Реклама

вторник, 7 октомври 2008 г.

Защо ни е нужен свободен пазар?

Защо ни е нужен свободен пазар?
заимствано от Blog.bg

Материалът е предложен от Eagle Eye, автор в категория "Бизнес" на Blog.bg
В навечерието на планираната най-голяма намеса на държавата в иначе считания за най-свободен пазар – този на САЩ, си струва да се запитаме до колко ефективен и рационален е този пазар и защо изобщо се стига до такава намеса?
Тези два въпроса, макар и различни на пръв поглед, са тясно свързани. Днешната безпрецедентна финансова криза още веднъж доказа, че цялата концепция за свободния пазар като ефективен начин за организиране на финансово-икономическите отношения в обществото се провали на практика. Ако погледнем назад в историята на САЩ, ще видим, че на всеки 8-10 г. пазарът се изправя пред жестока криза, при това без намесата на външни фактори. Дори най-скорошната история ни показва два емблематични примера, два огромни балона в рамките на по-малко от осем години – dot-com балона от 2000 г. и балона на ипотечния пазар, започнал от средата на 2007 г. И двата балона бяха генерирани в САЩ, при това при липса на значими регулации от страна на държавата, както и на каквито и да било външни шокове.
Съвсем естествено възниква въпросът „Ако свободният пазар е ефективен и рационален (основно допускане във всеки американски учебник по финанси), то защо тогава този пазар периодично генерира балони, които могат да имат опустошително въздействие както за финансовата система, така и за реалната икономика?“
Интересен е и фактът, че всички тези балони са съпроводени с множество скандали за измами и манипулации, било то от инвестиционните банки, от рейтинговите агенции, от одиторските къщи, от самите публични компании и изобщо от всички големи играчи на капиталовия пазар. При това тези измами и манипулации са най-много тогава, когато липсват регулации и надзор.
Дори тези два примера красноречиво показват, че свободният пазар нито е ефективен, нито е рационален. Ако беше ефективен и рационален, защо тогава толкова често се образуват балони?! Някои от тях са толкова големи, че помитат със себе си целия свят...
Един от първите „закони“, които студентите от първи курс по икономика научават, е, че пазарите се движат не само от фундамент, но и от голяма доза страсти и емоции, най-доминиращите от които са алчността и страха (накратко „сентимент“), както и от някои технически фактори (като например принудително закриване на къси продажби и др.) Това се вижда и без сложни емпирически изследвания. Добре би било, ако и учебниците бъдат пренаписани из основи, като включат и тази част от реалността.
Свободният пазар не само, че не е ефективен и рационален, но дори и неговите най-ревностни защитници знаят това много добре. Всъщност именно те доста добре експлоатират неговите слабости. Сред тях със сигурност можем да отличим инвестиционните банки, рейтинговите агенции, застрахователите, одиторите, анализаторите... и разбира се най-големия играч – правителството на САЩ.
Всъщност кризите са удобно средство за легално и постепенно изземване на богатството на населението от страна на изброените по-горе основни играчи. Защото след като първите забъркат кашата и натрупат големи печалби, идва правителството, за да я оправя! И познайте как? С парите на данъкоплатците, разбира се, т.е. на обществото!
Настоящата криза добре илюстрира тази схема. През 2006 г. инвестиционните банки отчетоха рекордни печалби от иновациите си в сферата на секюритизацията на ипотечни кредити, като по веригата някак си доста охотно и без притеснения се присъединиха и рейтинговите агенции, и застрахователите, и традиционните търговски банки, чак края й не се вижда. И всички големи шефове (пък и по-ниско стоящите в корпоративната пирамида) взеха тлъсти бонуси за „добре“ свършената работа. Спомням си например в края на 2006 г. имаше цели статии, посветени на това кой шеф на коя инвестиционна банка колко голям бонус бил взел. Числата бяха двуцифрени, разбира се мярката беше в милиони долари. Ето една интересна поредица от статии от любимия ни Investor.bg, която горещо препоръчвам:
Ръст от 20% бележи възнаграждението на изпълнителните директори в САЩ
Шефът на Morgan Stanley получи бонус от 40 млн. долара
Финансови гиганти раздават бонуси на обща стойност 36 млрд. долара
Доходът на служителите в Goldman Sachs расте след рекордна печалба

Интересно как пък един участник по веригата не надуши нещо гнило в цялата работа. Като например можеха да си зададат въпроса „Как е възможно да се правят шеметни печалби от нещо в такива мащаби, при положение, че реалната икономика расте както обикновено с 2-4% на година?". Икономическата логика ни учи, че финансовите иновации не могат да генерират значима добавена стойност извън рамките на тяхната полезност. Каква е добавената стойност на препакетирането на парични потоци от един инструмент в друг? При всички случаи не е толкова голяма, че да заблуди иначе консервативни играчи, каквито са търговските банкери например. Особено като се има предвид качеството на обезпечението, което стои зад тези инструменти, радващи се обикновено на най-висок рейтинг – високорисковите ипотеки!
Какъв парадокс! И колко чудовищни конфликти на интереси събрани на едно място! Инвестиционните банки (основният “готвач“) създават и стимулират порочната практика на редица банки да се раздува ипотечния пазар чрез даването на високорискови ипотечни заеми с цел осигуряването на „суровина“ за секюритизацията (продукти за “готвене”). След това плащат на рейтинговите агенции да издадат възможно най-високия рейтинг на високорисковите производни инструменти, за да подхлъзнат накрая търговските банки и да им пробутат обратно вече прекрасни, „безрискови“ производни ипотечни облигации с обещания за високи печалби!
Първо, трудно може да се очаква обективен рейтинг при положение, че този, който го поръчва, го и плаща, от което в крайна сметка има изгода. Второ, каква е логиката търговските банки, които по природа трябва да са консервативни, да купуват такива екзотични инструменти, от които и понятие си нямат? Най-големият конфликт на интереси е съсредоточен в шефовете на всички организации по веригата, които със сигурност са най-облагодетелствани, пък каквото остане за другите. Ясно е, че не може да има за всички, защото баницата не може да стане по-голяма, само защото някой я е разрязал по нов екзотичен начин и я раздава на играчите в схемата по някакъв сложен и неразбираем модел. Секюритизацията сама по себе си не генерира допълнително производство в реалната икономика и следователно не създава реална добавена стойност, а само преразпределя вече съществуващи блага.
Разбира се, последното може и да не е вярно, защото секюритизацията очевидно може да балонизира реалната икономика чрез изкуствено стимулиране на инвестиции, които обаче са лишени от икономическа логика. В случая това са високорисковите кредити и раздуването на строителството и имотния пазар като цяло отвъд икономически устойчивите равнища, като ластик, който е разтеглен прекалено много.
Цялата тази каша в крайна сметка беше забъркана от свободния пазар. На катастрофалните последствия едва ли има нужда да обръщам специално внимание, всички ги виждаме. Но въртележката не спира дотук. Извънредните печалби за едни означават извънредни загуби за други тогава, когато не се създава реална добавена стойност. Все пак забърканата каша някой трябва да изсърба, и то някой друг, като например... правителството, т.е. обществото като цяло.
Да, именно правителството идва накрая на всяка криза, за да „реши“ проблемите, като социализира загубите. И сегашната намеса на правителството на САЩ не прави изключение. Впрочем, това е най-голямата и безпрецедентна намеса на държава в свободен пазар в историята на икономиката. Естествено правителството ще спаси пострадалите корпоративни играчи, за да „предпази“ икономиката от по-лошото, но интересното е, че това винаги става с парите на обикновените хора, които същевременно са и потърпевши от всяка криза.
Интересно защо с парите на едни се плаща за грешките на други, още повече когато има и мотив те да са умишлено допуснати? Ако при всяка криза правителството се намесва, за да спасява корпорациите (освен онези, които не „играят по правилата“), то същите тези корпорации имат всички мотиви да манипулират пазарите по един или друг начин с цел раздуване на печалбите с ясното съзнание, че накрая голямата сметка отново ще плати правителството, т.е. обществото. Точно такъв е и „гениалният“ план за излизане от финансовата криза – до болка познатата рецепта „печалбите - приватизирани, загубите - социализирани“. Това вече го знаем.
А аз наивно си мислех, че кризата постепенно излиза извън контрол и „свободният пазар“ няма да се справи лесно и в кратки срокове. Сега вече ми е ясно, че каквато и да е кризата, правителството винаги ще се намеси накрая, за да „оправи“ положението. А по-голяма криза просто означава по-големи печалби за корпорациите и по-големи загуби за населението. Всъщност правителството на САЩ отдавна се е превърнало в удобна маша в ръцете на корпорациите, които винаги ще мътят водата, за да изстискват и приватизират богатството на обществото. Затова се правят и войни, при това модерни, със скъпо струващо оборудване и следвоенни контракти за възстановяване, все услуги, предлагани от корпорациите на „преференциални цени“, а сметката разбира се плаща... правителството, т.е. обществото. И това не е конфликт на интереси?
Всъщност най-големият конфликт на интереси в случая е избирането на Хенри Полсън за финансов министър на САЩ. Може би широката аудитория не си спомня или не знае, че Полсън беше главен изпълнителен директор на... Goldman Sachs. Да именно, една от големите инвестиционни банки с основен принос в забъркването на кашата. Естествено, Полсън сега ще се погрижи съвсем безскрупулно за „спасяването“ на финансовия сектор с парите на данъкоплатците, а с наглата конкуренция вече се саморазправи с едно намигване (справка Bear Stearns, Lehman Brothers, Merrill Lynch). Как пък не се сети за този гениален план само една седмица по-рано, та да спаси и Lehman и светът да си спести много главоболия! Феноменално, човекът с основен принос за кашата, която порази целия свят, сега ще спасява положението с парите на населението, което само по себе си е силно засегнато от кризата! А какво да кажем за хората, които загубиха домовете си или плащат зверски лихви заради кризата, на тях кой ще помогне? Това ако не е конфликт на интереси, то тогава такова понятие изобщо не съществува! По сравнение с това, конфликтите на интереси в бившия ни пътностроителен фонд са направо смешни за споменаване! Но как е възможно да се случи подобно нещо именно в САЩ? Защо пък не, нали Буш е президент!
Интересно е какво става с компаниите, които все пак не участват в голямото парти и съвестно извършват дейностите си, с добре премерен риск и прочее? Заради това, че не са в клуба на купонджиите, те са наказани по няколко параграфа. Спасителните действия на правителството на практика поощрява безразсъдното поведение на купонджиите и подрива смисъла от прилагането на каквито и да било принципи за самосъхранение и разумно пазарно поведение. Нещо повече, ако не правиш като “купонджиите”, може бързо да се окажеш зад борда, защото нечестните действия изземват полагащото се на разумните компании парче от баницата и те биват притиснати в ъгъла. А когато дойде време за спасяване, тези компании са оставени на произвола на съдбата, защото те така или иначе нямат „токсични активи“, не са толкова значими за икономиката (защото преди това не са се охранили на чужд гръб), пък и няма пари, т.е. баница, за всички. Ето как конфликтът на интереси носи след себе си и морална заплаха. А днес тя е толкова мащабна, колкото и безпрецедентна е кризата!
Интересно е и как средният американски данъкоплатец ще плати сметката на правителството, след като и той самият е затънал в дългове? Ако се вдигнат данъците, това само ще “доубие” и без това клатещата се икономика на САЩ. В неясното бъдеще може и да се вдигнат, но не и сега. Даже единият от кандидат президентите се обяви за мащабно намаляване на данъците. Кой тогава ще плати сметката днес?
Естествено добре познатите кредитори на САЩ – Китай, Япония, Европа, петролните страни, в това число и Русия. Защо не и България, тя има такъв излишък, че да посрами всички развити страни! Все пак фискалният резерв трябва да се инвестира в нещо, като например германски държавни ценни книжа, американски държавни ценни книжа и т.н. Всъщност цената я плащаме всички ние, от останалия свят, пряко или косвено. Например с по-високите лихви, загубите на фондовите пазари в следствие изтеглянето на ликвидност за покриването на зейналите от кризата, “ликвидни ями” на запад, и т.н. Така че би трябвало да се интересуваме за какво всъщност ще отидат парите ни със следващата „неизбежна“ намеса на американското правителство. Всъщност едва ли някой у нас си прави такива сметки, все пак връзката е много далечна. Ние за нашия излишък пет пари не даваме кой и за какво ще го разпределя, камо ли за епичния американски план за спасяване.
Все повече хора обаче забелязват мащабната кампания по изземване на богатството на населението от страна на корпорациите в САЩ. Това ясно личи от очерталите се тенденции, започнали от недалечната история. Ако преди САЩ бяха преди всичко производствена сила, то днес тя е преди всичко консуматорска сила. Ако преди нацията е спестявала, сега харчи на кредит. Резултатът е нови и нови рекордни нива на бюджетни и търговски дефицити, които се пишат на сметката на обикновения американец! Сметката засега плаща останалият свят, но тя все пак се пише като дълг на американското общество. Дали някога изобщо ще може да я плати?! Дефицитите не само не се свиват, но напротив – главоломно набъбват. Между впрочем с последните „спасителни“ действия федералният дълг се очаква да достигне 11.3 трилиона долара, или близо 70% от БВП на САЩ!
Нещо повече, американското правителство ни демонстрира, с типичната си безпардонност и високомерие, че с лекота може да погази изконните пазарни принципи, на които се уповава американското общество, и да включи в действие мерки от арсенала на иначе жестоко осъжданите диктаторски режими. Ако грубата намеса на държавата в пазарните отношения в страни като Русия и Китай са широко осъждани и критикувани от целия свят, то какво да кажем за бруталната намеса на американското правителство на пазар, прокламиран като „свободен“?! Днешните действия на САЩ вкарват в малкия си джоб действията на Русия и Китай взети заедно. Как тогава да им вярваме, че държат на свободния пазар?
Би трябвало също да се запитаме докога светът ще плаща сметките на САЩ. И не е ли това същото като да си купиш препакетиран ипотечен продукт от инвестиционна банка със завидна „репутация“, като по този начин насърчаваш порочната практика да се раздават лоши кредити, за да се генерира „материал“ за секюритизация? Със сигурност все повече кредитори си задават тези въпроси, защото последствията от тази лудост се виждат с просто око. При това проблемът е все още на корпоративно ниво. А какво ще стане утре, когато светът ще трябва да спасява американското правителство от банкрут? Да подпалваш чергата, на която сам си стъпил, едва ли е много разумно и едва ли ще спечелиш в дългосрочен план. Нали плащането на сметката на американското правителство от света всъщност му развързва ръцете за още подобни „спасителни“ акции в бъдеще! Тогава кой в крайна сметка поражда моралната заплаха?
Някой ще попита „А какво е решението?”. Отговорът на този въпрос е много прост и ни е завещан още от добре забравените древни писания: „Всеки трябва да си плати сметката“. Ако не я платиш днес, то утре тя може да стане непосилно голяма и извън твоя контрол. Крайно време е американците да започнат да си плащат сметките, вместо да искат нови и нови кредити, не за инвестиции, а за консумация. Крайно време е да се примирят с факта, че икономиката им не може да поддържа този стандарт на живот. Ще трябва да запретнат ръкави и да бачкат здраво и със смирение да получават това, което реално са изработили като цяло. Иначе защо един китаец да бачка денонощно срещу купичка ориз, за да може да плаща дълговете на онзи, който консумира продукцията му на вересия! Рано или късно тази порочна практика ще бъде разбита. И ако американците не си дадат ясно сметка за това сега, то след време цяла Америка ще се превърне в един голям Lehman Brothers, чиито активи ще се изкупят на безценица, а служителите, т.е. населението, ще лъска обувките на забогателите китайци, примерно!
И така, защо ни е нужен свободен пазар?! След всичко казано дотук може би някой ще си помисли, че няма смисъл от него. Помислете пак! Има смисъл, и то голям. Все пак преди да пожънеш, трябва да посееш. За да има баница за делене (или казано на финансов жаргон „парични потоци за препакетиране“), някой трябва първо да я изпече. И колкото по-голяма е тя, толкова по-голямо лапане ще пада след това. Но кой може да опече по-голяма баница от свободния пазар?

ПП. Така и така съм подхванал темата, хубаво е да си помислим какво правим ние в България. След като стана вече ясна тезата ми, че свободният пазар не е нито ефективен, нито рационален, пък и лесно се манипулира с цел извличане на извънредни печалби от силните на деня с помощта на правителството, то струва ли си и ние да се хвърляме по този път, по който други са стигнали до задъдена улица? Струва ли си и ние тъй ревностно да защитаваме чужди идеи и виждания, които очевидно не работят според очакванията, а в същото време генерират огромен стрес и напрежение, скъсани нерви и куп болести?! Ако дори САЩ, без да им мигне окото, погазват собствените си принципи, то тогава защо ние трябва да ги защитаваме?! Ето, САЩ грубо се намесва на капиталовите пазари, дори спряха късите продажби, тогава защо и ние да не го направим? Още повече, че нашият пазар падна не с американските 20-25%, а с близо 60% и такава пазарна намеса би била още по-оправдана! За какви къси продажби говорим, след като те бяха обявени за най-голямото зло на фондовите пазари в САЩ, Великобритания и други страни в развития свят?! Защо пак ние да сме най-отпред, пропагандирайки чужди принципи, които очевидно не са универсални дори за тези, които са ги измислили?! Ако тук някой поиска намеса на държавата за стабилизиране на пазара, ограничаване на манипулации, картелизации, веднага плеяда „умни“ глави ще се надигнат и ще кажат „Не трябва да се бъркаме в работите на пазара, той най-добре знае!“ Какво знае пазарът, бре Бай Ганьо?!

Няма коментари: