровят хищните зверове.
Трябва да се живее в степите и горските дебри на американските савани, за да се види колко е скъп конят за своя ездач, как може да се привърже към него, как това благородно животно може да стане най-близък и скъп другар на човека, попаднал самотен сред безлюдните степи и заспалите девствени гори. Човек, който изгуби тук коня си, е обречен на сигурна смърт. Кой ще му посочи без този верен спътник и водач непознатия брод на реката? Кой ще открива завеяните в пясъка следи? Кой ще намери пътя и ще го прекара през непроходимите мочури и блата? Кой, ако не верният кон? Дон Торибио тъй обичаше коня си и тъй вярваше в него, че никога не го връзваше и не спъваше краката му. В оная нощ, когато отиде на свиждане с доня Асунта, трябваше да го върже за едно дърво, защото конят щеше да тръгне след него. През цялата нощ се безпокоеше за съдбата на коня си, а когато дон Рафаел го доведе, дон Торибио тъй се зарадва, че едва сдържа вълнението си и в душата си реши да остане вечно признателен на човека, който му върна коня.
Когато премина първата му радост, че видя Линдо, дон Торибио облече отдавна изсушените на слънцето, дрехи, оправи се, колкото можа, и като наметна своето сарапе, весело се хвърли на седлото и полетя към колибата на дон Хуан Педросо, на пет-шест мили от мястото, където се намираше дон Торибио.
След като се отдалечи малко, дон Торибио поразмисли, че понеже е още рано — около три часа след обяд, няма защо да бърза. Нещо повече, от вчера не бе турял троха хляб в уста и нямаше да бъде лошо, ако спре край потока под сенките на високите палми и потърси в дисагите нещо за ядене. След проверката се оказа, че се намират два-три морски сухара, малко козе сирене и едно красиво и голямо шише, за съжаление празно, но тютюн и царевични листа имаше в изобилие.
Американците са народ твърде умерен в храната и в пиенето на вино; много малко им трябва, за да поддържат живота си. Затова, имайки предвид обилната вечеря, младият човек реши да изяде своите хранителни запаси, като не забрави да подели братски сухарите с Линдо. Като пийна вода, смесена с ракия, дон Торибио сви цигара и запуши.
Но преди да помисли за себе си, младият човек отпусна коня си и го остави на воля да се наслади от сочната зелена трева.
В седем часа вечерта, тоест скоро след залез слънце, дон Торибио спря коня си пред колибата на Хуан Педросо. Там вече го чакаха. В момента, когато слезе от коня, вратата на колибата се отвори и на прага се появи приветливо засмян дон Хуан.
— Добре дошъл, момко, отдавна те чакам, дори взех да се безпокоя, че няма да дойдеш.
Този път старият ловец говореше със съвсем друг тон в сравнение със сутринта. Сегашният добродушен и сърдечен тон съвсем не му прилягаше, което Торибио много добре знаеше. А понеже привидната любезност на старика му се видя подозрителна, младият човек реши да се държи нащрек, но разбира се, с нищо не се издаде, че вижда в държанието на старика нещо особено.
Когато отведе коня си в яхъра, разседла го, изтри го, той му даде храна, като всичко вършеше бавно и кратко отвръщаше на стареца, който стоеше при вратата на яхъра.
— Е, сега съм готов! На вашите услуги съм, драги домакине! — каза дон Торибио. — Извинете, че толкова дълго се занимавах с моя Линдо, но нали знаете колко се обичаме с него.
— Да, момко, не виждам нищо лошо в туй, всеки ездач трябва да се грижи за коня си.
— Радвам се, че и вие мислите като мен — отвърна младият човек, влизайки с в голямото помещение, — а къде е доня Леона, защо не я виждам?
— Не се безпокойте за нея, момко! — отвърна с привичен сарказъм старикът. — Тя е в кухнята и сега ще дойде. Както виждаш, масата е сложена и само теб чакаме!
— За бога, нима не го знаех? — отвърна с усмивка дон Торибио.
Тук ще кажем няколко думи за пояснение на току-що произнесената от дон Хуан фраза: „Ти виждаш, че масата е вече сложена.“
В отдалечените от столицата полудиви провинции на Мексико преди тридесетина години под тези думи се разбираше нещо съвсем друго от онова, което сме свикнали да разбираме. Дори в самото Мексико преди двайсетина-трийсет години най-богатите жени от висшето общество с готовност се хранели в кухнята заедно с прислугата от обща чиния, като вадели с ръка късовете, без да си служат с нож или вилица.
У дон Хуан тая привичка съществуваше още по-рано. За маса служеше рогозка, постлана на пода, а три царевични тортилас* заместваха чиниите и сочеха местата на гостите и домакините.
[* Тортилас — питки]
Не се виждаха нито чашки, нито питиета. Мексиканците сядат на масата, без да пият нещо, а го пият след обяда или вечерята. Срещу всяка от трите царевични тортили имаше по една суха баничка от царевица, която служеше за подложка и чиния, а после да бъде изядена на закуска.
Този чудат начин на хранене е завещан на мексиканците от испанците, които пък го усвоили от арабите старите владетели на Испания. В Изтока и досега е запазен този обичай: в Египет, Турция, Персия, Гърция, дори в Индия. Но на Изток е прието да се измиват ръцете преди ядене, докато у мексиканците този хигиеничен обичай не съществува.
При последните думи на стареца една от вътрешните врати се отвори и се показа млада осемнайсетгодишна девойка, извънредно красива. Но в нейната горда и надменна, енергична и малко сурова красота имаше нещо властно, импониращо. Нейният огнен поглед излъчваше някаква загадъчна морна нежност, но вечно засмяната, разкошна алена уста понякога изразяваше нещо много по-друго от нежност и ласка.
Стъпката й, горда и величествена, имаше онази неподражаема гъвкавост, присъща, види се, на всички андалуски; нейният мил и мелодичен глас звучеше понякога твърдо и решително, преливащ се в контраалтови тонове Тази несравнимо красива девойка едновременно привличаше и отблъскваше, за нея напълно можеше да се каже, че е и ангел, и прекрасен демон: тъй силно бушуваха в младата й душа огнено-бурните страсти.
— А — обади се тя, като весело се обърна към дон Торибио, — трябваше една случайна среща с татко, за да ви припомни за нашето съществуване.
— Не говорете тъй, Леона — отвърна любезно младият човек, — всеки, който ви е зърнал поне веднъж, би желал, постоянно да ви вижда!
— Ще благоволите ли да чуете?! Кой ви е научил да говорите тъй сладко и тъй хубаво? Дали не е доня Асунта? Предупреждавам ви, сеньор, за мен туй са напразни усилия!
— Колко сте лоша — шеговито добави младежът, — не напразно ви наричат Леона*. Изглежда, че обичате да хапете всички, които ви обичат!
[* Леона — лъвица (исп) — бел. ред]
— Да, да, момко — подкрепи го старикът, — обаче е време да вечеряме, ще стане късно!
— Веднага, татито — обади се девойката, все тъй весела. — Нали чаках да дойде този хубав момък, тъй любезен — издума тя й изчезна зад вратата.
— Какъв мил характер у тази девойка! — извика след нея старият ранчеро. — Колко щастлив баща съм аз!
„Хм! — помисли си дон Торибио. — Какво значи туй? Навярно става нещо: днес просто не мога да позная този стар хитрец! Във всеки случай ще бъда нащрек: вижда се, че иска да ми устрои някоя мръсна игра! Не можах да видя доня Мартина — продължи той на ум, — дали не е болна?“
— Жена ми почиства кухнята, скоро ще я видиш. Тя ще ни прислужва. А, ето я и нея.
И наистина в стаята влезе жена, която носеше с две ръце грамадно кипящо блюдо. Не беше млада, но мършавото й жълто лице я правеше още по-стара. Това бе Мартина Педросо, съпруга на нашия ранчеро. Като млада е била твърде красива жена, но сега от лош живот, от мизерия и други причини, които не съобщаваше никому, наистина изглеждаше страшно грозна.
Прочее, такава е участта на всяка жена в тези знойни слънчеви южни страни: колкото на младини е по-красива и по-прелестна, толкова по-грозна става на старини.
Изглежда, че доня Мартина бе приятна на младия човек, с когото размени няколко думи. После, като използва момента, когато мъжът й бе зает с нещо странично, за миг се наведе над дон Торибио и пошепна:
— Пази се, момче!
Сетне сложи чинията на масата точно по средата и викна:
— Можете да седнете!
„Да, не съм се лъгал. Против мене се крои нещо!“ — пошепна си дон Торибио.
Седнаха да вечерят.
Всеки взе своята суха, тънка и още гореща питка, протегна ръка и тури от чинията онова късче, което му хареса.
Първото ядене бе, разбира се, неизбежно боб с индийски чер пипер, което се среща навсякъде в Мексико. След това доня Мартина сложи на масата къс от печен алигатор, също посипан с пипер, козе сирене и плодове: банани, ананаси, гуяви, лимони и други. Плодовете се купуваха от пазара в Сан Блас, защото жителите на тая страна избягват градинарството и поддържат с гражданите връзки, за да разменят дивеч срещу плодове.
Началото на вечерята премина в мълчание; всички бяха гладни и ядоха с апетит. След като се нахраниха и донесоха сирене и плодове, започна оживен разговор. Самият разговор, шеговит и злъчен от страна на младата девойка и неизменно сдържан и любезен от младия човек, го убеди, че приключението от миналата нощ бе известно не само на дон Хуан, но и на Леона. Дон Торибио отричаше, бранеше се, доколкото можеше и упорито поддържаше оная версия, която поднесе на старика дон Хуан. Той малко участваше в разговора между младите хора; само одобряваше техните остроти и бележки с намигване и смях, и усилено посръбваше вино, като не преставаше да пуши цигара след цигара и се опитваше да налива в чашата на госта, но той упорито отказваше да пие.
Дон Торибио изобщо бе предпазлив човек, а понеже доня Мартина го бе предупредила за възможната опасност, той стана още по-предпазлив. Като разговаряше с доня Леона, той постоянно мислеше как да се изскубне от това място.
Най-после към девет вечерта младата девойка стана и с ироничен тон се сбогува с дон Торибио, като му каза, че отива да си легне. Доня Мартина се бе прибрала в стаята си, но преди да излезе, многозначително изгледа младия човек и без да я видят другите, допря пръст до устните си.
Мъжете останаха сами.
Дон Торибио постоя една минута след излизането на доня Леона и също стана.
— Как, и ти ли напускаш масата; момко? — попита дон Хуан.
— Да — отвърна дон Торибио, — трябва да се пораздвижа.
— Прекрасно, но мисля, че то няма да ти попречи да изпиеш с мен чаша вино или ракия.
— Благодаря — каза дон Торибио, — знаете, че не пия.
— Да, сега ми се виждат съвсем мокра кокошка, а по-рано не се боеше от чаша добро вино.
— Не споря, но всичко мина и замина, виното и ракията са лоши съветници, на които съвсем не се доверявам. Дано никога не опитам нито едното, нито другото!
— Глупости! Виното весели сърцето, а ракията ни прави да виждаме всичко в розова светлина. И тъй, да вдигнем чашите, момко!
— Нито капка! Казах — вече, че няма да пия.
— Ех, както искаш. За твое здраве! — И старикът пресуши чашата си. Тя не бе първата чаша, затова според неговия израз дон Хуан започна да вижда всичко в розова светлина.
— Слушай, я поседни! — обърна се той към младия човек.
— Защо?
— Да си поговорим и да посръбнеш.
— Но аз не пия!
— Ех, все едно! Ще пиеш чиста водица!
— Но и вода не искам, пък и късно стана вече. — Не е ли все едно за нас?
— За вас може да е все едно, но за мен — не! Чувствам се уморен, а пък имам повече от три мили до дома.
— Какви ги разправяш, момко? — прекъсна го старикът с преплитащ се език. — Мислиш ли, че тъй лесно ще те пусна?
— Ех, дявол да го вземе, нали вече е време!
— Какво от туй? Можеш и тук да преспиш! Място има.
— Благодаря, предпочитам да се прибера у дома.
— Винаги можеш да го сториш! И там никой не те чака!
— Кой знае?!
— Поседни, момко, искам да ти кажа нещо.
— Да ми кажете, на мен? — повтори младият човек и наостри уши.
— Да, нещо сериозно!
— Да се говори за сериозна работа, след като е изпито толкова вино, съвсем не сте във форма!
— Не, не чувствам се отлично! Зная, че ти си едно славно момче, искам да те взема за съдружник, за да спечелиш изведнъж четири хиляди пиастри. Хм, какво ще кажеш?
— Много добре, ако е истина, но сега главата ми се върти.
— Мислиш ли? — засмя се старикът. — Не, грешиш, пък и работата съвсем не е рискована.
— Е, както кажете! Съгласен съм, че не е тъй. Само ще ми позволите да си отида, защото виждам, че се подигравате с мен, дон Хуан.
— Не, ще видиш! Давам ти честна дума, че няма да съжаляваш, ако ме послушаш. — И старикът хвана младия човек за наметката. Сарапето се отвори и се показаха два дълги пистолета, които дон Торибио бе мушнал в пояса.
Щом ги видя, старикът неволно потрепера, после, като изгледа иронично младия човек, добави:
— А, прекрасно оръжие имаш! Ха-ха! Отде си го пипнал, дявол да го вземе?
— Не съм ги откраднал — сурово отвърна младият човек, — а ми ги подариха. Виновен съм за смъртта на няколко души, но крадец никога не съм бил! — тъжно отвърна той. — Никога не вземам чуждо.
— Да, да, не те виня. Зная, че не си крадец. Е, доволен ли си?
— Не, веднъж го казахте, значи мислите, че съм крадец.
— Съвсем не, дявол да го вземе! Никога не съм мислил подобно нещо! Обаче да си дойдем на думата.
— Не, то не ме интересува.
— Но трябва да ти обясня всичко.
— Не желая. Отказвам се!
— Защо тъй? — запита старикът, като сви вежди. — Не ми ли вярваш?
— Не, не, чисто и просто не искам да участвам.
— Хаа! Чудно! Навярно си забогатял?
— Аз ли? — засмя се младият човек. — Засега имам две златни унции и шест пиастра.
— И при това положение ти се отказваш от две хиляди пиастра, които ще ти се паднат?
— Да!
— Е, тогава или си побъркан, или се подиграваш с мен!
— Нито едното, нито другото! При изгрев слънце заминавам.
— Ти заминаваш? За дълго ли?
— Завинаги.
— Как? Искаш завинаги да напуснеш горите, където си роден, където си израсъл?
— Да, трябва! Реших!
— Наистина. Сигурно са ти направили твърде примамливи предложения, щом решаваш да скъсаш с родните места.
— Никой нищо не ми е предлагал, нито обещавал: заминавам по свое желание и не искам повече да остана тук.
— Къде ще отидеш?
— Още не зная.
— Как не знаеш?
— Вярвай, не зная. Ще отида където очите ми видят.
— Виждам, че си полудял.
— Може би, не споря.
— Туй, за което ти говорих, е само шега. Исках да изпитам твоята честност. Но ти юнашки устоя на думата си, а това ме радва. Да си призная, твърде бих се затруднил, ако поискаше да ти поясня казаното.
— Вярвам, защото още от първите ви думи разбрах, че се шегувате.
— Е да, това беше само шега и нищо повече! — настоя домакинът. — И много добре ще сториш, ако на никого не споменеш за нея.
— Не съм свикнал да бъбря и…
— Не, не, зная — изведнъж го прекъсна дон Хуан, — но човек понякога неусетно се увлича и говори повече отколкото трябва.
— Е, няма защо да се безпокоите от мен! Дори да кажа нещо, пак няма да бъде нещо лошо.
— Хм, кой знае, лошите езици може да ме обвинят, че искам някого да убия или ограбя.
— Да… — проточи глас младият човек — но по изгрев слънце си отивам и вече няма да се върна тук!
— Тъй, ти си отиваш… Всъщност отлично постъпваш! За такъв млад като теб няма нищо по-добро да потърси другаде работа.
— Значи намирате, че добре постъпвам, като напускам тези краища? — иронично запита младият човек.
— Да, за твоя полза. Да видиш свят и хора, туй дава на човек повече опитност и знание.
— Ех, драги ми. Отивам да приготвя коня.
— Върви, момко! Върви, но си дръж езика!
— Бъдете спокоен!
— Но ето какво, да не си отидеш, без да се сбогуваш с мен!
— Добре! — Торибио излезе от стаята, като остави ранчерото в обществото на шишетата, които, ако се съди колко усилено домакинът се занимава с тях, скоро трябваше да бъдат пресушени до дъно.
Дон Торибио бързо влезе в конюшнята, като тихичко подсвирна. Едно цвилене бе отговорът и умното животно веднага почна да търси с муцуна рамото на господаря си.
— Е, ще вървим, Линдо! Ще вървим, мили мой! — добави младият човек, като зацелува ноздрите му и подаваше на своя любимец захар.
После грижливо оседла коня и като метна поводите върху седлото, излезе от конюшнята, а Линдо тръгна след него като куче. Щом затвори конюшнята, дон Торибио тръгна към къщата, но преди да стигне до нея, видя под бледата лунна светлина някаква бяла фигура, застанала неподвижно пред сайванта, в която веднага позна Леона. Веждите му се свиха: по лицето му се прочете досада и явно недоволство.
„Какво иска тя от мен? — помисли той. — А пък аз се надявах, че няма да я видя вече.“
Все пак продължи напред.
— Вие ли сте, Леона? — запита любезно той. — Да не сте болна? Мислех, че отдавна сте легнали да спите.
— Не! — тъжно отвърна тя. — Не съм спала и не съм болна, а чаках вас.
— Чакали сте мон, Леона? И да се видите с мен, рискувате да се простудите и заболеете? Влезте вкъщи, моля ви!
Девойката отрицателно поклати глава.
— Не! — рязко отвърна тя.
— Но баща ви е тук, не спи и какво ще стане, ако ни чуе?
— Ще ме убие. Защо ми е животът, когато не ме обичате, Торибио! — тъжно издума тя.
— Леона!
— О, бъдете спокоен — каза тя, като широко отвори вратата на голямата стая, — няма да ни чуе: той спи пиян и ще се събуди най-рано след няколко часа!
Наистина дон Хуан Педросо спеше пиян, прострян на пода.
— А майка ви? — каза младият човек.
— О, майка ми знае всичко! Тя долови любовта ми и аз трябваше всичко да й призная. От нея никак не се безпокойте, дон Торибио, тя ме съжалява и плаче заедно с мен, като се мъчи да ме утеши, откакто узна, че сте ме изоставили.
Девойката съвсем се бе променила; нищо не бе останало от нейната надменност. Сега изглеждаше като кротко, любящо същество, изоставена жена, която плахо се опитва да свърже отново скъсаната, но скъпа за нея връзка с любимия човек.
— Както и да е, но неприлично е пред очите на баща ви…
— О, ако това ви смущава — с тъжна усмивка отвърна тя, — тогава да отидем там, под дърветата, където никой няма да ни види, нито да ни смущава!
— Не можем ли да отложим този разговор за друг път?
— Не — рязко отвърна тя, — не, трябва веднага да свършим всичко! Трябва днес да говоря с вас!
— Както обичате! — съгласи се дон Торибио.
— Благодаря! Почакайте ме една минута! — при тези думи тя с бяг се втурна вкъщи и се върна с пушката на дон Торибио.
— Вземете — обади се тя, — сега няма защо да се връщате за нея у дома.
Младият човек мълчаливо взе пушката си и тръгна с Леона.
Линдо вървеше след тях.
Когато се отдалечиха на стотина крачки от дома, влязоха в малка гора, гъстите сенки на която напълно ги скриваха от чужди погледи.
Зъбите на младата девойка нервно тракаха, тя бе бледа, а очите й мрачно горяха.
— Наистина, вие ме плашите, Леона — каза Торирибио, — не ви ли е твърде студено?
— Нищо, изгаря ме вътрешен огън! — отвърна тя с някакъв загадъчен тон.
— Съжалявам, защо не почакаме до утре?
— До утре! — с горчива ирония добави тя. — Кой знае къде ще бъдете утре; не се опитвайте и сега да ме мамите, Торибио! Чух разговора ви с татко; стоях до вратата и нищо не продумах. Тръгнах след вас към конюшнята. Когато оставате самичък с Линдо, говорите му като на приятел, не го лъжете, нито пък мамите! — каза девойката, като галеше с нежната си ръка шията на верния кон, който при нейното допиране нежно изцвили от удоволствие.
Младият човек, смутен, мълчаливо отпусна глава.
— И тъй, вие тръгвате, Торибио? — тъжно запита тя. — Кажете ми защо си отивате?
— И аз не зная — смутено отвърна той. — Тукашната гора ми става отвратителна, мразя я! Искам на всяка цена да напусна тези краища, макар сърцето ми да се къса.
— Вие ненавиждате мен, Торибио, а не гората.
— Ах, Леона! Как можете да говорите тъй? — извика той.
— Често съм чувала да се говори, че силната любов се превръща в омраза, а по-рано вие ме обичахте, Торибио! Това го чувствам също тъй, както сега чувствам, че не ме обичате.
— Грешите, Леона. Все още ви обичам.
— Да, като сестра и вече ми го казахте — тъжно добави тя. — Боже, дотук ли трябваше да стигнем е нашата безумна любов, каквато хранехте към мен и за която ми казвахте, че е вечна и безсмъртна!
— Леона, не говорете тъй!
— Или може би бягате от друга любов? — добави тя, запазвайки хода на мислите си, без да чува неговите думи. — Вие бягате от друга жена, която обичате, но която ви отбягва? Да, Асунта е твърде добра и много кокетна — тъжно добави тя, — малко й е, че води за носа двамата си братовчеди, сега търси трети човек.
— Леона! — извика младият човек с треперещ глас. — Кои зъл демон ви учи да говорите тъй за една свенлива, скромна и добродетелна девойка с душа, светла като кристал?!
— А-а — злъчно поде Леона, — вие я защитавате? Прекрасно! Само то липсваше! Аз, разбира се, не съм свенлива, нито скромна, душата ми не е като кристал! Кой е виновен за това? Кой ме накара да забравя и тая женска свенливост, която тъй много краси една девойка? Кажете, дон Торибио, кой го стори? Каква нещастна страст ме накара всичко да забравя и ме тласна в бездната, където загивам? О, с каква магия можа тази девойка да ми отнеме твоята любов? Че е добра — да, добра е, но и аз не съм лоша! Или любовта й ви привлича? Но тя не само ви отритва, а дори ви презира! Знаете ли го?
— Леона! — викна младият човек и сърдито тропна с крак.
— О, сърдете се колкото обичате, оскърбявайте ме! Малко ме е грижа, сега мога всичко да ви кажа и сте длъжен да ме изслушате! Мен не можете да ме излъжете с оная глупава басня, която съчинихте за баща ми; зная всичко, което се разигра оная нощ между вас и Асунта: мен не можете да ме излъжете!
— Как?! — извика той. — Вие сте ме шпионирали?
— Защо не? — гордо отвърна тя. — Аз държа на чувствата си. Вие ме зарязахте, изоставихте, Торибио, затуй имах право да ви проследя, да науча коя е моята съперница, коя е жената, която ми ограби вашето сърце.
— Не, туй е ужасно, Леона! Тази постъпка е долна, отвратителна!
— Не е отвратителна, а справедлива! Искам да отмъстя и то е мое право. Искам да зная какво съм сторила, че вие изведнъж престанахте да идвате там, където устройвахме нашите срещи. Аз ви следих. През тези четири месеца не вършехте нищо, без да ме известите.
— О, това е възмутително, ужасно! И вие наричате това любов?
— Не любов, а страст, лудост, всичко, каквото искате, а най-вече отчаяние. След като ме съблазнихте, след като ми отнехте завинаги спокойствието, решихте без никаква причина да ме захвърлите, и то тогава, когато забравих всичко на света, всичко жертвах! След тия отвратителни и подли постъпки имате смелостта да се възмущавате! И за всички мои мъки и оскръбления да не ви отмъстя? Не, Торибио! Това вече е прекалено! Странно, от каква ли глина ви е направил Господ! Вие, мъжете, не сте хора, вие сте по-лоши дори от зверовете; за да задоволите вашите капризи, вашите долни инстинкти и суетност, избирате най-честните, най-чистите и невинни девойки! А когато те, заблудени, повярват на вашите лъжовни уверения и ви дадат всичко, което имат, и се чувстват щастливи, че могат да ви признаят любовта си, вие с възмутителен цинизъм ги отблъсквате и хвърляте в лицето им най-ужасни и унизителни оскърбления; на тяхната скръб и унижение гледате като на победа. И скоро ги предавате на поруганието и безчестието на тълпата! Това е греховно, ужасно, тежък грях, Торибио! Грях, който иска изкупление и вика за отмъщение. Вие завинаги сте поругали честта и разбили живота на тази девойка, като сте я заклеймили с вечен позор.
— Леона — студено отвърна младежът, — всичките ви обвинения са несправедливи и ако знаехте защо…
— О — прекъсна го тя, — горкият невинен младеж, чистата душа! Защо да не ви кажа открито, че ви преследвах с любовта си, молех ви да ме обичате и най-после чрез разни уверения и клетви ви съблазних?
— Не, Леона! Това е нетърпимо, не искам повече да ви слушам!
— Грешите, Торибио! Ще ме изслушате докрай: трябва да ме изслушате!
— Леона!
— Не, това го искам аз! Ще ме изслушате докрай! Познавам интригите ви с Мерседес, с Кармен и Педрита. Но тия временни увлечения не ме тревожеха: знаех, че тия жени не са опасни съперници за мен. Но от един месец вие навред преследвате друга жена — и тая жена е една сериозна моя съперница, защото въпреки кокетството й, тя наистина е чиста, свенлива и скромна, каквато някога бях аз, преди вие да… Но защо да си спомняме онова време — завърши тя. — То е минало и никога няма да се върне! И обезумяла от скръб, срам и позор, без да се помня, отидох при Асунта и всичко й казах, всичко, до най-малките подробности…
— Ти стори това? — разярен извика той.
— Да — отвърна тя, като се изправи в цял ръст и смело го загледа в лицето, — и ако е необходимо, бих го сторила още веднъж! Асунта е добра и хубава, но сърцето й никога няма да бъде ваше: тя го даде на друг!
— Какво ме интересува туй? — извика младият човек. — Аз не обичам тази жена, повтарям ви, не я обичам, едва я познавам и само веднъж съм говорил с нея.
— Да, миналата нощ! — насмешливо отвърна Леона.
— И туй знаете!
— Да, зная, всичко зная — викна тя с остър и рязък глас. — Зная, че вчера сутринта сте приготвили един символичен букет и възседнал коня си, ловко сте го хвърлили през отворения прозорец в стаята на Асунта, но тя не е била сама в стаята, а с друга девойка. И тая девойка бях аз!
— Вие? О, демон!
— Да, аз! И понеже Асунта е неопитна и не знаеше смисъла и значението на букета, а го сметна за обикновена любезност, аз й поясних смисъла и значението му, които добре познавах. Освен това се скрих в храсталака на две-три крачки от мястото, където се срещнахте с нея, а вие нищо не подозирахте. Чух целия ви разговор с Асунта и само когато излязоха чичото и братовчедите й и се почна борба между вас, тогава избягах, достраша ме да не ме открият.
— Ах! — въздъхна той.
Леона разбра смисъла на въздишката му и иронично се усмихна.
— Е, но то не е всичко. Избягах оттам и се скрих на друго място, откъдето наблюдавах, докато дон Лоп и дон Рафаел по заповед на баща си ви хвърлиха от лиановия мост в реката. Тогава, щом чух падането във във водата, ужасих се, изгубих съзнание, като мислех, че е свършено с вас.
— Навярно това ви зарадва, нали, Леона? Но както виждате, аз съм жив и здрав; значи радостта ви е била прибързана.
— Вие сте жесток и несправедлив, Торибио. Нали ви казах, че макар оскърбена и нещастна, не съм престанала да ви обичам.
— Чудна любов имате! — отвърна недоверчиво той. — Бих предпочел ненавистта. Ще се помъча и аз да бъда откровен като вас — студено добави той. — Всичко, което казахте, е истина. Да, обичам Асунта и тъй като зная, че тя никога няма да ме обикне, предпочитам да напусна тези места завинаги, отколкото да страдам тук от безнадеждна любов, която ми е по-скъпа от живота.
— Да, но нали аз ви обичам! — извика тя с безкрайна сърдечна болка. — Какво ще стане с мен, ако ме напуснете? Докато живеехте тук, все още се надявах да ви върна при мен, да върна любовта ви.
— Лъгали сте се, Леона! — рязко я прекъсна той. — Не ви обичам вече, дори съм готов да ви намразя. В сърцето ми няма място за две чувства, всичко е свършено между нас! Няма да ви упреквам за вашето ужасно държание, но туй, което сега ми казахте, уби у мен последното ми чувство на съжаление към вас, което носех в душата си.
— О! — тъжно извика тя. — Вашите ужасни думи ме убиват.
— Не желая смъртта ви! И съм убеден, че не само няма да умрете, но дори скоро, може би няколко дни след като замина, ще се утешите с друг.
— О, туй е отвратително, подло, Торибио! Вие знаете колко горещо ви обичам!
— Зная само, че сте също като другите жени! — злъчно каза той. — Зная, че новата любов ще ви накара по-скоро да забравите старата.
— Но то е невъзможно, не! Нямате право да ме изоставяте тъй.
— Що за глупости! Повече от три месеца всичко между нас е свършено. Сега не оставаме ли равнодушни един към друг?
— Не! Вие няма да ме изоставите, то е невъзможно.
— Всичко е минало, не може да възкресим оная любов, която сами убихме!
— Може би — глухо отвърна тя — наравно с любовта стои дългът.
— Дълг! Какво значи туй? — засмя се той. — Нима съм ви обещал да се оженя някога за вас?
— Не, никога не сте ми го обещавали! Ние се обичахме и вярвахме, че любовта ни ще бъде вечна.
— Тогава?
— Тогава не бихте извършили в името на любовта онуй, което трябваше честта да ви наложи — рязко каза тя.
— Не ви разбирам! — отвърна той, като неволно трепна.
— А-а… не ме разбирате! — с горчива ирония извика тя.
— Честна дума! — студено настоя той.
— Е, как да се изкажа по-ясно?! Нима не можете да разберете, че ако отпътувате, с мен е свършено!
— Свършено! — отвърна той.
— Да, защото баща ми ще ме убие и е прав!
— Вие бълнувате, баща ви нищо не знае за нашата любов.
— Да — тъжно отвърна тя, — той нищо не знае за нея и може би още няколко дни ще бъде тъй, а после ще стане ясно за всички.
— Какво значи това? — попита той бледен.
— А-а! — викна тя отчаяна и обезумяла от скръб. — Сега нищо не знаеш и не разбираш, негодник, подлец!
— Леона!
— Тогава знай, подло човече, че грехът ни остави последици, които не мога вече да крия. Знай, че скоро ще стана майка.
— О! — извика той, като закри с ръце лицето си. — Е, най-после разбра защо не бива да ме зарежеш! Дон Торибио бързо вдигна глава, нервни тръпки полазиха по цялото му тяло, побледня като мъртвец, лицето му се пропи от адска злоба и ненавист и стана неподвижно като мрамор.
— Вие сте полудяла! Какво ме интересува дали сте бременна или не? Мога ли да зная какво е станало с вас през тия четири месеца, откакто се разделихме?
Ако е вярно, което казвате, поднесете тая радостна вест на когото искате, тя не ме интересува!
От тая жестока обида Леона цяла потрепера и нещо като вик на хищен звяр се изтръгна от гърдите й.
— О — изохка тя, — по-добре да умра, веднага да умра, отколкото да търпя такива обиди! О, негодник! — и тя падна на колене, защото краката отказаха да я държат. — Татко! Татко, защо не си тук, за да отмъстиш за дъщеря си?
— Тук съм! — чу се рязък и страшен глас и в същия миг се чу изстрел. Зад дърветата се показа човек с още димяща пушка в ръка.
Беше дон Хуан Педросо.
Леона се бе проснала в безсъзнание на земята.
Дон Торибио падна на земята. Ранчерото изглеждаше страшно развълнуван. Той мина край дъщеря си и отиде към младия човек.
— Как, мъртъв ли е? — бърбореше той. — Мерих право в сърцето и сега трябва да свърша с него.
При тези думи той предпазливо заобиколи и доближи неподвижно лежащия дон Торибио, влачейки след себе си пушката, която държеше в лявата ръка. Когато отиде при врага си, наведе се над него. Но за миг дон Торибио скочи на крака и като улови старика за гушата, изтръгна пушката и я захвърли настрани. Въпреки отчаяната съпротива на дон Хуан пъргавият и силен противник го повали на земята и го върза с връвта, която изтръгна от пояса на ранчерото и която сигурно бе приготвена за дон Торибио. По странна случайност куршумът на дон Хуан удари желязната скоба на дръжката на един от пистолетите, забодени в пояса на дон Торибио, и сплескан, падна на земята, без да го нарани. Затова пък ударът бе толкова силен, че младият човек падна по очи и лежа известно време в безсъзнание. За щастие той се свести точно в момента, когато старикът дойде при него. В миг събра всички сили и неочаквано се хвърли върху врага си, и след няколко минути борба можа да се справи с него.
— А! — викна той със злобна усмивка. — Значи това бе капан на бащата и дъщерята. Прекрасно!
— Подъл измамник — бясно извика дон Хуан Педросо, — мислиш, че съм спал през цялото време? Накарах майка й да ми признае! Известно ми е твоето престъпление, затова исках първо теб да накажа, а после нея.
— А, значи поканата ви е била само един капан?
— Да, капан, който приготвих за теб. Но имах нужда от явно доказателство за престъплението ти и тогава да ти отмъстя. Не напразно се престорих на пиян. И ти повярва! Ха-ха-ха!
— А, проклет старик! Трябваше на място да те убия! — сърдито извика младият човек.
— Хайде, убий ме сега! Иначе, знай, където и да отидеш, където и да се скриеш, ще те намеря и ще те убия!
— Няма да ви попреча и нито косъм няма да падне от главата ви, нали сте мой тъст! — иронично отвърна младият човек.
— И на нея няма да остана длъжен! Кълна се! — бясно извика старецът, като изгледа кръвнишки дъщеря си, която започваше да се свестява. — Щом си отидеш, ще я убия!
Дон Торибио сви рамене.
— Тези, които биват заплашвани със смърт, живеят дълго. Сега не можете да изпълните заканата и стига да искам…
— Убий ме, иначе двамата ще загинете от ръката ми!
— Какво ще кажете, Леона? — попита младият човек девойката.
— Той ми е баща — тихо зашепна тя, — предпочитам да умра, отколкото да живея опозорена.
— Аха! Е, какво ще кажеш сега, прекрасен измамнико? — със злобен смях запита старикът. — Само кръвта измива позора и тя ще умре простена!
— Нека бъде по-скоро! — помоли се младата девойка, като простря ръце напред. — Татко, благодаря ти за последните думи.
Настъпи дълго мълчание. Явно бе, че в душата на младия човек се извършваше тежка борба: у него се бореха ниските инстинкти и добрите начала и никой не можеше да победи.
Най-после дон Торибио се изправи, лицето му засия, чертите му придобиха мек израз, съчувствие и доброта.
— Вие няма да умрете, Леона — успокои я той, — аз не искам и няма да го допусна. Обичам ви и ще ви взема за своя жена!
Младата девойка устреми към него странен, почти безумен поглед.
— Боже мой! — извика тя, като притискаше с две ръце гърдите си. — Такова щастие след толкова дълги терзания! Не, просто не ми се вярва!
— Той лъже, глупачке — бясно извика ранчерото, пак се подиграва с теб… — и старикът направи отчаян, но напразен опит да се отвърже.
— Не, не лъжа — отвърна младият човек, — след два дни се венчаваме.
— Торибио — едва прошепна Леона, — истина ли е това?
— Кълна се! — извика той.
— Татко, прости ни! Той ще се ожени за мен, той ме обича. Какво повече искате от него? — обади се Леона, като коленичи пред баща си. — Простете вашите деца и ги благословете, грехът ми е заличен.
— Бъди проклета, дъще! И ти, и твоят безсъвестен съблазнител! Никога, никога, докато съм жив, няма да ви простя. Бог, който всичко вижда и чува, ще отмъсти за мен — бясно извика старецът.
— И тъй, вие не искате да простите на дъщеря си, вашето единствено дете? Оставате глух към молбите й, към сълзите и разкаянието й и не приемате предложението ми, с което искам доброволно да изгладя вината си?
— Махни тази паднала девойка, негоднико! Не ви познавам и нито искам да ви зная и двамата!
— Добре, ще си вървим, но Бог, когото призовавате против нас, ще остане глух към вашите клетви и въпреки тях ще ни пази!
— Махни се! Радвай се, мерзавецо, смей се над сегашната ми безсилна злоба, но ще дойде ден, когато с лихва ще ви платя за всичко!
— Бог да ви вразуми! — каза сдържано дон Торибио. — Сбогом!
— Не, довиждане и бъдете проклети! — извика старецът задавен от ярост.
— Да вървим, Леона — каза Торибио, като улови през кръста младата жена и бързо я повлече към дома.
— Прибери по-бързо нещата си — каза той — и ме чакай тук. Трябва да внимаваме да не бъдем преследвани поне докато премине опасността от гонитба.
Леона кимна с глава и влезе вкъщи, а той отиде в яхъра при конете на домакина.
Доня Мартина се бе пробудила. Като знаеше замислите на мъжа си, не можа да мигне още когато чу изстрела.
Дъщерята само с няколко думи и разказа всичко.
— Зная, че той никога няма да ви прости! — въздъхна доня Мартина. — Той е демон, а не човек! Трябва по-скоро да бягате. Ако ви догони, ще убие и двама ви. Нищо няма да му попречи да устои на страшната си клетва, ти го познаваш!
— Зная! — отвърна дъщерята и двете жени заплакаха прегърнати.
Ето че дойде и дон Торибио с два оседлани коня.
— Вече ви предупредих, сине! — каза доня Мартина.
— Благодаря, от сърце ви благодаря, драга майко! — горещо отвърна младият човек.
Набързо взетите дрехи и храна — всичко бе вързано за седлото и младежът заедно с годеницата си се метнаха върху конете.
— Легнете и спете, доня Мартина! Нищо не сте видели и нищо не сте чули. След известно време ще станете и след час ще отидете да отвържете негодника. Сбогом. Бог да ви пази!
— Всичко ще изпълня, дон Торибио! — захълца горката майка. — Знайте, че моята нещастна дъщеря няма никого другиго освен вас, който да се грижи за нея.
— Кълна ви се, че ще я направя щастлива! — отвърна младият човек.
— Мамо, и аз му вярвам — обади се засмяна през сълзи Леона.
— Сбогом, деца мои! Нека да ви пазят бог и моята благословия!
— Амин! — обадиха се в един глас двамата млади и бързо се понесоха на конете, а майката коленичи на земята и като вдигна очи към Гуаделупската Богородица, се моли просълзена почти до изгрев слънце.
А дон Хуан Педросо, изгубил съзнание от бясна злоба и ярост, още лежеше неподвижен на същото място, където го стави дон Торибио.

> 4

Дон Салвадор Кастильо от ранчото на Пало Мулатос, или по-право, от околността на Пало Мулатос, съвсем не беше жесток човек въпреки разигралата се сцена. Когато твърде буйната му кръв не кипваше и нищо не разваляше добродушното му настроение, дон Салвадор биваше добър и спокоен. Но като всички хора, свикнали със свободния и независим горски живот, който не понасяше никакъв гнет или тормоз, той не признаваше друга воля освен своята и не позволяваше никакъв контрол върху постъпките си. Не търпеше никакво противоречие, не отстъпваше пред никого, дома си управляваше като деспот. Не го тревожеше, че с това сам погазва свободата на волята и чувствата у тези, които зависят от него, а именно двамата му сина и племенницата му.
Децата му, израснали в абсолютна зависимост от волята му и свикнали от ранно детство да се подчиняват на заповедите му, доста търпеливо понасяха бащиния гнет, макар че бяха вече пълнолетни. Освен това подчинението им биваше облекчавано от тяхната прелестна братовчедка с нейните разумни съвети, давани предпазливо, като не се решаваше явно да критикува постъпките на баща им.
Дон Салвадор имаше брат, към когото, докато беше жив, изпитваше чувства на нежна привързаност и дружба.
Братът се ожени по любов за една бедна девойка, която след година умря при раждането.
Братът се казваше дон Естебан; от съпругата му остана доня Асунта, която вече ни е позната. Смъртта на жената хвърли дон Естебан в такова отчаяние, че започна да желае смъртта си. Като добър католик той не се решаваше да посегне на живота си, а си послужи с по-други средства за това. Като взе на ръце малкото сираче, той го отнесе при брат си, жената на когото бе още жива по онова време, и каза:
— Моето ранчо запустя; ангелът, изпратен ми от Бога, ме напусна и аз останах сам, затова няма да мога да отгледам бебето, което има нужна от майчина грижа. Възпитавай я заедно с твоите деца, давам ти я. Ако се случи с мен някое нещастие, бъди и баща!
— Добре — съгласи се дон Салвадор. — Асунта ще бъде моя дъщеря. Не се грижи за нея, братко!
— Благодаря! — отвърна лаконично дон Естебан. Братята мълчаливо се прегърнаха и от този момент децата на по-стария от двамата, вместо две станаха три.
Дон Естебан стана тигреро, тоест професионален ловец на тигри, занятие доста доходно, но и твърде опасно, за което малцина се залавят.
Дон Салвадор не каза нито дума на брат си, защото всяко възражение бе излишно.
За отбелязване е, че дон Естебан като че биваше пазен от някаква тайнствена сила, тъй щастливо се справяше със своя опасен занаят, излизаше невредим от най-опасните срещи с ягуарите. Всяка седмица убиваше по два-три, а често и по четири ягуара.
Неделен ден, след църковен отпуск, той редовно отиваше у дома на брат си, страстно милваше и целуваше дъщеря си, с което изливаше всичката си любов към детето. После предаваше на брат си всичко спечелено през седмицата и сам живееше тъй оскъдно, че можеше да бъде взет за отшелник.
— За Асунта! — отсичаше той, връчвайки парите на брат си.
— Зестра за нея ли? Ами ако на теб ти потрябват пари? — отвръщаше брат му.
На това дон Естебан печално се усмихваше, свиваше рамене и веднага променяше темата на разговора.
Привечер, след като целунеше няколко пъти дъщеря си, замислен се отдръпваше и навел глава, тихо отиваше през гората към своето запустяло ранчо.
По онова време кожата на ягуара се продаваше от двайсет до двайсет и пет пиастри (сто-сто двадесет и пет франка). Сега ягуарите са доста намалели и не пакостят твърде много на плантациите, както преди.
Виждаме, че дон Естебан имаше отлични доходи и ако щастието не му изменеше поне до няколко години то щерка му след време щеше да бъде богата годеница.
Това трая няколко години. Момиченцето порасна и стана на шест години. Тя бе прелестно дете.
— Ах, колко прилича на майка си — казваше ловецът, като дълго я целуваше разплакан.
Неведнъж дол Салвадор се обръщаше към брат си през кратките му неделни гостувания:
— Е, сега вече си богат, братко, и би трябвало да се откажеш от тоя опасен занаят и да се преселиш в моя дом! Тъй всички ще бъдем щастливи!
— Не — отвръщаше всеки път дон Естебан, като свиваше рамене, — не ми е съдено да бъда щастлив! Остави ме да живея тъй, както си искам — желая дъщеря ми да бъде щастлива, затуй трябва да е богата.
Веднъж, когато дон Естебан дойде, брат му го посрещна със сълзи на очи и каза:
— И аз изгубих жена си, братко, остани при мен, двамата с теб се обичаме; сега имаме еднаква скръб и ще съумеем да се утешаваме един друг. Асунта расте, скоро навърши осем години. Сега има по-голяма нужда от твоите грижи. Пък и вече си богат и няма защо да продължаваш този занаят. Помисли колко ще бъде щастлива Асунта, ако заживееш с нас!
Тия думи трогнаха дон Естебан.
— Може би си прав, братко — отвърна той, — и аз мисля за туй, което ми предлагаш.
— Защо ще мислиш, нима не си свободен в действията си?
— За нещастие не съвсем — добави той, като тихо въздъхна. — Дадох дума на дон Грегорио. Сигурно познаваш този богат пасиендеро*, от два месеца ягуарите унищожават стадата му.
[* Пасиендеро — притежател на имение.]
Предплатил ми е двеста пиастри, за да го избавя от хищниците.
— А знаеш ли на колко е нараснало богатството ти? — запита брат си дон Салвадор.
— Искаш да кажеш състоянието на дъщеря ми — поправи го тигрерото.
— Е, нека да е тъй. Как мислиш, колко пари има тя сега?
— Право да ти кажа, не зная — равнодушно отвърна дон Естебан, — двайсет-трийсет хиляди.
— Не, много повече. Сега надхвърля сумата петдесет и пет хиляди пиастри.
— Толкова много?
— Хм!… Лесно може да се провери.
— Не, освободи ме от това бреме, братко, аз ти вярвам!
— Прекрасно! Сега вече знаеш, че щерка ти е много богата за тукашния край. Дори аз, който имам по-малко пари, съм принуден против волята си да трупам капитали, защото не мога да харча всичко, което изкарвам.
— Е! Никога човек не може да стане твърде богат, братко! Но защо ми говориш всичко това?
— За са разбереш, че двеста пиастри не са нищо за теб и може би ще бъде по-добре, ако върнеш сумата на дон Грегорио и се откажеш завинаги от този занаят.
Дон Естебан отрицателно поклати глава.
— Да, бих искал да го сторя.
— Тогава какво ти пречи? Струва ли да рискуваш живота си за такава нищожна сума, от която съвсем нямаш нужда?
— Вярно е, но тук не става дума за пари.
— Тогава за какво друго?
— Въпрос на чест! Разбери, не искам да се откажа, защото дадох дума на дон Грегорио и той разчита на мен.
Дон Салвадор отпусна глава.
— Е, изпълни даденото обещание и после зарежи тази работа.
— Кълна се, че след туй изцяло съм твой!
— Отлично! Благодаря ти, Естебан!
— На, вземи от мен тези двеста пиастри; не зная, като че ме изгарят.
След като поговориха още малко, братята се разделиха; ловецът целуна дъщеря си и излезе. Дон Салвадор дълго гледа замислен след него — някакво тъжно чувство притискаше гърдите му.
Когато се отдалечи няколко крачки от дома, дон Естебан се обърна и направи с дясната си ръка прощален знак; брат му отвърна със същото и веднага си влезе вкъщи, като се мъчеше да потисне някакво тежко предчувствие.
Предчувствието не го излъга: не бе съдено братята пак да се видят. На другата сутрин ловци донесоха на носилка, изплетена от клони, тялото на нещастния ловец, покрито със страшни рани.
Тези хора бяха намерили дон Естебан върху открита полянка сред гъста гора. Той едва дишаше, а до него бяха убитите ягуари: мъжки, женски и трите им рожби, доста големи и силни. След като повалил с един изстрел от пушка мъжкия, сам с нож в ръка е трябвало да се бори със свирепата женска и трите и рожби. И започнала смъртна борба, борба на един човек срещу четири хищника.
Дон Естебан победил, убил всички зверове, но заплатил с живота си, за да изпълни поетото задължение.
Когато ловците, привлечени от ужасния рев на зверовете, дойдоха на помощ, бе вече твърде късно — дон Естебан още дишаше и можа да помоли другарите си да отнесат тялото му при брат му, да предадат нему и на Асунта неговото последно „сбогом“ и да връчат на дон Салвадор муската със златната верижка, която винаги носеше на шията си. Особено настоя да не бъде забравена тази муска, която ще трябва да окачи на шията си Асунта, когато навърши двайсет години.
След като се прости с ловците, които го заобикаляха и благодари за грижите им към него, дон Естебан изведнъж млъкна. Бледото му страдалческо лице засия с неземно блаженство; странна усмивка се плъзна по устните му и като погледна към небето, викна със силен глас:
— О, най-после ще се видим с теб! — и с тези думи издъхна.
— Нещастният! — прошепна дон Салвадор пред трупа на брат си. — Като знаеше, че дъщеря му няма повече нужда от неговите грижи, реши да умре; той търсеше смъртта и най-после я намери!
Дон Салвадор остана сам при тялото на брат си, според желанието на покойника разкопча ризата му и откачи муската, за която бе говорил преди, смъртта си.
Дълго целува той муската, облян в сълзи. После, когато се успокои, я разтвори и за голяма своя изненада вътре намери един пиастър от 1790 година. Върху монетата бяха издълбани с нож две думи, свързани с тире: „Естебан — Долорес“, а под тях друга дума: „наскоро“. На другата страна се четеше следното: „Асунта, родена на 5 януари 1797 год.“, а по-долу — „сираче“. На горния край пиастърът бе пробит, за да се прекара верижката.
— Това е неговият брачен документ! — зашепна дон Салвадор и сълзи изпълниха очите му. — Бедният Естебан, колко я обичаше!
Той метна на шията си муската и неволно трепна, когато черната кадифена кесийка се опря до гърдите му.
„Бъди спокоен, драги мой — мислено се обърна той към брат си, — тази скъпа монета няма да я махна от себе си до смъртта си, или според желанието ти, когато Асунта навърши двайсет години.“
На другия ден още при изгрев слънце в ранчото се събраха роднини и приятели и всички тръгнаха към Пало Мулатос.
Четирима ловци, сродници на покойника, носеха на ръце тялото му, най-отпред вървеше дон Салвадор, повел за ръка Асунта, а отляво се виждаха двамата негови синове. Много народ се бе стекъл. Всички оплакваха дон Естебан, който се ползваше с общи симпатии за своята доброта, смелост и откровеност.
На другия ден след погребението към единайсет вечерта дон Салвадор извика по-големия си син, заповяда му да се облече и го заведе встрани от дома. В това време синовете му бяха вече пораснали: най-големият дон Рафаел, бе навършил седемнайсет години, а брат му Лоп — петнайсет.
Строго възпитани от бащата и от млади свикнали със суровия живот на ловците, те бяха напълно зрели. Липсваше им само опитността, която се добива с течение на времето. Силни, смели, решителни, свикнали с труда и умората, готови бяха да извършат и най-сериозната работа.
Бащата, като знаеше всичко това, реши да повери на най-стария си син твърде важна тайна и го направи свой довереник.
Той оседла два коня за себе си и сина си и двамата в галоп се насочиха към най-вътрешната част на гората.
— Запомни добре пътя, по който се движим — каза бащата, — и не го забравяй, за да можеш след двайсет години без колебание да го намериш.
— Слушам, татко! — лаконично отвърна младият човек.
Двамата ездачи мълчаливо се понесоха през стръмните ливади и гори към един планински гребен. След като преминаха няколко реки и поточета, няколко върхове и хълмове, които ставаха все по-стръмни и по-стръмни, дон Салвадор, изучавайки с поглед местността, доколкото позволяваше мракът, изведнъж спря коня си и извика: „Стой!“
Дон Рафаел мълчаливо се подчини. Бащата и синът скочиха на земята и спънаха конете си.
— Е, как мислиш, ще можеш ли да се върнеш оттук сам, без да сбъркаш пътя?
— Мисля, че ще мога! — самоуверено отвърна младият човек.
— Прекрасно, ще видим, а сега върви с мен! После двамата навлязоха навътре в гората, като оставиха конете да пасат на ливадата. В тоя момент те се намираха горе, на висок хълм, покрит с гъста гора. През нея бе невъзможно да се мине освен по тясна пътека, прокарана от хищни зверове, която едва личеше.
И ето, сред тази гъста гора изведнъж се откри неголяма кемада*.
[* Кемада — голо място, опожарена гора (исп.) — бел. ред.]
По средата на кемадата от купчина скали се изливаше обилен студен извор, който на зигзаг я пресичаше и по склоновете на хълма изчезваше нейде надолу.
Дон Салвадор приседна върху една скала и с жест покани Рафаел до себе си. Няколко минути и единият, и другият не продумаха. Явно бе, че всеки мислеше за нещо. Най-сетне ранчерото вдигна глава и като се обърна към сина си, каза:
— Зная, че си открит, честен и сериозен; въпреки твоята младост мога да разчитам, че при известни случаи в живота ще се проявиш като истински мъж и ще се отнесеш сериозно към нуждите на дълга и честта. Затова те доведох тук да ти поверя важна тайна, от която зависи до известна степен щастието и благополучието на Асунта.
— Татко — изведнъж заговори младият човек, — вярно е, че съм млад, неопитен, но мисля, че въпреки това достатъчно съм усвоил всички съвети, за да оправдая доверието ви. Освен това тъй обичам нашата Асунта, бедно сираче, която няма друга опора и защита освен вас, брат ми и мен.
— Отговорът ти е разумен!… Тогава изслушай ме и запомни всяка моя дума.
— Ще се постарая, татко.
— Роден си и си израсъл в тези гори. Познаваш ги не по-лошо от мен. Знаеш, че населението на нашите гори се състои от честни, добродушни хора, каквито са нашите горски ловци, а също и от безсъвестни и безчестни бандити, които мислят само за убийства и грабеж.
— Да, зная!
— До днес можахме да запазим нашите владения от нахлуването на тези бандити. Но знаем ли какво може да се случи утре? От една страна, числото на тия маладитос* неспирно расте и те почват да всяват страх; от друга — някакво брожение се забелязва в последно време из всички провинции на Нова Испания.
[* Маладитос — проклетници (исп.) — бел. ред.]
Говорят за робство, за тирания, за свобода и бог знае за какво ли не още. Но все едно. Важното е, че това движение се разпростира и може би е близък часът на общо въстание в страната против испанското правителство. Вие с брат си, като сте ходили в Тепик и Сан Блас, навярно сте чули за всичко.
— Вярно е, че всички туземци и креоли открито изказват недоволство от сегашния режим. Чуждите кораби, френски и английски, са много повече, отколкото по-рано, а това, доколкото разбирам, не вещае нищо добро.
— Да, тъй е синко, но я ми кажи можа ли да чуеш какво се говори вчера, при погребението на чичо ти?
— Да си призная, твърде малко — бях ужасно натъжен от смъртта на чичо, пък и бедната малка Асунта бе тъй отчаяна, че аз трябваше да се грижа само за нея. Спомням си, че три пъти чух зад себе си думи, които ми се видяха странни и неуместни в такъв тъжен момент. Обърнах се и видях, че са хора, които не познавам.
— Какво говореха? Можеш ли повтори?
— Да, казваха, че покойният ми чичо печелел много пари и нищо не харчел, значи има парички и ако се потърси по-настойчиво, ще се намери значителна сума. От това вадеха заключение, че Асунта ще бъде богата девойка.
— Нещо друго не казаха ли?
— Да, доколкото си спомням, казаха, че днес това богатство е във ваши ръце, до четирийсет хиляди пиа-стри; и капиталите ви не отстъпвали на капиталите на покойния ви брат; че постоянно се трупали капитали и че е глупаво да бъдат в ръце, които не ги пускат в обръщение; че по-добре ще бъде, ако преминат у човек, който ще съумее честно да ги харчи. Когато се обърнах да видя кой се осмелява да говори тъй, той успя да се скрие в тълпата. Това е всичко, което чух, и не зная защо, тези думи ме разтревожиха. Исках да ви съобщя, но когато видях, че сте толкова огорчен и неразположен, отложих за по-благоприятно време.
— Добре си доловил, но ще ти кажа, че всичко, което си чул, го чух и аз. Тези хора, които и да са те, отлично познават нашето състояние. Наистина, племенницата ми е богата; тя има не четирийсет хиляди, както мислят те, а повече от петдесет и пет. Що се отнася до мен, макар че съм заможен, не съм богат колкото нея. Сега имам трийсет и пет хиляди пиастри, които за тук са доста много. С една дума, такива хора, каквито си чул вчера, отдавна ме спохождат и затова реших да бъда нащрек и да запазя парите от грабеж. Взех всички предпазни мерки и сега те доведох тук, Рафаел, за да ти открия тази тайна.
— Кълна ви се, татко — гордо произнесе младият човек, — че тайната ви ще бъде издадена от мен само с ваше разрешение! Говоря го пред лицето на Бога, който вижда и ме чува, пред вас, татко, когото тъй обичам и уважавам.
— Закълни ми се, сине, че ако умра, ако не бъдеш при смъртта ми и аз не мога да ти предам последната си воля, няма да откриеш тайната нито на Асунта, нито на твоя брат освен при крайна нужда, за да се осигури бъдещото щастие на единия и на другия. Прочее, когато след смъртта ми намерите скривалището, в което се пазят нашите капитали и на Асунта, в същото скривалище ще видите и завещанието ми, в което писмено съм изложил последната си воля, подписано от мен. Закълни ми се, че ще изпълниш тази моя воля.
— Кълна се! Тайната ще бъде запазена от мен и никой няма да може да я изтръгне.
— Добре. Бог и аз чухме твоята клетва и я приехме. Сега върви с мен!
Te излязоха и започнаха да се промъкват с голям труд в най-тъмната част на гората. След десет минути бащата спря и посочи на сина си една грамадна латания, още зелена, но обезглавена от мълния, която бе пробила цялото стъбло, разкошно обвито с дива лоза.
— Виждаш ли този горски великан, този мощен гигант, жертва на буря? — заговори той. — Забележи го добре! Виж тези четири стройни палми, които го заграждат като почетна стража и този ликидамбър, оплетен от същата лоза, която обвива и латанията? В основата на ликидамбъра е заровено нашето имане, моето и на Асунта, откъм страната, обърната на юг, тоест там, където кората на дървото е суха. Запомни го добре й недей забравя!
— Бъдете, спокоен, татко!
— Тази част на гората почти никой не познава, а най-малко тукашните скитници, които никога не са идвали насам, защото няма никакъв път; дори и за лов тези места не са подходящи и са неприветливи. Разбираш, че съм избрал най-удобното място. Сега виж!
При тези думи ранчерото постла наметката си на земята и като отмести няколко доста големи камъка при основата на ликидамбъра, започна да рови с камъчета земята, като изсипваше пръстта с тенекиено блюдо върху наметката. Като изрови около тридесет сантиметра дълбоко, извади един твърде тежък и голяма камък, после друг и най-после трети. Под тях се показа бизонова кожа, завита няколко пъти, а под нея втора кожа, която повдигна. — Погледни — каза на сина си.
Младият човек се наведе и загледа ямата. Това бе един квадратен трап, подзидан отвред с камъни, за да не пада пръст. На дъното се виждаха две бурета като тия, в които китоловците слагат китова мас. Всяко буре имаше капак, който лесно можеше да се вдигне с ръка. На единия от тях ясно личеше буквата S, а на другия А.
Ранчерото отмести капака с буква А, извади от пояса си кесия, пълна със злато, което сипа в бурето, и каза:
— Това е равно на петдесет хиляди пиастри! — после отново покри бурето с капака.
След това пак заровиха двете бурета и туриха върху тях трите големи камъка. Когато трябваше да ги засилят с пръст, двамата мъже бързо се справиха с тая работа, затъпкаха земята, загладиха я и я затрупаха със същите камъни. Скоро всичко бе извършено тъй, че и червенокожият не би подозирал, че тук е пипала човешка ръка.
— Нали няма да забравиш, Рафаел? — повтори ранчерото.
— Не, татко!
— Щом е тъй, по-скоро да се махаме оттук и да си отидем у дома, късно е вече! — И те бързо тръгнаха.
В подножието на височината, където оставиха конете, които с доволство пощипваха трева и млади клончета, бащата рече:
— Е, Рафаел, мятай се на коня и тръгвай напред! Ще ми бъдеш водач!
— С удоволствие! — обади се младият човек, като се усмихна весело. И те полетяха галоп, без да се замислят, че пътят е труден. Дон Рафаел нито веднъж не се спря или не се поколеба по кой път се движат. Той вървеше пред баща си с такава увереност, че паметливостта на сина зарадва бащата, който се гордееше с него и му се любуваше.
Беше около седем и половина сутринта, когато тихо се доближиха до ранчото, като че се връщаха от утринна разходка — тъй бодри, весели и доволни.
Изминаха няколко години.
Асунта растеше и ставаше все по-хубава. Всички я обичаха и глезеха и прелестното дете неусетно се превръщаше в чаровна девойка. И ето, един прекрасен ден двамата синове на ранчерото неусетно почувстваха, без да признаят в себе си, че детската им привързаност към Асунта се е превърнала в дълбока и страстна любов.
Обаче дружбата на братята и тяхната нежна привързаност един към друг съвсем не пострадаха от това: те тъй искрено и дълбоко се обичаха помежду си, че без да спорят, мълчаливо се съгласиха да предоставят на Асунта да направи избор между тях, като предварително решиха всеки да се подчини безропотно на решението й.
Лукавата Асунта еднакво обичаше двамата братя. Тя не правеше никаква разлика между тях и безпристрастно се държеше с двамата, като удостояваше и единия, и другия със своите мили и ласкави думи.
Дали обичаше и двамата или не, това никой не можеше да каже; ако пък наистина обичаше, то кого от двамата?
Тоя въпрос отдавна измъчваше младежите, но ако любовта им към прелестната девойка явно проличаваше в очите на двамата братя, то никой от тях не се решаваше да загатне на Асунта за чувството, което таеше в душата си.
Но от момента, в който любовта стана постоянен гост в ранчото, веселостта изчезна и предишният безгрижен смях и шегите се свършиха.
Само Асунта пееше понякога, но и нейните песни изгубиха предишната открита веселост, която ги правеше тъй прелестни.
Дон Салвадор заради племенницата реши повторно да се ожени въпреки голямата скръб след смъртта на жена си. С тая жертва той искаше да не остави племенницата си без майчин надзор, още повече че признаваше неспособността си да контролира девойката, което може само жената, а не мъжът. Скоро вдовецът си спомни за своя далечна родственица — Бенита Мендес. Тя бе кротка, мила женица, твърде красива, овдовяла след тригодишен брак, без деца. Тази бездетна, красива и мила вдовица бе тъй верна на паметта на покойния си мъж, че отказа на мнозина известни кандидати, въпреки че бе доста бедна и търпеше немалко лишения. Дон Салвадор винаги обичаше и уважаваше тази прекрасна млада жена и се възхищаваше от нейния мил и кротък характер.
И без да се колебае, той отиде при нея. Вместо любовно признание каза, че скърби за жена си не по-малко, отколкото тя тъгува за своя мъж. Поради внезапната смърт на брат си трябва да се грижи за възпитанието на малката щерка на покойния, а се чувства съвсем неспособен да изпълни този свещен дълг, още повече че домът му е останал без домакиня и всичко върви не тъй, както е редно. Ето защо той се явява при вдовицата с молба да свърже своята скръб с неговата и да му помогне да възпита сирачето. Той молеше да направи жертва, защото не разчиташе на любовта й, също не смееше да й обещае и своята любов, само изказваше дълбоката си признателност, като й даваше възможност да извърши едно добро дело.
С мила усмивка отвърна младата жена на това странно признание и мълчаливо отпусна ръката си в неговата ръка. След един месец се извърши венчавката на младата вдовица с дон Салвадор.
Този път пословицата излезе невярна: мащехата тъй силно обикна своята завареница, че Асунта наистина намери в нея родна майка и се почувства много по-щастлива от всеки друг път.
Всъщност доня Бенита притежаваше прекрасни качества, които караха всеки да я обича.
Синовете на ранчерото, които отначало гледаха с досада и недоволство, че чуждата жена е заела в дома мястото на майка им, като видяха колко мила, скромна, кротка и любезна бе тази чужда жена, малко по малко я обикнаха.
Но се случи нещо твърде необикновено в живота на младите съпрузи. Te тъй умело свързаха скръбта си по своите покойници, че само месец след сватбата се обикнаха и сами бяха доволни. Доня Бенита наистина беше добра жена във всяко отношение. Като жена тя бе и прозорлива, и чувствителна, затова от нея не можа да остане скрито как малкото момиче постепенно се превръщаше в голяма девойка, как безгрижната детска веселост се замести от тиха и мълчалива скръб. Всичко това я смущаваше. Тя потърси причините на тази промяна и скоро ги намери, обаче положението й сега доста се затрудни: не знаеше какво да прави и какво ще стане.
Можеше ли преждевременни да се пробуди това младо сърце, което още не е познало себе си? Не! Въпросът е твърде труден и сериозен, но у истинските жени има много повече досетливост.
Te умеят ловко да узнаят тайната на една млада девойка, без да засегнат някоя от безбройните тъжни фибри на младата душа, която още живее в пълно непознаване на себе си. Тъй девойката, без да иска, разкрива тайната на душата си и най-съкровените си чувства, съществуването на които и самата тя не подозира. Как успя доня Бенита да се добере до всичко, което й бе необходимо, тук не може да се изложи. Но се убеди, че в душата на Асунта се крие любов, все още в зародиш, а младата девойка не я подозира и затова не е направила своя избор. Понякога Асунта изпитваше някаква потайна мъка, понякога я налягаше тиха, невинна скръб или пък я завладяваше безпричинна веселост.
Всичко това отчасти успокои доня Бенита, но тя не каза нито дума на мъжа си за своите безпокойства, нито за откритието си. Искаше сама да проследи всяка стъпка, всеки поглед и въздишка на дъщеря си, защото през този период Асунта наистина й стана като родна дъщеря. Тя реши с всички средства да я отклони от любовта, която може да я направи нещастна, както и да докара нещастие на двамата младежи.
Но човек предполага, а господ разполага, и всички сметки на доня Бенита излязоха погрешни.
Над Нова Испания избухна отдавна готвеното въстание. Пожарът изведнъж обхвана цялата страна… В момента, когато започва повестта ни, войната за независимост се водеше от четири години.
А сега, когато изяснихме положението и взаимните връзки между отделните личности в нашия разказ, ще продължи оттам, където трябваше да спрем, за да дадем на читателя, макар и малко дълги, но напълно ясни обяснения.

> 5

Ето по какъв начин дон Салвадор научи за срещата, определена от дон Торибио на племенницата му.
Същия ден към пладне ранчерото се връщаше от конюшнята, където прегледа току що купените коне. Връщаше се бавно към къщата и мина край прозореца на Асунта със спуснато дебело муселиново перде поради горещината. Вниманието на ранчерото бе привлечено от непознат глас, който много оживено говореше на Асунта.
Чичото се вслуша. Непознатият глас поясняваше на доня Асунта значението на букета, хвърлен преди два часа през прозореца в стаята и.
С букета се определяше свиждане още същата нощ.
Часът и мястото бяха точно означени чрез цветята и тревите.
Името на човека, който искаше свиждането, бе произнесено няколко пъти с чувство на злоба и възмущение от някаква непозната, която обясняваше на Асунта значението на цветовете.
Доня Асунта настойчиво отказваше да отиде на срещата; тя съвсем не познаваше този човек, виждала го бе само два пъти и не само не се интересуваше от него, но по-скоро чувстваше към него някакво инстинктивно отвращение.
Ето защо непознатата тъй настойчиво я молеше да отиде на срещата. Този човек отвратително и подло я бе измамил и сега се умилква край други девойки, за да се погаври и с тях. Ако Асунта не се съгласи да отиде на срещата, казваше тя, човекът, ще започне да я преследва с любовта си и утвъртанията си, ще я оскандали, защото той е от ония хора, които пред нищо не се спират, когато замислят нещо. По-добре ще бъде да отиде на срещата с него и да се обясни откровено, като упрекне нечестните му постъпки и скъса с него завинаги. Пък и няма защо да се страхува от него, защото тя скрито ще присъства на тяхното свиждане и ако потрябва, ще се яви да изобличи измамника.
Най-после непознатата успя да убеди Асунта да изпълни молбата й.
„Прекрасно — каза си ранчерото, — и аз ще бъда на това свиждане.“
И обнадежден от чистотата и невинността на своята племенница, дон Салвадор спокойно се прибра у дома си, като че съвсем забрави чутото.
След вечеря, като отиде да нахрани конете, заповяда на синовете си, в присъствието на жена си и Асунта, да се приготвят и го придружат за Сан Блас, където са повикани по важна контрабандна работа. Ето защо навярно ще отсъстват от къщи цялата нощ.
Това често се случваше, затова жената и племенницата съвсем не се изненадаха от неговата заповед. Жените спокойно отидоха да спят, а мъжете излязоха от къщи, за да отидат в конюшната.
След половин час всички светлини в дома бяха загасени и всички негови обитатели спяха дълбоко.
— Оставете конете в конюшнята, не са ни нужни, ще отидем не в Сан Блас, а само до реката.
Младите учудено погледнаха баща си и не разбраха какво иска да каже. Ранчерото се усмихна на тяхното недоумение.
— Изслушайте ме! — рече той и с няколко думи им разказа същината на случая.
— Но Асунта не е виновна! — горещо се застъпи дон Рафаел.
— И е чиста като ангел! — добави дон Лоп.
— За бога, деца мои! — добродушно се изсмя ранчерото. — Аз не по-лошо от вас го зная. Нашето присъствие не е насочено срещу нея, а против оня нехранимайко, който се одързостява да обикаля нашата бяла гълъбица.
— Ах, този негодник! — възмутен извика дон Рафаел.
— Мерзавец! — процеди през зъби дон Лоп.
— Е, е, успокойте се, деца! — със същата добродушна усмивка отвърна баща им. — Добър урок ще му дадем на този ласкател. Тази гореща глава има нужда от една студена баня в реката. Уверен съм, че веднага ще се ободри и успокои!
— Нали реката е пълна с алигатори! — обади се дон Рафаел. Добродушието му се възмущаваше от подобни жестоки наказания.
— Да, тоя нещастник жив ще бъде изяден! — каза дон Лоп. У него също се появи състрадание.
— Толкова по-зле за него: той е виновен, а не аз. Да седи мирно у дома си, вместо да се скита край къщата ми! — каза дон Салвадор. — Нека сам се оправя, аз си измивам ръцете.
Младежите крадешком се спогледаха и мълчаливо наведоха глави пред баща си в знак на подчинение. С дон Салвадор не можеше да се спори и синовете му от опит знаеха, че той никога не изменя веднъж взетото решение. Затова те не се и опитваха да му възразят, като решиха сами да смекчат това жестоко и нечовешко наказание.
Всъщност дон Салвадор не бе зъл и жесток човек, но имаше див, необуздан характер, който неволно се поддаваше на влиянието на обкръжението — а то самото бе странно и диво, всичките му права и закони се свеждаха до правото на силния, до отмъщението, а понятието за прощаване или примиряване бе лишено от смисъл и значение. Освен това той боготвореше своята племенница и всеки, който дръзнеше да се докосне до нея, засягаше най-чувствителната струна на старика — според него за такава постъпка единственото наказание бе смъртта и той истински вярваше, че върши нещо справедливо, като хвърли такъв човек жив в устата на крокодилите.
— Знайте, ако всеки постъпваше тъй, всички женкари, които са свикнали да си играят с честта и доброто име на жените, ще се позамислят! — каза той.
— Да, тъй е — отвърна с усмивка дон Рафаел, — но все пак това средство е доста пресилено, дори надхвърля самата цел.
— Глупости! — грубо отвърна старикът. — Полумерките всичко развалят, само пълното наказание може да даде резултат. В случая ние сме напълно гарантирани, че той няма да посмее да повтори опита си.
— Да, възможно е! — засмя се дон Лоп.
— Да вървим — каза дон Салвадор, — време е да отидем в нашата засада и да дочакаме сладкопойната птичка!
— Да вървим! — обадиха се младежите и тръгнаха след баща си.
Какво стана по-нататък нашите читатели вече знаят, както и по какъв странен начин благодарение на двамата братя дон Торибио се спаси от ужасната смърт, на която го осъди безмилостният ранчеро.
Всъщност дон Салвадор наполовина се поддаде на измамата от несполуката на своето жестоко намерение, но въпреки това не каза нито дума. Може би вътрешно бе доволен от този неочакван обрат.
Както знаем, от реката и тримата се върнаха мълчаливо вкъщи. Само когато дон Салвадор влезе в общия салон, усмихна се, че го намери празен, но и сега нищо не продума, а като остави на синовете си да вършат каквото знаят, влезе в стаята си.
Като размени с брат си няколко думи, дон Лоп напусна ранчото, а дон Рафаел се изтегна в люлката под стряхата, запуши цигара и се залюля.
Цигарата отдавна бе изпушена, дон Рафаел лежеше с полузатворени очи. Отдал се на мечтите си, изведнъж усети върху рамото си допира на малка нежна ръка. От тоя допир, лек като крилцата на колибри, младият човек изведнъж скочи на крака и застана като вцепенен лице срещу лице с братовчедка си.
Асунта мило се усмихна, чувствуваше се малко сконфузена от постъпката си.
— Извинете, Рафаел, че ви събудих! — заговори тя със своя нежен и мелодичен глас.
— Не спях, сестро — отвърна той.
— Какво правехте? — попита тя с едва доловима добродушна насмешка.
— Мечтаех!
— Мечтаехте?
— Да, сестро, мечтаех за вас!
— За мен? — кокетно запита тя, цяла зачервена като жар. — Значи понякога мислите и за мен?
— Не понякога, а винаги, ден и нощ, насън и наяве.
— О, това ми дава смелост да мисля, че малко повечко ме обичате!
— Повече от всичко на света, Асунта! — извика той с младежка пламенност.
Девойката отново се усмихна и с тон, който не може да се опише, каза:
— Значи вие ме обичате като родна сестра?
— Не, не! — извика той. — Обичам ви хиляди пъти повече. Щастлив съм, когато ви виждам, а чуя ли вашия звучен глас, изпитвам истинско наслаждение. И сега сърцето тъй силно тупти в гърдите ми, като че иска да литне на свобода и да отиде при вас, сестро.
— Аа! — със странен глас извика тя, отвърна глава и изведнъж притисна с ръка сърцето си.
— Сили нямам да ви кажа колко ви обичам, колко сте ми скъпа, не умея и не мога да го изразя. Зная само, че ако погледът ви ме удостои със същия мил израз, който има сега, готов съм с радост да жертвам живота си и когато умирам, единствените ми прощални думи ще бъдат: Асунта, обичам ви!
Девойката изведнъж закри с ръце лицето си, като че нещо я заслепи, олюля се, та трябваше да се подпре на една от колоните на портала.
Дон Рафаел я задържа, а тя побърза да го отблъсне, но го направи тъй леко, че в движението й нямаше нищо обидно. После, като изправи глава, заговори с нежен и звучен глас, в който този път прозвуча някаква особено трогателна нотка:
— Няма да се преструвам пред вас, че не съм ви разбрала. Ще бъда откровена: знаех, че ако не днес, то утре все трябваше да направите пред мен това признание. Зная и чувствувам, че ме обичате, и самата аз ви обичам. Цялата съм ваша. Обикнах ви с цялата си душа от деня, когато бяхте още момче, а пък аз — дете, и вие ме взехте от ръцете на баща ми, като ме притиснахте до гърдите си и за пръв път ме целунахте някак особено, не по детски.
— О, мила, многообична Асунта! — извика младият човек, като зацелува горещо и страстно лицето и ръцете й. — Ако знаете колко ви обичам!
— Да, Рафаел, обичайте ме, по-силно ме обичайте! — зашепна тя с тиха скръб. — Обичайте ме тъй, както аз ви обичам. Бих казала нещо повече. Необходимо ми е да се уверя, че само в любовта ви ще намеря опора, когато скърбите, които Предчувствам, се излеят върху нас.
— Защо да говорим за тъги и скърби — разпалено извика той, — когато само с една дума вие ще ме направите най-щастлив от всички хора?!
— Да, Рафаел, ние сме щастливи, защото открихме сърцата си един на друг и сега се чувстваме на върха на блаженството. Но близо до нас имаме и друг човек, когото двамата обичаме и когото нашата любов ще хвърли в най-безизходно отчаяние, когато узнае за нея.
— Да, брат ми! — тъжно каза дон Рафаел.
— Да, брат ви, който ме обича също тъй, както и вие, но не смее да ми признае. Ако научи за взаимността на нашите чувства, за него това ще е смъртоносен удар…
— Да, но как ще научи, кой ще му каже?
— Всичко, всяка наша дума, движение, поглед.
— Наистина! Бедният Лоп! — въздъхна дон Рафаел и лицето му, което сияеше от радост и щастие, изведнъж стана мрачно.
— Рафаел — добави младата девойка, — чакам от вас голяма жертва. Аз…
— Разбирам, мила! — бързо отвърна младежът. — Брат ми не трябва нищо да узнае и да не подозира. За това трябва отново да си поставим маските на равнодушието, да следим всяка наша дума, поглед и движение.
— Да, мили! Точно това исках да кажа.
— Не искам брат ми да се измъчва и страда, моето щастие да бъде за него нещастие, защото такова щастие не е вече щастие, когато видя, че бедният ми брат страда и се чувства нещастен.
— Прекрасно, мили Рафаел! Тоя изблик на братска любов твърде много ми харесва. В нея познах вашето добро сърце: виждам, че вие като братя свято и дълбоко се обичате; тази ваша дружба никога не трябва да се помрачи. Лоп има като вас нежно сърце и е великодушен и откровен като вас. Оставете на мен да му внуша, че него мога да го обичам само с любовта на сестра, и да разбере, че не съм правила никакъв избор между вас, а само инстинктивно съм последвала влечението на сърцето си и той няма право да се сърди нито на вае, нито на мен.
— Да, права сте, драга Асунта! Всичко, което току-що ми казахте, е напълно вярно. Но уви, страстта не разсъждава. Затова, Асунта, нека крием нашето взаимно щастие, което тъй ще стане по-скъпо за нас и ще се открием тогава, когато напълно се убедим, че то няма да огорчи Лоп.
Изведнъж се чуха бързо наближаващи стъпки.
— По-тихо! Той е — каза Асунта.
Наистина при тях идваше Лоп. Той бе малко бледен и изтриваше едра пот от челото си, но същевременно изглеждаше весел.
— Ето, и аз съм тук! — обади се той. — Добро утро, мила сестрице! — мило поздрави той Асунта.
— Здравейте, братко! — обади се тя.
Тъй се обръщаше тя към двамата младежи, с които заедно расна и се възпита, макар да бяха с няколко години по-големи от нея.
— Радвам се, че ви виждам! — добави тя. — Имам една молба към вас.
— Към мен? — весело запита дон Лоп. — В такъв случай предварително е изпълнена.
— Към двама ви.
— Какво има? — попита Рафаел.
— Аха! Големият ми брат не се решава да обещае — засмя се тя.
— Искам да зная какво да обещая! — също тъй шеговито отвърна той.
— Ето какво искам да зная: какво стана с онзи млад човек?
— Успокойте се, сестрице! Спаси се благодарение на брат ми.
— Както благодарение и на теб — изведнъж извика Рафаел, — нали и ти бе мой съучастник.
— Както винаги: във всяко добро дело се допълвате един друг! — любезно отбеляза доня Асунта.
— Това ли е всичко, което искахте да знаете, сестрице? — попита дон Рафаел.
— Не, не всичко! — бързо извика тя. — Защото предварително знаех, че няма да го оставите да загине. Нали нещастникът е изгубил коня и оръжието си, а вие не по-зле от мен знаете, че в нашите гори човек без оръжие и без кон е осъден на смърт.
— Не се безпокойте, сестрице. Прекрасният кон на този господин сега е в нашата конюшня, където сам го вкарах. Намерих го вързан за едно дърво недалеч от лиановия мост. Освен това донесох у дома неговото сарапе, сомбреро и мачете, тъй че вашият любимец, Асунта, остана само без оръжие.
— Е, що се отнася до пушката, имам една чудесна съвсем нова пушка, която с удоволствие мога да му подаря. Готов съм да го снабдя и с чифт пистолети.
— Колко сте добри и двамата и колко ви обичам за добротата ви! Но къде е той сега и как да го намерим?
— Аз ще се погрижа! — весело подхвана Рафаел. — Навярно не е далеч. Веднага отивам да го потърся. Трябва да довърша онова, което брат ми така успешно започна. — При тези думи той тутакси влезе вкъщи.
— Милият Рафаел — прочувствено заговори Лоп. — Какво златно сърце, какво великодушие има у него!
— А вие, братко, не сте ли същият като него?
— Не — отвърна Лоп, като тъжно поклати глава, — не съм като Рафаел; той е много по-добър от мен! Не на мен, а на него му идват на ум всички добри и великодушни мисли, а пък аз само следвам неговия пример. Той, без да се колебае, би жертвал живота си заради мен, ако потрябва, а у мен първият порив е винаги глупав. Наистина, щом обмисля, отхвърлям първата подбуда, но все пак фактът си остава факт!
— Вие съзнателно се клеветите, Лоп! Всичко, което казахте, не е вярно: вие с нищо не сте по-лош от Рафаел, така е. Не говорете противното, драги братко, познавам ви много по-добре.
— Да, да, ваш брат, Асунта, наричайте ме винаги брат; тая дума във вашите уста ме изпълва с радост. Пък не сме ли с вас брат и сестра по душа, ако не по кръв? Раснахме заедно, възпитахме се също заедно и нямате представа колко ви обичам.
— Обичате ме като родна сестра? — обади се тя нерешително.
— Да, като скъпа, любима сестра! — с тъжна усмивка потвърди той. — Тъй ви обичам, че никога не бих желал да се разделя с вас.
— Никога да не се разделите с мен? — смутено повтори тя.
— Да, сестро, дори и в мечтите си, защото понякога мечтая! — с въздишка отвърна той.
— И във вашите мечти ли? — прекъсна го тя с примряло сърце.
— Понякога си казвам: „Защо Асунта да не стане жена на брат ми? Рафаел е прекрасен, благороден момък, той би я направил щастлива, убеден съм, а пък аз…“
— А вие?
— А пък аз никога не бих се разделил с тях и бих се чувствал щастлив с тяхното щастие. Бих приспивал на ръце децата им!
— Ах! — с почуда прошепна доня Асунта.
— Нали е прекрасно? Каква красива участ! Но уви, то е само мечта!
— Мечта! — машинално и несъзнателно прошепна девойката. — Да, вярно е!
Чувайки последните думи, дон Лоп побледня като мъртвец и се обърна да избърше потта, която се стичаше от челото му.
Младата девойка го гледаше със смесено чувство на страх, тъга и недоумение.
— А, ето го и Рафаел! — извика Лоп.
Рафаел идваше с пушка през рамо, друга в ръка и два големи пистолета в пояса.
— Струва ми се, че се позабравих малко, но искахте да избера по-хубаво оръжие. Когато се дава подарък, трябва наистина да струва нещо. Как ти се вижда тази пушка, Лоп?
— Чудесна! Несъмнено твърде ценно оръжие и протежето на Асунта ще остане доволен от него.
— Е, аз ще вървя!
— Ще те придружа до конюшнята и ще ти помогна да оседлаеш твоя кон, нали ще водиш и коня на дон Торибио.
— Да, вярно, да вървим!
— Извинете, сестро.
— До скоро виждане! — каза дон Рафаел.
— За закуска ще се върнете, нали?
— Ще се помъчим.
— Тогава довиждане! На добър час!
Младите

Няма коментари: