Реклама

вторник, 7 октомври 2008 г.

Тайната на живота (книга)


Тайната на живота


КЛОДЪ БЕРНДРЪ
Дюма — единъ отъ ГОЛЪМИГБ учени на Франция — въ надгробното си слово за Клодъ Бернара казва: „Клодъ Бернаръ, когото оплакваме, се постави резъ своя Р"БДЪКЪ гений и своитъ блЪстещи откри¬тия на такава висота, гдето чозЪкъ прес¬тава да принадлежи изключително само на една академия и дори на една нация, за да вземе участие въ концерта на все¬мирната наука. Живъ, неговата слава бъ прескочила пространството, тя бъ- честву¬вана отъ ц^лия свътъ; мъртавъ—тя ще победи времето и неговитв обиди".
Фигури като Клодъ Бернаръ еж еди¬ници въ историята на човечеството: ВСБКИ единъ отъ ГБХЪ носи новъ свътъ и името му запълва Ц-БЛЪ въжъ. КЛОДЪ Бернаръ създа¬де физиологията като наука: мистерията на живота почна съ него своето разбулване.
Роденъ на 12 юлий 1813 година, Клодъ Бернаръ 19 годишенъ отива въ Парижъ, като носи съ себе си ржкописигв на една трагедия и на една комедия-водевилъ, съ желанието да се огдаде на литрардена: „да научи единъ занаятъ, за да живЪе, а следъ това въ свободното си време може да се занимива съ поезия", и постжпва студентъ по медицина. Мъл-чаливъ, бавенъ и разсвянъ, никой отъ другаритв му не подозиралъ какъвъ за-пасъ отъ открития крие тъхниятъ другарь студентъ. И наистина, веднага следъ свършване на медицината почва неговиятъ възходъ: непрестанна победа надъ тай-нигв на живия организъмъ, която му оси¬гурява мирова слава. Право казва за него физиологътъ Полъ Беръ, че за 20 години Клодъ Бернаръ извърши повече, отколко¬то въкозетъ до него и неговитъ съвре¬менници бъха направили. Откритията му, които той е челъ като курсове въ СоПеде с1е Ргапсе, сьставятъ 14 голъми тома. Само едно отъ неговитъ открития въ фи-зиологията би било достатъчно да утвърди името на нъкого като голъмъ учечъ.
Тия открития на Клодъ Бернара не еж ДБЛО на едно трескаво, водено отъ ща¬стливия случай и СЛБПИЯ емпиризъмъ упор¬ство въ работата, а еж резултатъ на една стройна, съгласувана метода, въ която любовьта къмъ истината и жаждата за сигурность еж ржководени отъ едно общо начало, неподозирано за физиологичните
6
явления до него: детерминизма на жиз-ненитъ явления. Тоя погледъ роди ек¬сперименталния методъ въфи-зиология та, която направи науката за жизненигв отправления точна наука, пос¬тави я въ реда на физиката и въ сжщото време създаде нейния наученъ методъ.
Но и самата експериментална метода тръбваше да се постави на теоритична ос¬нова : да се обоснове, да се посочатъ на¬чалата й и да се докаже стойностьта й, като пжть за достигане на научната истина.
Съ тия задачи се заема Клодъ Бер¬наръ въ своя методологиченъ трактатъ: „Уводъ къмъ изучване на експериментал¬ната медицина". Това е философски трудъ, който заема първо мъсто въ реда на ме¬тодологията на науката. Написанъ съ кристална яснота, подкрепенъ съ примъри, взети отъ личенъ гениаленъ опитъ, да-денъ съ стилъ, който е образецъ на простота и елегантность — това е една настолна книга за всъки, който иска да размисли пжтищата и началата на науч¬ното изследване. Ролята, която изигра тая книга на Клодъ Бернара, е грамадна: отгласъ на идеитъ въ нея намираме въ всички по-послешни опити за уяснение началата на науката и психологията не
7научното изследване. Нъчцо повече: отъ тая книга се вьзползува Емилъ Зола, за да даде своята шумна за времето си тео¬рия на експерименталния романъ.
Безъ да я търси, славата идваше да ув-внчае името на Клодъ Бернара още приживе: той е професоръ въ СоИеде с!е Ргапсе, въ Сорбоната, членъ на Института, на гЛса^егтне Ргапса15е и на всиччи чужди академии. Скроменъ, любвеобиленъ къмъ ученици и приятели и като човъкъ, Клодъ Бернаръ е равнълъ своя гений. Подобно на Пастьора, на Емилъ Фишера, той не е познавалъ завистьта — тоя червей въ душата на малодарнигв.
Клодъ Бернар ь умръ1 на поста си: при едни опити въ сво;;та лаборатория той се простудява и отъ усложнение на болестьта, следвайки съ ясно съзнание,спокойствие и см-влость, нейнитъ фатални стжпки, той умира на 11 февруарий 1878 година. Ц"ьла Франция и учения СВ-БТЪ ОТЪ ВСБ-кжде оплака загубата на човечеството . съ неговото изчезване. Защото прави еж думитв на Гамбета, казани въ парламента при вестьта за смъртьта на Клодъ Бер¬нара : „Светлината, която токущо из¬гасна, не ще бжде заместена .
Л~ръ Ас, Злшпаровъ
8
I. ОПРЕДЪЛЕНИЕ И ПРИЗНАЦИ НА
ЖИВОТА
1. Определенията (дефиниииигв) въ наукигв: Паскаль — 2. Определения на живота Аристо-тело Кантъ, Ларда Ераръ, Ришеранъ Треви-ранусъ Хербъртъ Спенсеръ, Биша. — 3 Живо-тътъ и смъртьта могатъ да бждатъ разбрани само по тъхната противоположности
— 4. Дефиниция на живота, дадена въ француз-ката „Енциклопедия". — 5. Животътч може да се охарактеризира по неговитв признаци но той не може да бжде дефиниранъ. — 6. Общи признаци на живота: организация, възпроизвеж¬дане, хранене, развитие, старость, болесть, смърть.
— 7. ОПИТИТЕ за опредвляне на живота възъ основа на тия признаци: Дюже, Беклеръ, Де-зеймълъ. Лзмаркъ, Ростанъ, Бленвилъ Кюве, Флурансъ, Тиаеманъ. — В. Сжщесгвениятъ приз-накъ на живота: органически градежъ.
Тъй като физиологията е наука за жи¬вота, то см-вта се, че едно такова опреде¬ление за нея изисква и предполага друго опредъление, именно, що е самиятъ ж и в о т ъ. Ето защо, въ физиологичес-КИГБ съчинения отъ всички времена се
9намиратъ множество опредъления (дефи¬ниции) на живота.
Тръбва ли и ние да имъ подражаваме и да признаемъ за необходимо да започ-немъ нашитъ занятия съ опитъ отъ тоя родъ? Да, ние ще почнемъ сжщо тъй, както еж почвали и преди насъ, но съ съвсемъ друга цзль, именно, за да дока-жемъ, че тоя опитъ е химериченъ, стра-ненъ и безполезенъ за науката.
Паскаль въ своитв разсжждения за геометрията, разглеждайки най-добрия методъ, казва, че такъвъ единъ методъ изисква да не се употръбява никакъвъ терминъ, смисълътъ на който да не е предварително точно обясненъ. Тоя ме¬тодъ се състои въ това: всичко да се опредъля и всичко да се доказва.
Но веднага следъ това Паскаль отбе¬лязва, че това е невъзможно. ИСТИНСКИТЕ опредъления, казва той, вежщность не еж нищо друго, освенъ словесни определения, определения посрЪд-ствомъ думи или названия, т. е. прида¬ване на предметитв имена или назва¬ния, създадени отъ ума съ цель да се съкрати речьта. [Нъма опредъления на такива нъща, • които не еж създадени отъ ума и които
10
той не обхваща всецъло; съ една дума, нъма опредъления на естествените н ъ щ а. Когато Платонъ, казва Паскаль, опредъли ч о в ъ к а като „ двуного живот¬но безь пера", съ това опредъление той не ни даде по-ясно понятие отъ онова, което ние имахме по-рано; напротивъ, той ни даде едно не само безполезно, но даже и смъшно понятие, защото, продължава Паскаль, „човъкъ не губи своята човъшка сжщность, губейки двата крака и пъте-льтъ не придобива човъшки свойства, ако изгуби перата".
Геометрията може да опредъля пред¬метитв на своята наука, защото тъ сами еж произведения на ума. Определението въ такъвъ случай е условно съгласуване, което умътъ приема произволно Когато опредЪлятъ четното число като „чис¬ло, което се дъли на две", тогава, споредъ Паскаль, даватъ геометрическо опредъ¬ление, защото употръбяватъ дума или название, отъ които отнематъ всъко друго значение, ако има такова, за да му прида-датъ само значението на това нъщо, което е означено съ тая дума.
Сжщо тъй се постжпва и въ филосо¬фията, тъй като въ нея се трактуватъ въ по-голъма степень умствени построения,
Побаче и^въ философията има първона¬чални термини, които не могатъ да се опредълятъ.
Окщото става и въ геометрията, кжде-то ОСНОИНИГБ понятия пространство, вре ме, движение и други подобни понятия сжщо на могат ь да ождагъ опре-двлени. Все пакъ, обаче, тия понятия употръбявама въ речьта безъ всвкакаи недоразумения, защото хората иматъ до¬статъчни разоирания и достатъчно ясни представи, за да не се объркватъ за смвтка на означаемигв нЪща, колкото и тъмни да еж понятията за тия нъща вежщность. Това произлиза, по мнението на (Ъскаль, оттоаа, че природата е вложила у всички хира еднакви първоначални идеи за тия първоначални нъща. Сжщото нвщо остроумно изразява и знаменитиять мате-матикъ I )уансо.
„Мко нвкой, казва той ми предложи да опредЪля що е време, азъ ще му отговоря: вие знаете за как^о говорите, нали? И ако той ми отговори утвърди¬телно, тогава и азъ ще му предложа да говиримъ за това. гА ако той ми отговори отрицателно, азъ ще му предложа да го-воримъ за друго нвщо."
Когато ние искаме да одредЪлимъ тия
12
първоначални понятия, ние никога не мо-жемъ да ги оазяснимъ съ нЪщо по-поосто; ние всякога сме по"нудени да внесемъ въ огтедълението и самата опоеткляема] дума. Времето е тпаене ... казва Лапласъ.ч Но ще ни бл;де ли понятно слепването на едно явление попиръ доуго, ако ние нямаме готовото вече понятие за воеме? ТЕЗИ оппел^ления не напомнятъ ли онова огюед-Бление, надъ което Паскаль се смЪеше. именно, че „свътлина е светлинно движение на светещи гЪла"?
Въ естествознанието нищо не може да се опретЬли; всъки опитъ за опоеп-Ь-ление изоазява само проста хипотеза. Ние узнаваме поедметитъ- само постепенно отъ раз-'и гледни точки. Не въ началото на наукитБ ние получаваме пълно и цялостно познание за поедмета, каквото познание е необходимо за оппедвлението му, но това става въ края, като краенъ и недо-стижимъ идеапъ на изучването.
Методъ, който първомъ дава опреде¬лението и после всичко изважда отъ това опред-вление, такъвъ методъ може да бжде поигоденъ само за теоритическитЪ и отвлечени науки, но тлй е противенъ на самия духъ на ОПИТНИГБ научи.
Ето защо не може да се определи и
13животътъ въ физиологията. Когато с« говори за живота, вейки бвзъ трудъ ра$-бира за какво ставз дума, и това е до¬статъчно, за да оправдае употреблението на термина, щомъ като тоя терминъ не дава поводъ за двусмислености и недо¬разумения.
Достатъчно е само да се съгласимъ относно думата животъ, за да я упо¬требяваме после; но при това е необхо¬димо да се помни, че да се иска едно безусловно определение е илюзия и хи¬мера, противна на самия духъ на науката. Ние тр4бва да се стремимъ само къмъ това, да установимъ признаците на пред¬мета и да ги разпределимъ въ естестве¬ния редъ на техната подчиненость.
Въ днешно време е много важно да
освободимъ напълно общата физиология
отъ илюзиите, които дълго време еж я
вълнували. Тя е експериментална наука
и не може да дава априористични опре¬деления.
Яко следъ тия предварителни бележки ние все пакъ ще припомнимъ най-глав¬ните опити за определения на живота, направени въ разните времена, то е само за да покажемъ техната недостатъчность или погрешность. Освенъ това, тоя пре-
14
гл«дъ ще има за насъ още и другъ ин-тересъ; той ще ни помогне, по пжтя на анализата на всички тия усилия на ума, да намеримъ най-добрата представа, която ние въ днешно време можемъ да имаме за явленията на живота.
Дристотель казва: „Животътъ е хранене, растене и остаряване, за причина на които явления служи единъ принципъ, съдържащъ цельта въ самия себе си, принципа на ентелехията". Но ето тоя именно принципъ требва да се улови
и узнае.
Б у р д а х ъ напомня, че за абсолютната философия „животътъ е душата на света, уравнението на вселената." Той казва още, че „въ живота материята е само една случайность, когато дейностьта е неговата сжщность*. Но ние не ще се спираме на едни толкова трансцедентални разсъж¬дения, които н-вматъ въ себе си нищо осезателно за физиолога.
|Кантъ определя живота като „вжтре-шенъ принципъ на действие". Въ своя трактатъ за телеологията или науката за крайните причини той казва: „Организмътъ е ЦБЛО, произтичаще отъ разума, който работи и се намира вжтре въ него".
Това определение, което напомня опре-
15делението на Хипократа, е било възприето отъ голямо число физиолози въ повече или по-малко измънена форма. Но основа¬нието, което ни заставя да приемемъ това опредъление, е всжщность, както ще видимъ по-нататъкъ, само привидно или призрачно. Принципътъ на действие въ ЖИВИТБ тъла не може да се нарече вжтрешенъ. Той не може да се отдъля или да се изолирва отъ външнитъ атмо¬сферни или козмически условия и нъма ни едно явление, което би могло да се припише нему изключително. Независи-мостьта и самопроизволностьта на жизне-нитв прояви е само лъжлива, присторена вицимость, която бъ незабавно опровергана при изучване фактитв. Всвкога има вън¬шни агенти и странични стимули, които предизвикватъ проявата на извастни свой¬ства на материята, която сама по себз си г постоянно инертна. Въ висшитъ сжще-ства тъзи стимули действително се нами-ратъ въ това, което ние наричаме вжт-решна сръда, но тая сръда, макаръ и да се помъства дълбоко, все пакъ тр-вбва да се счита външна относително организи¬раната елементарна часть, която е един¬ствената действително жива часть
Лорда сжщо така приема жизнения
16
принципъ когато говори: „Животътъ е времененъ съюзъ между вжтрешното чувство и материалния агрегатъ, свър¬зани е>оо(лсп' или съ причината на движе¬нията, която причина намъ е неизвестна".
Тревиранусъ, подобно на Канта, сжщо ималъ предъ видъ привидната неза-висимость на жизненчтъ ПРОЯВИ ОТЪ ВЪН¬ШНИТЕ условия; по неговитъ думи, „ЖИВО¬ТЪТЪ е постоянно еднообразие на явле¬нията при разнообразие на ВЪНШНИТЕ влияния".
Мюлеръ, изглежда, сжщо допускалъ нъщо като жизненъ принципъ. По него¬вото мнение, въ зародиша има две чъща: материя на зародиша, и освенъ нея—още и жизнечия принципъ.
Ераръ гледалъ на живота като на движещъ принципъ, като на „способ-ность за движения, предназначена да слу¬жи на това, което се движи".
Ришеранъ признавалъ, макаръ и не направо, сжществуването на жизнения пр нципъ като причина за ограничената приемствечость на явленията въ ЖИВИТБ сжщества : „Животътъ, казва той, е съво-купность отъ явления, които се редятъ едно слецъ друго въ организованитв тъла въ течение на ограничено време."
п гХербъртъ Спенсеръ неотдавна предложилъ едно определение на живота, което азъ цитирахъ другаде така, че предизвикахъ възражение отъ страна на английския философъ. Въ френския пре-водъ на неговит^ „Принципи на психо¬логията" ние четемъ такава фраза:
„И така, нашето определение на живота въ последната му форма се състои въ това, че той — животътъ — е опреде¬лена комбинация отъ разнородни ИЗМБ-нения, едновременни и послецовни."
Това определение, което азъ приведохъ изцело, требвало да се допълни, както сега се оказва, съ прибавката на думите : „въ съответствие съ външните условия".
По мнението на Казалъ, преводача на Хербъртъ Спенсера, който прави тая бе¬лежка, мисъльта на философа се извра-щава безъ прибавката на втората часть на изречението. Така че това определение е направено въ разни времена и въ не-колко последователни приьома; а такъвъ необикновенъ маниеръ лесно може да възеде читателя въ заблуждение.
Въ общото заключение, прибавяпрево-дачътъ, сжществениятъ признакъ, чрезъ който Хербъртъ Спенсеръ иска да опре¬дели живота, е постоянното при-
18
способяване на вжтрешните от¬ношения къмъ външните такива.
Б и ш а отъ своя страна ни предлага една по-физиологична и по-уловима идея. Го-лемъ ефектъ произведе следното не¬гово определение на живота: „Живо¬тътъ е съвокупность отъ отпра-вления, които се съпротивял-ватъ на смъртьта".
Определението на Биша съдържа въ себе си два термина, които еж противо¬положни единъ на другъ: животъ и смърть. И вежщность тия две идеи еж неразделни; всичко, което живее, ще умре, и всичко сега мъртво е живело некога.
Но Биша е искалъ да бжде по-ясенъ; той навлезълъ по-кататъкъ въ пробле-мата и тамъ вече той греши. Отъ живота и смъртьта той прави нещо като две сжщества, два принципа, които еж по¬стоянно налице въ организма и постоянно се борятъ въ него. Колкото той и да отхвърля жизнения принципъ като единственъ принципъ, обаче жизнените свойства, които той признава, не еж нещо друго, освенъ сжщиятъ този принципъ. Тия второстепенни жизнени принципи, тези жизнени свойства еж агенти на живота;
19 2*напротивъ, физическите свойства, които се борятъ съ тЪхъ, еж, така да се каже, агенти на смъртьта.
Всички съвременници на Биша споде¬ляли неговия начинъ на мислене и пере-фразирали неговата формула. Пелтанъ — хирургъ отъ Парижката школа — учи, че животътъ е съпротива отъ страна на организираната материя спрямо ония при¬чини, които постоянно се стремятъ да я разрушатъ. Самиятъ Кювие въ известния пасажъ, тъй често цитиранъ, развива тая мисъль, именно, че животътъ е сила, която се съпротивляващи на законите, упра-вляватъ мъртвата материя. Смъртьта е поражение, нанесено надъ тоя принципъ на съпротива, и трупътъ не е нищо дру¬го, освенъ живо ГБЛО, подпаднало подъ властьта на физическите сили.
По такъвъ начинъ, по мнението на Биша, физическите свойства не само че еж чужди на жизнените прояви и требва да бждатъ пренебрегнати при изучаване на последните, но нещо повече — те дори еж имъ противоположни.
Тия идеи за антагонизма между общите външни сили и вжтрешните или жизнени сили еж били изказани още отъ Сталя въ тъмни и почти варварски изрази;
20
обаче, изложени отъ Биша съ ясность й точность, те съблазнили и увлекли всич¬ки умове.
Но требва да кажемъ, че науката е отхвърлила това определение, споредъ което въ живите тела требва да сжще-ствуватъ два рода свойства: свойства фи¬зически и свойства жизнени, които да се намиратъ въ постоянна борба помежду си и въ стремежъ дасе победятъ единъ други. И действително, отъ тоя антаго-низъмъ би следвало, че колкото по-голема власть въ организма придобиватъ жиз¬нените свойства, толкова по-слаби требва да бждатъ въ него физико-химичните свойства, и, обратното, жизнените свой¬ства требва да бждатъ толкова по-слаби, колко го по-голема сила придобиватъ фи¬зическите свойства. Но вежщность ние виждаме съвсемъ противното. Откритията на биологичната физика и химия доказ-ватъ, вместо тоя антагонизъмъ, пълно съгласие и вжтрешна хармония между жизнената дейность и физико-химичните явления.
Изобщо възгледите'на Биша съдържатъ две идеи: първата установява необходи¬мото отношение между живота и смъртьта, а втората допуска противоположность
21между жизнените явления и физическите такива.
Последната часть именно е погрешна.
Що се касае до първата, тя е била изразена вече много по-просто и въ почти наивна форма въ определението, направено въ френската „Енциклопедия": „Жи-вотътъ е противоположность на смъртьта".
И действително, ние отличаваме жи¬вота само посръдствомъ смъртьта и обрат¬но; сравнявайки живото тъло съ сжщото ГБЛО въ състояние на трупъ, ние виж¬даме, че отъ него е изчезнало нещо, което ние и наричаме животъ.
Приведените отъ насъ извадки показ-ватъ привидно ГОЛ-БМО разнообразие въ определенията на живота; обаче тв иматъ една обща основа, която именно основа съставя техния недостатъкъ. Почти всич¬ки автори допускали или подразумявайки, или направо изказвайки се, че проявите на живота иматъ за своя причина единъ принципъ, който ги произвежда и управлява. Но да се допуска, че животътъ произлиза отъ жизнения принципъ, това значи да се дава такова определение, че животътъ е животъ, а това значи да се въвежда определяемото въ определе¬нието.
22
Прочее, други физиолози, безъ да даватъ по-добри определения, приемали, обаче, че животътъ не е нематериаленъ управляват/ь принципъ, а е само резул-татъ на дейностьта на организованата материя.
Така, по понятието на Б е к л е р а, жи¬вотътъ е организация въ действие.
Споредъ разбиранията на Д ю ж е, жи¬вотътъ е специална дейность на органи-зованите сжщества.
Споредъ Дезеймера, животътъ е образъ на сжществуване на организова-ните тела.
А споредъ Л а м а р к а, животътъ е та¬кова състояние на нещата, което дава възможность за органическо движение подъ влияние на едни или други възбу¬дители. Това състояние на нещата, очевидно, е организация съ атрибута на сетивностьта.
Р о с т а н ъ, като счита за отличите-ленъ признакъ на живота организацията, и като формулира термина органи-цизъмъ, се изразява така:
„Творецътъ не съобщава некоя нова сила на органическото сжщесгво, но дава на това сжщество заедно съ организацията такова молекулярно разположение, коетода е способно да развие тая сила. Май¬стор ь-часовникарь устройва часовникъ и, като го навие, съобщава му способность да преми нава последователни фази, да означава часоветъ, минутитъ, секунцигв, фазитъ на луната, месецитъ, годините и всичко това въ течение на повече или по-малко продължително време. Тая спо¬собность произтича само отъ устройството на часовника; то не е никакво особено свойство или допълнително качество, това е само нагласена машина".
Животътъ е навита машина: свойствата зависятъ отъ устройството на органитъ. Това е органицизъмъ. Но и въ това схващане има още нъщо неопреде¬лено; устройството не е физико-химично свойство и не е сила, която сама по себе си би могла да бжде причина, защото тя предполага на свой редъ друга нъкоя причина.
Въобще всички априористични въз¬гледи за живота, разглежданъ като принципъ или като резултатъ, еж дали недостатъчни опредъления; и тъй би тръбвало да бжде, защото явленията на живота могатъ да бждатъ узнати само по апостериоренъ пжть, както и всички явления на природата.
24
Априористичнйятъ мйтодъ се оказалъ безплоденъ, и да се дири прогреса на физиологичната наука по тоя пжть, би значило да се губи време напраздно.
И така, като се отказваме да опредъ-ляме неопредълимото, ние ще се опитаме просто да характеризираме живитъ сж-щества по отношение на живитъ тъла. Тоя методъ на разглеждане на въпроса ще ни доведе до формули, които ще из-разяватъ фактитъ, а не само едни идеи или хипотези.
Отъ това не следва, че ние се отказ¬ваме отъ хипотезите въ науката; хипоте¬зите еж, така да се каже, както с жл-битъ при постройките. Науката се съ¬ставя отъ факти, но тя върви напредъ и се строи съ помощьта на хипотези. Нека изследваме сега какви еж общите харак¬терни признаци на живитъ сжщества. Такива признаци може да се наброятъ петь, а именно: Организация; възпроиз¬веждане; хранене; развитие (ево¬люция), старост ь, болесть и с м ъ р т ь.
Я. Организацията е резултатъ отъ сбора на сложни вещества, реагиращи едни къмъ други. Споредъ насъ, свой¬ствата, приежщи на живата материя, зави-
25сятъ отъ групировката на тия вещества, групировка особена и много сложна, но все пакъ подчинена на общитъ химически закони за групировката на материята. Жиз-ненитъ свойства всжщность не еж нищо друго, освенъ физико-химични свойства на организозаната материя.
Б. Способностьта за възпро¬извеждане, т. е. актътъ, чрезъ който съществата произхождатъ едни отъ други, характеризира ЖИВИТБ сжщества почти безусловно. Всвко сжщество произхожда отъ родители и въ известенъ моментъ става способно на свой редъ да стане родитель, т. е. да дава произходъ на други сжщества.
В. Развитието е, може би, най-забележителната черта на ЖИВИТБ сжще-ства, а, следователно, и на живота.
Живото сжщество се ражда, расте, отива къмъ упадъкъ и умира. То се на¬мира въ състояние на постоянно измъ-нение. То е подхвърлено на смърть. То излиза отъ зародиша, отъ яйцето или отъ семето, придобива вследствие на една последователна диференциация из¬вестна степень на развитие, образува органи, нъкои отъ които временни и пре¬ходни, други съ сжщо такава продължи-
26
телность, както и самото сжщество, елвдъ което и то, живото сжщество се разрушава.
Безжизненото пъкъ минерално сжще¬ство си остава неизменно и невредимо презъ всичкото време, докато си оставатъ неизмънни външнитъ условия.
Тоя признакъ на определено развитие, на начало и край и на непрекженатъ ходъ въ едно направление, което има опредъ-ленъ краенъ пунктъ — тоя признакъ при¬надлежи като особеность само на ЖИВИТБ сжщества.
Наистина, астрономитъ приематъ въ днешно време идеята за подвижностьта и непрекженатото развитие и на звездния миръ. Но въ тоза възможно развитие на звезднигв тъла въ сравнение съ бързото развитие на ЖИВИТЕ тъла сжществува различие въ степень, която, отъ практична гледна точка, е достатъчна, за да ги отли¬чаваме едно отъ друго. Вселената, звез-дитв по отношение на насъ даватъ само незабележими измънения, ЖИВИТБ пъкъ сжщества, напротивъ, представятъ чув¬ствително развитие.
Г. Смъртьта е сжщо необходимость, на която фатално е подчиненъ живиятъ индивидъ, който чоезъ смъртьта се въз¬връща въ минералния свътъ. Освенъ това,
27той е подхйърленъ на болести и 6 спо-собенъ на оздравяване. Както философи, тъй и медици и натуралисти били силно поразени отъ стремлението на органиче¬ските сжщества да вьзстановяватъ своята форма, да заздравяватъ своите рани по-ср"Бдствомь заржбване, корясване, да из-правятъ своите осакатявания, и по такъвъ начинъ да доказватъ своето единство, своята морфологична индивидуалность.
Тоя стремежъ, да се осжществява и възстановява НБКОЙ индизидуаленъ архи-тектуренъ планъ, придава на организова-ното същество, споредъ некои физиолози, видъ на хармонично Ц-БЛО, прави го единъ видъ мъничекъ свЪтъ въ големия такъвъ. И това е, споредъ ТБХНОТО мнение, приз-накъ, изключително свойственъ на тела, надарени съ животъ.
Неорганичните тела, казва Тидеманъ, решително не представятъ ни едно явле¬ние, което би могло да се смета като действие за възстановявана или излеку¬ване. Ни единъ кристалъ не възстановява изгубената си часть, ни единъ не запълня празднината, която се образува въ него вследствие разтваряне, ни единъ кристалъ не се възвръща самъ по себе си къмъ предишния целостенъ видъ.
28
Но това не е верно. Кристалите, сжщо както и живите сжщества, иматъ своя форма, свой собственъ планъ, и когато смущаващи влияния на околната среда отклоняватъ кристалите отъ техните фор¬ма и планъ, то кристалите еж способни да възстановятъ плана и формата чрезъ истинско заржбване или кристали-ческо заоастване. Пастьоръ казва, че ако разбиемъ единъ кристалъ въ некоя негова часть и отново го поставимъ въ майчиния разтворъ, то може да се на¬блюдава, че кристалътъ се увеличава въ всички направления вследствие отлагането на криста лични частички, но въ еж щото воеме се извъошва особено усилена ра¬бота въ разбитата или изкривена часть. И следъ некол^о часа тая работа, безъ да бърка на общата работа на всички части, възстановява правилностьта и въ повредената часть". .. По такъвъ начинъ физическата сила, която разполага кри¬стализиращите частички по законите на научната геометрия, дава резултати, ана¬логични съ резултатите на тая сила, която разполага органическото вещество въ фор¬мата на животното или растението. Затова тоя признакъ не може да се счита тъй безусловенъ, както го сметаше Тидеманъ,
29но въ всъжи случай тукъ има известна степень на напрегнатость и енергия, която специално характеризира ЖИВОТНИТЕ И ра¬стенията. Отъ друга страна, както вече казахме, въ кристалигв нъма разви¬тието, тъй характерно за растенията и
животното.
Д Храненето се смЪта за отличи¬телна, сжществена черта на живото сжще-ство, черта най-постоянна и най-обща и з-между всичкитв му прояви и, следовател¬но, тая черта сама требва и може да бжде достатъчна за характеристика на живота. Храненето е непрекжсната смъна на частичкиттз, отъ които се състои живото сжщество. Органическото здание е мъхто на постоянно движение, което не оставя въ покой ни една частица; всъка отъ тъхъ непрестанно и безъ спиръ се храни отъ заобикалящата я сртда, въ която тя дава своитв отпадъци и своитъ1 продукти. Тая молекулярна обнова е неуловима за погледа, но тъй като ние виждаме ней¬ното начало и край, входа и изхода на веществата, то можемъ да сждимъ и за промеждутъчнитъ фази и си представяме тока на материята, който непрекжснато минава презъ организма, обновява него¬вия съставъ и запазва формата му.
30
Всеобщностьта на това явление въ растенията и въ ЖИВОТНИТЕ, И ВЪ ВСИЧ¬КИТЕ ИМЪ части, неговото постоянство, не допускаще никакво спиране, правятъ отъ това явление общъ признакъ на живота и затова мнозина физиолози го въвеж-датъ въ СВОИТЕ опредъления за живота.
Така, напримъръ, Бленвилъ казва: Животътъ е двояко вжтр-вшно движение, на общо и непрекжснато съединение и разлагане".
Кюве се изразява по следния начинъ: „Живото сжщество е вихъръ съ постоянно направление, и въ тоя вихъръ материята е по-малко сжществена отъ формата".
Флурансъ перефразиралътаямисъль въ жизненъ вихъръ или материаленъ кржгъ, като казва: „Животътъ е форма, която служи на материята."
Най-сетне Тидеманъ, сжщо прие¬майки двоякото движение на съединение и разлага не на ЖИВИТЕ сжщества, свързва това движение съ жизнения принципъ, който го управлява. „ЖИВИТЕ ТЕ ла, казва той, иматъ въ себе си свой принципъ на действие, който не имъ дава никога да по-паднатъ въ химически индиферентизъмъ." Заслужава да се спремъ малко на едно опредъление, основано на тоя признакъ.
31Ние вече казахме, че на явленията на живота не требва да се гледа тъй, нато¬чели ТЕ направо се управляватъ отъ вж-трешенъ жизненъ принципъ. Дейностьта на растенията и ЖИВОТНИТЕ несъмнено се намира въ зависимость отъ ВЪНШНИТЕ условия. Това ясно се вижда при расте¬нията и студенокръвнитв животни, които заспиватъ зиме и се пробуждатъ въ време на лътнитъ- горещини. Ние виждаме по-нататъкъ, че акз човъкъ и топлокръвнитв животни изглеждатъ свободни въ СВОИТЕ действия и независими отъ измененията на козмическата сръда, то това произ¬хожда отъ обстоятелството, че у ТЕХЪ сжществува сложенъ механизъмъ, който поддържа около ЖИВИТЕ частички, влакна и клетки една действително неизмънна сръда — именно кръвьта, която е вськога еднакво топла и- всвкога еднаква по съ-ставъ. Т-Б еж независими отъ външната ср"Бда, защото, благодарение на това устройство, не се изменя вжтрешната сръда, която заобикаля ТЕХНИТЕ дейни и живи елементи. А вежщность за жи> вото сжщество има винаги външни агенти, странични, иввънклетъчни стимули, които предизвикватъ появата на тия или ония свойства въ материята; а материята сама
32
по себе си е всъкога инертна и недея-телна.
Ако сжществуваше вжтрешенъ прин¬ципъ на живота, и ако той бъше неза-висимъ, то защо животътъ е по-енерги-ченъ лъте отколкото зиме въ нъкои живи сжщества, по-силенъ въ приежтетвието ка кислородъ, отколкото въ негово от-ежтетвие, по-деенъ въ приежтетвие на вода, отколкото на сухо?
А, отъ друга страна, не може да се каже, че ЖИВИТЕ твла не еж способни да изпадатъ въ състояние на химически ин-диферентизъмъ. Действително, каквото и да е при обикновени обстоятелства това окочаняване, въ което се намира расте¬нието или студенокръвното животно, все пакъ животътъ не се прекратява въ него, организмътъ не е изпадналъ въ абсо¬лютна инерция, въ състояние на истински химически индиферентизъмъ. Но ние ще докажемъ, че такова състояние действи¬телно се наблюдава въ сжщества, жи¬вотътъ на които може да се нарече с к р и т ъ животъ. Ето семето; то е инертно като минерално ТБЛО. ВЪ из¬вестни условия неговиятъ съставъ остава неизм-вненъ и ще остане такъвъ въ те¬чение на месеци, на въжове. Живъе ли
33 3това семе? Не живъе, по определението на Тидемана, защото то се намира въ състояние на пъленъ химически индифе-рентизъмъ. И все пакъ, ако му се доста-вятъ външни условия, необходими за по-никването му—топлина, влага и въздухъ— семето ще поникне и ще загърне отъ себе си ново растение. Тръбва да споме-немъ, че има даже и животни, възкръс¬ващи или оживяващи, които могатъ да оживяватъ следъ като еж се намирали въ течение на неопределено дълго време въ състояние на най-пълна инерция.
Какво друго заключение може да се извади отъ това, освенъ че жизнените явления съвсемъ не еж само една проява дейностьта на вжтрешния жизненъ прин-ципъ, свободенъ и независимъ? Тоя вж-трешенъ принципъ не може да се улови, не може да се изолира и да се действува на него. Напротивъ, ние виждаме, че като необходимо условие за жизненитъ актове служатъ всъкога физико-химични обстоя¬телства, които еж винаги точно опредъ-лени и еж способни или да предизвикатъ тъхното проявление, или пъкъ да имъ попръчатъ.
И тъй, жизнениятъ вихъръ не е проява само на нъщо отвжтре въ организма,
34
нито пъкъ е действие само на ВЪНШНИТЕ физико-химични условия. И, следова¬телно, животътъ не може да се характе¬ризира изключително нито съ виталисти-ческия възгледъ, нито чрезъ материали¬стическия. Опититъ отъ тоя родъ, правени въ всички времена, еж довеждали само до илюзии и гръшки.
Можемъ ли ние да спремъ тукъ при такова отрицание?
Не. Отрицателната критика не е заклю¬чение. Тръбва ние, на свой редъ, да си съставимъ понятие, да си намъримъ приз-накъ, който, макаръ и да не е безусло-венъ, обаче да бжде способенъ да освъти нашия пжть тъй, че никога да се не за-блудимъ въ него.
Признацитъ, които ние посочихме по-горе, отговарятъ на реалностьта; важно и полезно е да се знаятъ тия признаци. Отъ своя страна и азъ ще изкажа въз¬гледа, къмъ който ме доведе моятъ опитъ. По моята представа, въ живото сжщество има два вида явления:
1) Явления на жизнено изграж¬дане илиорганизуващъсинтезъ.
2) Явлениенасмъртьта илиор-ганическо разрушение.
Преди всичко, потръбно ни е да обя-
35 з*снимъ съ няколко думи значението, което ние придаваме на тъзи изрази —■ органи¬ческо изграждане и органическо раз¬рушение.
Яко отъ гледна точка на неоргани-ческата материя съ право приематъ, че нищо не се губи и нищо не се създава, то отъ гледна точка на организма това не може да се каже. При ЖИВИТЕ сжще-ства всичко се създава морфологически, организува се и всичко умира, разрушава се. Въ яйцето, което се развива, се поя-вяватъ и заематъ СВОИТЕ мъхта мускули-тъ, КОСТИТ-Б, нервитБ, повтаряйки пред-шедствуващата форма, отъ която е про¬излязло яйцето. Материята, окржжаваща зародиша, се усвоява отъ тъканитЕ или като хранително вещество, или като пла-стиченъ елементъ. Органътъ се създава по своя структура, по своя форма и съ ония свойства, които той проявява.
Отъ друга страна, органигв се разру-шаватъ, дезорганизиратъ въ ВСЕКИ мо-ментъ и вследствие на своята собствена дейность; тази дезорганизация съставя втората фаза на великия жизненъ актъ.
Първиятъ отъ тия два вида явления е единственъ въ своя родъ и нъма пръка аналогия. Той е едно специално свойство
36
на живото сжщество; въ тоя именно син-тезъ, съпровожданъ отъ развитието, се заключава истинската жизненость. Отно¬сително тоя предметъ ще напомня фор¬мулата, която изказахъ доста отдавна : жи-вотътъ е творене или създаване5.)
Вториятъ видъ явление — жизненото разрушение — ако го разгледаме отъ физико-химична страна, е най-често резул-татъ на горене, ферментация, гниене, съ една дума, на такова действие, което мо¬же да бжде сравнено съ голямо число химически факти на разлагане или раз-двояване. Това еж ИСТИНСКИТЕ явления на смъртьта, когато се извършватъ въ организувано сжщество.
И забележително е, че тукъ ние ста¬ваме жертва на обикновената илюзия, и, желаейки да означимъ явленията на живота, ние указваме на явленията на смъртьта.
Явленията на живота не ни поразяватъ. Организуващиятъ синтезъ остава вжтре-шенъ, мълчаливъ, скритъ въ своя фено-меналенъ изразъ, като събира безъ шумъ материалите, които ще бждатъ следъ това'
*) Уводъ въ изучване на експерименталната медицина.
37изразходвани. Ние не виждаме направо тия яления на организация. Само хисто-логътъ или ембриологътъ, следейки раз¬витието на живия елеменгъ или сжщество, схващатъ измъненията и фазигв, които разкриватъ предъ него тая глуха работа; на едно мъхто се намира запасъ отъ ве¬щества, на друго МБСТО става образуване на кожа или пъкъ ядра, на трето мъсто става дъление или размножение, възоб¬новяване и т, н.
Обратното, явленията на жизненото разрушение или смъртьта се хвърлятъ силно на очи, и затова ние вземаме ТБХЪ за характеристика на живота. Тъхнитъ прояви еж ръзки, очевидни. Когато се свива мускулътъ, произлиза движение, когато се проявяватъ волята и чувстви-телностьта, когато действува мисъльта, когато жлезата дава отдъляния, то веще¬ството на мускула, нервиГБ, мозъка и жлезата се дезорганизира, разрушава и похабява. Тъй че ВСБКО проявено вън¬шно явление въ живото сжщество е не¬обходимо свързано съ органическо разру¬шение. Това азъ искахъ да изразя, когато казахъ н-вкога (Реуие сюз Оеих Мопо1ез, *. 1.Х. 1875) въ пародоксалната форма: ж и-вотътъ е смъртъ.
38
Съществуването на всички организми, животни и растения се поддържа отъ тия два вида необходими и неразделни факта: организация и дезоргани¬зация. Нашата наука тръбва да се стре¬ми и да има за своя практическа цель това — да опредъли условията и обстоятел¬ствата на тия два вида явления.
Приетото отъ насъ дъление на жизне-нитъ прояви е, споредъ насъ, изразъ на действителенъ фактъ. То е резултатъ отъ наблюдение на явленията. Бидейки фак¬тическа истина, нашето дъление прибавя къмъ това преимущество и още едно друго, не по-малко ценно такова, именно, че това дъление е полезно за разбиране на явленията, дава удобства при изучва-нето имъ и хвърля ярка свътлина на от¬носителното значение на разнитъ форми
на живота.
По тоя начинъ ние дойдохме, както ни се струва, до двата общи факта, които най-много характеризиратъ живитъ сжще-ства; но това не е достатъчно, тъй като умътъ чувствува потръбность да отиде и по-далечъ отъ фактигБ. Той се подема по-високо и строи хипотези, отъ които иска обяснение на нъщата и сръдст»а да проникне въ тъхъ пз-надълбоко. Етозащо, наредъ съ наблюдението надъ явле¬нията, винаги еж съществували хипотези, възгледи за живота, изказани отъ фило¬софи, натуралисти и медици отъ най-дъл¬бока древность и до днешни времена. Тия именно хипотези ние сега и ще раз¬гледаме.
II. ХИПОТЕЗЯ НЯ ЖИВОТЯ
Спиритуалисти и материалисти: Питагоръ, Пла-тонъ, Аристотель, Ипократъ, Парацелзъ, Ванъ Хелмонтъ, Сталь, Демокритъ, Епикуръ, Декартъ, Лайбницъ, Монпелийската школа, Биша и пр. — Ние изгонваме изъ физиологията и дветъ хипо¬тези, както материалистическата, тъй и спиритуа-листическата, защото и двет-в еж недостатъчни и чужди на експерименталната наука. Наблюде¬нието и опитътъ ни учатъ, че проявитъ на жи¬вота не тръбва да се смътатъ нито дъло на ма¬терията, нито като независима сила, и че ГБ про-излизатъ отъ необходимото съотношение между предустановени органически условия и опреде¬лени физико-химични такива. — Ние можемъ да схванемъ и узнаемъ само материалнитъ условия на това съотношение, т. е. детерминиз-ма на жизненигв прояви. Физиологическиятъ детерминизъмъ съдържа въ себе си проблемата на науката за живота; той ни дава възможность да овладъемъ явленията на живота тъй, както владЪемъ явленията на минералнитъ тъла, усло¬вията на които ни еж известни.
Всичкитъ тълкувания на живота, тъй разнообразни по своята форма, и всич¬китъ хипотези за живота, предложени въ различни времена, могатъ да се отнесатъ
41къМъ два типа: тъ се представят ь въ двб форми и еж били внушени отъ две тен¬денции. Едната форма или тенденция е спиритуалистичната, аналисти-чна или виталистична, а другата — механична или материалисти-чна. Съ една дума, въ всички времена животътъ се е разглеждалъ отъ две гледни точки; на него еж гледали или като на изразъ на нтвкаква специална сила и пи като на резултат ъ на общитЪ сили на природата»
Ние предварително ще кажемъ, че нау¬ката не приема ни едната, ни другата отъ тия системи, и, въ качеството си на фи-зиологъ,ние трвбва даотхвърлимь и ви-талистичната и материалистична хипотеза. Спиритуалиститъ, анимиститъ или ви-талиститБ виждат ь въ явленията на жи¬вота действието на нъкакъзь виешъ, не-материаленъ принципъ, който се проя¬вява въ инертната и покорявана му се материя. ТБ виждатъ тукъ намесата на нвкаква екстра-физическа сила, сила спе¬циална, независима: тгп$ ад\Ш гтюют (умътъ движи материята). Такава е ми-съльта на Питагора, Платона, Аристог&ля, Ипократа, възприета и отъ ученитк ми¬стици на сръднитъ въкове. Парацелзъ и
42
Ванъ Хелмонтъ, поддържана отъ схола-стицитв и формулирана, накрая, въ най-крайния й изразъ отъ Сталь въ форма на анимизъмъ.
Отъ друга страна, материалистическата школа на Епикура и Демокрита всичко свежда къмъ материята, която, споредъ своитъ общи закони, образува и неорга-ническитъ и живитв тъла безъ никаква действително и постоянно показваща се намъса на Н-БКОЯ деятелна сила или рж-ководещъ разумъ. Живото сжщество, въ великото Д"БЛО на вселената, съществува само по себе си вследствие структурата, разположението и дейностьта на всеоб¬щата материя.
> Но наредъ съ това, забележително е, че нъкои философи, дълбоко убедени — въ качеството си на философи—въ духов-ностьта на душата, били— въ качеството си на физиолози—дълбоки материалисти. По такъвъ начинъ, напримъоъ, Декартъ и Лай-бницъ опред-влено приписвали всичкитъ-уловими прояви на жизнената дейность на физическитъ сили. Причината на това ви¬димо противоречие се прие въ това почти абсолютно раздъление, което Т-Б устано¬вявали между душата и ГБЛОТО, между метафизиката и физиката: душата, споредъ
43Декарта, е висшиятъ принципъ, който се проявява въ мисленето; животътъ пъкъ е висша проява на законите на механи¬ката. Той счита гвлото за самостоятелна машина, до която душата не може да се допре, нито може да се меси въ нейните действия, но може само да я гледа като проста зрителка. Въ тая машина действу-ватъ само механическите закони, пру¬жини, канали, филтри, сита, преси и пр. По сжщия начинъ и Лайбницъ, стоейки на физиологична гледна точка, билъ ма-териалистъ. Подобно на Декарта, той от-дъчпялъ душата отъ гвлото и, макаръ да допускалъ предустановена хармония меж¬ду гЬхъ, все пакъ отричалъ всъжа въз-можность за каквото и да било взаимо¬действие помежду имъ. „ТЬлого, казва той, се развива механически, и механичес¬ките закони никога не се нарушаватъ въ естествените движения; въ душата всич¬ко се извършва тъй, като да не съще¬ствува Т-БЛОТО, и въ тЪлото всичко се из¬вършва тъй, каточели съвсемъ н-вма душа".
По такъвъ начинъ, прибягвайки пое ле-довно ту къмъ спиритуалистичната, ту къмъ материалистичната хипотеза, Де-картъ и Лайбницъ съ това именно като-
44
чели признаватъ недостатъчностьта на едната и другата за обяснение явленията на" живота.
ТЕЗИ спиритуалистически и материали¬стически доктрини могатъ да бждатъ об¬съждани въ философията, но тъ- н-вматъ мъсто въ опитната физиология. ТЯ не могатъ да принесатъ тука никаква полза, защото физиологията признава за един-ственъ критерий опита.
Привържениците на едната или другата отъ тия доктрини можаха все пакъ да направятъ полезни открития, но въ ВСБКИ случай не на тия доктрини се основаватъ великите успехи въ науката. Никой не знае и не пита дали Харвей или Халеръ били спиритуалисти или материалисти; известно е само, че ГБ били велики фи-зиолози и само ТТЗХНИГБ наблюдения или ГБХНИГБ опити еж достигнали до насъ.
Въ днешно време физиологията стана точна наука. Тя требва да се освободи отъ- философските и теологически теории, които тъй дълго й еж се налагали, Физи-ологътъ не бива да се пита спиритуалистъ ли е той или материалистъ, сжщо тъй както за това не запитватъ математика, физика или химика. Но, повтаряме, ние не искаме съ това да отречемъ важностъта 45на твзи две велики проблеми, вълнуващи човешкия умъ. Ние искаме само да ги отдълимъ отъ физиологията и да ги от-странимъ отъ нея, тъй като за твхното решение сжществуватъ съвсемъ особе¬ни методи. Стремежътъ, който, изглежда оживява въ наше време съ направление да вмъкне въ физиологията теологически и философски въпроси и да иска отъ ГБХЪ едно въображаемо примирение съ нея, по моето мнение, е безплоденъ и гибеленъ стремежъ, защото той поставя заедно ума и чувството, и смъхва това, което се познава и разбира безъ физически до¬казателства, съ онова, което требва да се приеме само експериментално и следъ пълно доказателство. И действително, спи-ритуалистъ или материалистъ можешъ да бждешъ само по чувство, когато физиологъ можешъ да бждешъ само по пжтя на научнигв доказателства.
Философията и теологията могатъ да се занимаватъ съ решението на въпроси, изискващи методи, които еж свойствени на тия науки, и физиологията не имъ се вм-вева въ работата ни за да поддържа тия въпроси, ни за да ги отрече. Но и тя на свой редъ, има свобода на действие, свои собствени проблеми и свои специал-
46
ни методи за разрешението имъ. И така, това еж две различни области, въ които вевко нъщо тръбва да стои на своето мъхто. Това е единственото ср-вдетво да се избътватъ см-вшенията и бърканицитв, и да се обезпечи прогресътъ въ физи¬чески, умственъ, политически или мора-ленъ редъ.
Тукъ ние ще бждемъ само физиолози и въ това качество ние не можемъ да бждемъ ни въ лагера на виталиститв, ни въ лагера на материалиститв.
Ние не се съгласяваме съ виталиститв, защото жизнената сила, каквото название и да й даватъ, не може нищо да произведе сама по себе си, защото тя може да действува само ползувайки се отъ дейностьта на общитв природни сили и сама не е способна да се проявява из-вънъ ГБХЪ.
Ние еж що не се погаждаме и съ ма¬териалиститв, защото, макаръ жизнените прояви и да се намиратъ непосредствено подъ влиянието на физико-химичнитъ усло¬вия, все пакъ, обаче, тия условия не биха могли да сгрупиратъ и да хармонизиратъ явленията въ тоя редъ и въ тая по-следовность, както тв специално се про-явяватъ въ живит^ сжщества. По отношение жизненитЪ явления, ние ще останемъ хора на опитната наука, наблюдатели »а фактитъ безъ никаква предварително установена систематична идея. Ние ще се постараемъ да опредъ-лимъ точно условията за появата на жиз-ненитЪ явления, за да ги овладЪемъ, сжщо както химикътъ или физикътъ владъятъ явленията на неорганическата природа.
Такава е задачата на новата физиоло-гия, и ние не можемъ да стигнемъ до ней¬ното решение нито посръдствомъ спири-туалистични или виталистични доктрини, нито пъкъ посръдствомъ материалисти-чнитъ доктрини.
Въ основата на виталистичнигв доктри¬ни лежи непоправимата гръшка, състоеща се въ това, че тъ смътатъ за сила едно лъжливо олицетворение на известни съот¬ношения на нъщата, и приписватъ реал¬ното сжществуване и материалната при¬чинна дейность на нъщо нематериално, което вс/кщность е само една предста¬ва на ума, — нъщо, очевидно, не дей-ствуваще.
Мисъльта за причината, която! упра¬влява хода на жизненитъ- явления, се пред¬ставя твърде естествена за ума още отъ самото начало и тая мисъль се струва
48
неоспорима, ако се вземе подъ внимание строго опредъленото развитие на тол¬кова многобройните и тъй добре съгла¬сувани явления, посръдствомъ които жи¬вотното или растението поддържатъ своето сжществуване и извършватъ своя цикълъ. При вида на животното, което излиза отъ яйцето и придобива последователно формата и организацията на това сжще-ство, което го е предшедствувало, и на това, което ще го последва, при вида на това, какъ то въ същото време извършва безброй много актове, видими и скрити, които каточели по предварително при-готвенъ планъ съдействуватъ за неговото съхранение и поддържане, неволно въз¬никва мисъльта, че н-вкаква причина управлява съгласуването на неговигв части и води по опредьленъ пжть от-дълнигЬ явления, които се извършватъ въ него.
Ето, на тая причина, която се представя въ видъ на направляващата сила, мо¬жемъ да дадемъ названието физиологи-ческа душа или жизнена сила, и мо¬жемъ да я приемемъ, но съ условие да я опредълимъ и да й приписваме само това, което действително й принадлежи. Вследствие на едно лъжливо тълкуване
49 4на жизнената сила, тъй да се каже, еж я олицетворили и направили отъ нея едва-ли не изпълнитель на цъ\пата органи¬ческа работа. Смитали еж я като изпъл-нителенъ агентъ на всички явления, като разуменъ разпоредитель, който формира ГБЛОТО и обработва инертната и послушна материя на одушевеното сжщество. До¬статъчната причина за ВСБКИ жизненъ актъ, споредъ мнението на виталистигв, се заключава въ силата, която н-вма ни¬каква нужда отъ странични съдействия на физичните и химични сили, и която се бори срещу ГБХЪ, за да върши своето ДБЛО. Опитната наука, обаче, решително противоречи на този възгледъ, и именно отъ тая страна тя показва основната по-грЪшиость на тази система. Всжщность, физиологическигв изследвания ни показ-ватъ, че жизнената сила, или жизненитъ сили нищо не могатъ да свършатъ безъ съдействието на физическите условия. Сжществува вжтрешно съгласие и най-ттзена връзка между физичните и хи¬мични явления, отъ една страна, и жиз¬ненитъ- явления, отъ друга. Това е единъ съвършенъ паралелизъмъ, едно необхо¬димо хармонично съединение. Влагата, топлината и въздухътъ съставятъ необ-
50
ХОДИМИГБ условия за функционирането на живота. Жизнените прояви се усил-ватъ или отслабватъ съобразно съ хи¬мическата дейность на тъканитъ- и еж напълно пропорционални на тая дейность. Понижението на температурата вл"вче следъ себе си понижение на чувствител-ностьта на съзнанието и създава вцепе¬няване на живота.
НЪкои сжщества вследст:ие на изсуша¬ване изпадатъ въ състояние на мнима смърть, което се прекратява, както виж¬даме, само когато имъ възвърнемъ во¬дата и физико-химичнигв условия, необ¬ходими за жизнената проява. Въ тия слу¬чаи би тр-вбвало да кажемъ, че топли¬ната възбужда жизнената сила, че сту-дътъ я подтиска, че изсушаването я убива, а влагата отново възкресява. Но тогава, значи, не тя управлява материята на ор¬ганизма, а, напротивъ, материалното съ¬стояние на организма управлява жизне¬ната сила. И действително, жизнената сила нищо не може да произведе безъ физико-химичнитБ условия; тя ос¬тава абсолютно инертна и жизнена проява има само тогава, когато се съединятъ необходимитв и определени физико-хи-мични условия.
51 4*Но това именно не еж разбрали вита-листите, нито дори самиятъ Сталь, който смесвалъ, отождествявалъ жизнената сила съ разумната душа, нито Биша, който вместо само това единствено начало, при¬знаваше много жизнени свойства, т. е. множество жизнени сили, които се помествате въ всека тъкань. Тези жизнени свойстви, както той ги нарича, еж противоположни на физическите свой¬ства, и отъ техъ първите еж изменчиви и ефимерни, а вторите — неизменни и постоянни. Те се срещате въ животното тело като на полесражение и непрекжс-нато и безъ почивка водятъ помежду си борба до момента, когато победата остане на страната на физическите агенти, и живото сжщество умира.
По такъвъ начинъ витализмътъ е ед¬накво неоснователенъ както въ най-край¬ния му изразъ и видъ, както го е развилъ Сталь, така и въ по-смекчената и по-научна форма, каквато Биша му придалъ. Неоснователенъ е той, защото се намира въ противоречие съ опита и фактите на физиологията.
Яко виталистичните доктрини, както вид-вхме, извращаватъ истината за приро¬дата на жизнените явления, то и мате-
52
риалистичните доктрини, отъ друга стра¬на, изпадате въ не по-малка грешка, макаръ и въ противоположна посока.
Яко даже допустнемъ, че жизненитъ явления еж свързани съ физикохимич¬ните процеси, което действително е верно, то отъ това въпросътъ въ своята сжщ-ность съвсемъ не се уяснява, защото знае се, че не случайното сблъскване на фи¬зикохимичните явления образува сжще-ствата по планъ и съ цель — определени и предзидени отнапредъ, — и не то е причината на удивителното съподчинение и хармоническото съгласуване между жиз¬ненитъ актове.
Въ одушевените тела сжществува та¬кова устройство, такъвъ редъ, който не бива да се изпуска изъ предъ видъ, защото тоя порядъкъ наистина е най-от¬личителната черта на живите сжщества. Ние сме съгласни, че думата сила изра¬зява зле идеята за това устройство и редъ. Но думата тукъ нема значение, важното е, да бжде призната действител-ностьта на самия фактъ.
Разбира се, жизнените явления иматъ свои строго определени физико-химични условия, но въ сжщото време те се под¬чинявате едно на друго и се редятъ едно
53следъ друго въ известна връзка и бъ известенъ законъ, опредъленъ отнапредъ. Тъ въчно се повтарятъ, редовно, съ прави пность, съ постоянство и въ хармо¬ния помежду си, стремейки се къмъ единъ резултатъ, който е организация и на¬растване на индивида, животински или растителенъ.
Има каточели предварително опре¬дъленъ планъ за всъко сжщество и за ВСБКИ органъ, така 4 2 макаръ всъко явление въ организма, разгледано отдел¬но, да е подчинено на общитъ сил4 на при¬родата, обаче, взето въ неговитв отно¬шения съ д?угигБ явления, то показва особена връзка и каточели се управлява отъ нъкакъвъ невидимъ ржководитель, който го води по пжтя, по който то върви и го довежда до МБСТОТО, което то заема.
Най-простото размисляне ни показва въ тоя предустановенъ жизнень редъ основния характеренъ признакъ, който е нътцо специално, свойствено на живото сжщество (цтб ргорпит).
Въ ВСБКИ случай наблюдението ни по¬казва само следния фактъ: то ни показва органическия планъ, но не дей¬ното вмешателство на жизнената сила. Единствената жизнена сила,
54
която ние бихме могли да допустнемъ, бй била нвщо като законодателна сила, а никркъ не изпълнители?.
За да резюмираме нашата мисъль, бихме метли да каженъ метафорично: жизне-нената сила управлява явле¬ния, които тя не произвежда, а физическиТБ агенти произ-веждатъ явления, които тъне управляват ъ.
Тъй като жизнената сила не е действуваща, изпълнителна сила, и нищо не върши сама по себе си тогазъ, когато всички прояви на живота се извършватъ при участието на физическитъ и химически /еловия, то съображенията за тая сила че тръбва да се причисляватъ къмъ ек-:перименталната физиология. Когато фи-зиологътъ ще поиска да узнае, да пре¬дизвика явленията на живота, да въздей¬ствува на ТБХЪ, да ги видоизмъня, тогава той може да се обръща не къмъ жиз¬нената сила — къмъ тая неуловима САЩНОСТЬ — но къмъ физическитъ и хи-М1чески условия, които предизвикватъ Ж1зненитъ прояви и ги управляватъ.
Какъвто предметъ и да изучава физио-ло-ътъ, той вевкога има предъ себе си са¬мо механичнитъ. физически и химически
55агенти. Когато той изследва, напримъ^ь, действието на анестезирващигв вещества на чувствителностьта на ума, той намира, че хлороформътъ или етеръгъ дейстзу-ватъ материално, физически или хими¬чески на нервното вещество, а не на жкз • нения принципъ, не на жизненото отпраз-ление, не на самата сътивность, КОЯТО сама по себе си е неуловима. И тъй като ние виждаме това еж щото и относително всички явления, то изглежда, каточелк физико-химическитъ науки обхващатъ въ своитъ закони и явленията, които се из-вършватъ въ живигв организми. От-тукъ и произлиза материалистическото мнение, че животътъ е просто изразъ на общигв явления на природата. Както и да е, ние знаемъ само това, че жизнениятъ принципъ нищо не върши самъ по себе си, и че той заимствуза своитъ сили отъ външния свътъ въ хилядитв прояви, коитс се извършватъ предъ очигв ни.
Отъ гореизложеното следва, че до-стжпнитв намъ условия, които предиг-викватъ възникване на жизненить явле¬ния, еж материални и принадлежатъ къмь разреда на физико-химическитъ условия. Никакво действие не е възможно ина«-е, освенъ на материята и чрезъ материята.
56
Вселената не дава ни едно изключение отъ този законъ. Всвка феноменална проява въ живитъ- сжщества ; или вънъ отъ твхъ има своитъ задължителни суб¬страти отъ материални условия. Тия именно условия ще наречеме определени условия на явлението.
Ние можемъ да знаемъ само материал¬ните условия, а не вжтрешната природа на явленията на живота. Затова ние имаме работа само съ материята, а не съ пър-витъ причини, или не съ направляващата жизнена сила, която зависи отъ тьхъ. Тия причини за насъ еж недостжпни. Да се мисли другояче, значи да се прав^ гръшка и въ областьта на факта, и въ областьта на доктрината, значи да въвеж¬даме себе си въ заблуждения отъ мета¬фори и да приемаме въ букваленъ сми-сълъ фигуративния езикъ. И !всжщность често се случва да чуемъ като казватъ, че физикътъ действува върху електриче¬ството или върху свътлината, или че ме-дикътъ действува на живота, на здравето, на треската или на болестьта. Но всички тия изрази еж преносни. Свътлина, елек¬тричество, животъ, здраве, болесть, треска — това еж все отвлъчени нъща,'^на които не може да действува никакъвъ агечтъ.
57Но има материални условия, които преди;-виквать едни или други явления, които отнасяме към ь топлината, електричеството, свътлината, здравето или болестьта. На тия условия ние можемъ да действувам-и по тоя пжть ние можемъ да празимъ изменения въ тъзи различни състояния. Това понятие, което ни* си състазяме за целигъ на всъжа опитна наука и за нейнигБ средства на действие, е общо понятие. То се отнася и къмъ физиката, и химията, и къмъ физиологията. То се свежда къмъ мисъльта, че жизненото явление е подобно на всЬко друго явле¬ние, подчинено на единъ строгъ детер-минизъмъ и чз тоя детерминизъмъ е именно физико химически дзтерминизъмъ. Жизнената сила, животътъ принадлежи на метафизическия миръ. Тъзи изрази еж ' една необходимость на ума. Ние можемъ да се ползуваме отъ тЬхъ само субек¬тивно. Нашиять умъ схваща единството, връзката и хармонията на явленията и ги смьта за изразъ на сила. Но би било го-лЪма грЪшо да се мисли, че тая мета-физическа сила е активна. Това сжщото се отнася, прочее, и къмъ тия отвлъче-ни понятия, които ние наричаме физиче¬ски сили; би било чиста илюзия да се
58
опитваме да направимъ нЪщо посръ\о,-ствомъ ткхъ. Това еж само необходими метафизически възгледи, които не изли-затъ отъ умствената ооласть на ума, въ която еж възникнали, и не действуватъ на явленията, които еж дали поводъ на ума да ги състави.
Съ една дума, тази развиваща се, на¬правляваща морфологическа способность, която характеризира живота, е безполез¬на за експерименталната физиология, за¬щото тя, намирайки се извънъ физическия миръ, не може да оказва върху него ни¬какво обратно действие. И така, тръбва да се отдъли метафизическиятъ миръ отъ физическия, който служи за негова основа, но който нищо не може да заимствува отъ него, и требва да достигнемъ до следното заключение, като перефрази-раме думить на Лайбница: „Всичко въ живото ГБЛО се иззършва тъй, каточе-ли живата сила не сжществува."
59III. ДЕТЕРМИНИЗМЪТЪ ВЪ ФИЗИО-ЛОГИЯТЯ
Той е безусловенъ въ физиологията, както и въ всичкить експериментални науки.— Разлика¬та между философския и физиологически детер-мииизъмъ.—Отговоръ на философските възраже¬ния: физиологическиятъ детерминизъмъ е необхо¬димо условие за моралната свобода, а не нейно отрицание. — Тр-вбва да се отдвлятъ физиоло-гическитъ въпроси отъ философските или тео-логически въпроси.—Съгласуване между тия раз¬лични проблеми е невъзможно; тт* произтичатъ отъ различни потребности на ума и се разре-шаватъ съ противоположни методи.—Ни еднитъ, ни другигв нищо не печелятъ, ако ги прибли-жимъ помежду имъ.
Оттова, което досега се каза, ясно се опредълятъ областьта и ролята на фи¬зиологията. Тя е наука отъ сжщия видъ като физическите науки: тя изучава физико¬химичния детерминизъмъ, който съответ¬ствува на жизненитъ прояви. Физиоло¬гията има сжщить принципи и сжщитъ методи.
Въ всвка опитна наука ние не знаемъ
60
нищо друго, освенъ физико-химич-НИТ-Б условия на явлението; и ц-влата научна работа е насочена къмъ това, да опредвли тия условия. Никжде ние не достигаме до първопричинигв. Физиче¬ските сили еж толкова тъмни за насъ, колкото и жизнената сила, и сжщо тъй еж съвсемъ недостжпни за опита. Ние не можемъ да действуваме на тия сжщности, а можемъ да въздействуваме само на физическитъ или химически усло¬вия, които предизвикватъ едно или друго явление. Съ една дума, цельта на всъка природна наука се състои въ това, да опредъли детерминизма на явленията.
И така, принципътъ на детермини¬зма ржководи изучаването на жизне¬нитъ явления, сжщо както той ржководи изучаването на всички други природни явления.
Отдавна азъ изказахъ това мнение, но когато за първи пжть употрвбихъ думата детерминизъмъ'), за да въ¬веда въ физиологическата наука този осиовенъ принципъ, то никакъ не мисл-вхъ, че той може да бжде см-всенъ съ
') Вж. „1пт,гос1исНоп а Ге1ис1е с!е 1а тйс1ес1пе ехрептеп1а1е". Стр. 115.
•51философския детерминизъмъ на Лайбница.
Въ всеки случай, ако употребената отъ мене д>ма детерминизъмъ и да не е нова, то смисълътъ, придаденъ й отъ мене въ експерименталната физиология, е новъ. Това така требваше и да бл^де, защото Лайбницъ прилага и употребява думата детерминизъмъ къмъ чисто мета-физически предмети, а пъкъ азъ, напро-тивъ, го приспособявамъ къмъ физически предмети, за да охарактеризирамъ метода на физиологическата наука
Когато Лайбницъ казваше : „Човешката душа е духовенъ автоматъ", той форму¬лираше това въ философския де¬терминизъмъ. Тази доктрина твърди, че явленията на душата, сжщо като всич¬ки явления въ вселената, се строго пре-допред-Ьлятъ (детерминиратъ) отъ редъ предходни явления, склонности, сжжде-ния, мисли, желания, отъ преобладанието на най-силния мотивъ, — явления, които увличатъ душата въ една или друга стра¬на. Това е едно отрицание на човеш¬ката свобода и провъзгласяване на ф а-та л и зма.
Съвсемъ друго иът.цо е физиологичес-киятъ детерминизъмъ. Той е изразъ на фи¬зическия фактъ. Той се състои въ призна-
62
ване на принципа, че ВСБКО жизнено явление, както и всвко физическо такова, неизменно се определя отъ физикохими¬чните условия, които го предизвикватъ или пъкъ пр-вчатъ на неговата проява, и по тоя начинъ биватъ негови усло¬вия, или материални, непосред¬ствени, най-близки негови при¬чини. Съвокупнсстьта отъ определящите некое явление условия винаги предизвиква следъ себе си това явление. Ето съ какво требва да замънимъ по-раншното тъмно спиритуалистично или пъкъ материали-стично понятие за причина.
Това е ссновниятъ принципъ на всички физически науки. Тукъ той е неоспоримъ ; даже ненуждно е той да се доказва. Но не тъй е въ науката за живота. Всжщ-ность, когато става нужда да се разпро¬страни принципътъ на детерминизма върху фактите на живата природа, тогава медиците-анимисти, виталистите и фило¬софите не се съгласяватъ съ това.

Виталистите отхвърлятъ детерминиз¬ма на основание, че, споредъ твхното мнение, жизнените прояви иматъ за своя причина независимото, самопроизволно, и, така да се каже, доброволно и свободно действие на нематериалния принципъ. Последствията на тая грешка еж значи¬телни : ролята на човъжа въ приежтетвие на жизненитъ факти би била тогава само роля на простъ зритель, а не актьоръ; физиологическитъ познания биха имали само хипотетиченъ характеръ, и въ тъхъ не би имало нищо върно. Опитътъ не би се докосвалъ до т-вхъ. Наблюдението не би могло да се предсказва. Това е предимно лънива доктрина, тя обезоржжава човъка. Тя поставя причинить вънъ отъ предме-титъ. Тя превръща метафоритъ въ суб-станциални сжщности. Тя превръща фи-зиологията въ единъ видъ недостжпна метафизиология.
• Оттука се вижда, че виталистичната доктрина необходимо води къмъ индетер-минизма. '
Къмъ това неизбъжно заключение билъ доведенъ и Биша, почти въпръки него¬вото желание. Когато той почва да излага своитъ1 толкова точни и толкова научни възгледи въ своята „Обща анатомия" („гЛпа1огтпе депега1е"), може да се помис¬ли, че той ще се държи твърдо о тив възгледи, които станаха основа на новата наука, отхвърляйки виталистическитъ идеи, примъсени къмъ нея. И, наистина, Биша изказва общата блъстяща и плодотворна
е*
идея, че въ физиологията, както и въ физиката, явленията тръбва да бждатъ обясняеми съ свойствата, приежщи на живата материя, като тъхна причина. „Връзката между свойствата, като причи¬на, и явленията, като резултатъ, е аксио¬ма, казва той, за която въ днешно време постоянно твърдятъ въ физиката и химията; ако моята книга установи подобна аксио¬ма въ физиологическитъ науки, то тя ще е постигнала цельта си".
Но ето следъ това толкова ясно на¬чало, той прави разлика между жизне-нигъ и физически свойства, като см-Ьта първитъ за деятели на живота, а вторитъ — за деятели на смъртьта. Той ги поставя въ противоположность и борба помежду имъ. Неговитъ жизнени свойства водятъ борба съ физическитъ свойства, както правъше и душата у Сталя. Това е кате¬горично отрицание на детерминизма въ физиологията. И наистина, ето до какви научни ереси неизбъжно дохожда Биша: „Тъй като физическитъ свойства, казва той, еж постоянни и опредълени, то и законитъ въ наукитЪ, които се занимаватъ съ тъхъ, сжщо еж постоянни и неиз-мънни: тъ могатъ да се предвидятъ и да се изчислятъ съ точность. Но тъй като
65 5сжществениятъ признакъ на жизненитъ* свойства е непостоянството, и тъй като жизненигв отправления еж подхвърлени на многобройни промъни, то въ ГБХНИТБ явления нищо не може да се предвиди и изчисли. Отъ тука следва ра се заключи, прибавя той, че тия и други видове явле¬ния се управляватъ отъ съвсемъ раз¬лични закони".
На друго мъхто*) Биша казва: „Физи¬ката и химията се докосватъ една съ друга, защото ГБХНИГБ явления се упра¬вляватъ отъ еднакви закони; обаче голтЧмо разстояние ОТДБЛЯ тия две науки отъ наука¬та за организованигв тъ\ла, защото съще¬ствува огромна разлика между тия закони и ззкон^гъ- на живота. Да се каже, че физиолег лята е физика на ЖИВОТНИТЕ, зна-: даде крайно неточна идея. То е все разно да се каже, че астрономията е физиология на звездить".
Ние бихме могли да приведемъ още много доказателства на индетерминизма или научното отрицание, къмъ което увле¬кли Биша — въпръжи неговия гений — вита-листичнитъ доктрини, които господству-
*) „КзсЬегсНез рЬу5ю1од1яие5 зиг 1а у1е е! 1а гпог1 ", стр. 84.
66-
ваха въ неговото време до такава степень, че и той не е могълъ да се освободи отъ тьхъ. Но времето вече почна да отдтвля заблуждението отъ истината, и тъй като само оказаните заслуги правятъ хората велики, то Биша все таки ще жив"ве въ потомството, благодарение на тия истини, които той въведе въ науката за живота.
Преди нъжолко десетки години меди¬цинската школа въ Парижъ още споде¬ляше заблуждението на тая доктрина. Азъ помня, какъ въ началото на моята учена ка¬риера приежтетвувахъ на едно събра¬ние на филоматическото общество, кждето професоръ Жерди, опирайки се на своята хирургическа опитность, изказа своето мне¬ние въ най-категорични изрази: „Да се говори въ физиологията, че жизнените явления еж винаги еднакви при еднакви условия, значи да се проповъдва заблужде¬ние", възкликна Жерди. „Това е в-врно само относително неорганиче -кигв гвла".
Прогресътъ на новата физиологическа наука и това постоянно усилваще се уча¬стие, което заематъ въ нейната разра¬ботка физико-химичнитв науки, почти раз¬сеяха въ днешно време голяма часть отъ тия погрешни идеи и не може да се от¬рече, че днешната физиология върви по
57 5*пжтя, който води къмъ строгия детерми-низъмъ въ явленията на живота. Може да се каже, че между физиолозитъ нвма разногласие относително тоя предметъ. За философитъ, обаче, това не може да се каже. "Рв все още отхвърлятъ фи-зиологическия детерминизъмъ и мислятъ, че известни явления на живота неизбежно се изплъзватъ отъ него, като, напримъчръ, моралнитъ- явления. Тъ" се боятъ, че морал¬ната свобода може да пострада, ако до-пустнемъ абсолютния физиологически де¬терминизъмъ. Даже единъ математнкъ), виждайки прогреса на тази доктрина, се опита да съгласува научния детерминизъмъ съ моралната свобода.
Недоразумението между философитв и физиолозитъ- произхожда, безъ съмнение., отъ това, че тъ приематъ думата детер¬минизъмъ въ смисълъ на ф а т а л и~ з ъ м ъ, т, е. въ смисълъ на философския детерминизъмъ на Лайбница.
Философигв, за които става дума, не се отказватъ да допускатъ, че НИЗШИТЕ жизнени явления могатъ да бждатъ под¬чинени на детерминизма, и че движенията
*) Буссинс:: „Соп*. гепй с!е 1_'Асгс1ггте" — Ке-уие яаепШцШб" I. XIX. стр. 986, 1877.

и отправленията на органитв се направля-ватъ отъ него; но ГБ изключватъ отъ тая подчиненость ВИСШИТЕ явления, именно психическитБ. По такъвъ начинъ, по тъх-ното мнение, въ човъка требва да се различаватъ низшитъ явления, подчинени на детерминизма, отъ другитъ явления, които не еж подчинени на него.
По нашето мнение, физиологическиятъ детерминизмъ не търпи никакви ограниче¬ния. ВСИЧКИТЕ явления, които се извърш-ватъ въ живитъ същества и въ човъка, как¬то низшитъ, тъй и ВИСШИТЕ, еж подчинени на тоя законъ. „Всъка проява на живото сжщество, казваме ние, е физиологическо явление, и е свързано съ опредълени физико-химични условия, които даватъ на явлението възможность да се прояви, ко¬гато тъ еж налице, и които спиратъ явле¬нието, когато ги нъма".
Това е абсолютниятъ детерминизъмъ. Той казва, че психическиятъ миръ не може безъ физико-химическия. Това е единъ фактъ на опита, който винаги се потвър¬ждава. За да се проявятъ явленията на душевния животъ, потръбни имъ еж точно опредълени материални условия. Затова тъ винаги се проявяватъ по единъ и сжщи начинъ споредъ законитъ, а не произволно
69или капризно, или благодарение на слу-чайностьта на нъкаква отъ нищо не упра¬влявана самопроизволность.
Никой не ще оспорва, че има детерми¬низъмъ на морална несвобода. Из¬вестни изменения въ главния мозъкъ при-чиняватъ побъркване, подтискатъ нрав¬ствената свобода на ума, и помрачватъ съзнанието у побъркания.
Но тъй като има детерминизъмъ на моралната несвобода, требва да има детерминизъмъ на моралната свобода, т. е. сборъ отъ анатомически и физико¬химични условия, които даватъ на тая свобода възможность да сжщестзува. Ние потвърждаваме тоя фактъ и казваме: проявигв на душата сжщо не излизатъ отъ сферата на физико-химичния детер¬минизъмъ, тъсно еж свързани с п> него и никога не се отклоняватъ отъ него, ма-каръ че намъ може да ни се струва съвсемъ иначе. Съ една дума, детерми-низмътъ съвсемъ не е отрицание на мо¬ралната свобода, а, напротивъ, е необхо¬димо нейно условие, както и на зсички други жизнени прояви.1)
') Свободата не може да бжде индетермини-зъмъ. Споредъ доктрината на физиологичния
70
Безъ това какъвъ . би билъ нашиятъ миръ! Тогава отношенията между моралъ и това, което се нарича физическо, не биха
детерминизъмъ, човъкъ е неизбежно, при¬нудително свободенъ; това може да се из¬веде отъ * ея. Язъ не искамъ да се докосна тукъ до философския въпросъ. Достатъчно ще е да кажа отъ физиологично гледище, че явле¬нието на моралната свобода тръбва да бжде поставено успоредно съ всички други явления на живия организъмъ. Яко сж^ествуватъ нор¬мални анатомични и физико химични условия, на-прим-Ьръ, въ рл-ката и въ съответните нервни ор¬гани, то вие можете да предскажете, че ще движите тоя мленъ и ще го движите свободно по всички направления, споредъ вашето желание. Но направпението, вь което ще движите тоя членъ, ще зависи, ш.е се опредъли само отъ бжде-щето стечение на условията, което вие не можете да предвидите отъ по-рано, но неръдъ които впоследствие вие свободно ще опредъляте своята дейность. съобразно обстоятелствата. Сжщо така точно при дадена анатомична и физикс-хими-чна цълость на главния мозъкъ вие можете да предскажете, че негозить функиии ще се иззър-шватъ напълно, и че ще действувате свободно, но вие не можете да предвидите направлението, въ което ще действува вашата воля, защото тоза направление, повтарямъ, ще се опредъли отъ стечението на обстоятелствата, което вие не знаете и не можете да предвидите Ето защо, вие запазвате свободата да действувате, или да правите изборъ съобразно съ моралнитъ или други принципи, които ви въодушевяватъ.

71б
или подчинени подъ властьта на точни закони, но биха се намирали въ състоя¬ние на анархистичния хаосъ или ка-призъ, въ състояние, противоположно на хармонията въ природата. Нашиятъ миръ би билъ безъ истини и безъ величия.
И така, детерминизмътъ не е нищо друго, освенъ едно признаване на единъ законъ, ВСБКЖДБ, всякога, даже и въ отношенията между физическото и мо¬рала. Детерминизмътъ е признаване онова, което е изразено зъ известното древно изречение: „Всичко е създадено въ редъ, тегло и мърка".
Закон ътъ на физиологичния де-терминизъмъ не може да стъснява морал¬ната свобода, когато фатализмътъ, т. е. философскиятъ детерминизъмъ, на-противъ, я оспорва и отрича.
Съ една дума, ние признаваме всеоб-щностьта на принципа на физиологичния детерминизъмъ въ живия организъмъ, и ще изразимъ нашата мисъль въ следнитв положения:
1) Има опредълени материални усло¬вия, които управляватъ възникването на жизненитъ явления.
2) Има предустановени закони, които управляватъ реда и формата на тия явления.
72
IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Цельта, която ние си поставихме, раз¬вивайки съжденията, съдържащи се въ тригв части на тая лекция, се състоеше въ това, да отдълимъ отъ физиологията нЪкои иапраздно прим-всени къмъ нея про¬блеми, и нъжои и други странични ней въпроси, и по тоя начинъ да опредвлимъ цельта и пред"Блигв на самата физиология.
Въ първата часть ние показахме, че физиологията требва да се откаже отъ илюзията да даде точно определение на живота. Ние можемъ само да характери¬зираме неговитв явления.
Сжщото е приложимо, прочее, и "за всъка друга наука. ВсичкитЪ опредъ ления еж чиста илюзия. Всичко, което ние мо¬жемъ да знаемъ, еж условията на нъщата. Въ никоя наука ние не можемъ да оти-демъ по«далечъ отъ тая граница, и чиста илюзия е, да си въобразяваме, че можемъ да преминемъ тая граница и да улозимъ самата сжщность на което и да било явление.
73Въ втората часть ние показахме, че ма¬териалистическите и спиритуалистически хипотези се стремятъ да нам'Ьрятъ първо причинитъ, които науката не може да до¬стигне. Отхвърляйки изследването на пър-витъ причини, ние съ това именно отстра¬нихме отъ областьта на физиологията както материалистическата, така и спи-ритуалистическа хипотези.
Въ трзтата часть ние приехме детер-минизма като необходимъ принципъ въ фозиологията. Детерминизмътъ ни по¬казва условията, съ помощьта на които ние можемъ да дойдемъ до явленията, да ги възпроизведемъ, да ги унищожимъ или да ги видоизмънимъ. Тоя принципъ е до-статъченъ за честолюбието на науката, защото той всжщность ни открива от¬ношенията между явленията и тъх-нит^ условия, т. е. единствената и истинската, достжпна за насъ реална непосредствена причинность.
По тоя начинъ ние отстранихме упръка, който правятъ на физиолозитъ, че тъ не знаятъ що е „животъ". И въ другитъ отрасли на знанието работата не отива по-далече. Животътъне е ни повече, ни по-малко тъменъ, отколкото кзя и да е отъ ВСИЧКИТЕ други първопричини.
74
Като твърдимъ, че тръбва да се тър¬сят ъ и изследватъ само условията на жи¬вота, ние ограничаваме полето на физио-логическата наука, ние опредъляме още цельта, която й поставяме, и която се състои въ завоюването на живата природа и въ господството надъ нея.
Накрая, като характеризираме живота и смъртьта като два голъми типа явления на органическо създава¬не и органическо разрушение, ние обхващаме съвокупностьта на усло¬вия за съществуване на ВСИЧКИТЕ ЖИВИ сжщества.
23ература. Но послушва съвета на Свнъ-Мвркъ-Жи-

Няма коментари: